Ангелският дял

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

На следващата сутрин Лейн закара Ленгхе обратно на летището преди закуска. Намали пред пропуска и помаха на пазача, а Ленгхе го погледна.

— Знаеш ли, беше страхотна игра.

Лейн отново натисна педала на газта и мина край будката на охраната.

— Едва не загубих. Наистина.

— Още не мога да повярвам. Е, късметът беше такъв, а с това не можеш да спориш.

Лейн отново намали, мина през отворената врата на оградата от телена мрежа, после намали, приближавайки самолета на Ленгхе, който чакаше с включени двигатели.

— Наистина още не мога да повярвам. Изобщо не можах да заспя тази нощ.

— И аз, но по други причини — засмя се Ленгхе. — Но поне жената още ми говори. Не е доволна, разбира се, но ме обича повече, отколкото заслужавам.

Лейн спря спортната кола на няколко метра от металната стълбичка, която се спускаше от самолета като лъскав език.

— Наистина ли ще те накара да спиш на дивана?

— Не — Ленгхе излезе и посегна за малкия си куфар, сложен на практически несъществуващата задна седалка. — Истината е, че краката й изстиват и тя има нужда от мен, за да ги топли.

Лейн дръпна ръчната спирачка и също излезе. Когато Ленгхе заобиколи и спря пред колата, Лейн каза:

— Никога няма да забравя тази игра.

Ленгхе плесна рамото на Лейн с месестата си ръка.

— Помни какво ти казах снощи, синко. Ще се справиш. Не казвам, че няма да е трудно, но ще изправиш кораба си. Гордея се с теб.

Лейн затвори очи.

— Имаш ли някаква представа… — той прочисти гърлото си и се засмя неловко. — Знаеш ли колко бих искал баща ми да ми бе казал това поне веднъж.

Ленгхе се засмя, но неговият смях бе естествен и свободен.

— Защо мислиш ти го казвам? Това, че той не ти е казал тези думи, не значи, че те не са истина.

Ленгхе се обърна, като шляпна рамото на Лейн за последен път.

— Ще се видим скоро, синко. Можеш да ми се обадиш по всяко време…

— Чакай — извика Лейн. — Имам нещо за теб. Да ти напомня за играта.

Ленгхе се обърна със смях.

— Да не са онези четири аса, за да си ги сложа в рамка? Можеш да ги задържиш.

Лейн се усмихна и се наведе под таблото пред шофьорската седалка.

— Не, те са за мен.

Когато покривът на поршето се вдигна, Лейн заобиколи, вдигна предния капак и извади увит в кафява хартия плосък предмет, дълъг малко повече от метър и широк малко повече от половин метър. Пакетът едва се бе събрал в багажника.

Той го вдигна внимателно.

— Ето.

Джон остави куфара си на земята.

— Какво е това…

Но разбра какъв е отговорът още щом картината премина в неговите ръце.

Преди Ленгхе да отвори уста, Лейн вдигна ръка.

— Занеси я у вас на съпругата ти. Нека я закачи където иска и всеки път, когато я погледнеш, си спомняй… ти си пример за баща за един човек, който цял живот е искал това в живота си. И преди да ми кажеш, че си загубил, нека кажем, че все едно си направил страхотен подарък на жена си на много добра цена, а ние с теб сме изиграли една хубава игра на карти.

Ленгхе продължаваше да държи картината. После прочисти гърлото си.

— Е. Ами…

— Документацията е вътре. На гърба на картината, не отпред.

Ленгхе отново се прокашля и погледна някъде в далечината. След малко каза:

— Баща ти споменавал ли е?

— Какво да е споменавал? И преди да отговориш, ще ти кажа, че двамата не говорехме за много неща.

— Моята, ааа… съпруга и аз нямаме деца, разбираш ли — ново покашляне. — Така че, това е.

Ами че това е прекрасно, реши Лейн. Човек, който няма синове, да стане баща на човек, който няма родители.

Без да мисли, Лейн прегърна силните рамене.

Когато Джон Ленгхе се отдръпна, лицето му беше така зачервено от вълнение, сякаш бе изгорял от слънцето, докато е косил своите обширни поля.

— Ще дойдеш на запад в Канзас да ни гостуваш — обяви Джон. — С твоето хубаво момиче. Жената ще иска да ти благодари лично и ще направи от нейната храна. Така че елате гладни.

— Дадено.

С едно последно ръкостискане Бога на зърното сложи своя Рембранд под мишница и взе куфара със свободната си ръка. После се качи по стълбичката и изчезна в самолета.

Лейн се облегна на поршето и видя през овалното прозорче как Ленгхе сяда и вдига телефона до ухото си.

И после с последно махване и широка усмивка, която показваше, че „жената“ е на седмото небе, самолетът стигна почти до края на пистата… и се издигна във въздуха.

Точно когато слънцето се показа над хоризонта, телефонът на Лейн иззвъня. Той отговори, без да види кой го търси.

— Ало?

— Лейн, Рамзи е. Върви в „Ред енд Блек“. Ще арестуват брат ти за убийството. Бързай, бързай!

Лизи се връщаше към кухнята, облечена в работните си дрехи, когато чу мъркането от поршето на Лейн да се отдалечава надолу по хълма. Каква нощ. Какво чудо.

И колко хубаво, че Лейн реши да го направи.

Тя намери кафява опаковъчна хартия и му помогна да свали внимателно картината от стената и да я увие, без да повреди нещо. После двамата се забавляваха страхотно, докато установят дали ще се събере в извънредно малкия багажник под предния капак. И накрая, точно както при играта на карти, късметът бе на тяхна страна. Тя можеше да си представи колко доволен ще бъде Ленгхе, когато разбере, че може да я занесе у дома на жена си.

Господи, искаше някога да се запознае с мисис Ленгхе, наистина. Можеше да се обзаложи, че жената сигурно е толкова земна и общителна, колкото и съпругът й милиардер.

А сега беше време да се връща на работа.

Програмата за деня беше, след като изяде амброзията, която мис Аврора сервира за закуска, да обиколи земите на имението и да види къде има нещо за косене. Да управлява косачката „Джон Диър“ на свеж въздух, й изглеждаше като рай.

Тя влезе в кухнята и каза:

— Мис Аврора, какво готвиш…

Само че жената не беше до печката. И нямаше готово кафе. Нямаше плодове на масата. Нито сладък дъх на кифлички с канела.

— Мис Аврора?

Лизи продължи към миялното помещение и килера. Дори погледна навън да види дали червеният мерцедес, който Лейн бе подарил на жената, е на паркинга — там беше.

Наистина бяха си легнали късно и гостенинът вече си беше тръгнал, но в къщата имаше хора, за които да готви, и дори когато се случваше мис Аврора да стои будна до един сутринта на Четвърти юли, тя винаги ставаше рано, за да приготви закуската, освен това вече бе осем часът.

За нея това бе почти средата на деня.

Лизи отиде до стаите на мис Аврора и почука на вратата.

— Мис Аврора, тук ли си?

Не получи отговор и стомахът й се сви от страх.

Тя почука по-силно и каза:

— Мис Аврора…? Мис Аврора, ако не ми отговориш, влизам.

Лизи почака още малко и когато не получи отговор, завъртя топката и бутна вратата.

— Ехо?

Пристъпи няколко крачки, но не видя нищо особено. Нищо, което…

— Мис Аврора!

Лизи се втурна в спалнята и приклекна до жената, която лежеше на пода, сякаш бе припаднала.

— Мис Аврора!