Ангелският дял

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

— Не, няма да използвам опаковъчна хартия.

Лизи отваряше чекмеджетата с дрехи едно след друго и си мислеше: Не само няма да увивам нещата ти в проклета опаковъчна хартия, но имаш късмет, че не съм отворила прозореца, за да изхвърля всичко върху лимузината ти.

— Но гънките…

Лизи наклони глава към Шантал.

— … са най-малкият ви проблем. Хайде, размърдайте се, няма да правя всичко сама.

Шантал изглеждаше оскърбена, застанала до петте огромни пластмасови кутии с капаци, които Грета бе донесла.

— Знаете ли, аз обикновено не върша това.

— Така ли?

Лизи грабна една кутия и започна да слага в нея сгънати дрехи, без да ги подрежда — панталони, джинси, клинове. После се прехвърли към другото чекмедже. Бельо. Господи, спомни си как преглеждаше всички тези дрехи преди време, когато се бе промъкнала, за да сравни бельото, което бе намерила под леглото на Уилям Болдуин, с дрехите на Шантал.

Тя незабелязано хвърли поглед към тоалетката.

Кървавото петно върху светлия килим го нямаше.

Можеше само да си представя какво се е случило между Уилям и Шантал. Но това не беше нейна работа. Какво трябваше да направи? Да отпрати тази жена колкото може по-далеч от Лейн и от къщата.

Все едно плевя леха бръшлян, помисли тя. Махаш лошите растения, оставяш добрите.

— Започвайте да сгъвате окачените неща — нареди тя на жената. — Иначе ще ги нахвърлям в кутиите заедно със закачалките.

При тези думи Шантал наистина се раздвижи. Ръцете й отваряха стъклените врати и изваждаха дрехите една по една. Но поне ги струпваше накуп, така че можеха да бъдат изнесени.

Лизи пълнеше третата кутия, когато Лейн влезе в разкошния дрешник.

Шантал се обърна, погледна го и сложи ръка върху долната част на корема си.

Да, да, всички знаем, че си бременна, скъпа, помисли Лизи. Можем ли да го забравим?

— Това са мои неща — каза важно Шантал. — И ще ги прибера.

Сякаш беше Маги Смит[72].

Е, някой може би се нуждае от „Сникърс“, помисли Лизи наум. И това не е кралицата на красотата.

В края на краищата нямаше нужда да създава неприятности. Нямаше да подобри положението и Господ беше свидетел, че под този покрив вече имаше достатъчно неприятности.

— Да — каза Лейн, докато влизаше. — Наистина трябва да ги махнеш от къщата ми.

Той отиде до един от гардеробите със стъклени врати, отвори вратите и скри горната част на тялото си в подредените дрехи. Когато се появи отново, силните му ръце бяха пълни с разноцветни, скъпи коприни, тафта и органза.

— Джон! — извика той. — Трябват ни още един чифт ръце тук!

— Какво правиш! — спусна се към него Шантал. — Какво…

В дрешника влезе набит възрастен мъж, който носеше… о, абсолютно удивителни шорти за голф. Кой би помислил, че може да се шият дрехи с подобен десен. Трева?

— Здравейте всички — каза човекът с акцент от Средния запад и широка открита усмивка. — Как да ви помогна?

— Вземи малко дрехи и ги занеси долу в лимузината.

— Разбира се, синко.

— Не можете! Не можете! Аз не мога…

— О, а това е годеницата ми Лизи — Лейн се усмихна към Лизи. — Не мисля, че сте се срещали.

— Годеница! — Шантал тропна с високия си ток. — Годеница!

Тя наистина тропна отново. Лизи я погледна учудено. Винаги бе мислила, че това е запазена марка на сериала „Приятели“.

— Това е приятелят ми Джон — каза Лейн на Лизи. — Помниш, нали? Богът на зърното.

— Здравейте — Лизи помаха на човека. — Благодаря за помощта.

— Аз съм фермер, госпожо. Не ме е страх от работа.

Той погледна Шантал, която все още кипеше от ярост, мина покрай нея, отвори следващия гардероб и грабна двайсетина дълги рокли. Сякаш бе прегърнал дъга.

Двамата мъже излязоха с дрехите, а Шантал се спусна след тях, като се спъваше в подплатените закачалки, които падаха на земята като следа от модни аксесоари вместо от хлебни трохи.

Лизи се усмихна на себе си и продължи да изважда дрехи от чекмеджетата.

Наистина се чувстваше добре, почиствайки къщата.

Пред спалнята на Джин се чуваше някакъв шум, който се отдалечаваше по коридора.

Но тя не обърна внимание, защото бе заета да търси телефона си. За последен път го бе използвала… пилотите. Бе го използвала, когато беше в кабината на самолета на Ричард. Дали го бе изгубила?

Не беше върху нощното шкафче. Нито под леглото. Нито върху декоративното бюро.

Нямаше го в чантата й.

Усети сякаш през мъгла надигащата се паника и влезе в дрешника. Бъркотията, която бе направила с гримовете върху масичката бе почистена и тя спря за миг, замислена колко ли време и усилия бе отнело това. Беше разпиляла пудра върху цялата масичка, навсякъде имаше следи от молив, разхвърляни гилзи червило и отворени тубички с туш. Освен че бе прибрала всичко, което още би могло да се използва, Марлс трябва да бе донесла препарат за стъкло или нещо подобно, салфетки… кой знае какво.

Дори килимът под масичката, белият килим беше като нов.

— Благодаря — прошепна тя, макар че бе сама.

После отиде до откритите рафтове, където държеше колекцията си от чанти „Гучи“, „Вюитон“, „Прада“ и „Ермес“ и се опита да си спомни коя от тях бе носила…

Чу телефонен звън и бързо обърна глава.

Проследи „линг-а-линг-а-линг“ до онази част на стаята, където бяха окачени дрехите й, отвори вратата най-близо до звука… и извади копринено палто „Акрис“ в розово, бяло и кремаво.

Откри телефона в джоба и вдигна, макар че номерът не бе записан в телефона й.

Може би бе Господ, който щеше да й каже какво да прави по-нататък.

Беше напълно вероятно мис Аврора да има подобно влияние.

— Ало?

— Мисис Болдуин? — каза женски глас.

— Да?

— Здравейте, аз съм Джулс Антъл? Отговарям за етажа на дъщеря ви в пансиона?

— О. Да. Да, разбира се — това обясняваше кода 860 в телефонния номер. — Обаждате се, за да се уговорим кога ще дойда за нещата на Амелия ли?

Мамка му, мистър Харис бе напуснал. Кой ще се занимава…

— Моля? Да дойдете за нещата й?

— Да, веднага ще изпратя човек да ги прибере. Още веднъж, в коя спалня беше тя?

— Семестърът още не е свършил.

— Значи предпочитате да изчакаме, докато другите ученици си тръгнат?

— Аз… Извинете, но не разбирам. Обаждам се да разбера кога се връща Амелия? Позволих си да говоря с другите й преподаватели и ако се налага да вземе изпитите в края на годината от вкъщи, след като приключат заниманията за семестъра, със сигурност може да го направи.

Джин се намръщи.

— Изпити?

Мис Антлър, или Джулия, или Отговарящата за етажа заговори по-бавно, сякаш мислеше, че Джин се затруднява да разбере нещо толкова елементарно. — Да, изпитите преди лятната ваканция. Те предстоят скоро.

— Но защо тя ще… съжалявам, доколкото разбрах, Амелия е била поканена да напусне училището?

— Амелия? Не. Защо да напуска училището? Тя всъщност е една от любимките тук. Виждам я като старша на групата, когато мине в горния курс. Винаги е услужлива, включва се в допълнителна работа с деца, които се затрудняват с ученето, готова е да помогне на всекиго. Но точно затова е председател на класа си.

Джин примигна и осъзна, че се е обърнала с лице към едно от огледалата до фризьорския стол и може да види отражението си. Мили Боже, изглеждаше ужасно. Беше заспала, без да махне грима си, така че макар и косата й да не беше толкова зле, в лицето приличаше на зъл клоун с луд поглед. Беше с роклята от предната вечер и горната част на дрехата висеше на една страна, където Ричард я бе скъсал.

Беше такава ирония, че е в подобен вид, докато й казват, че животът на дъщеря й всъщност върви доста добре.

— Ало? — отново се чу гласът на мис Антлър, или Антитър, или както й беше името. — Мисис Болдуин?

Нямаше смисъл да лъже жената.

— Съжалявам. Тук се случиха много неща.

— Знам и всички много съжаляваме. Когато Амелия научи, че дядо й е починал, тя наистина искаше да тръгне веднага, за да е навреме за погребението. И ако иска да остане, за да бъде със семейството си, ще я разберем и ще направим изключение. Но трябва да знаем какво възнамерява да прави.

— Ще говоря с нея — чу се да казва Джин. — И веднага ще ви се обадя.

— Чудесно. Нека ви кажа отново, че всички тук сме възхитени от нея. В дома ви расте чудесна млада жена, която ще направи много добри неща в този свят.

Джин приключи разговора, но остана загледана в отражението си. После отиде до стола пред масичката за гримиране и седна.

Как искаше някъде да има гуру, към когото човек може да се обърне и всичко в живота й да бъде сложено в ред. Би могла да поправи различни страни на характера си, както и отношенията с хората около себе си: грижовна майка, харизматична професионалистка, изкусителна, но морално чиста трийсет и три годишна жена.

Затова нямаше магазин на „Шанел“, където да ти предложат всичко необходимо.

И да, можеше да направи първото, което й дойде на ума — да отиде при Лейн и да го накара първо да разбере защо Амелия е решила, че да излъже за училището, е страхотна идея и после да го остави да се справи с нея и да я изпрати обратно да си вземе изпитите… но това някак си вече не й се струваше добро решение.

Тя дори не знаеше къде се намира „Хочкис“, имаше само телефонния код.

Със сигурност не знаеше и къде се намира дъщеря й.

Намери номера й и позвъни. Когото се включи гласова поща, просто затвори.

Може би мис Аврора би могла да говори с нея и да я накара да завърши годината. Или да направи каквото трябва.

Когато Амелия се върне у дома. Ако наистина не беше вкъщи.

Къде беше?

Джин стъпи с обутите си в чорапи крака върху мекия килим, отиде в спалнята си и отвори вратата към главния коридор на втория етаж. Каквато и драма да се бе разигравала там, бе намерила разрешение или се бе пренесла другаде, така че тя бе съвсем сама, когато отиде няколко врати по-нататък и почука.

Когато никой не отговори, тя отвори леко вратата и надникна в стаята. Амелия беше в леглото си и спеше дълбоко — или се правеше, че спи — и не беше по бельо. Носеше тениска на „Хочкис“ и лежеше настрани с лице към вратата. Миглите й, дълги като на Самюел Ти, почти опираха в бузите й.

Амелия се намръщи и веждите й потрепнаха, после се обърна по гръб. После — на другата страна.

Въздъхна дълбоко и отново потъна в сън.

Джин се измъкна от стаята заднишком.

По-добре да се приведе в добър вид, преди да се опитва да съветва, когото и да било.

Влезе в апартамента си, продължи към банята и свали роклята си. Смачка я на топка, хвърли я и влезе под душа.

Вдигаше изтривалката за тяло с монограми към рамото си, когато диамантът на лявата й ръка проблесна ярко в светлината на лампата над нея.

Изведнъж в главата й отново прозвуча гласът на Самюел Ти:

Трябва да се грижиш за себе си.