Ангелският дял

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Метлата просто замете леко централната пътека на конюшнята и събра боклуците, а във въздуха се вдигнаха ситни прашинки сено. Едуард заобиколи боклука, а ноздрите на бременните кобили се подадоха през отворените вратички на боксовете, подушиха тениската му, погалиха се в лакътя му и подухнаха косата му. По челото му бе избила пот, струйка се стичаше по гърба му и изчезваше в хлабавия колан на дънките му. От време на време той спираше и избърсваше лице с ръка. Поговори с Джоуи, синът на Моуи, който разпръсваше тор в клетките. Погалваше нечия грациозна шия или приглаждаше нечия грива.

Усещаше как алкохолът избива през порите му, сякаш се маринова в него. Но макар че алкохолът кипеше в тялото му, наложи се два пъти да отпие от шишето с водка, иначе крайниците му трепереха.

— Работите много — дойде до него глас откъм далечния край.

Едуард спря и се опита да хвърли поглед през рамо. Но тялото не му позволи да завърти глава, затова се обърна, като използваше метлата за опора.

Примижа срещу слънчевата светлина и запита:

— Кой е?

— Детектив Меримак. От полицейското управление в Шарлмонт.

Чуха се остри стъпки по бетона и когато спряха пред него, полицаят разтвори портмонето си и му показа личната си карта и значката си.

— Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса. Просто формалност.

Едуард премести поглед от документите към лицето, което отговаряше на ламинираната снимка. Меримак бе афроамериканец с ниско подстригана коса, силна челюст и огромни длани, които предполагаха, че някога е бил спортист. Носеше яркобяла риза с кръста на полицейското управление в Шарлмонт на ръкава, хубави панталони и кожени обувки с гумени подметки, които накараха Едуард да мисли, че понякога му се налага да догонва някого.

— С какво мога да ви помогна, детектив?

Меримак прибра документите си.

— Искате ли да отидем някъде, където ще можете да седнете, докато говорим? Насаме.

— Тук ми е достатъчно добре — Едуард закуцука към бала сено и седна. — Няма никой друг в този хамбар. И ако искате, можете да обърнете кофата и да седнете върху нея.

Меримак поклати глава. Усмихна се. Огледа се.

— Доста пространство имате тук. И много красиви коне.

— Залагате ли на конни надбягвания?

— Само малки суми. Не като вас, сигурен съм.

— Аз не залагам. Вече не.

— Дори на собствените си коне?

— Особено на тях. И така, какво мога да направя за вас?

Детективът отиде до бокса, чиято горна половина бе затворена.

— О! Това се казва красавец!

Едуард поклати глава.

— Не бих се приближавал много, ако бях на ваше…

Небеканзер оголи зъби и се втурна към решетките, а Меримак се завъртя като пумпал в обратна посока и с танцова стъпка, по-добра от тази на Савион Гловър[46], стигна до стоманената врата в края на конюшнята. Тогава Едуард каза:

— Не познавате конете, нали?

— А… не — изправи се и прибра ризата си в панталоните. — Не, не съм.

— Е, когато влезете в конюшня с отворени боксове и само един е затворен, вероятно за това има основателна причина.

Меримак поклати глава по посока на огромния жребец, който крачеше напред-назад в бокса си, като че ли искаше да излезе.

— Кажете ми, че никой не го язди.

— Само аз. А аз нямам какво да губя.

— Вие? Можете да се качиш на седлото на гърба на този кон?

— Той е жребец, не просто кон. И да, мога. Когато реша да направя нещо, мога да направя така, че то да стане, дори с това тяло.

Меримак отново се съсредоточи върху него. Отново се усмихна.

— Така ли. Е, това сигурно помага на възстановяването Ви. Четох за Вашето…

— Моята нещастна ваканция? Да, онова, през което преминах, никога няма да бъде показано в Триваго[47]. Но поне получих точки за редовен пътник за пътуването си дотам. Не и за връщането обаче. Трябваше да изпратят каквото бе останало от мен до база на армията, а после Еър Форс ме върнаха в Щатите.

— Не мога да си представя какво ви е било.

— Напротив, можете — Едуард се облегна на клетката и опъна краката си. — И така, какво мога да направя за вас?

— Чакайте, казахте, че Еър Форс са ви върнали у дома?

— Посланикът ни в Колумбия е приятел на семейството ми. Много ми помогна. Както и един помощник-шериф, който ми е приятел.

— Баща ви ли уреди да ви помогнат?

— Не.

— Не?

Едуард наклони глава.

— По онова време той имаше други приоритети. Нима изминахте целия път до окръг Огдън, за да ми задавате въпроси за конете ми? Или става въпрос за баща ми?

Меримак отново се усмихна по начин, който предполагаше, че не му се иска да отправя заплахи.

— Да. Само няколко основни въпроса. В ситуации като тази обичаме да започваме от семейството.

— Питайте.

— Можете ли да опишете каква бе връзката ви с баща ви?

Едуард постави метлата между коленете си и започна да движи дръжката напред и назад.

— Беше на приливи и отливи.

— Това е доста неясно.

— Дефиниция ли искате?

— Не — Меримак извади бележник от задния си джоб и го отвори. — Значи не сте били близки.

— Работих с него няколко години. Но не мога да кажа, че връзката ни бе традиционната между баща и син.

— Вие сте били очевидният наследник?

— Да, що се касаеше до бизнеса.

— Но вече не сте.

— Той е мъртъв. Няма „вече“, нали? И защо не ме попитате направо дали съм го убил и да приключваме с това?

Още една от онези усмивки. Няма спор, човекът имаше хубави зъби, прави и бели, и изобщо не бяха изкуствени.

— Добре. Може би ще пожелаете да отговорите на собствения си въпрос.

— Как е възможно да убия когото и да било? Едва успявам да измета пътеката.

Меримак погледна към пода, после пак към него.

— Току-що ми казахте, че е само въпрос на мотивация.

— Вие сте детектив от отдел „Убийства“. Трябва да знаете колко усилия се искат, за да убиеш някого. Баща ми бе здрав човек и в сегашното ми състояние той тежеше около двайсет и пет килограма повече от мен. Може и да не съм го обичал много силно, но това не означава, че съм бил готов да извърша отцеубийство.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте в нощта, в която той е умрял?

— Бях тук.

— Има ли някой, който може да потвърди това…

— Аз мога.

Шелби излезе от килера, спокойна като Буда. Макар че лъжеше.

— Здравейте, мис — каза детективът, отиде при нея и й подаде ръка. — Аз съм от полицейското управление в Шарлмонт. А вие сте?

— Шелби Ландис — тя стисна ръката му и направи крачка назад. — Работя тук, в конюшните.

— Откога?

— Отскоро. Седмица или там някъде. Баща ми умря и ми каза да дойда тук.

Меримак погледна Едуард.

— И вие двамата бяхте…

— Просто тук — отвърна Едуард. — Не излизам много.

— Е. Сигурен съм, че ви е трудно — усмивка. — Позволете ми да ви попитам нещо. Каква кола карате?

Едуард сви рамене.

— Всъщност, нямам кола. Поршето ми е в Ийстърли. Вече не е толкова практично, колкото преди.

— Кога за последен път си бяхте у дома?

— Домът ми вече не е там. Живея тук.

— Чудесно. Кога за последен път бяхте в Ийстърли?

Едуард си спомни как двамата с Лейн влязоха в бизнес центъра, за да могат онези финансови доклади да видят бял свят. Технически онова не беше взлом, но Едуард със сигурност не бе желан там. А и беше откраднал корпоративна информация.

После го имаше онзи миг с мис Аврора, която го прегърна и докосна душата му.

В Ийстърли имаше много охранителни камери. Вън и вътре в къщата. И в бизнес центъра.

— Бях там преди два дни. Да се видя с брат си Лейн.

— И какво правихте, докато бяхте там?

— Говорих с него — използвах задна вратичка, за да открадна информация. Гледах как баща ми сключва сделка със Сътън. След като й показа, че го привлича сексуално. — Просто наваксахме.

— Хмм — усмивка. — Взехте ли някоя от другите коли? Искам да кажа, семейството ви има много коли, нали?

— Не.

— Така ли? Защото, когато бях там вчера, видях доста гаражи отзад. Точно срещу бизнес центъра, където е работел баща Ви.

— Не, не съм вземал някоя от другите коли.

— Ключовете за колите са в гаража, нали? В сейф, за който трябва да се знае комбинацията.

— Предполагам, че да.

— Знаете ли комбинацията, Едуард?

— И да съм я знаел, съм я забравил.

— И това се случва. Хората непрекъснато забравят кодове и пароли, нали? Кажете ми нещо, знаете ли дали баща ви е имал врагове? Някой, който е искал да му навреди? Да е имал причина да си отмъсти?

— Списъкът е дълъг.

— Така ли?

— Баща ми имаше навика да не се опитва да бъде приятен на хората.

— Можете ли да ми дадете определени примери?

— Всеки, с когото е имал работа в личен и професионален план. Това как ви се струва?

— Дразнещо, наистина. Казахте, че баща ви е бил здрав в сравнение с Вас. Но знаете ли дали не е бил болен от нещо?

— Баща ми вярваше, че истинските мъже не се разболяват.

— Окей — бележникът беше затворен, без детективът да е записал нещо в него. — Е, ако се сетите за нещо, което би ни помогнало, можете да ми се обадите. Който и да е от вас.

Едуард прие визитната картичка, която му подаде. В средата имаше златен печат — същият, който беше на ризата. А около него в подобие на слънце бяха напечатани името на Меримак и различните му номера и адреси.

Най-отдолу в курсив бе надписът: „Да служим и защитаваме“.

— Значи мислите, че е бил убит? — запита Едуард.

— А вие? — Меримак даде визитна картичка и на Шелби. — Вие какво мислите, Едуард?

— Нямам мнение.

Искаше да запита дали е заподозрян, но вече знаеше отговора. А и Меримак държеше картите си близо до гърдите си.

Усмивка.

— Е, приятно ми бе да разговарям и с двама ви. Знаете къде да ме намерите… и аз знам къде да ви намеря.

— Удоволствието бе изцяло мое.

Едуард наблюдаваше как детективът излезе бавно и спокойно в ярката слънчева светлина на ранния следобед. После загледа как полицейската кола без отличителни знаци пое по главната алея и излезе на пътя.

— Ти не беше с мен — измърмори Едуард.

— Има ли значение?

— За нещастие… има.