Ангелският дял

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Лейн крачеше из смълчаните стаи на Ийстърли. Тишината бе рядко явление тук. Когато на едно място са струпани над седемдесет човека и към това се прибави и персоналът на половин работен ден, както и половин дузина членове на семейството, обикновено все нещо става — на всички нива и по всяко време.

Не се виждаше дори икономът англичанин. Макар това да бе по-малко странно и повече добре дошло.

Навън нощта се спускаше, мракът обгръщаше земята и придаваше мекота на очертанията на необикновените дървета на Шарлмонт, правеше водите на реката да изглеждат пастелно сиво-черни.

Той провери телефона си и изруга, защото Едуард още не се бе обадил и за да облекчи напрежението, отвори френските прозорци и излезе на терасата, която гледаше към градината и реката долу. Отиде до далечния й край, по плочките обувките му издаваха остър звук, който извикваше у него желание да проклина.

Изглеждаше невероятно, че разкошът, който го обграждаше, внимателно отглежданите цветя в лехите, старите каменни статуи, плодовите дръвчета, къщата край басейна, великолепието на бизнес центъра… нищо вече не бе солидно като здрава скала. Нито вечно и непроменимо.

Замисли се за всичко, което се намираше в къщата — картините на старите майстори, обюсонските и персийските килими, кристалните полилеи „Бакара“, сребърните неща с марката на „Тифани“, „Кристофъл“ и дори „Пол Ривиър“[34], майсенския порцелан и за този от Лимож и Севър, чиниите с щемпела на „Ройъл Краун Дерби“ и за безбройните чаши „Уотърфорд“. После идваше ред на бижутата на майка му — толкова огромна колекция, че в сейфа, който бе с размерите на гардеробна стая, можеше да влезе човек.

В тези вещи бяха вложени около седемдесет или осемдесет милиона. И дори двойно на тази сума, ако се броят и картините — все пак притежаваха три документирано истински картини на Рембранд, благодарение на страстта към художника на бащата на майка им.

Проблемът? Нито едно от тези неща не беше пари в брой. И преди да се превърне в „зелено“, така да се каже, трябва да бъдат направени оценки, да се уредят търгове, а всичко това нямаше как да не стане публично достояние. Освен това трябваше да се плати процент на „Кристи“ или „Сотбис“. Може би можеха да ги разпродадат по-бързо на частни търгове, но това също изискваше да обявят фалит, а и щеше да отнеме време.

Беше като да мъкнеш ледени блокчета към огъня. Помагаше, но не бе достатъчно бързо.

— Хей.

Обърна се към къщата.

— Лизи.

Разтвори ръце, а тя отиде при него с готовност и поне за миг напрежението се стопи. Тя беше ветрецът в косата му, когато бе горещо, сладкото облекчение, когато оставяше товара си, издишането, преди да затвори очи и да се отпусне в прегръдките на съня, от който така отчаяно се нуждаеше.

— Искаш ли да останеш тук довечера? — запита го, докато го галеше по гърба.

— Не знам.

— Можем да останем, ако искаш. Или аз може да си отида и да те оставя малко на спокойствие?

— Не. Искам да съм с теб — галеше я нагоре-надолу по кръста и много искаше да е още по-близо до нея. — Ела тук.

Хвана я за ръката, поведе я зад ъгъла в градината, която тя бе превърнала в истински шедьовър, двамата минаха покрай официалната оранжерия и тръгнаха по тухлената пътека, която водеше към басейна. Тялото му се сгорещи още повече, когато се затвориха в една от къщичките за преобличане с техните тенти и открити веранди, люлеещи се столове, барове и грилове. Басейнът се осветяваше откъм дъното, аквамариновият блясък ставаше по-силен, докато последните лъчи на слънцето се стопяваха над онази част на реката, която беше в Индиана.

Щурците пееха, но беше прекалено рано за светулките. Магията на нежната и влажна нощ бе навсякъде, мелодия, която бе толкова сексуална, колкото голо тяло, макар да бе невидима.

В къщата край басейна имаше три стаи за преобличане, всяка със свой собствен душ и вана. Той избра първата, защото беше най-голямата. Дръпна Лизи в дневния кът, затвори и заключи вратата.

Остави лампите да светят. С отблясъците на светлините на басейна, които струяха през прозорците, виждаше достатъчно добре.

— Чакам това през целия ден.

Докато говореше, я дръпна в обятията си, притисна я към гърдите си, бедрата им се докосваха, раменете й бяха под дланите му.

Устните й бяха меки и сладки и когато езикът му се плъзна навътре, тя прошепна името му по начин, който извика у него желание да влезе много по-навътре и много по-бързо. Но имаше неща, които трябваше да й каже. Подозрения, от които се страхуваше, но които трябваше да сподели. Планове, които трябваше да бъдат направени.

— Лизи…

Тя прокара ръце през косата му.

— Да?

— Знам, че сега не е подходящият момент. Във всяко отношение.

— Можем да отидем в стаята ти?

Лейн се отдръпна от нея и закрачи из тясното пространство. Което бе равносилно на това да се разхождаш из шкафче в съблекалня на гимнастически салон.

— Исках това да бъде съвършено.

— Да се връщаме.

— Иска ми се да можех да ти предложа повече. И ще го направя. След като всичко това приключи. Не знам точно какво ще бъде, но в бъдещето ни ще има нещо важно — съзнаваше, че говори на себе си. — Може би фермата, за която мечтаеш. Или сервиз за автомобили. Или заведение за хранене. Кълна се, че сегашното положение няма да е вечно…

И щеше да бъде разведен. По дяволите, може би трябваше да почака?

Не, реши той. Животът бе прекалено несигурен и винаги бе съжалявал за пропуснатите моменти. Да чакаш, докато ще можеш да постъпиш правилно, да дадеш и на себе си, и на любимия желаните неща, беше лукс за щастливците, в чийто живот трагедията още не се е появила.

Искаше да започнат бъдещия си живот далеч от Ийстърли и Шарлмонт още тук и сега. Искаше тя да знае, че е най-важното нещо за него. Дори Рим да гореше, тя пак щеше да е най-важното, и то не защото бе билетът му да замине оттук, а защото я обичаше и очакваше с нетърпение да създаде живот за нея и за себе си.

Всъщност отчаяно копнееше за свободата, която се мъчеше да заслужи.

Погледна я, а тя просто поклати глава и му се усмихна.

— Нямам нужда от нищо повече. Само от теб.

— Господи… Обичам те. И това трябва да е съвършено.

На друго място. И с пръстен. И шампанско.

„Не — помисли си той, цялото му внимание бе посветено на Лизи. — Тя не беше Шантал. Не се интересуваше от кънтри клуба, от чековете и от лъскави неща, с които да се хвали пред приятелите си.“

Лейн падна на едно коляно, взе ръцете й в своите и целуна всяка от дланите й. Очите й горяха, сякаш се бе досетила какво ще последва и не можеше да повярва, а той откри, че се усмихва.

Къща край басейна. Кой би помислил, че това ще се случи в къщата край басейна.

Е, по-добре така, отколкото пред половината полиция на Шарлмонт с извадени оръжия.

— Ще се омъжиш ли за мен? — каза.