Ангелският дял

ГЛАВА ВТОРА

Покер.

След като откри, че между стъпалата му и река Охайо няма нищо, докато тялото му падаше свободно, а във вените му се надигаше, уви, прекалено късно, желание да се бори… умът му бе зает с игра на покер, състояла се в „Белажио“ в Лас Вегас преди седем години.

Беше добре, че падаше бавно.

Десет души седяха около масата с високите залози, в играта се влизаше с двайсет и пет хиляди, сред играчите имаше двама пушачи, седмина пиеха бърбън, трима бяха със слънчеви очила, един с брада, двама носеха бейзболни шапки, там бе и така нареченият проповедник в костюм от бяла коприна със странни пропорции, какъвто Елвис можеше да носи през осемдесетте, ако се бе отказал от фъстъченото масло и банановите сандвичи и бе живял достатъчно дълго, за да дочака влиянието на пънка.

И по-важно, както се оказа, там бе и бивш офицер от флота, който седеше на две места от Лейн. Скоро с отпадането на играчите между тях двамата не остана никой. Бившият войник не разполагаше с история, която да разкаже, и това вероятно бе резултат от факта, че заради прехраната си се бе озовавал в далеч по-смъртоносни ситуации от тази около масата за хазарт. Той имаше интересни, светлозелени очи и измамно скромно присъствие.

И бе странно, че в този последен миг мислеше за човека, когото победи с помощта на двойка попове и асо.

Е, той не бе последният, за когото се сети.

Лизи. О, Лизи, не бе очаквал Лизи да дойде и да го открие тук и изненадата предизвика онова, което можеше да бъде наречено фатална грешка.

О, господи, Лизи…

Обратно към играча на покер. Той говореше за различните си преживявания на самолетоносача в океана. Как тренирали да скачат от височина от деветстотин, хиляда и двеста и дори хиляда и петстотин метра над водата. И как, ако искаш да останеш жив, тялото ти трябва да бъде в определено положение при срещата с водната повърхност.

Става въпрос за коефициента на скоростта на падане. Трябва да се приближиш възможно най-много до нулата.

Стъпалата трябва да се ударят първи в повърхността, необходимо е краката да са кръстосани в глезените — това е много важно, за да не се разтворят като ядеца на пуйката за Деня на благодарността. След това едната ръка трябва да е пред тялото ти, дланта й трябва да стиска лакътя на другата. Другата трябва да е сгъната пред гърдите, а разтворената й длан да покрива устата и носа. Главата трябва да бъде на едно ниво с гръбнака, иначе рискуваш да получиш сътресение на мозъка или контузия на врата.

Трябва да се забиеш във водата като нож.

В противен случай, когато се удариш във водата с голяма скорост, тя е по-скоро като цимент, а не нещо, което можеш да налееш в чаша.

Трябва да се врежеш във водата по възможност с изпънато тяло.

Като истински гмуркач.

И да се молиш вътрешните ти органи някак си да следват скоростта, с която пропадат връзките, задържащи ги към скелета ти. Иначе, беше казал човекът от флотата, вътрешностите ти ще станат на омлет, който още не е в тигана, и ще се втурнат да запълнят празнотите между ребрата ти.

Лейн се стегна и използва всеки свой мускул, за да се превърне в тънко и силно стоманено острие. Вятърът, Господи, шумът от вятъра в ушите му беше като рева на торнадо, дрехите му не плющяха като знамена или той не усещаше нищо такова. Всъщност падането — странно, приличаше на почистване с пясъчна струя — сякаш го удряха вълни, състоящи се от дребни частици.

И времето бе спряло.

Струваше му се, че цяла вечност виси в ничията земя между солидната и твърда почва, на която бе стъпил преди, и водния гроб, който щеше да предяви права над него — точно както бе направил и с баща му.

— Обичам те!

Поне това искаше да каже. Но какво бе излязло от устата му, преди да се удари във водната повърхност? Нямаше представа.

Ударът бе нещо, което усети чак в бедрата и коленете си, краката му сякаш се забиха в тялото му После настъпи студът. Болката и студът го изпълниха целия.

Реката се сключи над гърдите и главата му така, както торбата обгръщаше трупа след дръпването на ципа, черният мрак го обгърна и не допускаше до него въздуха, светлината и звуците.

Приглушено. Всичко бе така приглушено.

„Плувай“ — помисли си той. „Плувай!“

Ръцете не му се подчиняваха, но с намаляването на инерцията на тялото, краката му се раздвижиха. И да, ръцете му също започнаха да загребват водата, която сега бе мека. Той отвори очи, а може би те не бяха затворени, и усети парене, сякаш в тях влизаше киселина.

Не дишаше. Макар инстинктът му да крещеше да се освободи от усещанията, като издиша въздуха, той пазеше така скъпоценния кислород.

Ритане. Загребване.

Бореше се.

За живота си.

За да може да се върне при жената, която не искаше да изостави нито първия път, нито сега.

За да успее да докаже, че е различен от баща си.

И за да може да отмени бъдещия банкрут, който, страхуваше се, бе гравиран върху надгробната плоча на семейството му.

Когато Лейн падна от моста, първата мисъл на Лизи беше да скочи след него. Беше така обзета от нея, че едва не прехвърли крака през перилата и не го последва.

Но се спря, защото по този начин нямаше да може да му помогне. По дяволите, вероятно щеше да падне върху него точно когато той изплува за въздух. Ако предположим, че той направи това… О, господи…

Затършува. Телефон. Телефонът й, имаше нужда…

Едва чу изскърцването на гумите. И единствената причина да вдигне поглед към онзи, който бе спрял, бе, защото телефонът изхвръкна от дланта й в тази посока.

— Той скочи ли? — извика мъжът. — Скочи ли?

— Падна… — улови телефона си, преди да е паднал на асфалта. — Падна!

— Брат ми е ченге…

— Девет-едно-едно…

Двамата набраха номера едновременно, Лизи се обърна, повдигна се на пръсти и надникна над перилата. Заради светлините, които я заобикаляха, и сълзите, които изпълваха очите й, не виждаше нищо долу. Сърцето й биеше силно и неравномерно, тя имаше смътното усещане, че усеща бодежи по ръцете и краката си. Горещо, тялото й бе горещо, като че ли бе юлско пладне и имаше чувството, че е обляна в пот.

Три иззвънявания. Защо никой не вдига?

Обърна се и погледът й срещна този на мъжа, който бе слязъл от колата. Тя изпита странното усещане, че ще помни този миг до края на живота си. Може би и той щеше да го помни.

— Ало! — извика тя. — На моста съм, на мост шейсет и четири! Мъж…

— Ало! — каза мъжът. — Да, имаме скочил…

— Той не скочи! Падна… какво? Кой се интересува от името ми! Изпратете някого, не, не на моста! Долу, край реката…

— … точно до новия мост. Знам, че сте дежурни… Вие сте под моста? Можете ли да доведете някого…

— … да го извади! Не, не знам дали е жив! — после, въпреки паниката, Лизи замълча. — Кой беше?

Дори в този критичен момент тя се поколеба да каже името. Всичко, което се отнася до семейство Брадфорд, щеше да е новина, и то не само в Шарлмонт, а в цялата страна и това скачане — падане, по дяволите, е нещо, което, бе сигурна в това, Лейн нямаше да иска да разгласи. Ако оживее…

По дяволите. Беше въпрос на живот и смърт.

— Името му е Лейн Брадфорд… той ми е приятел. Дойдох тук, защото…

Продължи да говори и се обърна с гръб към перилата. Но само след миг отново се надвеси над тях и се молеше да види главата му над водата. Господи, нищо не виждаше!

След като даде името и телефона си и каза каквото знаеше, Лизи затвори. Междувременно, мъжът също бе затворил и говореше на нея — казваше й, че брат му или братовчед му или проклетия Дядо Коледа идва насам. Лизи обаче не го слушаше. Знаеше само, че трябва да стигне до Лейн, че трябва да…

Вниманието й се концентрира върху стария й и очукан пикап.

После погледна към мощното порше на Лейн.

Беше зад кормилото му само след част от секундата. За щастие, той беше оставил ключа на таблото и двигателят заработи веднага, щом конете оживяха. Да натисне педала на газта до пода, бе твърде различно от същото действие в нейния пикап, гумите изскърцаха, когато спортната кола потегли стремително в насрещното.

Чудесно. Нека ченгетата я арестуват. Поне щеше да ги заведе долу до водата.

Светлината на насрещни фарове я ослепи и я принуди да дръпне поршето вдясно, а клаксонът на другото превозно средство бе като ужаса в главата й, отвличане на вниманието, което можеше да стане причина да изхвръкне от платното, ако не беше толкова концентрирана да стигне до Лейн.

Лизи навлезе в отбивката със сто и трийсет километра в час и като по чудо насреща й нямаше нито едно превозно средство, което да се качва на магистралата. Когато стигна до края на отбивката, зави отново в забранена посока и наруши още повече правила за движение по пътя, след като излезе от платното, мина през тревата и излезе на двупосочния път, който се виеше покрай реката.

Сега шофираше почти със сто и седемдесет километра в час.

А после натисна рязко спирачките.

На брега се намираше едно от любимите й заведения за сладолед в региона. То се помещаваше във викторианска къща с доста богато минало и освен че там се продаваше сладолед, даваха се и велосипеди под наем… както и лодки.

По-скоро остави, отколкото паркира поршето на ивицата трева, наклонено на една страна като шапката на някой пияница. Остави фаровете включени и насочени към водата, прескочи оградата и се втурна към дока. Там намери най-различни лодки, но на нито една не бяха оставени ключовете, разбира се, само че имаше и една малка плоскодънна лодка с извън бордови двигател, която, какво щастие, не бе завързана за пристана.

Лизи скочи в нея и й бяха необходими две силни дръпвания, за да запали двигателя. После прибра въжетата и навлезе навътре в реката, лодката се люлееше силно, а пръските обсипваха лицето й. Благодарение на светлината от фаровете, виждаше малко, но не достатъчно, а последното, което искаше, беше да го прегази.

Бе влязла само стотина метра навътре — разстояние, което й се струваше голямо, колкото океан, когато видя истинско чудо на хоризонта.

Чудо.

Да, беше чудо.