Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Мразя те!

Джин Болдуин, която скоро щеше да носи фамилията Пфорд и бе най-младата от трите живи деца на семейство Брадфорд, се втурна към лампата, но не успя да стигне до нея. Което вероятно бе за добро. Стойката й бе японска ваза и тя винаги я бе харесвала, коприненият й абажур бе изработен на ръка и върху него със златисти конци бяха избродирани инициалите й.

Щеше да е жалко да се унищожи такава красота и Господ й бе свидетел, че след като я използва, от нея щяха да останат само парченца.

Спря я ръката на годеника й, който я сграбчи за косата, накара я да изгуби равновесие заради невъзможно високите токчета на обувките й, което донякъде бе забавно, а после я плесна по задника толкова силно, че чак раменете й усетиха удара и зъбите й изтракаха, което пък й напомни, че опашната кост може да е много необходима част на тялото. Болката на въпросното място й напомни и за това как, когато беше дете, баща й я биеше с колана си от крокодилска кожа.

Разбира се, боят не я караше да си вземе поука и да промени поведението си по какъвто и да било начин. Просто искаше да му покаже, че не той управлява живота й.

И да, оттогава насам нещата бяха потръгнали толкова добре.

Слабото ъгловато лице на Ричард Пфорд се надвеси над върха на главата й.

— Мрази ме колкото искаш, но никога повече няма да показваш такова неуважение към мен. Разбрахме ли се?

Той все още я дърпаше за косата и вратът и гръбнакът й трябваше да противодействат на това или рискуваше да остане без глава.

— Това, което правя или не правя — изсумтя тя, — няма да промени ничие мнение за теб. Никога нищо не е успяло да го постигне.

Изгледа го гневно, като едновременно се усмихваше. Очите му, които много наподобяваха очите на плъх, не издаваха, че си спомня липсата на самочувствие, която изпитваше заради обидите, нанасяни му, докато бяха съученици в „Кънтри Дей“ в Шарлмонт. Джин беше сред първите ученици, на които бе разрешено да влязат през онези свети врати, но беше също и посредствено момиче, което се срещаше с футболисти. Ричард, от друга страна, беше слабичко и болнаво дете с разяждащо го чувство за благородническо потекло и глас като на Доналд Дък. Дори необикновеното богатство на семейството му не можеше да му осигури приятели или момиче, с което да си легне.

Жаргонът от деветдесетте години на двайсети век бе родил такива блестящи обиди като: неудачник, боклук, кретен, глупак, задник.

Ричард с усилие се върна отново към настоящето.

— Очаквам съпругата ми да ме чака у дома, когато имам бизнес ангажимент, на който тя не е добре дошла — дръпна косата й. — Не очаквам да е на борда на реактивен самолет за Чикаго…

— Живееш в дома ми…

Ричард отново я подръпна, сякаш дресираше куче на каишка.

— Особено след като е предупредена, че не й е позволено да използва който и да е от самолетите ми.

— Ако бях взела самолет на Брадфорд, как можех да съм сигурна, че ще разбереш?

На лицето му се изписа объркване, което си струваше всичко чуто досега, както и онова, което щеше да последва.

Джин се освободи и отново стъпи здраво на краката си. Роклята й от „Гучи“ се бе усукала и тя се замисли дали да я оправи, или да я остави така.

Решението й бе в полза на неугледния външен вид.

— Партито бе божествено — каза тя. — Както и двамата пилоти. Със сигурност знаеш какви мъже да наемаш.

Ричард бе готов да избухне и вдигна ръка над рамото си, а тя се засмя.

— Внимавай с лицето. Гримьорката ми е добра, но дори тя не може да скрие всичко.

Умът й и тялото й бяха обзети от някаква мания, която пееше като хор пред олтара на лудостта. И за част от секундата си помисли за майка си, която лежеше в леглото в стаята си малко по-нататък по коридора, лишена от права, все едно е бездомен наркоман.

Когато някой от семейство Брадфорд се пристрастеше към наркотиците, за него вече не се грижеше личният му лекар и го настаняваха в хотел „Портхолт“ с частна медицинска сестра, вместо да го пратят в клиника. Говореха за „лекарства“ вместо за „наркотици“.

Каквито и думи да използваха, все пак беше по-добре и по-лесно, отколкото да се справят с реалността.

— Имаш нужда от мен — изсъска Ричард. — И когато купя нещо, очаквам то да работи както трябва. Или го изхвърлям.

— Всеки, който иска да стане губернатор на Кентъки някой ден, трябва да знае, че побоят над съпругата представлява сериозен проблем.

— Ще бъдеш изненадана. Аз съм републиканец, помниш ли?

Над рамото на Ричард виждаше овалното огледало над една от италианските й тоалетки от осемнайсети век в стил Луи XV, което й предоставяше съвършен образ в рамка на тях двамата: тя, с размазано като кръв по брадичката й червило, синята й рокля бе повдигната до дантелената горна част на копринените й чорапи, тъмната й коса падаше на разбъркани вълни като ореола на курва, каквато беше, а той — в старомодната си пижама, косата му бе като на брокер от „Уолстрийт“ от осемдесетте, тялото му — като на Икабод Крейн[1], напрегнато като опъната жица. А около тях? Копринени завеси като бални рокли, прозорци — високи като водопади, антики — достойни за някой музей на декоративните изкуства, и легло — голямо колкото чакалня с пухена завивка с монограм.

Двамата с Ричард, облечени с домашни дрехи и демонстриращи абсолютно неуважение към учтивия разговор, бяха фалшивата нота в тази соната, разкъсването в средата на платно на Вермеер[2], спуканата гума на ролсройс.

О, а на Джин тази разруха й харесваше. Като гледаше себе си и Ричард заедно, и двамата тръпнещи на ръба на лудостта, усещаше вълнението, за което копнееше.

Подхождаха си. С внезапната промяна в състоянието на нейното семейство и неговите амбиции да стане губернатор те станаха съюз на паразита и неговия домакин, хванати в капана на опасна връзка, основаваща се на десетилетния му копнеж по най-популярната дебютантка на Шарлмонт и на нейната настояща нужда от пари.

Но бракове са били сключвани и на много по-нестабилна основа… като например на илюзията за любов, на лъжата за вярност, на отровното питие на „съдбата“.

Тя изведнъж се умори.

— Лягам си — заяви тя и се обърна с намерение да тръгне към банята си. — Този разговор ме отегчава.

Когато този път я сграбчи, не беше за косата.

— Само че аз не съм свършил с теб.

Обърна я и я дръпна към себе си, а тя се прозина в лицето му.

— Бъди бърз, моля те. О, точно така. Ти наистина си бърз и това е единственото, което ми харесва в секса с теб.