Ангелският дял

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

На следващата сутрин Лейн излезе от спалнята си в Ийстърли в добро настроение. Но то не продължи дълго, защото погледна по-нататък по коридора и видя багаж пред стаята на дядо си.

— О, не.

Отиде до чантите и не си направи труда да почука на открехнатата врата.

— Джеф, не си тръгваш, нали?

Съквартирантът му от колежа вдигна поглед от грамадата хартии на старото бюро.

— Трябва да се върна в Ню Йорк, човече…

— Имам нужда от теб…

— … но се погрижих да приготвя всичко за федералните — посочи разните компютърни разпечатки и вдигна ръка, в която държеше флашка. — Направих обобщение…

— Разбираш, че си нещастен на „Уолстрийт“, нали?

— … на тегленията, които открих. Всичко е тук. Просто им дай тази флашка и те ще знаят какво да правят. Могат също така да ми се обадят, ако имат въпроси. Ще оставя визитна картичка и номера на мобилния си телефон.

— Трябва да останеш.

Джеф изруга и потърка очи.

— Лейн, не съм някакъв вълшебен талисман, който ще накара всичко това да изчезне. Дори не съм най-добрият за такива неща. Също така нямам официална длъжност в тази компания и нямам законно основание.

— Имам ти доверие.

— Вече имам работа.

— Която мразиш.

— Не се обиждай, чековете, които получавам, са за огромни суми.

— Имаш повече пари, отколкото ти трябват. Може да живееш в скромен апартамент в Мидтаун, но седиш върху цяло състояние.

— Защото не правя глупави неща. Като например да зарежа добрата си работа…

— Мизерна работа.

— … за да гоня дивото.

— Е, поне ще си на топло. Можем да подържим ментови бонбони над огъня. Веднага.

Джеф избухна в смях.

— Лейн.

— Джеф.

Приятелят му скръсти ръце на гърди и побутна очилата си по-високо на носа си. В бялата си риза и черните панталони изглеждаше като човек, който е готов да отиде директно в офиса си след кацането на „Тетърбъроу“, летището на Ню Джърси.

— Кажи ми нещо… — подхвана.

— Не, не знам колко е корен квадратен от никое число, не знам нищо и за числото пи на ента степен и ако ме питаш защо затворената в клетка птица пее, в момента се чувствам така, че ще отговоря: защото до главата й е допрян пистолет.

— Защо още не си се обадил на федералните?

Лейн отиде до редицата прозорци, които гледаха към страничната градина и реката. Долу, на утринната светлина, Охайо бе великолепна, блещукаше по пътя си към бизнес района на Шарлмонт, като че ли онези сгради от стъкло и стомана бяха някаква нирвана.

— Извършени са престъпления, Лейн. Пазиш паметта на баща си или какво?

— Не, по дяволите.

— В такъв случай извикай федералните.

— Ние сме частна корпорация. Ако е имало злоупотреби, щетите са нанесени на нас. Изгубили сме наши пари, а не тези на акционерите. Това си е само наш проблем и наша грижа.

— Шегуваш се с мен, нали? — някогашният му съквартирант го гледаше втренчено, сякаш на челото му израстваше рог. — Били са нарушени закони, защото до щатския министър на правосъдието и до федералните данъчни власти са подавани декларации, в които намерих несъответствия, федералните могат да те обвинят в тайно споразумение в ущърб на трета страна, Лейн. По дяволите, дори аз мога да те обвиня в такова сега, като знам какво правя.

Лейн хвърли поглед през рамо.

— Там ли отиваш?

— Може би.

— А какво, ако кажа, че мога да те защитя.

Джеф изви очи нагоре и отиде до една от чантите върху леглото. Затвори ципа и поклати глава.

— Накарал си разни непрокопсаници да мислят, че светът се върти около вас. Че правилата са различни само защото имаш родословно дърво и пари.

— Парите вече ги няма, помниш ли.

— Виж, или ще се обадиш на федералните, или ще се наложи аз да го направя. Обичам те като брат, но нямам намерение да отида в затвора заради теб…

— Ще се погрижим за нещата.

Джеф изправи гръб и обърна глава. Отвори уста. После я затвори.

— Говориш като мафиот.

Лейн сви рамене.

— Нещата стоят така. Но щом казвам, че мога да те защитя, това включва и от правителството.

— Ти си луд.

Лейн просто гледаше втренчено стария си приятел. И колкото по-дълго очите му бях в контакт с тези зад очилата, толкова по-блед ставаше Джеф.

След миг Джеф седна на леглото и постави длани на коленете си. Огледа изисканата стая и тихо каза:

— По дяволите.

— Ако останеш тук и откриеш какво е станало, мога да се справя тихомълком с проблема. И това е курсът, който ще поема.

— А ако не се съглася?

— Ще останеш.

— Това заплаха ли е?

— Разбира се, че не. Ти си един от най-старите ми приятели.

Но и двамата знаеха истината. Сега той знаеше прекалено много, че да го оставят да си тръгне.

— Исусе Христе — Джеф сложи ръка на слепоочието си, сякаш болка раздираше главата му. — Ако знаех какъв капан е това, никога нямаше да дойда.

— Ще се погрижа за теб. Пари или не, има прекалено много хора, които са длъжници на семейството ми.

— Защото ще принудиш и тях?

— Нещата са такива, каквито са.

— Майната ти, Лейн.

— Да приключим с това, става ли? Довърши каквото си започнал, може би ще ти трябва още седмица и после си свободен да си вървиш. Честна игра. Все едно никога не си бил тук. Оттам нататък ще поема аз.

— А ако си тръгна сега?

— Не мога да ти позволя. Съжалявам.

Джеф поклати глава, сякаш искаше да се събуди от лош сън.

— Истинският свят вече не работи така, Лейн. Сега не сме в петдесетте години на двайсети век. Хората като вас, Брадфордови, не могат да контролират нещата както някога. Не можеш да заровиш отговорността в задния двор само защото ти е неудобна или защото липсата на публичност е по-важна от закона. А колкото до мен? Не ме притискай. Не ме поставяй в такова положение.

— Ти не си единственият, който има информация — Лейн отиде до бюрото и взе флашката. — Не мисля, че професионалната ти репутация в Манхатън ще успее да преживее разкритията за хазарта, който организираше в колежа. Студенти от пет университета прекарваха стотици хиляди долари през теб и твоята система от букмейкъри и преди да си се впуснал в спор от типа на кой ще потъне, ще ти напомня, че начинанието беше незаконно и с такива размери, че самият ти няма как да не бъдеш опетнен.

— Майната ти.

— Нещата са такива, каквито са.

Джеф сведе за миг поглед към ръкавелите на деловата си риза. После отново поклати глава.

— Човече, ти си точно като баща си.

— Майната му дори и да съм.

— Ти ме изнудваш! Какво ти става по дяволите!?

— Става въпрос за оцеляване! Мислиш, че искам да правя това? Мислиш, че принуждавам един от най-старите си приятели да стои в гнездото на усойниците с мен? Баща ми щеше да се наслаждава на това — аз го мразя! Но как другояче се предполага да постъпя?

Джеф стана и извика в отговор.

— Извикай проклетите федерални! Бъди нормален вместо някакъв Тони Сопрано[35] от Кентъки!

— Не мога — каза Лейн мрачно. — Съжалявам, но не мога. И съжалявам, но имам нужда от теб и съм в трагичната ситуация, така че съм готов да направя всичко по силите си, за да те задържа.

Джеф прониза с пръст изпълнения с напрежение въздух.

— Ако поемеш по този път, ти си задник. И това не се променя само защото се правиш на „бедния аз“.

— Щеше да направиш същото, ако беше в моето положение.

— Не, нямаше.

— Няма как да го знаеш. Повярвай ми. Неща като това променят всичко.

— Вече го каза — сряза го Джеф.

През ума му преминаха спомени за тях двамата в университета, по време на лекциите, на ваканциите, за които плащаше Лейн. Имаше игри на покер и шеги, жени и още жени — особено от страна на Лейн.

Никога не бе мислил, че Джеф ще продължи да е част от живота му. Но сега не разполагаше с достатъчно време, нито с достатъчно възможности и беше на дъното.

— Не съм като баща си — каза Лейн.

— Значи вашето семейство е склонно и към илюзии. Страшни гени имате, по дяволите, наистина забележителни гени.

— Това е телефонният указател на компанията. Ето го телефона. Хм…компютърът. Това е бюро. И… да, това е стол, — думите на Мак се изчерпиха и той огледа приемната на Старото място. Като че ли някой щеше да изскочи иззад някоя мебел и да му подаде спасително въже.

Съвършената Бет, както бе започнал да мисли за нея, само се засмя.

— Не се тревожи. Ще се ориентирам. Имам ли нужда от име и парола, за да вляза в системата? — на празния му поглед отвърна, като потупа с пръсти указателя. — Океееей, ще се обадя на отдела по информационни технологии и ще получа информацията. Освен ако от "Човешки ресурси“ вече не са наясно по въпроса.

Тя свали чантата си от рамото и я сложи под бюрото.

— Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко. Каза ли им вече, че съм наета?

— Аз…

— Точно така, какво ще кажеш да им изпратиш имейл? И че ще им се обадя, за да мога да задвижа всичко?

— Искам да знаеш, че въпреки изумителната некомпетентност, която демонстрирам в момента, съм наистина добър в много неща. И производството на бърбън е едно от тях.

Тя му се усмихна, а Мак откри, че я гледа в очите малко повече от необходимото. В червената блуза, черната пола и ниските обувки тя беше чиста, привлекателна и семпла.

— Е, добра съм в работата си — каза Бет. — Точно затова и ме нае. Така че ти се грижи за твоите си неща, а аз ще се грижа за моите и ще…

Вратата се отвори и влезе Лейн Болдуин. Изглеждаше така, сякаш бе претърпял автомобилна злополука, след която никой не се е погрижил за раните му: лицето му бе изопнато, косата му — пълна бъркотия, движенията — некоординирани.

— Ще се повозим с колата — каза той мрачно. — Хайде.

— Бет Луис, моята нова секретарка, това е Лейн Болдуин, който е онзи, за когото го мислиш.

Бет вдигна ръка, а Мак преднамерено не обърна внимание на привлекателността й. Но пък Лейн беше влизал няколко пъти в списъка на най-желаните ергени на списание „Пийпъл“. За връзките му с актриси говореха по телевизията и пишеха по вестниците. Имаше я и онази статия във „Венити Феър“ за семейството му, в която му бе отредена ролята на сексапилен и мразещ обвързването плейбой.

И като говорим за модел.

Добре че се бе поправил и че имаше връзка, иначе Мак с голямо удоволствие би забил юмрук в корема му.

— Здравейте — каза тя. — Съжалявам за баща ви.

Лейн кимна, но като че ли въобще не я забеляза.

— Добре дошла на борда. Мак, закъсняваме.

— Не знаех, че имаме среща — вече крачеше към вратата. — О, по дяволите. Бет, можеш ли да изпратиш имейл вместо мен?

Докато й обясняваше как да влезе в системата, Лейн вече бе излязъл и крачеше към поршето.

— Ще трябва да го извиниш. Много му се събра.

Бет кимна.

— Напълно разбирам. И ще се погрижа за всичко. Не се тревожи — о, какъв е номерът на мобилния ти телефон? В случай че изникне нещо и не мога да се справя.

Мак се върна до бюрото си, извади бележник и химикалка и й записа номера си.

— Нямам уговорени срещи за днес — но пък не знаех и за тази, така че кой, по дяволите, знае какво ще стане после.

— Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Не знам колко ще се бавя. И не знам къде отиваме.

— Бъди оптимист. Може би в „Дисниленд“.

Той се обърна със смях и си каза да не поглежда назад. И почти успя да излезе, без да хвърли поглед през рамо.

Почти.

Бет бе седнала пред компютъра и пръстите й летяха по клавишите. Косата й бе прибрана в ниска конска опашка, а лицето й бе олицетворение на професионалната концентрация — но също и прекрасно.

— Някакъв шанс да си почитателка на университета на Кентъки? — изтърси той.

Сините й очи се откъснаха от екрана и тя се усмихна.

— Има ли друг колеж в щата? Сигурна съм, че няма.

Мак се усмихна и махна с ръка.

Но като влезе в поршето, вече не се усмихваше.

— Какво става, по дяволите, Лейн. Не отговаряш на обажданията ми, идваш тук ядосан и ми казваш, че закъснявам, а аз дори не знам къде отивам…

— Решавам проблема със зърното, ето какво правя — сложи чифт слънчеви очила „Уейфеър“. — И ти идваш с мен, защото някой трябва да каже от колко зърно имаш нужда. Още ли си ми ядосан?

Лейн натисна педала за газта и излезе от покрития с чакъл паркинг, а Мак закопча колана си.

— Ако ми дадеш зърното, от което имам нужда, можеш да забиеш юмрук в лицето ми, ако искаш.

— Харесвам мъже с такова нетрадиционно мислене. А и в сегашното ми настроение, мога да го направя просто заради принципа.