Ангелският дял

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Международното летище в Шарлмонт се намираше на юг и малко на изток от центъра на града и Лейн пое по околовръстното, което обикаляше предградията, вместо да се бори с трафика на натоварените кръстовища. Небето над главите им бе разкошно синьо, а слънцето бе ярко като светлините в театъра, денят бе такъв, сякаш казваше, че на никого нищо лошо не може да се случи.

Разбира се, външният вид на нещата често е заблуда.

— Познаваш Джон Ленгхе, нали? — надвика Лейн ветреца и хвана първия изход за летището.

— Разбира се, знам кой е — извика Мак в отговор. — Но никога не съм го срещал.

— В такъв случай се стегни — Лейн намали скоростта и двигателят и ветрецът малко утихнаха. — И се приготви да бъдеш чаровен. Имаме най-много двайсет минути да го убедим да ни осигури зърното.

— Чакай, какво? Мислех… Искам да кажа, няма да купуваме от него, нали?

— Можем да си позволим да му платим. Но се опитвам да избегна плащането в брой.

Лейн пое по изход, табелата, за който гласеше ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП, към пистите, където кацаха и излитаха частните реактивни самолети.

— Без натиск значи — измърмори Мак, когато забавиха пред будката за проверка.

— Да. Никакъв натиск.

Униформената охрана им махна с ръка да минат.

— Добрутро, мистър Болдуин.

— Добро утро, Били. Как е Нелс?

— Добре е, благодаря.

— Поздрави я.

— С удоволствие.

Лейн продължи към модернистичната сграда и мина покрай редиците хангари, в които имаше самолети за стотици милиони долари. Входът за автомобили към пистите беше врата със сензор за движение, вградена във висока близо четири метра ограда. Той мина през нея на скорост, поршето бе като излязло от реклама.

Частният „Ембраер Легаси 650“[36] на Джон Ленгхе се движеше бавно по пистата и Лейн натисна спирачките и изгаси двигателя. Докато чакаха, той мислеше за отношенията си с Джеф.

„Човече, ти си същият като баща си.“

Погледна Мак и каза:

— Трябваше да ти се обадя предварително и да ти кажа какво става. Но в момента ми се налага да мисля за толкова неща, че времето не ми стига и си скъсвам задника от работа.

Мак сви рамене.

— Както ти казах, нямаме проблеми, ако силозите ми са пълни. Но ми обясни нещо.

— Какво?

— Къде, по дяволите, са служителите от висшия мениджмънт? Не че тези копелета ми липсват, но вчера се свързах с гласовите пощи на всички. Всичките ли си ги уволнил? И можеше да направиш деня ми щастлив, като ми разкажеш как са плакали като бебета.

— Точно така. Да.

— Чакай — какво? Това беше шега, Лейн…

— Няма да се върнат скоро. Поне не в Ийстърли. А колкото до това какво правят в главния офис? Нямам представа… вероятно се канят да ме хвърлят от някой мост. Обаче са следващите в днешния ми списък, който е изпълнен със забавления.

Челюстта на Мак увисна, а Лейн слезе от колата и повдигна панталоните си. Реактивният самолет на Ленгхе бе подобен на онези, които сформираха флотилията от шест самолета на „Брадфорд Бърбън Къмпани“ и Лейн откри, че изчислява наум колко би получил за тях.

Трябваше да има шейсет милиона в цялата тази стомана и стъкло.

Обаче щеше да има нужда от брокери, за да осъществи продажбите. Човек не може просто да обяви на търг нещо като „Ембраер“.

Мак пристъпи пред него, а човек просто не можеше да мине през тяло, масивно като неговото.

— И така, кой управлява компанията?

— В момента? В този момент? — Лейн поднесе пръст към устните си и наклони глава като Дедпул[37]. — А… никой. Да, ако паметта ми е достатъчно услужлива, никой не управлява.

— Лейн… по дяволите.

— Търсиш работа зад бюро? Защото аз наемам хората на работа. Квалификациите включват силна толерантност към игрите за власт, гардероб, пълен с ръчно ушити костюми, и липса на кръвна връзка със семейството. О, почакай. Такъв беше баща ми и вече сме заседнали в блатото. Така че сини дънки и добра горна дреха ще свършат работа. Кажи ми, все още ли играеш баскетбол?

Вратата на джета се отвори и стълбичката се спусна. Мъжът, който излезе, беше около шейсетгодишен, имаше здравото телосложение на бивш футболист, квадратна брадичка като на супергерой от комикс и беше облечен в къси панталони за голф и поло, за чието внимателно оглеждане вероятно щяхте да имате нужда от безопасни очила.

Беше като неонова факла на черен фон. Но на него някак си му подхождаше.

Но пък, от друга страна, когато струваш приблизително три милиарда долара, можеш да носиш, каквото пожелаеш.

Джон Ленгхе говореше по телефона, когато стигна до настилката пред хангара.

— … кацнах. Да. Добре, точно така…

Акцентът съвсем точно определяше рожденото му място като средните равнини, говореше бавно, както и крачеше. Но човек не трябваше да си позволява да бъде заблуден. Ленгхе контролираше шейсет процента от зърното — и фермите, производители на пшеница, както и петдесет процента от всички млекодайни крави. Той беше буквално Зърненият бог и не беше изненада, че не искаше да губи дори времето, което му е необходимо, за да слезе по стълбичката на самолета, след като можеше да прави бизнес.

— … ще бъда у дома по-късно тази вечер. И кажи на Роджър да не полива тревата. Това си е моя работа — какво? Да, знам, че му плащам и затова мога да му казвам какво да не прави. Обичам те. Какво? Разбира се, че ще приготвя свинските пържоли, скъпа. Трябва само да ме помолиш. Чао засега.

Окееееей, значи говореше със съпругата си по телефона.

— Момчета — извика той. — Неочаквана изненада.

Лейн го пресрещна на половината разстояние и му подаде ръка.

— Благодаря, че прие да се видиш с нас.

— Съжалявам за баща ти — Джон поклати глава. — Изгубих моя преди две години и още не съм го преодолял.

— Познаваш ли Мак, нашия майстор дестилатор?

— За пръв път го виждам лично — Джон се усмихна и потупа Мак по рамото. — Цяла вечност се наслаждавам на вашия бърбън.

Мак каза много и все подходящи неща. И после настъпи пауза.

— И така — Джон подръпна нагоре късите си панталони. — Преди около половин час ми се обадиха от вашия борд, синко. Искаш ли да говорим за това насаме?

— Да. Наистина искам. Всичко това трябва да остане поверително.

— Разбирам и го смятай за уредено. Нямам обаче много време. Трябва да съм у дома в Канзас за вечеря, а трябва да спра на две места преди това. Да използваме самолета вместо конферентна зала?

— Звучи ми добре, сър.

Вътре самолетът на Ленгхе не приличаше ни най-малко на тези на „Брадфорд Бърбън Къмпани“. Вместо кремава кожа и чисти пепелници Богът на зърното бе вкарал в интериора личния си вкус и той беше уютен и приятен — от ръчно тъканите одеяла до възглавничките с логото на Канзаския университет. Купи с пуканки, а не с хайвер, бяха пръснати навсякъде и вместо алкохол имаше безалкохолни напитки. Не се виждаше стюардеса. И ако въобще имаше такава, то това щеше да бъде съпругата му, а не някоя силиконова красавица.

Ленгхе им предложи пепси кола и очевидно бе готов да им я сервира сам.

— Добре сме, благодаря — каза Лейн и се настани до малката масичка.

Мак седна до него, а Ленгхе — срещу тях. Скръсти в скута си дебелопръстите си ръце и се наведе напред, светлите му очи изпъкваха на фона на загорялото лице.

— Чух, че хората от висшия мениджмънт не се разбират добре с теб — каза Ленгхе.

— Така е.

— Председателят на борда ми каза, че си ги изхвърлил от офисите им и си затворил бизнес центъра.

— Така е.

— И каква е причината?

— Не е нещо, с което се гордея, страхувам се. В момента се опитвам да стигна до дъното на всичко, но имам причина да вярвам, че някой краде от компанията ми. И се страхувам, че е някой от тях или че всичките са замесени. Не знам достатъчно, за да кажа нещо повече.

Лъжец, лъжец, лъжец.

— Значи не си разговарял с председателя на борда?

— Преди да разполагам с всички факти? Не. Освен това не му дължа никакво обяснение.

— Е, синко, мисля, че неговото мнение по този въпрос е различно.

— Ще се видя с него веднага, щом съм готов. Когато човек има доказателства за кражба от величината, за която говоря, не може да има доверие на никого.

Ленгхе придърпа към себе си купа с пуканки.

— Пристрастен съм към това нещо, знаете ли. Но е по-добре от цигари.

— И много други неща.

— Знаеш ли, ти непрекъснато обикаляш около въпроса, синко, затова аз ще го кажа направо. Разбра ли накрая за мините на баща си?

Лейн се наведе силно напред.

— Извинявай… какво?

— Казах на Уилям да престане да си играе с онези диамантени мини в Африка. Най-глупавата идея на планетата. Знаеш ли, миналата година отидох там със съпругата си и се обзалагам, че баща ти не ти е казал, но ги проверих. Не ти е казал, нали? Няма дори дупки в земята. Или са го измамили, или… е, дори не ми се иска да мисля за другата възможност.

— Диамантени мини?

— И това не е всичко. „WWB холдингс“ приютява под чадъра си повече от един бизнес. Той каза, че има петролни кладенци в Тексас, разбира се, ти не можеш да продаваш необработен петрол. Една-две жп линии. Ресторанти в Палм Бийч, Неапол и Дел Рей. Захвана се и с информационни технологии, но не мисля, че стигна донякъде. Говореше нещо за някакво приложение? Не мога да разбера защо, по дяволите, хората си губят времето с такива глупости — извини ме за езика. Имаше също два хотела в Сингапур и Хонконг, модна къща в Ню Йорк. Мисля, че също така инвестира в един-два филма.

Лейн съзнаваше, че трябва да успее да запази спокойствие.

— Как си научил за всичко това?

— Когато трябва да преминеш през осемнайсет дупки на игрището за голф, нещата излизат на повърхността. Винаги съм му казвал да се придържа към основния бизнес. Всичките тези брилянтни идеи могат да бъдат изкушение, но почти със сигурност са черни дупки, особено когато не познаваш въпросната индустрия. Аз съм фермер, просто и ясно. Знам предимствата и недостатъците на сезоните, познавам и земята, културите и само един вид крави. Мисля, че баща ти… е, не искам да проявявам неуважение към мъртвите.

— Дори да оскверниш паметта му, пет пари не давам. Трябва да знам и всичко, което можеш да ми кажеш, ще ми е от полза.

Ленгхе мълча известно време.

— Винаги ме водеше в „Аугуста“. Искаш ли да знаеш защо? — Лейн кимна и той каза — Защото онези момчета никога нямаше да приемат за член мъж с пръст под ноктите. И докато обикаляхме игрището, той говореше за инвестициите, които прави. Винаги и за всичко трябваше да се съревновава — и това не е критика. Аз също обичам да печеля. Разликата между нас е, че аз знам какъв ми е произходът и не се срамувам от него. Баща ти ясно съзнаваше, че всичко, което има, не е негово. Истината е, че ако не се бе оженил за майка ти, и него нямаше да го приемат за член на „Аугуста“.

— Мисля, че това е вярно.

— И знаеш ли какво, винаги съм се питал откъде е взел парите, които да инвестира в тези начинания. Предполагам, че сега, след като го няма, ще разбереш.

Лейн си взе шепа пуканки по-скоро по рефлекс и задъвка, макар да не усещаше никакъв вкус.

— Знаеш ли — измърмори, — винаги съм имал чувството, че мрази майка ми.

— Мисля, че затова бе твърдо решен да намери и други възможности. Искам да кажа, аз получавам предложения непрекъснато — от приятели, колеги, финансови съветници. И ги хвърлям в кошчето за боклук. Баща ти търсеше нещо, което да е негово, винаги търсеше почва под краката си. Аз? Аз просто киснех в „Аугуста“, защото игрището там ми харесва и обожавам голфа — Ленгхе сви мощните си рамене и шевовете на полото му се опънаха, за да задържат всичките тези мускули. — Животът е много по-забавен, ако сам си поливаш тревата. Просто го казвам.

Лейн замълча за малко, гледаше през овалното прозорче кафявозлатистите реактивни самолети на UPS[38], които излитаха един след друг в другата част на летището. Шарлмонт бе сгушен в средата на страната и това означаваше, че е съвършеният възел. Като „Брадфорд Бърбън Корпорейшън“ и „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ UPS беше един от най-големите работодатели в града и щата.

Беше почти невъзможно да мисли, че бизнесът на семейството му може да се провали. Господи, имаше толкова много хора, които зависеха от него за чековете със заплатата си.

Никога досега не се бе замислял за това.

— Имаш ли някаква информация за тези начинания? — запита. — Някакви имена? Места? Един мой приятел преглежда сметките и откри разходите, но не откри нищо, когато потърси под името „WWB холдингс“.

— Баща ти говореше доста неясно, но все пак ми каза някои неща. Може да помисля и да ти изпратя имейл?

— Ще бъде страхотно.

— И така… какво мога да направя за вас, момчета? Съвсем сигурен съм, че не сте дошли тук за тази информация.

Лейн прочисти гърлото си.

— Е, както можеш да се досетиш… след като висшият мениджмънт е уволнен и върви разследване… аз ръководя бизнеса, който е в период на преход…

— От колко зърно на кредит имате нужда?

Заговори Мак.

— Шест месеца ще е добре.

Ленгхе подсвирна.

— Това е много.

— Ще ти дадем отлични условия — каза Лейн. — Голяма лихва и цял склад с бурета бърбън като гаранция. И помни, независимо какво ще се случи вътре в корпорацията, продуктът ни се продава добре и е гореща стока дори в момента. Парите прииждат и няма да са проблем в бъдеще.

Ленгхе изсумтя и човек направо виждаше на практика как се въртят машинките в мозъка му.

— Двамата с теб познаваме един и същи човек — каза той. — Боб Грийнблат?

— Инвестиционния банкер? — кимна Лейн. — Познавам го.

— Той казва, че си много добър на покер.

— Играл съм няколко пъти с него.

— Спечелил си пари от него — Ленгхе се облегна назад, усмихна се и избърса пръстите си в хартиената салфетка. — Не знам дали ти е известно, но аз си падам малко комарджия. Съпругата ми е добра християнка. Не одобрява, но си затваря очите.

Лейн присви очи.

— Какво точно имаш наум?

— Е, получих покана за бдението на баща ти. От иконома ти. Имейлът беше изненада, но със сигурност спестява парите за пощенската марка, така че това ми хареса. Както и да е, ще дойда в града заради поклонението и двамата ще можем да поиграем хазарт. Залогът може да е зърно. Ето как стоят нещата. Първата ми голяма поръчка дойде от твоето семейство — Ленгхе кимна към Мак. — И баща ти бе причината да я получа. Пътувах с автобус цели три щата, защото нямах пари за кола и Големият Мак, както го наричахме, се срещна с мен и двамата бързо станахме приятели. Поръча ми четвърт от първоначалното заявеното количество. После половината. След три години аз бях единственият му доставчик на зърно, а още по-късно и на ечемик.

— Баща ми винаги ви е уважавал — каза Мак.

— Чувството бе взаимно. Както и да е — вниманието му отново бе насочено към Лейн. — Мисля, че трябва да играем.

— Аз все още не разбирам.

Което не бе съвсем вярно. Не беше съвсем неопитен в производството на бърбън, но не беше и експерт. Зърно за шест месеца бе прекалено голям залог. И като се имаше предвид, че средствата му бяха деветдесет и девет процента вложени в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, а тя бе здрава колкото и астматик в поле със слама, не знаеше откъде щеше да намери достатъчно пари в брой, за да влезе в играта.

— Ще ти осигуря зърно, ръж и ечемик за шест месеца безплатно, ако спечелиш.

— А ако изгубя?

— Тогава с времето ще ми платиш.

Лейн смръщи вежди.

— Виж, не искам да те разколебавам за сделка, която е изгодна за мен, но това не е справедливо. Ще получиш само онова, което и бездруго ти предложих.

— Първо, обичам предизвикателствата. Второ, интуицията ми казва, че се намираш в наистина много дълбока финансова дупка. Няма нужда да отричаш или потвърждаваш, но не мисля, че можеш да си позволиш да ми платиш сега или в близко бъдеще. И дори да имам сигурна лихва в хиляда бурета? Ще трябва да ги продадеш, за да може компанията да премине през това, защото без пари в брой от разни операции няма да имаш доходи, за да правиш плащания на търговците. Затова го правя. Е, има и още една причина.

— И каква е тя?

Ленгхе сви рамене.

— Всъщност семейството ти прави най-добрия бърбън на планетата. Печеля повече от милиард долара, така че мога да си позволя да помогна на компания, която ми осигурява любимата напитка — наведе се напред и се усмихна. — А това, че мога да го направя, е значително по-ценно от възможността да вляза в някой клуб. Повярвай ми.

Джин влезе в официалната оранжерия на Ийстърли и вдъхна сладкия аромат на хиацинти и прекрасни лилии, изпълнил гъстия влажен въздух. В другия край на помещението с висок таван и стъклени стени, до лехите с цветя и орхидеи, клечеше бъдещата й снаха, заровила ръце в земята и с петно отзад на късите панталони в цвят каки. Лизи не бе гримирана, косата й бе завързана отзад с ластик.

Наистина градинарката скоро щеше да й стане роднина. Лейн щеше да се ожени за нея и Джин предполагаше, като се има предвид колко притворна бе първата му съпруга Шантал, че дори някое домашно животно щеше да бъде по-добро от нея.

— Наистина си работлива.

Лизи хвърли поглед през рамо, без да помръдне ръце.

— О, здравей.

— Да — Джин прочисти гърлото си. — И аз исках да кажа „здравей“.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Всъщност да. Искам ти да се погрижиш за цветята на сватбата и приема ми. Ще изчакаме да минат посещенията за смъртта на баща ми, така че сватбата ще се състои в събота след сключването на брака в петък. Знам, че предизвестието е кратко, но ти със сигурност ще можеш да се справиш.

Лизи потърка дланите си, с което свали от тях само едрата мръсотия, и се обърна към Джин.

— Говори ли с Лейн за това?

— Защо да го правя? Това е моята къща. Моят прием. Той не ми е баща.

— Мислех за всичките финансови предизвикателства…

— Слонова кост и праскова като цветове. И преди да ми заговориш за цената, приемът ще е малък, само четиристотин души. Така ще имаме най-много четиридесет маси в градината. О, можеш ли също така да се погрижиш за поръчката на масите и столовете? Още — палатка, сребърни прибори и чаши. Нямам доверие на мистър Харис. А мис Аврора ще се погрижи за храната.

— Кой ще плати всичко това?

— Моля?

— Тук говорим за събитие, струващо седемдесет и пет хиляди долара. В добавка към всичко това ще имаш нужда от хора, които да паркират автомобилите и автобусите. Мис Аврора ще има нужда от помощ в кухнята. Кой ще плати?

Джин отвори уста. После си спомни, че Розалинда е мъртва. Така че нямаше смисъл да казва нейното име.

— Ние ще платим — вирна брадичка. — Ето как ще бъдат покрити разноските.

— Мисля, че е по-добре да говориш с Лейн — Лизи вдигна мръсните си длани. — И ще ти кажа само това. Ако той реши, че може да си позволи всичко това в този момент? Ще бъда щастлива да помогна с каквото мога, за да се случи.

Джин разпери пръсти и огледа маникюра си. Нямаше обелени места. Лакът беше перфектен. Червен като кръв и блестящ като нова монета.

— Може и да спиш с брат ми, скъпа, но нека не избързваме, а? Все още си част от персонала и като такава това не е твоя работа, нали?

Да, имаше… проблеми… но едно малко събиране със сигурност нямаше да накара банката да фалира? А и тези разходи бяха необходими. Тя беше Брадфорд, за бога.

Лизи извърна поглед, смръщила вежди. Когато се обърна отново с лице към Джин, заговори спокойно:

— Само за да сме наясно аз и ти, да, може и да съм от персонала, но нямам нужда от нещо, което да ме отрезви, за разлика от теб. Много добре знам каква е ситуацията, в която се намира това домакинство и ако ще се почувстваш по-добре, като разиграваш сценки от „Имението Даунтън“[39] с мен, чудесно. Но това няма да промени реалността, а тя е, че твоят „скромен“ сватбен прием е повече, отколкото можеш да си позволиш в момента. И няма да поръчам дори и глухарче без разрешението на брат ти.

Джин усети как клоновете на голямото й семейство се забиват в гърба й.

— Е, аз никога…

— Здравей, майко.

Безгрижният глас беше като чук, който я удари отзад по врата. Джин не се обърна веднага. Фокусира се в стъклото пред себе си, за да види кой се приближава отзад. Лицето, което се отрази в стъклото, се беше променило от септември, когато го видя за последен път. Цветът бе същият, а дългата и тъмна коса бе същата като тази на Джин — И да, изражението бе каквото го помнеше. Но скулите изглеждаха по-високи — или заради процеса на съзряване, или защото Амелия бе изгубила тегло. Което никога не бе нещо лошо.

Джин се обърна. Дъщеря й бе облечена в плътно прилепнали дънки, които караха краката й да изглеждат като сламки, черна блуза от „Шанел“ с бяла яка и маншети и ниски обувки марка „Тори Бърч“[40].

Без значение какво беше държанието й, тя изглеждаше като дошла тук право от улиците на Париж.

— Амелия. Какво правиш у дома?

— И аз се радвам да те видя.

Джин хвърли поглед през рамо, отиде при Лизи с намерението да й каже да си върви, но тя вече бе излязла през една от задните врати в градината, която се затвори с тихо изщракване.

За миг умът на Джин се изпълни с образи на растящата й дъщеря и тук и сега бяха заменени от там и тогава. Миналото обаче не можеше да поправи сегашното им отчуждение, разстоянието и враждебността, които години наред бяха подхранвани от това, че Джин се бе държала по-скоро като сестра, отколкото като майка. Омразна сестра.

Макар че за нея бе доста по-сложно от това.

Напоследък обаче нещата бяха по-спокойни. Но пък, от друга страна, Амелия бе изпратена в „Хочкис“ не само за да продължи образованието си, но и за да се успокои бурята, която се разравяше всеки път, когато двете с Джин бяха в една стая.

— Е, винаги е прекрасно да си у дома…

— Така ли?

— … но това е изненада. Не знаех, че лятната ваканция започва толкова рано.

— Не започва. Изритаха ме от училището. И преди да си се опитала да ми говориш като родител, мога ли да ти напомня, че само следвам твоя пример?

Джин погледна нагоре, сякаш за да потърси сили, а стъкленият таван й позволи да види синьото небе и облаците.

Наистина, да си родител щеше да е много по-лесно, ако имаше някакъв утвърден стандарт. Да кажем, положителен стандарт.

— Ще се настаня в стаята си — заяви Амелия и се обърна. — А тази вечер ще се срещна за вечеря с приятели. Не се тревожи. Един от тях е на двайсет и пет и има ферари. Ще съм добре.