Ангелският дял

ГЛАВА ПЕТА

— Нали не мислеше наистина, че ще скоча?

Мъжът, когото Лизи обичаше, каза това, седнал в другия край на дивана, а тя се опита да се съвземе… и като не успя, започна да гали изработената на ръка завивка, която бе наметнала върху краката си. Малката й дневна се намираше в предната част на къщата и имаше голям прозорец, който гледаше към верандата, предната морава и мръсната алея. Декорът бе селски и придаваше уют, колекцията й от стари фермерски инструменти украсяваше стените, старомодното й пиано стоеше в далечната част на стаята, плетените килимчета бяха в основните цветове[3], за да се подчертае цветът на дървения под.

Нейното убежище винаги й действаше успокояващо. Но не и тази сутрин на зазоряване.

Каква нощ. Бяха им необходими почти два часа да разкажат на полицията какво се е случило, да се извинят и да потеглят обратно.

Ако не беше приятелят на Лейн, помощник-шерифът Мичъл Рамзи, все още щяха да са край реката, до салона за сладолед във викториански стил, а може би дори и в полицейския участък — оковани в белезници, съблечени и претърсени.

Мич Рамзи си имаше начин да се справя в трудни ситуации.

И така, сега бяха тук, на дивана, Лейн си взе душ и облече любимия си суитчър, а тя — една от ризите си с копчета и някакъв клин. Но, Господи, макар че беше май, и то в Юга, тя усещаше студ дори в костите си. И това беше отговорът на въпроса на Лейн.

— Лизи? Мислеше ли, че ще скоча?

— Разбира се, че не.

Господи, никога нямаше да забрави как стоеше в далечния край на моста, хванал перилата, как се обърна да я погледне… и се скри от погледа й…

— Лизи…

Тя вдигна ръце над главата си и се опита да запази гласа си спокоен. Не успя.

— Щом не се канеше да скочиш, какво правеше там, за Бога? Беше се навел над реката, Лейн. Щеше да…

— Опитвах се да разбера какво ли е да полетиш надолу.

— Защото си искал да се самоубиеш? — запита тя със свито гърло.

— Не, защото исках да разбера него.

Лизи смръщи вежди.

— Кого? Баща си…? Стига, като че ли той някога се е опитвал да разбере някого? Лейн, има и други начини да се справиш с това.

Например можеше да посети психиатър и да поседи на дивана му. Това щеше да сведе до нула шансовете му да намери смъртта си, докато се опитва да се справи със случилото се.

И като бонус, тя нямаше да се тревожи, че ще й се налага да стане престъпник, крадящ лодки.

Запита се дали петдоларовата банкнота все още е затъкната там, където я бе оставила.

Лейн протегна едната си ръка, като че ли бе вдървена и изруга, когато лакътят или може би рамото му изпука.

— Виж, сега, когато татко е мъртъв, никога няма да получа отговори. Затънал съм до шия, трябва да оправя забърканата от него каша, страшно съм разгневен и просто не разбирам. Всеки може да каже, че той не беше стока и това е истината… обаче не е обяснение защо, кога и как е постъпил толкова ужасно. Лежах втренчено и гледах тавана, не спях и не издържах повече. Отидох до моста, прекрачих перилата, за да застана там, където е стоял той… защото исках да видя това, което е видял той. Исках да добия представа какво е изпитал. Исках отговори. Нямаше къде другаде да ги потърся и не, не бях там, за да се самоубия. Кълна се в душата на мис Аврора.

След миг Лизи се наведе напред и взе ръката му в своята.

— Съжалявам. Просто си помислих… е, видях каквото видях, а ти не ми бе казал нищо от това, което ми казваш сега.

— Какво има за казване? В главата ми се въртят непрекъснато едни и същи мисли и ми се иска да крещя. Нямам ни най-малка представа какво правя.

— Но поне ще знам какво искаш да направиш. Мисля, че мълчанието е страшно. Умът ти е неспокоен? Е, моят също.

— Съжалявам — поклати глава. — Но аз ще се боря. За семейството си. За нас. И повярвай ми, ако се канех да извърша самоубийство, последното, което ще направя, е да последвам примера му. Не искам да имам нищо общо с този човек. Разбира се, не мога да променя ДНК-то си, не мога да направя нищо по този въпрос. Но няма да окуражавам и по-нататъшни сравнения с него.

Лизи си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Ако имаше нещо, което можеш да сториш, ще ти кажа. Обещавам. Но сега всичко е на моите плещи. Трябва да открия липсващите пари, да платя на „Проспект Тръст“ и да се моля на Бога да успея да поддържам бизнеса. Бърбънът на семейство Брадфорд е на пазара повече от двеста години — не може на това да бъде сложен край сега. Просто не може.

Лейн се обърна и погледна през големия прозорец, а тя изучаваше лицето му. Той беше, както би се изразила баба й, наистина красив. Класически красив, с очи сини като ясно небе, с черна коса, която бе гъста между пръстите й, и с тяло, което неминуемо привличаше погледите на всички в стаята.

Но за нея това не беше любов от пръв поглед. В началото за нея лошият най-малък син на семейство Брадфорд бе жигосан, макар че истината беше, че под пренебрежението й се криеше силно привличане. Бе готова да премести планини, за да го игнорира. А после бяха заедно… и тя се влюби в него по типичния за Сабрина[4] начин.

Е, само че в нейния случай „персоналът“ бе градинарка с магистърска степен по ландшафтна архитектура от университета „Корнел“.

Но после, четири седмици по-късно, Шантал се обърна към пресата и заяви, че е сгодена за Лейн и че детето, което носи, е негово. Това сложи край на историята за Лизи и Лейн се ожени за Шантал.

Само за да изчезне на север малко след това.

Ужасно. Колко ужасно бе онова време. Лизи направи всичко възможно да продължи да работи в Ийстърли и да остане концентрирана в работата си. Но всички забелязаха, че някак си изведнъж Шантал вече не беше бременна.

По-късно разбраха, че не е „изгубила“ бебето. Беше се „погрижила за него“ в частна клиника в Синсинати. Не бе за вярване. И слава богу, Лейн се развеждаше с нея.

Слава богу и за това, че Лизи си позволи да прецени сама мъжа и не се подведе по репутацията му. Иначе всичко щеше да се развие по друг начин.

— Слънцето изгрява — прошепна Лейн. — Нов ден е.

Ръката му се плъзна нагоре по голото й стъпало, стигна до глезена и я погали — тя не беше сигурна дали го направи съзнателно. Често правеше така, докосваше я разсеяно, сякаш когато умът му не е зает с нея, тялото му се чувства длъжно да замести духовния контакт с физически.

— Господи, харесва ми тук — той се усмихна на златната светлина, която хвърляше дълги сенки по моравата й и по току-що засетите поля. — Толкова е тихо!

Вярно беше. Къщата и земята бяха на цял свят разстояние от семейното му имение. Тук единственото, което нарушаваше тишината, бе шумът от далечните машини и понякога мученето на крави.

В Ийстърли никога не беше тихо, дори когато стаите му бяха смълчани. И особено сега.

Дългът. Смъртта. Безредието.

— Просто исках да знам какво е чувствал в мига на смъртта си — каза Лейн тихо. — Иска ми се да е изпитал болка. Искам да е… страдал.

Тя изпъна пръстите на краката си и погали с тях ръката му.

— Недей да изпитваш угризения. Гневът е естествен.

— Мис Аврора щеше да ми каже, че трябва да се моля за него. Да се моля за душата му.

— Само защото твоята „майка“ е светица.

— Да, прекалено вярно.

Лизи се усмихна, като си представи афроамериканката, която бе повече майка на Лейн от онази, която го бе родила. Трябваше да благодари на Бога за присъствието на мис Аврора в живота си. Имаше толкова малко безопасни места, където да се скрие в историческата къща, в която бе израснал, но кухнята с цялата вкусна френска храна бе неговото убежище.

— Не мислех, че ще скочиш — каза неочаквано тя.

Той я погледна директно в очите.

— Имам прекалено много, за което да живея. Има ни и нас.

— Обичам те — прошепна тя.

Господи, той изглеждаше много по-стар отпреди седмица, когато пристигна с реактивен самолет от скривалището си в Манхатън. Върна се в Ийстърли, за да се увери, че мис Аврора е добре. Остана у дома заради всичко случило се за това кратко време. Траекторията, по която пое семейството му, завърши с удар в айсберг, скрит в потоците на съдбата и предопределеността. Привидно непробиваемият корпус на двестагодишната история на семейство Брадфорд, на необикновеното им финансово и социално положение, претърпя пробойни, ремонтът, на които изглеждаше… невъзможен.

— Можем да заминем — Лизи отново изви стъпало. — Можем да продадем мястото, да вземем парите и да изградим хубав живот далеч от всичко това.

— Не мисли, че не съм се замислял. А и мога да издържам и двама ни с игри на покер. Не е стилно, но съм се научил, че сметките не се интересуват откъде идват парите, които ги покриват — засмя се, но някак пресилено. — Кой съм аз, че да съдя, след като през всички тези години семейството ми е живяло от производството на алкохол?

За миг сърцето й запя, когато си ги представи двамата заедно в друга ферма, в друг щат, да се грижат за малко парче земя, да обработват земята, която ще им дава зърно, моркови, домати и зелен боб. Щеше да прекарва дните си в работа по обществените паркове на някой малък град. А той щеше да стане учител в местната гимназия или може би треньор по баскетбол или футбол, а може би и двете. И заедно щяха да гледат как лицето на другия се набръчква от смях и любов и да, разбира се, щяха да имат и деца. Деца с рошави коси, момчета, които щяха да носят у дома попови лъжички, и момичета, които щяха да се катерят по дърветата. Децата щяха да искат да вземат шофьорски книжки, щеше да дойде редът и на абитуриентските им балове, щеше да има и сълзи при заминаването им в колежа и радост на празниците, когато къщата щеше да се изпълва с хаос.

А по залез щяха да седят на люлеещите се столове на верандата един до друг. И когато единият умреше, другият щеше скоро да го последва. Точно като роман на Никълъс Спаркс[5].

Никакви реактивни самолети. Никакви бижута, картини с маслени бои, принадлежали на далечни прародители. И нямаше да го има Ийстърли със седемдесетте човека персонал, с акрите красиви градини и безмилостната тежка и еднообразна работа. Никакви партита и балове, ролсройси и поршета, елегантни бездушни хора, усмихващи се с празни очи.

Нямаше да я има и „Брадфорд Бърбън Къмпани“.

Макар че самият продукт на компанията никога не е бил проблем.

Той може би дори щеше да вземе фамилията й, за да не знаят хората от новия им живот кой е и кое е семейството му.

Щеше да бъде като нея, анонимен човек със скромен живот, и представата й за тях двамата беше напълно лишена от величественост. Но тя предпочиташе простите радости на посредствеността пред празния разкош на големите пари през всеки ден от седмицата.

— Знаеш ли, не мога да повярвам, че се е самоубил — прошепна Лейн. — Просто не е нещо, което би направил. Беше прекалено арогантен — и по дяволите, ако великият Уилям Болдуин се е канел да извърши самоубийство, той по-скоро щеше да вземе някой от пистолетите за дуел на Александър Хамилтън[6], да лапне дулото и да дръпне спусъка. Но да скочи от мост за него би било „безвкусица“. Във вода, която не би благоволил да даде дори на котката, която живее в хамбара? Просто не се връзва.

Лизи си пое дълбоко дъх. И се осмели да изкаже с думи нещо, за което също се питаше.

— Мислиш ли, че… може някой да го е убил?