Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Половин час по-късно, докато се връщаше в Ийстърли заедно с Лизи и Джеф, Лейн се чувстваше страхотно. Всичко се подреждаше идеално. ЛаКийша нямаше търпение да се срещне с новия главен изпълнителен директор. А това, че Лизи се бе справила с Тифании? Фантастично. Но радостта му не трая дълго. Когато стигнаха върха на хълма и спряха пред входната врата на къщата, видяха необозначена полицейска кола и полицейски джип на паркинга.

Меримак излезе от полицейската кола, преди Лизи да изключи двигателя.

— Мамка му — изръмжа Лейн. — Трябва да оправя това.

— Обичам те — каза Лизи, докато Джеф слизаше от пикапа, за да може и Лейн да направи същото.

— И аз те обичам — той се наведе към нея. — Надявах се, че ще имаме възможност да отидем в Индиана тази вечер.

— Аз нямам нищо против да бъда и тук, и там. Където е по-добре.

Той се взря за миг в очите й, черпейки сили от нейната подкрепа. После затвори вратата и си вдигна панталоните нагоре.

Когато се обърна, лицето му бе безизразно, все едно играеше покер.

— Радвам се да ви видя отново, детектив.

Меримак се усмихна по своя начин и протегна ръка, докато се приближаваше.

— Наистина ли?

— Ще останете ли за вечеря? Кой е вашият приятел?

Вторият човек — слаб, облечен в цивилни дрехи, приближи бавно. Отдалеч личеше, че е някакъв чиновник.

— Пийт Чайлд. Аз съм следовател.

— Имам някои документи за вас, мистър Болдуин — каза Меримак.

— Познавате ли Джеф Стърн — Лейн отстъпи, за да може Джеф да се представи. — А сега да проверим списъка за пазаруване. Не сте забравили яйцата и кравето масло, нали?

Джеф влезе в къщата, а Лейн хвърли бърз поглед върху заповедта, макар да не знаеше как трябва да изглежда подобен документ. Но какво пък, това бе просто разрешително за позволено от закона бракониерство и беше подписано и подпечатано.

И изрично се споменаваше, че важи само за записите от охранителните камери за периода от деня преди смъртта на баща му до деня след това.

— Не съм сигурен дали сте наясно — каза Меримак, когато Лейн прегледа и последната страница. — Входната врата бе широко отворена. Чуках много дълго. Накрая слезе една сестра. И ви търсих няколко пъти по телефона.

— Телефонът ми е в колата — Лейн отиде до поршето и взе телефона от таблото.

— Е, какво ще кажете да приключваме с това?

— Водете ни.

Лейн тръгна пред детектива и Пийт. Вървяха край къщата, докато стигнаха задните входове — най-дългото разстояние, което бе изминавал в живота си. Всичко в него крещеше под безизразната маска на лицето му и поддържаното с усилие спокойствие. Чувстваше се като в сън, в който стоеше до пътя, а два автомобила се движеха с главоломна скорост един срещу друг по заледения път и колкото и силно да крещеше той, шофьорите не го чуваха или не искаха да го чуят.

Подсъзнателно бе очаквал тази развръзка от момента, в който отпрати Меримак. И може би се бе поддал на временното облекчение, след като Джеф се съгласи да поеме управлението.

Това вече бе минало.

Лейн въведе цифрите на кода, за да отвори задната врата на бизнес центъра и влезе заедно с тях.

— Охранителните камери в цялото имение се управляваха от компютрите тук — той тръгна наляво и продължи по коридора до стаите с техническото оборудване. — Това е командният пулт, или както му казвате.

Спря пред метална врата без надпис, въведе кода и след като чу изщракването, което показваше, че заключващите греди са освободени, той отвори широко тежката врата и автоматичното осветление над главите им се включи.

Лейн възнамеряваше да продължи да говори, да се движи. Но в мозъка му сякаш нещо спря да действа за миг.

— Лейн? Мистър Болдуин?

Той се отърси от вцепенението и се обърна към детектива.

— Извинете, какво?

— Някакъв проблем ли има?

— А, не — той отстъпи, за да им направи място и посочи редиците монитори, клавиатурите и столовете на колелца. — Моля.

Пийт се спусна към таблото като капитан Кърк и седна пред сложната техника, сякаш наистина разбираше кое за какво служи.

— Ще ми трябва достъп до записите. Можете ли да въведете паролата?

Лейн разтърси глава, за да се съсредоточи.

— Моля?

— Трябва ми име и парола, за да получа достъп до охранителната мрежа.

— Не ги знам.

Меримак се усмихна, сякаш бе очаквал подобен отговор.

— Най-добре ще е да ги намерите. Веднага.

— Дайте ми една минута, моля.

Той излезе в коридора, отдалечи се малко и прикри телефона си с длан. Стоеше загледан в блестящия екран и клатеше глава — единственото нещо, което можеше да прави в момента.

Защото сега знаеше какво бе правил брат му по време на приема. По дяволите.

Лейн си пое дълбоко дъх и набра номера на управителя на „Ред енд Блек“. Едно позвъняване… второ… трето.

— Ало?

Щом чу гласа на брат си, Лейн затвори очи.

— Едуард.

— Как си, братче?

— Бил съм и по-добре. Полицаите са с мен в бизнес центъра. Имат заповед за записите от охранителните камери.

Едуард не отговаряше и Лейн попита:

— Чу ли какво казах?

— Да. И?

За част от секундата Лейн искаше да каже на Едуард да вземе колкото може повече пари в брой, да се качи в някоя кола и да изчезне от проклетия град. Искаше да крещи. Да ругае.

И искаше истината. Но му трябваше и лъжата, че всичко е наред и че брат му не е заменил самоналожения си затвор с истински само за да си отмъсти.

Лейн прочисти гърлото си.

— Искат достъп до охранителната мрежа, за да направят копие на записите.

— Дай им моите данни.

Какво, по дяволите, си направил, Едуард? Едуард, те ще открият, че си се опитал да подмениш…

— Разбрахте ли нещо, мистър Болдуин?

Меримак надникна в коридора през вратата на стаята, а Лейн каза:

— Изпрати ми ги като съобщение, става ли?

— Звъниш ми на телефон с шайба, забрави ли? — гласът на Едуард бе спокоен както обикновено, докато диктуваше името и паролата. — Запомни ли?

— Да.

— Знаят къде да ме намерят, ако имат някакви въпроси. Меримак ли е с теб? Онзи ден идва да ме види.

— Да, той е детективът.

Последва кратка пауза.

— Всичко ще е наред, братче. Не се тревожи.

После Едуард затвори, а Лейн отпусна ръката, в която държеше телефона.

— Имам данните, които ви трябват.

Меримак отново се усмихна.

— Имах пълно доверие, че ще съдействате. С брат ви Едуард ли говорихте?

— Да.

Меримак кимна.

— Той е добър човек. Жалко е да го видиш в такова състояние. Каза ли ви, че вчера ходих да го видя?

— Каза ми.

— Знаете ли, изобщо не прилича на вас.

Лейн заобиколи детектива и влезе в стаята.

— Някога приличаше.

Някъде далеч в Огдън Каунти, в „Ред енд Блек“ Едуард окачи слушалката на стенния телефон до кухнята точно когато Шелби влезе през входната врата на къщичката. Току-що бе взела душ, косата й бе разпусната върху раменете, за да се суши, носеше чисти дънки и риза с къси ръкави на бели и сини карета.

— Какво? — каза тя, когато видя израза на лицето му.

— Моля?

— Защо ме гледаш така?

Той поклати глава.

— Не те гледам. Но искам да вечерям навън. И искам да дойдеш с мен.

Тя примигна срещу него, а той направи физиономия.

— Добре. Ще бъда учтив. Моля. Ела с мен. Ще се радвам да ми правиш компания.

— Не, не е заради това — тя потупа ризата си. — Не съм облечена подходящо.

— И аз не съм, но ми се яде добре приготвено пиле. Затова ще отидем в заведението на Джоела.

Едуард закуца към вратата и я отвори широко.

— Обичаш ли пиле? Там го приготвят с шест подправки и всяка една има райски вкус, и това не е богохулство.

— Искаш ли да дойде и Моуи?

— Не, искам само теб. Искам да кажа да вечеряш с мен.

Той посочи с широк жест навън, последва пауза… после Шелби излезе първа. Когато мина край него, той вдиша дълбоко и се усмихна неволно. Тя миришеше на старомодния шампоан „Прел“ и той се зачуди откъде го купува. Още ли го произвеждаха? Може би беше останал от баща й или го бе намерила в апартамента в обор „Б“, където живееше.

Преди да я последва, Едуард грабна парите, които бе оставил в ъгъла на бюрото онази нощ, когато Сътън бе дошла и той я бе помислил за…

Той спря водопада от спомени, които го заливаха, затвори вратата и погледна към небето. Спря за миг, за да обхване широкия простор и постепенно променящите се цветове на небето — от жълтото на залеза на запад до синьото кадифе на ранната вечер на изток. Вдъхна дълбоко още веднъж, усети сладкия аромат на трева и пръст и слаб мирис на дървени въглища, долитащ иззад хамбара, където Моуи и Джоуи печаха кюфтета.

Усещането за неподвижния въздух върху кожата му беше като благословия.

Странно, досега не бе оценявал всичко това. Никога не бе го оценявал, дори когато не бе принуден да живее като отшелник.

Но пък тогава той бе толкова съсредоточен върху работата, компанията, конкуренцията.

А после бе потънал в прекалено много болка и прекалено много горчивина.

Толкова много пропуснати възможности.

— Едуард? — каза Шелби.

— Идвам.

Той отиде до пикапа, заобиколи и й отвори вратата. Макар че Шелби изглежда не бе свикнала с такива жестове, нито с мисълта, че някой ще я кара някъде, тя бързо се настани на седалката на пътника. После той изкуцука край пикапа и седна зад волана.

Включи двигателя и потегли към града. Отначало на шосето имаше само няколко пикапа, освен техния и веднъж дори се наложи да изпревари един трактор, който се движеше бавно в аварийната лента. Но скоро се появиха истински коли и дори светофари.

Влязоха в предградието и той осъзна, че се оглежда наоколо, опитвайки се да разпознае мястото. Фасадите на магазините не се бяха променили. Нито къщите. Колите бяха нови. Нови рекламни плакати. Двете платна на шосето бяха разделени с наскоро посадени храсти.

— О, господи, махнали са „Белия замък“.

— Какво каза?

Той посочи съвършено безлична нова сграда, в която се помещаваше банка.

— Точно там беше „Белия замък“. Винаги е бил там. Когато бях малък, ходех там с колелото си. Спестявах парите за седмицата и купувах бургери за мен и за братята ми. Трябваше да ги внасям тайно вкъщи, защото не исках мис Аврора да помисли, че не харесваме храната й. Наистина я харесвахме. Но аз обичах да им нося неща, които ги правят щастливи, разбираш ли. Джин никога не ги ядеше. Тя започна да се притеснява да не надебелее още когато бе тригодишна.

Едуард пропусна да спомене, че обикновено правеше тези пътувания, след като баща му беше вадил колана си. Девет от всеки десет пъти Макс бе причината, независимо дали пускаше фойерверки от покрива на гаража, влизаше, яхнал кон, през входната врата на Ийстърли, или вземаше една от семейните коли и я подкарваше през нивите в подножието на хълма все едно бе джип.

Той се усмихна на себе си. Разбира се, в други семейства последното нямаше да бъде сметнато за кой знае какво. Ролсройсите обаче, въпреки че имаше много по-добре проектирани и изработени автомобили, бяха предназначени, за да ходиш с тях на опера и на мачове по поло. Не да се опитваш да ожънеш реколтата от зърно през август.

Господи, все още си спомняше чисто новия „Корниш IV“[69], произведен през 1995 година с нащърбена предпазна решетка, пълна с класове и стъбла. Когато Уилям Болдуин откри, че новата му играчка е съсипана, той изобщо не намери това за забавно. А Макс не можа да седне цяла седмица след това.

За да премахне тази част на спомена от мислите си, той каза:

— Бях много впечатлен от онова, което направи снощи.

Шелби го погледна. После погледна встрани.

— Неб не е толкова лош. Иска той да командва и ако трябва, го доказва. Най-добре е да опиташ да се разбереш с него, не да го караш да прави каквото ти искаш.

Едуард се засмя, а главата на Шелби изведнъж се обърна към него.

— Какво? — попита той.

— Никога не съм те чувала да… няма значение.

— Да се смея? Да, сигурно си права. Но тази вечер е различно. Чувствам се сякаш от гърба ми се е смъкнал товар.

— Защото Неб ще се оправи? Раните му са повърхностни и предните му крака ще се оправят. Можеше да бъде много по-зле.

— Благодарение на теб.

— Нищо не съм направила.

— Обичам този жребец. Спомням си кога го купих. Веднага, щом излязох от рехабилитацията. Изпитвах страшни болки — той спря на светофар до голяма бяла църква с медна камбанария. — Десният ми крак сякаш се чупеше отново и отново всеки път, когато се отпусках върху него. И приемах толкова много опиати, че храносмилателната ми система отказа напълно.

Светлините станаха зелени, той натисна педала на газта и отново погледна Шелби..

— Може да не ти се слуша, но запекът, предизвикан от опиатите, е почти толкова гаден, колкото и онова, заради което ги вземаш, каквото и да е то. Господи, никога преди това не бях си давал сметка какво чудо са нормалните функции на тялото. Никой не си дава сметка. Разхождаме се в тези торби от плът, които са превозните средства на вътрешните ни органи, и приемаме здравето за даденост, оплакваме се от работата, от трудния живот или… — Едуард хвърли поглед към спътничката си, после бързо я погледна отново. Шелби го гледаше, без да мига, а устата й беше отворена.

Не беше толкова изненадана, когато се справяше с онзи жребец.

— Какво? — попита той.

— Да не си пиян? Сигурен ли си, че можеш да шофираш?

— Не съм пиян. За последен път пих… снощи? Или преди това. Не помня. Защо?

— Не спираш да говориш.

— Искаш ли да млъкна?

— Не, изобщо нямах това предвид. Просто… това е много хубава промяна.

Едуард стигна до кръстовище. Трябваше да се замисли, за да си спомни накъде да тръгне.

— Мисля, че беше наляво.

Минаха покрай търговски център с бижутерия, фризьорски салон, студио за пилатес и магазин за осветителни тела. После покрай тухлени жилищни сгради на три етажа, до които в специално оставени пространства до входовете бяха паркирани много автомобили.

Толкова много живот. Цялата планета кипеше от живот.

Странно, когато единствената му връзка със света бе от високата му позиция на Брадфорд, той бе пренебрегвал всички тези хора, заети всеки със собствения си живот. Не че бе показвал открито презрение или пренебрежение, но със сигурност се чувстваше много по-важен поради броя на нулите отляво на десетичната точка.

Болката и различните физически проблеми със сигурност го бяха излекували от това високомерие.

— Ето го — каза той тържествуващ. — Знаех, че е тук.

Той паркира срещу малко ресторантче на един етаж и се опита да заобиколи, за да отвори вратата на Шелби, но не можеше да се движи достатъчно бързо заради болката в глезена и крака, а тя не го изчака. Двамата стояха на тротоара, докато в колоната автомобили по улицата се отвори пролука, пресякоха и Едуард отвори вратата, за да влезе Шелби.

Вече вътре, той вдъхна дълбоко миризмата на подправки и пиле и стомахът му изкъркори.

— Моуи ми показа това място — каза Едуард, като огледа пълните с хора маси. — Започна да ми говори за него преди няколко години и накрая донесе храна вкъщи. Беше преди аз да… Беше преди Южна Америка.

Заведоха ги до маса в дъното на ресторанта, което бе добре за него. Той изглеждаше различен, не беше от местните, но не искаше да привлича внимание. Тази вечер искаше да бъде като всеки друг в този ресторант — част от човечеството, нито по-добър, нито по-лош, по-богат или по-беден.

Той отвори менюто. Искаше му се да опита от всичко.

— От колко време се познавате с Моуи? — попита Шелби, надвиквайки гълчавата.

— От години. Той започна да работи в „Ред енд Блек“, когато бе на четиринайсет или петнайсет, мъкнеше сено и чистеше оборите. Той е умен мъж.

— Той говори за теб с голямо уважение.

Едуард затвори менюто.

— Чувството е взаимно. Моуи ми е като брат в много отношения. А Джоуи, синът му? Познавам го, откакто се е родил.

Всъщност Джоуи беше причината да дойдат тук днес.

Едуард дълго мисли за израза върху лицето на момчето, докато гледаше как Шелби се справя с уплашения Неб.

Обичайно той не се месеше така в работите на хората. Но искаше да направи нещо добро за Шелби.

Преди всичко да се промени.

Сервитьорката дойде и след като поръчаха, той отпи от водата си.

— Та значи, за Джоуи.

— Да? — Очите на Шелби бяха широко отворени и невинни. — Какво?

Едуард въртеше вилицата в ръце.

— Какво мислиш за него?

— Мисля, че наистина е добър с конете. Никога не губи самообладание. Справя се.

— Мислиш ли, че е…

— Няма да го уволниш заради онова, което се случи снощи, нали? Не беше по негова вина. Не беше ничия вина и…

— Какво? Господи, не — Едуард поклати глава. — Джоуи е добро момче. Просто се чудех какво мислиш за него, разбираш ли?

Шелби сви рамене.

— Той е добър човек. Но ако ме питаш дали искам да съм с него, отговорът ще бъде не.

Когато тя млъкна, Едуард помисли: „Разбира се, че не се интересуваш от него. Той не е объркан нещастник със склонност към саморазрушение.“

— Шелби, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

Той пое дълбоко дъх.

— Аз обичам една жена.