Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Трябва да го направиш.

Едуард държеше слушалката до ухото си, гласът на брат му беше мрачен — такива бяха и новините. Всичко бе заминало. Сметките бяха източени. Някои дори закрити. Поколения богатство се бе изпарило.

— Едуард? Трябва да се видиш с нея.

По някаква причина Едуард огледа кухнята. Шелби бе до печката и бъркаше в тенджерата нещо, което ухаеше потресаващо добре.

— Едуард — Лейн изруга. — Ало?

Кичур коса се бе изплъзнал от конската опашка на Шелби и тя го прибра зад ухото си, сякаш я дразнеше, докато гледаше втренчено супата. Яхнията. Соса. Каквото там беше.

Беше сменила дънките си, но не и ботушите, ризата си, но не и връхната дреха. Винаги се обличаше топло, сякаш постоянно й беше студено.

Кога започна да забелязва такива дребни неща у нея?

— Чудесно — каза рязко Лейн. — Аз ще отида и ще се погрижа…

— Не — Едуард премести тежестта на тялото си върху другия крак и се обърна. — Ще вечерям и после ще отида.

— Преводът трябва да бъде направен до утре. Монтеверди ми даде номера на сметката. Ще ти го изпратя на есемес.

— Нямам мобилен телефон. Ще ти кажа къде да изпратиш подробностите за сметката.

— Чудесно. Има обаче и нещо друго — настъпи пауза. — Намериха нещо. От татко. Опитах се да ти се обадя.

— О? Останало е малко парченце от него? Има ли парична стойност? Трябва ни всяка помощ, която можем да получим.

— Защо говориш така?

— Току-що ми каза, че никъде не са останали пари, това бе основното. Показвам разумен оптимизъм, като се има предвид, че парите в брой са секнали.

Поредна пауза. После Лейн му каза какво бяха открили в лехата с бръшляна.

Едуард не каза нищо и брат му измърмори:

— Не ми се струваш изненадан. Като че ли нищо от това не те изненадва.

Погледът на Едуард се спря на дръпнатите завеси, които покриваха прозорците.

— Ало? — каза Лейн. — Знаел си, нали. Знаел си, че вече нямаме пари, нали?

— Имах известни подозрения.

— Кажи ми нещо. Колко беше застраховката живот на татко?

— Седемдесет и пет милиона — чу се Едуард да казва. — Сключена от компанията за неин ключов служител[30]. Поне така стояха нещата, когато бях там, където ще трябва да отида сега. Ще ти се обадя.

Едуард затвори и си пое дълбоко дъх. Къщата се завъртя за миг, но с усилие на волята той се овладя.

— Трябва да вървя — каза.

Шелби хвърли поглед през рамо.

— Къде отиваш?

— По работа.

— Новата кобила, за която разговаря с Моуи и сина му ли?

— Да. Ще ми оставиш ли от вечерята? — тя повдигна вежди, а той усети болка в гърдите, сякаш бе прободен. — Моля те.

— Много ли ще закъснееш?

— Не мисля.

Едуард бе преполовил разстоянието до вратата, когато се сети, че няма кола. Поршето му събираше прах в гаражите на Ийстърли.

— Може ли да взема пикапа ти назаем? — попита.

— Няма ли да отидеш с Моуи или Джоуи? — той само сви рамене и Шелби поклати глава. — Той е развалина.

— Ще се справя. Глезенът ми вече е по-добре.

— Ключовете са на таблото, но не мисля…

— Благодаря ти.

Излезе с куцукане от къщата. Нямаше мобилен телефон, портмоне, шофьорска книжка, нямаше и нищо в стомаха, което да го подкрепи, но беше трезвен и знаеше съвсем точно къде отива.

Кормилото на стария пикап на Шелби бе гладко от дългогодишна употреба, таблото — избеляло, а всички тъкани бяха станали мъхести. Но гумите бяха нови, двигателят палеше веднага и всичко бе спретнато и подредено.

Той пое по шосе 42 към предградията. Не беше чак толкова трудно да натиска съединителя, но глезенът и коляното го боляха въпреки това и през повечето време караше на трета. Общо взето, бе вцепенен. Е, поне емоционално.

След много мили къщите започнаха да стават по-големи, а земята бе поддържана професионално, това важеше в еднаква степен за интериора и за екстериора. Имаше великолепни порти, каменни стени и статуи върху идеални морави. Дълги алеи за автомобили и редки дървета. Охранителни камери. Ролсройси и бентлита на шосето.

Имението на семейството на Сътън Смайт бе по-нагоре и вляво. Хълмът, на който беше изградено, не бе толкова висок, колкото този, на който се издигаше Ийстърли. То бе в джорджиански стил, тухлено и построено през този, а не през предишния век, но се простираше на две хиляди и осемстотин квадратни метра, което го правеше по-голямо от стария дом на Едуард.

Като стигна до портата, той свали прозореца ръчно, след това се протегна и набра кода на таблото. Големите железни решетки се разделиха в средата и той пое по виещата се алея, а имението се разкри пред очите му, като основата му се простираше по подрязаната трева. Магнолиите обграждаха къщата, точно както беше и с Ийстърли, имаше и други масивни дървета. Имаше и тенис корт, дискретно скрит зад жив плет, а гаражите изчезваха в далечината.

Алеята правеше кръг пред сградата, отпред имаше черен линкълн „Таун Кар“, мерцедес С6, скромна тойота „Камри“ и два джипа със затъмнени прозорци.

Той спря пикапа на Шелби, колкото можеше по-близо до главния вход, слезе и отиде до вратата. Почука с медното чукче и си спомни всички пъти, когато бе идвал тук в черен костюм с вратовръзка и просто бе влизал. Но двамата със Сътън вече не бяха в такива отношения.

Отвори икономът на семейство Смайт, мистър Греъм. Беше спокоен, но ококори широко очи, и то не само защото Едуард беше с дънки и работна риза вместо с костюм.

— Трябва да се видя със Сътън.

— Съжалявам, сър, но тя има гости…

— По работа е.

Мистър Греъм наклони глава.

— Разбира се. Заповядайте в дневната.

— Знам пътя.

Едуард мина през фоайето и покрай кабинета, като вървеше в обратна посока на главния салон, където очевидно имаше парти коктейл. Ако се съдеше по джиповете, вероятно тук беше губернаторът на Кентъки и Едуард можеше само да си представи какво обсъждат. Бизнеса с бърбън. Или пък набиране на средства за благотворителност. Училищата.

Сътън бе тясно свързана с почти всичко в щата.

Може би дори някога щеше да се кандидатира за губернатор.

Той със сигурност щеше да гласува за нея.

Влезе в огромната стая, огледа се и си спомни, че отдавна не е влизал в тази стая. Кога беше тук за последен път? Не можеше да си спомни… и докато оглеждаше жълтите копринени тапети, пролетно зелените завеси от дамаска, украсените с пискюли дивани и маслените платна на Сисле, Мане и Морисо[31], реши, че както и луксозните хотели, домовете на хората с благородно потекло притежават определена уникалност — никакво модерно изкуство, всичко е в изключителна хармония и много скъпо, никакви джунджурийки, само няколко семейни снимки в сребърни рамки.

— Това се казва изненада.

Едуард се обърна и за миг просто остана смълчан. Сътън носеше червена рокля и бе вдигнала тъмната си коса на кок, парфюмът й, както винаги, бе Мъст на „Картие“. Но имаше и още нещо — носеше рубините, които той й бе купил.

— Помня тези обеци — каза той тихо. — И тази шнола.

Една от дългите й ръце хвана меката част на ухото й.

— Все още ги харесвам.

— Все още ти отиват.

Прелестни бирмански скъпоценни камъни с невидимо закрепване от „Ван Клиф и Арпелс“[32].

Беше й купил комплекта, когато зае поста вицепрезидент на „Сътън Диети лъри Корпорейшън“.

— Какво е станало с глезена ти? — запита тя.

— Като се има предвид, че си в червено, сигурно тази вечер разговаряте за университета на Шарлмонт. — Университетът на Шарлмонт. Давайте „Орли“! Майната им на „Тигрите“! — Стипендии? Или разширение на стадиона.

— Значи не искаш да говориш за крака си.

— Изглеждаш… красива.

Сътън отново се заигра с обецата си и премести тежестта на тялото си върху другия крак. Роклята й вероятно бе от „Калвин Клайн“, от колекцията му висша мода, а не от конфекцията, линиите й бяха толкова чисти, толкова елегантни, че на фокус оставаше жената, която я носи, а не самата рокля.

Тя прочисти гърлото си.

— Не мога да си представя, че си дошъл да ме поздравиш.

— За какво? — запита той.

— Няма значение. Защо си тук?

— Имам нужда от теб за онази ипотека.

Тя изви вежди.

— О, нима. Това се казва смяна на приоритетите. Последния път, когато повдигнах въпроса, ми каза да скъсам документите.

— Имам номера, на който трябва да преведем парите.

— Какво се е променило?

— Къде да изпратя информацията за сметката?

Сътън скръсти ръце на гърди и присви очи.

— Чух за баща ти. По новините днес. Не знаех, че е извършил… Съжалявам, Едуард.

Той остави думите да увиснат във въздуха. Нямаше начин да разговаря за смъртта на баща си, с когото и да било, най-малко пък с нея. И в последвалата тишина той измери тялото й с поглед, спомни си какво е да я докосва, представи си как отново се доближава до нея и вдъхва аромата на косата й, на кожата й — само че този път щеше да знае, че наистина е тя.

Господи, искаше я гола и изпънала тяло пред него, само гладка кожа и стонове, докато тялото му покрива нейното.

— Едуард?

— Ще придвижиш ли договора? — настоя той.

— Понякога помага, когато хората разговарят.

— Тогава нека обсъдим къде да изпратиш десетте милиона.

Стъпки в коридора го накараха да обърне глава.

„И какво знаете вие?“, помисли си той, като видя губернатора.

Губернатор Дъгни Буун беше потомък на Даниел[33] и притежаваше лице, което би трябвало да украсява двайсетдоларова банкнота. На четиридесет и седем, той имаше естествено тъмна коса, тяло във великолепна форма, поддържано с много часове игра на тенис, и безгрижната власт на човек, който току-що е спечелил втория си мандат чрез голяма изборна победа. Осемнайсет години беше женен за любовта си от гимназията, имаше три деца, а после изгуби съпругата си, починала от рак преди четири години.

Оттогава беше сам, поне доколкото знаеше обществеността.

Когато обаче погледна Сътън, не го направи като политик. Погледът му се задържа върху нея прекалено дълго — сякаш се наслаждаваше на това, което вижда.

— Значи това е среща — каза бавно и провлечено Едуард. — А другите са охрана. Колко романтично.

Буун го погледна и сякаш се стресна, погледна го втори път, като че ли не го беше познал.

Като потисна изненадата и без да покаже, че е шокиран, Буун се приближи с протегната ръка.

— Едуард. Не знаех, че си се завърнал в обществото. Съболезнованията ми за смъртта на баща ти.

— Само част от мен се е завърнала — Едуард пое протегната ръка само защото очите на Сътън мятаха мълнии към него. — Поздравления за победата ти през ноември. Отново.

— Има много работа, която трябва да се свърши — губернаторът погледна Сътън. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но персоналът се чуди дали искаш вечерята да се поднесе по-късно? Или може би да сложат още едни прибори. Предложих им услугите си да разбера.

— Той няма да остане…

— Няма да остана…

— Като стерео сте — губернаторът се усмихна. — Е. Ще ви оставя насаме. Радвам се, че те видях, Едуард.

Едуард кимна и не пропусна да забележи как другият мъж стисна ръката на Сътън, преди да ги остави.

— Нов приятел? — запита провлечено, когато останаха отново сами.

— Не е твоя работа.

— Това не означава „не“.

— Къде искаш да изпратя парите…

— Защо не отговориш на въпроса ми…

— Защото не искам.

— Значи е среща.

И двамата замълчаха, а въздухът между тях бе зареден с електричество, гняв, а и нещо определено еротично изпълваше пространството помежду им — поне от негова страна имаше сексуален компонент. Не можа да се сдържи. Погледът му се спусна по роклята й и той мислено я разсъблече, видя я гола в цялото й великолепие.

Само че тя заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше стабилен мъж, какъвто беше проклетият Дъгни с красивата му външност и властта, която притежаваше. Губернаторът бе човек, който щеше да застане до нея при всички случаи, щеше да издърпва стола й назад и да става, когато тя отива до тоалетната, за да положи нов слой червило на устните си. Щеше да й казва онова, което има нужда да чуе, но също и онова, което той иска да й каже. Щеше да й помага в бизнеса, а също и с баща й. И двамата щяха да постигнат велики неща за щата.

И да…. проклетият Дъгни със сигурност щеше да се отнася добре с нея по начин, за който Едуард не искаше да мисли.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Относно ипотеката. Ще бъдат ли спазени условията. Няма причина да не бъдат спазени. Лихвата е добра, а и ти със сигурност имаш интерес към Ийстърли. В безопасност си.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Това „да“ ли е?

Тя вдигна едното си елегантно рамо.

— Сделката е добра, а и имам парите в брой.

— Добре.

Чуваше се как спокойно й обяснява, че Лейн ще й изпрати съобщение с подробностите, но мислеше за това, че губернаторът я чака малко по-надолу по коридора, нетърпелив тя да се върне, да изглежда добре и да го изкушава не защото е лека жена, а защото бе толкова красива и умна, че никой мъж не можеше да не я забележи и да копнее за нея.

Какво знаете вие, Едуард бе завладян от импулса да отиде в другата стая и да извърши убийство, като удари губернатора по главата с някоя тежка лампа. Разбира се, той щеше междувременно да бъде застрелян, и то с право, но така щяха да се решат много проблеми.

— Парите ще бъдат там сутринта — каза тя. — До единайсет.

— Благодаря.

— Това ли е всичко?

— Десет милиона са много пари, да.

Едуард тръгна към вратата, но после се върна и застана пред Сътън.

— Внимавай с нашия губернатор. Политиците не са известни със скрупулите си.

— А ти си?

Той протегна ръка и погали устните й с палец.

— Не. Кажи ми нещо. Ще остане ли той през нощта?

Сътън отблъсна ръката му.

— Не че е твоя работа, но не, няма да остане.

— Мисля, че иска.

— Ти си луд. И престани.

— Защото признавам, че те намира за привлекателна ли? Защо това да е обида?

— Той е губернаторът на Кентъки.

— Като че ли това има значение? Пак е мъж.

Тя вирна брадичка и втренчи поглед над рамото му.

— Получи това, за което си дошъл. Знаеш пътя навън.

Понечи да го заобиколи, но той каза:

— Когато той се опита да те целуне в края на вечерта, спомни си, че съм те предупредил.

— О, ще си мисля за теб. Но не по този начин.

— Тогава си представяй, че аз те целувам.