Ангелският дял

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

Около половин час по-късно Лейн седеше на кръглата маса, покрита с филц през три стола от Ленгхе. Зрителите, по негласно споразумение на играчите, се бяха настанили на редица столове от другата страна, така че никой да не може да наднича над раменете на играчите. Лизи и мис Аврора седяха една до друга, Джеф бе до Лизи, а Гари Макадамс, управителят на голф игрището, седеше до мис Аврора.

Нямаше как да се преструват, че това не е от онези моменти, които неизбежно влизат в историята на Брадфордови, точно както когато един от предците на Лейн дал заем на Абрахам Линкълн, когато друг трябвало да гаси пожар с вода от водоноска или когато конете на Брадфордови финиширали на първо, второ и трето място на дербито през 1956 година.

Тази тройна победа донесла достатъчно средства на дядо му за цял нов обор в „Ред енд Блек“…

— Закъсняхме ли?

Лейн погледна към вратата.

— Мак, ти дойде.

— Мога ли да пропусна такова нещо?

Майстор дестилаторът влизаше с много хубава млада жена: „О, това е асистентката му“, помисли Лейн. Точно така.

— Мистър Ленгхе — каза Мак, приближавайки към групата. — Радвам се да ви видя отново.

— О, това е любимият ми дестилатор.

Двамата се прегърнаха и Мак каза:

— Това е моята приятелка и асистентка Бет Луис.

Докато Бет се запознаваше с всички, Лейн не можа да се сдържи да не намигне на Мак зад гърба й. Което му спечели неприличен знак с ръка от страна на Мак.

— Чакаме ли други? — попита Джон, когато всички се настаниха.

— Всички са тук — каза Лейн.

— Ези или тура?

— Ти си гостът, ти избираш.

— Ези.

Джон подхвърли монетата в центъра на масата.

— Ези. Аз раздавам пръв. Големият блайнд[77] е сто, малкият блайнд — петдесет.

Лейн кимна и загледа Ленгхе, докато той разбъркваше картите. И двамата се бяха съгласили за случайно избрани стойности на червените, сините и жълтите чипове и двамата имаха еднакво количество от всеки цвят. Нямаше да могат да купуват нови, което означаваше, че ако чиповете свършат или някой не може да направи блайнд, играта приключва.

Лейн сложи червен чип като голям блайнд, Джон сложи син, след това Джон раздаде по две карти на всекиго. Щеше да последва залагане въз основа на картите, които всеки от тях държеше в ръце, и после раздаващият щеше да остави настрани една карта с лицето надолу, без да я гледа, и да обърне следващата карта с лицето нагоре. Щеше да последва ново залагане и така нататък, докато не се получи редица от пет карти, обърнати с лицето нагоре, които всеки от двамата би могъл да използва, за да образува поредица заедно с картите, които държи в ръцете си и не показва.

Силна карта биеше останалите карти, ако никой нямаше нищо. Две двойки биеха една двойка. Три от един вид биеха две двойки. Флош, което означаваше пет карти от един цвят, биеха поредица, което беше пет поредни карти, без значение от кой цвят са. А стрейт флош, което бе пет поредни карти от един и същ цвят, биеше четири еднакви карти, което беше фул хаус.

Роял флош, което беше асо, поп, дама, вале и десетка, всичките от един цвят, биеха всичко.

И може би означаваше, че мис Аврора има пряка връзка с Господ.

Ако приемем, че тези карти се окажеха у Лейн, а не у Ленгхе.

Ако Джон изтеглеше нещо такова? Е, тогава може би неговата съпруга в Канзас се молеше по-пламенно от мис Аврора в Кентъки.

Лейн вдигна първата си ръка. Шестица каро. Двойка спатия.

С една дума… нищо.

Отворените карти, както се наричаха картите, обърнати с лицето нагоре, бяха единствената му надежда.

Джон, седнал срещу него, разглеждаше картите си, смръщи вежди, тежките му рамене бяха свити, сякаш се готвеше за нападение. Той присви устни. Потърка носа си. Премести се на стола.

Изглеждаше по-скоро пиян, отколкото нервен. Имаха още много време, нямаше натрупани залози, трябваше да отворят още четири карти, беше твърде рано да показва притеснение.

Лейн бе напълно спокоен, по-скоро се интересуваше от това, което прави противникът му, отколкото от картите, които той самият държеше в ръка.

Ключът бе да запомни дребните детайли в мимиката и движенията на тялото му.

Някои от тях щяха да се появят неволно в процеса на играта, когато тя наистина започне. Джон щеше да се опита да не показва или да скрие един или два от тези малки детайла.

Или пък щеше да се появи нещо ново.

Но както Лейн бе разбрал много отдавна, имаше три неща, които по време на играта бяха по-важни от парите, с които разполагаш ти или противникът ти: първо — да следиш картите, което при игра един на един щеше да бъде трудно, защото нямаше да има други играчи, които да залагат; второ — картите, които имаш, и другите, които са с лицето нагоре върху масата, и трето — реакциите на противника ти, които можеш да прочетеш в повтарящите се изрази на лицето и движения на тялото при залагане.

Джон наистина се чувстваше късметлия.

Оставаше да се види дали късметът му ще продължи.

Десет минути след като Райън Бъркли остави Джин до нейния ролсройс зад магазина, тя паркира колата на мястото й в гаража в Ийстърли и погледна часовника си.

Точно навреме. Девет и половина.

Ричард й бе казал, че има важна бизнес среща, която ще продължи до късно и това означаваше, че ще може да се прибере преди него, така че той нямаше да знае нищо.

Тя заобиколи къщата, за да влезе през главния вход, и мина под прозорците на старата игрална стая, която не се използваше често. През полуспуснатите завеси видя брат си и по-възрастен мъж с прошарена коса, когото не познаваше, седнали на масата с карти в ръка, а върху зеления филц на масата между двамата бяха подредени разноцветни чипове.

Имаше редица от хора, които ги наблюдаваха и лицата на всички бяха сериозни. Брат й изглежда имаше повече чипове от другия мъж… не, май противникът на Лейн спечели тази ръка, за миг откри картите си, после придърпа чиповете към себе си.

Джин продължи към главния вход и погледна към втория етаж.

В стаята на Амелия бе тъмно.

Джин влезе в къщата, отиде в приемната и седна на дивана, което й даваше възможност да наблюдава фоайето през сводестия коридор.

Чакаше.

И чакаше.

И чакаше.

Звуците от игралната стая отекваха в тихите стаи на Ийстърли. От време на време се чуваха възклицания, ругатня, радостни викове. Смях, който звучеше странно, но само защото й се струваше, че не е чувала подобен звук в къщата цяла вечност.

Чудеше се защо играе Лейн.

Но нямаше да отиде там… трябваше да остане в приемната.

Най-сетне, след бог знае колко време, Амелия влезе през главния вход. Носеше джинси, отново от прилепналите, и блуза на „Гучи“ с големи ярки цветя на гърдите и също толкова големи диези на гърба.

Тя пресичаше черно-белия мраморен под на фоайето, когато Джин извика:

— Един момент, ако обичаш.

Амелия замръзна с един крак в обувка с равна подметка върху първото стъпало на стълбището.

— Какво?

— Чакам те. Ела тук, моля те.

— Ще си лягам.

— Говорих със старшата на твоята спалня.

Това привлече вниманието на Амелия и тя се обърна.

— Какво?

— Старшата на твоята спалня, мис Антлър.

— Да, това е отговорничката на моята спалня, мис Антъл. Старшата е ученичка в горните класове, която живее в пансиона, и е нещо като съветник на по-малките. Което щеше да ти е известно, ако изобщо бе идвала в училището ми.

— Защо излъга, че са те изгонили? — Джин вдигна ръка и забеляза, че фалшивият диамант изглежда добре. — И не те упреквам за това. Сигурна съм, че има причини и искам да знам какви са.

Амелия тръгна решително към приемната, явно готова да спори.

— Няма да се върна там.

— Не те попитах това.

— Не ти дължа никакво обяснение.

— Вярно е — това изненада момичето. — Но бих искала да знам защо…

— Добре — Амелия скръсти ръце на гърдите си и вдигна брадичка. — Никой не ми се обади, за да ми каже, че дядо е починал. Прочетох в интернет и трябваше да си дойда вкъщи сама — и няма да се върна в училището. Отказвам. Реших, че ако ви кажа, че напускам, ще ме накарате да се върна, но ако кажа, че са ме изгонили, ще ми позволите да остана.

— Не ти ли харесва в „Хочкис“?

Амелия се намръщи.

— Не.

— Нещо не е наред с преподавателите? В пансиона? Или с някоя съученичка?

— Не.

— Искаш ли да се прехвърлиш в друго училище?

— Да.

— И кое е това училище…

— Какво ти става? — попита Амелия, но не враждебно, а сякаш се чудеше кой е отвлякъл истинската й майка и я е заменил с тази двойничка. — Какво става?

Джин се вгледа в очите на дъщеря си, макар да й бе трудно.

— Не бях истинска майка за теб. И съжалявам за това. Много съжалявам… за това. Бях много млада, когато се роди, и макар че ти растеше като добра дъщеря, не мога да кажа същото за себе си, що се отнася до съзряването ми като майка. И ако трябва да бъда честна, когато отговорничката на спалнята ти ми се обади, първата ми мисъл бе да отида при Лейн и да го накарам да разбере какво става с теб. Но ето как стоят нещата… баща ми е мъртъв. Майка ми все едно също е мъртва. Не мога да се обърна към Едуард, Лейн се опитва да направи най-доброто за всички нас. А мис Аврора не се чувства… е, в края на краищата аз имам само теб, а ти имаш само мен. Няма към кого да се обърнем, ако нещо се случи.

— Ами съпругът ти? — каза Амелия с горчивина. — Той какво?

— Той е мой проблем, не твой. Всъщност той е пример за всяка грешка, която съм направила през живота си и трябва сама да се справя с него.

Джин огледа познатата елегантна стая, после отново се върна към разговора с дъщеря си.

— Ние двете буквално нямаме никого другиго. И можеш да ме мразиш, колкото искаш — аз го заслужавам, приемам го. Не го отричам и няма да ти отговарям с омраза. Това чувство обаче… колкото и основателно да е… няма да промени факта, че ако не искаш да бъдеш в „Хочкис“, ние двете с теб сме единствените, които могат да се справят с това. Но ако искаш да напуснеш училище, няма да ти го позволя. Защото независимо дали ме уважаваш, или не, ти си непълнолетна и аз съм твоя майка в очите на закона, ако ще и да е само в неговите. И ти ще завършиш поне средното си образование. След това? След още две години? Няма да имам право да се меся в живота ти, освен ако ти не ми позволиш.

Амелия примигна.

Беше странно как сякаш започна да става все по-млада пред очите на Джин, макар във външността й нищо да не се бе променило — оставаше си недосегаема, отдалечена заради някакви свои чувства или мисли… Джин не знаеше каква е причината.

— Говори с мен — каза Джин след малко. — Кажи ми какво има.

— Страхувам се, че ако остана там… — Амелия погледна встрани. — Страх ме е, че ако остана там, всички тук ще изчезнат и няма да има къде да отида. Искам да кажа, знам за парите. Изобщо ще остане ли Ийстърли наш дом? Ами компанията? Ще имаме ли ток в къщата?

— Честно? Не знам. И ми е много мъчно, че не мога да ти отговоря. Но ти обещавам, че с теб няма да се случи нищо лошо.

— Откъде си сигурна?

Джин извади ключа от депозитната кутия от чантата си.

— Ще ти дам това веднага. Няма да имаш достъп до кутията, докато аз съм жива, но ако умра, трябва да отидеш при вуйчо си Лейн и да му кажеш, че съм ти дала този ключ. Той е изпълнител на завещанието, което направих днес следобед. Ключът е от депозитна кутия в банката до дрогерията на Тайлър. Няма да ти кажа какво има там и както вече ти казах, няма да имаш достъп до нея, докато аз съм жива. Но онова, което е вътре, ще бъде достатъчно, за да живееш добре, каквото и да се случи тук.

Амелия продължи да стои, без да помръдне, а Джин протегна ръка още малко.

— Вземи го. Сложи го, където искаш, но не го губи. Хайде.

Амелия пристъпи предпазливо и докато приближаване бавно, Джин усети, че преглъща сълзите си. Безгрижно и себично бе затваряла очи за страданията, които причиняваше на това невинно дете и недоверието, което виждаше сега у дъщеря си, й го напомняше толкова болезнено, че Джин едва успяваше да диша.

— Съжалявам — прошепна дрезгаво тя, когато Амелия взе ключа. — Нямам думи за свое извинение и няма да те обвинявам, ако никога не ми се довериш. Но нека… през следващите две години, нека се опитаме да направим така, че ти да се чувстваш добре. Сега ми кажи в кое училище искаш да ходиш?

Амелия продължаваше да гледа ключа.

— „Шарлмонт Каунти“. Фийлд е там. Познавам много от децата и училището ми харесва.

— Добре. Ето какво бих искала да предложа. Мисля, че вуйчо ти Лейн е уговорил погребението на дядо ти да бъде утре или вдругиден. Отговорничката на спалнята ти каза, че можеш да вземеш изпитите си тук или в училището. Какво искаш ти?

— Ако решиш, че искаш да ги вземеш в училище, ще те закарам след погребението или може да отидем със самолета. Ако искаш да си дойдеш вкъщи веднага, ще вземем нещата ти и ще се сбогуваш или аз ще отида и ще ги взема, а ти ще се явиш на изпитите тук.

— Ти дори нямаш представа как да опаковаш нещата ми — направи физиономия Амелия.

— В кутии и чанти. Толкова ли е трудно?

— Ще направиш това? Ще отидеш чак в Кънектикът и ще вземеш нещата ми?

— С вуйчо Лейн, разбира се.

— Не, ще отида сама. Мога да преценя как да го направя. И така, какво искаш ти?

Амелия отиде до другия диван и седна. Подви крака под себе си и продължи да гледа ключа.

— Какво има в онази депозитна кутия?

— Няма да ти кажа. Ще откриеш, когато му дойде времето.

— Мисля, че ще се върна в училището да си взема изпитите. Ще бъде по-лесно. И ще мога да се сбогувам с всички, без да бързам.

— Добре, тогава утре ще отидем заедно. Колко време мислиш, че ще ти трябва?

— О, господи, сигурно десет дена.

— Ммм…

— Да.

— Добре. Аз ще се върна тук, после ще дойда пак, за да взема нещата ти. После ще те запишем в „Шарлмонт Каунти“ за следващата година.

Амелия най-после присви очи към майка си.

— Каква е уловката?

— Няма уловка. Изобщо. Нямам никакви очаквания и за отношенията между нас двете. Освен да се уверя, че ходиш на училище.

Момичето въздъхна… и скри малкия странен ключ в джоба на джинсите си.

— Добре. Хубаво. Това е… нашият план.

Джин затвори очи с облекчение… а по коридора откъм стаята за игра отекнаха силни викове.