Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

Когато Едуард изрече думите насред шумния, пълен с хора ресторант, той остана поразен колко добре му подействаха. Беше проста верига от срички, обикновени думи от речника на всеки човек, но изреченото на глас признание имаше огромна сила.

Обичам една жена.

И всъщност вече бе казал на Сътън. В бизнес центъра, след като правиха любов. Но го каза толкова тихо, че тя не чу думите му.

В отговор Шелби огледа другите хора по масите. Сервитьорката. Хората зад щандовете с храна, другите, които готвеха зад тях.

— Тя ли е причината ти да не… да не си с мен?

— Да — той се замисли за всичките нощи, които бяха прекарали един до друг в онова легло. — Но има и друга причина.

— Каква е тя?

— Знам защо се държиш така с мен. Помня какъв беше баща ти. Понякога правим същите неща отново и отново, знаеш ли? Когато чувстваме, че не сме ги направили добре първия път.

По дяволите, същото беше с него и братята му, както и с баща им. Ако Едуард трябваше да бъде безпощадно честен пред себе си, той винаги бе искал да ги спаси от него, но така или иначе злото бе сторено. Баща им имаше огромно влияние, огромна сила — сякаш го нямаше в живота им, но в същото време ги контролираше напълно.

И беше жесток по студен, безстрастен начин, което някак си бе по-страшно, отколкото, ако крещеше или хвърляше разни неща.

— И аз съм го правил — каза тихо той. — Всъщност все още го правя — така че ти и аз всъщност си приличаме. И двамата сме спасители, които си търсят кауза.

Шелби мълча толкова дълго, че той започна да се чуди дали няма да си тръгне, или да направи нещо подобно.

Но тя заговори.

— Аз се грижех за баща си не защото го обичах, а защото, ако беше умрял, какво щях да правя? Нямах майка. Нямаше къде да отида. Да живея с пиянството му, беше по-лесно, отколкото да остана на улицата на дванайсет или тринайсет години.

Едуард неволно се смръщи, докато опитваше да си я представи като малко дете, за което никой не се грижи — момиче, което отчаяно опитва да се справи с алкохолизма на възрастен като начин да оцелее самата тя.

— Съжалявам — каза тихо Едуард.

— За какво? Ти не си виновен за пиянството му.

— Не, но съм виновен, че бях пиян пред теб. А да се поставя сам в положение, в което се справяш толкова добре, че и Господ…

— Не споменавай…

— Съжалявам, дяволски…

— … името на моя Спасител напразно.

— … добре.

И двамата замълчаха. После и двамата се засмяха.

След малко Шелби каза сериозно:

— Не знам какво друго да правя с теб. И мразя страданието.

— Защото си добър човек. Ти си наистина, наистина дяволски добър човек.

— Този път не го каза — усмихна се тя.

— Уча се.

Храната пристигна, пилетата бяха сложени в кошнички върху червена и бяла хартия, пържените картофи бяха тънко нарязани, горещи и ароматни. Сервитьорката ги попита дали искат още вода.

— Умирам от глад — каза Едуард, когато останаха насаме с храната.

— И аз.

Започнаха да се хранят в мълчание, но се чувстваха добре, без да говорят. И той се радваше искрено, че никога не бяха правили секс.

— Казвал ли си й го? — попита Шелби.

Едуард изтри уста с хартиената салфетка.

— Какво? О… да. Не. Нейният живот е съвсем различен от моя. Тя е в света, където някога живеех и където никога повече няма да се върна.

И за това имаше повече от една причина.

— Може би трябва да й кажеш — каза Шелби между две хапки. — Ако обичаше мен, бих искала да го знам.

В гласа й се долавяше копнеж, но очите й не бяха замъглени от някаква фантазия, нито тъжни заради нещо загубено. Тя не продължи по темата и той се замисли какво бе казала тя преди това, за присъщата й способност да приема хората каквито са, точно както конете.

— Искам да знаеш нещо — той удари с длан дъното на бутилката с кетчуп, за да добави още от него върху пържените картофи. — И искам да направиш нещо.

— Може ли аз да избера кое ще ми кажеш първо?

— Разбира се.

— Какво искаш да направя? Ако е за Неб, вече съм се разбрала с ветеринаря да дойде утре следобед.

Той се засмя.

— Наистина ми четеш мислите. Но не, не е за това — той отново изтри уста. — Искам да излезеш с Джоуи.

Тя внезапно обърна глава към него и той вдигна успокоително длан.

— Само на вечеря. Нищо особено. И не — не ме е молил да говоря с теб, и честно, ако разбере, че го правя, ще ме подреди така, че ще куцам още повече. Но мисля, че трябва да дадеш шанс на горкото момче. Той много те харесва.

Шелби се втренчи в Едуард напълно объркана.

— Той ме харесва?

— О, моля те. Ти изглеждаш страхотно, когато работиш с конете, и освен това си дяволски красива жена — той вдигна пръст. — Не съм споменавал Господ.

— Просто никога не съм му обръщала внимание, освен като на работник.

— Е, трябва да го направиш.

Тя се отпусна на стола и поклати глава.

— Знаеш ли… Наистина не мога да повярвам.

— Че някой наистина те намира привлекателна? И то не някой, който се опитва да те завлече със себе си в собствената си черна дупка от саморазрушение.

— Е, и това също. Но никога не бих повярвала, че ще говориш толкова открито.

Той вдигна кока-колата си и се загледа в газираното питие.

— Мисля, че въздържанието ми действа както алкохолът на повечето хора. Ставам бъбрив.

— Това е…

— Какво? И кажи истината.

— Това е наистина мило — гласът й стана по-мек и тя погледна настрани. — Наистина е хубаво.

Едуард прочисти гърлото си.

— Понякога се случват чудеса.

— И никога не съм те виждала да ядеш толкова много.

— Да, доста време мина.

— Значи наистина не харесваш как готвя?

Едуард се засмя и бутна пържените картофи настрани. Още едно картофче и щеше да се пръсне. Въпреки това той каза:

— Сега искам сладолед.

— Не са ни донесли сметката.

Едуард се наведе настрани и извади хилядата долара. Отдели две стодоларови банкноти и каза:

— Това ще стигне.

Очите на Шелби се отвориха широко, а той стана и протегна ръка.

— Хайде. Вече съм сит, така че сега искам сладолед.

— Това е безсмислено.

— О, не е — той закуца към вратата, като заобикаляше вечерящите, седнали около масите. — Студеното и сладкото успокояват стомаха. Моята майка, мис Аврора, винаги го казваше, а тя винаги е права. И не, изобщо не е вярно, че не харесвам как готвиш. Ти си много добра готвачка.

Навън той поспря, за да се наслади отново на нощния въздух и беше толкова хубаво да диша леко от толкова време насам — вълшебно усещане, което би изпълнило с оптимизъм някой друг, но на него носеше облекчение.

— Но сладоледът не трябва да бъде тежък — каза той, като тръгна напред и се огледа да види дали не идват коли. — Трябва да е лек. Само ванилия. Може да е с шоколадови парченца, но нищо с ядки или с прекалено сладък сироп.

Когато и двете платна на шосето останаха празни, така че Шелби виждаше пикапа си, тя тръгна редом с Едуард, като вървеше с по-ситни крачки, защото той се движеше доста бавно.

— Сър! Сър?

Вече от другата страна на шосето, Едуард погледна назад. Тяхната сервитьорка излизаше от ресторанта с парите, които бе оставил.

— Сметката ви е само двайсет и четири долара и няколко цента — извикаха през улицата. — Оставили сте прекалено много…

— Задръжте рестото — той се засмя, когато тя отвори широко очи, после погледна парите, сякаш не знаеше какво представляват. — Обзалагам се, че по цял ден сте на крака и гърбът ви боли адски. Аз знам какво е болка. Излезте някъде довечера или си купете нещо.

Тя го погледна внимателно, после се смръщи.

— Чакайте малко… вие не сте ли…

— Никой. Аз съм никой — той махна с ръка и тръгна към пикапа. — Просто един клиент.

— Добре. Благодаря! — извика тя. — Това е най-големият бакшиш, който съм получавала някога!

— Вие го заслужавате — каза той през рамо.

Той заобиколи пикапа, отвори вратата на Шелби и й помогна, макар тя да не се нуждаеше от помощ.

— Това, което направи, наистина е много хубаво — каза тя.

— Е, това е може би най-добрата вечеря, която някога съм ял — без да се обиждаш.

— Не се обиждам — тя сложи ръка върху неговата, преди той да затвори вратата. — Какво искаш да знам?

Преди да отговори, Едуард се облегна върху вратата, за да не се отпуска върху болния си глезен.

— Винаги ще има работа за теб в „Ред енд Блек“. Докато искаш да работиш в конюшнята, винаги ще имаш работата и апартамента. По дяволите, виждам ви двамата с Моуи да управлявате всичко заедно, независимо дали ще излезеш със сина му, или не и без значение дали ще харесаш Джоуи така, както той те харесва.

Шелби погледна настрани, както правеше, когато е развълнувана, и загледан в лицето й, Едуард помисли: „Ха, сигурно така се чувства човек, когато има истинска малка сестра“.

С Джин по-скоро бе като да живееш с банши[70] в къщата. Или с торнадо.

В края на краищата, колкото и да я обичаше, той никога не се сближи особено с нея. Не беше сигурен дали някой някога е бил близък с Джин.

И да, беше хубаво да закриляш някого, без да се опитваш да го контролираш. Беше хубаво да направиш едно или две добри дела. Да дадеш на света нещо друго освен разяждащия си гняв.

Тя внезапно го погледна.

— Защо имам чувството, че си тръгваш? — попита тя мрачно.

В края на краищата Джин се върна в Ийстърли, защото нямаше къде другаде да отиде. Паркира „Фантома“ на мястото му в гаража, отиде до кухненската врата и влезе.

Както обикновено всичко беше чисто и подредено, в мивката нямаше съдове, съдомиялната машина бръмчеше тихо, работните плотове блестяха. Във въздуха се долавяше сладка миризма, която не бе от храна. Вероятно бе онзи старомоден сапун, който използваше мис Аврора.

Сърцето на Джин затуптя бързо, когато доближи вратата на апартамента й. Сви ръка в юмрук и се поколеба, преди да почука.

— Хайде, влизай, момиче — чу се нареждане отвътре. — Не стой там.

Джин отвори вратата с наведена глава, защото не искаше мис Аврора да види сълзите в очите.

— Откъде разбра, че съм аз?

— От парфюма ти. И освен това те очаквах. Видях и колата ти да идва.

Жилището на мис Аврора бе подредено по съвсем същия начин, както винаги — две големи меки кресла срещу прозорците, които стигаха почти до пода, рафтове, пълни със снимки на деца и възрастни, и малка кухничка, чиста и подредена като голямата професионална кухня. Джин никога не бе влизала в спалнята или в банята на жената, нито й бе минавало през ум да я попита дали може да ги види.

След известно време Джин вдигна поглед. Мис Аврора седеше в креслото, където винаги си почиваше, и й посочи другото кресло.

— Седни.

Джин приближи и направи каквото й казаха. Тя приглади полата си и се замисли как бе направила същото в „Градината за размисъл“ със Самюел Ти.

— Казва се анулиране — подхвана мис Аврора без предисловия. — И трябва да го направиш веднага. Аз съм християнка, но ще ти кажа направо, че си се омъжила за лош човек. Но пък ти правиш всичко, без преди това да помислиш, бунтуваш се дори когато никой не ти прави нищо лошо и твоята представа за свободата е не да имаш право на избор, а никой да не те контролира.

Джин се засмя.

— Знаеш ли, ти си втората, която ми се кара така тази вечер.

— Е, това е защото добрият Господ иска да чуеш посланието два пъти.

Джин се замисли колко невъздържана бе. Спомни се как се караха с Ричард предишната вечер в нейната стая и как тя бе посегнала към онази тежка настолна лампа „Имари“[71], направена от бронз и порцелан.

— Напоследък изобщо не мога да се контролирам.

— Това е, защото пясъкът под краката ти се движи. Не знаеш върху какво си застанала, а това предизвиква световъртеж.

Джин закри лице с дланите си и разтърси глава.

— Не знам колко още мога да понеса.

По целия път от семинарията към вкъщи тя се мяташе между трезвия, мъчително емоционален разговор със Самюел Ти… и подтика да се върне към старите си навици отново да се наметне със снобското си безразличие, зад което се бе крила толкова дълго.

Тази дреха, която обличаше, за да се справи със света, бе много по-привлекателна от реалността, в която живееше.

— Няма непоправими неща — каза мис Аврора. — И семейството ти няма да те изостави, дори ако парите го направят.

Джин вдигна поглед и се замисли за голямата къща, в която се намираха.

— Провалих се като майка.

— Не, ти изобщо не се опита.

— Много е късно.

— Ако аз бях казала същото, когато дойдох в тази къща и заварих вас четиримата, къде щяхте да сте сега?

Джин се върна в спомените си към всички онези вечери, когато те петимата се хранеха заедно в кухнята. Докато цял полк бавачки се сменяха, най-вече защото им бе трудно да се справят с децата, мис Аврора бе единствената, която успяваше да укроти нея и братята й.

Тя разгледа фотографиите върху полиците и очите й отново се насълзиха, когато видя няколко свои и посочи една от тях, на която косата й бе завързана на две опашки над ушите.

— Тук съм на път за летния лагер.

— Беше на десет години.

— Изобщо не харесвах храната.

— Знам. Трябваше да те храня цял месец, след като се върна у дома, а те нямаше само две седмици.

— Това е Амелия, нали?

Мис Аврора изпъшка, докато се обръщаше в креслото си.

— Коя? В розовото?

— Да.

— Беше на седем години и половина.

— Ти се грижеше и за нея.

— Да, грижех се. Тя е най-близкото до внучка, което имам, защото ти си най-близкото до дъщеря за мен.

Джин си изтри бузите.

— Радвам се, че има теб. Изгонили са я от „Хочкис“, сигурно знаеш.

— Така ми каза.

— Толкова се радвам, че идва да говори с теб…

— Знаеш, че няма да съм вечно тук, нали? — Мис Аврора впери сериозен поглед в Джин. — Когато няма да съм тук, ще трябва да довършиш това с нея. Никой друг няма да го направи, а тя е с единия крак в детството, с другия — в света на възрастните. Това е опасна възраст. Заеми си мястото, Вирджиния Елизабет, или се заклевам, че ще се върна да те преследвам. Чуваш ли ме, момиче? Ще се върна като съвестта ти и няма да ти дам покой.

Джин за пръв път погледна внимателно мис Аврора. Под домашния си халат тя бе по-слаба от всякога, лицето й бе изпито, с торбички под очите.

— Не можеш да умреш — чу се да казва Джин. — Просто не можеш.

Мис Аврора се засмя.

— Това зависи от Господ. Не от теб или от мен.