Безумие

Предговор

Написах „Безумие“ след „Момчешки живот“1. През по-голямата част от времето се намирах в състояние на пълно отчаяние.

Не ми беше лесно да работя над този предговор, защото той ме накара да се върна в период от живота ми, който не беше особено хубав. Заех се с работата по него точно преди да сложа началото на книгата си „Гласът на нощната птица“ (Speaks the Nightbird) — в онзи момент знаех, че трябва да направя някаква драстична промяна, за да запазя кариерата си. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че тук няма да намерите нищо забавно, но тъй като ме помолиха да напиша предговор към книгата — и ми платиха, за да го направя — просто си изпълнявам задълженията.

Искам да сте наясно, че по онова време смятах „Момчешки живот“ за най-добрата си творба и останах като попарен, когато разбрах, че книгата няма да получи кой знае каква — ако въобще получеше някаква — реклама. Бях сключил договор за два романа — първият беше „Момчешки живот“, а вторият трябваше да е „Безумие“. За мен беше изключително трудно да си събера мислите и да го напиша, след като смятах, че е била пропусната огромна възможност за успех.

Не обичам да се връщам към онзи период — някои хора биха казали, че трябва да съм благодарен, че въобще съм бил публикуван, и в интерес на истината съм — но искам да ви споделя, че пътят, отвел ме до написването на „Безумие“ беше осеян с много болка и разочарования и няма как да ви обясня защо съм го написал, ако не извадя на бял свят поне част от тях.

Да се върнем в началото на кариерата ми. Влязох в този бизнес с романа ми „Ваал“ (Baal), който беше публикуван с меки корици от „Ейвън Букс“ през 1978 г. По онова време Стивън Кинг набираше скорост, свръхестественото беше „готино“ и издателите търсеха да привлекат точно такива писатели. Тогава работех на безперспективна работа в един местен вестник в Бирмингам, обичах да чета свръхестествени — по-точно хорър — произведения и да пиша разкази в този жанр, затова в един момент си казах, че ще се пробвам да напиша книга. Сега като се замисля, „Ваал“ не беше особено добър роман, но бе най-доброто, на което бях способен по онова време.

„Ваал“ беше първият ми опит. Нямах други „романи в чекмеджето“, за разлика от много колеги писатели. В общи линии се учех да пиша в движение — за добро или за лошо.

В началото на осемдесетте години бях известен като автор на хоръри, като повечето от книгите ми бяха публикувани с меки корици. Плащаха ми много добре за тях и успявах да издавам по една книга всяка година. В края на осемдесетте ми се прииска да постигна повече. Смятах, че ставам по-добър писател, феновете ми се увеличаваха и усещах, че е дошло времето да се отдалеча от хоръра и да реализирам другите си идеи. Исках също така книгите ми да бъдат издавани с твърди корици, защото така щяха да остават по-дълго по рафтовете и да привличат повече внимание, отколкото получаваха с меки корици.

Опитите ми за развитие обаче срещнаха съпротива. Постоянно ми се повтаряше, че феновете ми очакват определен тип книги от мен и че това е най-важното. Предложих да пробвам да пиша под псевдоним, но ми обясниха, че това няма да се получи, защото феновете ми „няма да могат да ме открият“.

Тогава осъзнах, че за мен е отредено определено място в издателския свят — бях хорър писател и трябваше да съм доволен от това. В същото време бях подложен на критики от читателите на екстремен хорър, които смятаха, че не съм достатъчно „кървав“ и че в най-добрия случай съм имитатор на Стивън Кинг, и бях презрян от писателите (и книжарите) в родния си град, защото не пишех южняшка проза. Моля ви да ме разберете правилно, не критикувам хоръра, тъй като за мен беше истинско удоволствие да творя в този жанр и си запазвам правото един ден да се насоча пак към него. Критикувам идеята, че след като веднъж си се захванал с определен тип литература, от теб се очаква да продължиш да пишеш такава отново и отново, докато умреш или — предполагам — не се откажеш и не оставиш всичко зад гърба си.

Преди няколко години ме включиха в книга с южняшки автори. Главата, в която ме представиха, се казваше „Неудовлетвореност“.

Но да поговорим за „Безумие“.

Преди да започнем обаче, ми се иска да си представите Сизиф, който е осъден от боговете да бута огромен камък по стръмен склон. Той никога не може да стигне до върха му, тъй като в един момент камъкът се изплъзва от ръцете му и се търкулва долу, където Сизиф трябва да започне отначало и да бута отново и отново, и отново, и отново, и отново. И така завинаги.

Много се изприказва относно оттеглянето ми от издателския бизнес за около десетилетие. След това се опитах да изляза от рамките на хоръра — първо с „Гласът на нощната птица“, а после и с роман за Втората световна война със заглавие „Селото“ (The Village). Вторият не получи нито едно предложение за издаване. Късметът и случайността бяха единствената причина „Гласът на нощната птица“ да бъде публикуван от един издател в Алабама и много скоро намерих пътя си към светлините на прожекторите на Ню Йорк.

Странното е, че понякога имам чувството, че всичко в кариерата ми ще бъде наред, ако започна пак да пиша на нивото на „Ваал“ и ако в някаква сбъркана и ненормална вселена бъда щастлив да не се развивам, да не си поставям предизвикателства и да не се стремя да правя неща, каквито още не са правени. За един писател — а и за всеки, който се занимава с някакво изкуство — липсата на риск води до бавна смърт. Тук, разбира се, става въпрос за класическата конфронтация между бизнеса и изкуството — първият иска да минимизира риска, а вторият се наслаждава на него. Така е било в миналото, така е и в наши дни, дори в по-голяма степен заради корпоративните сливания, падащите акции и всичките налични забавления за хората, които не обичат да си губят времето с четене, тъй като виждат в книгата неприятно задължение, а не врата.

Сизиф. Огромният камък. Отново и отново, и отново.

„Безумие“ е писък. Започва с огън и опустошения и продължава, като проследява тегобите на ветерана от Виетнам Дан Ламбърт, чийто лош късмет води до трагична злополука, когато се скарва с управителя на кредитния отдел на банката — пистолетът изгърмява и той става беглец, за чиято глава е обявена награда. По петите му са двама ловци на глави — опитен ветеран с три ръце и смахнат имитатор на Елвис Пресли.

Да, не липсва хумор в книгата. Понякога ще ви се наложи да се смеете, докато пищите.

Разбирате ли, това е важно за мен.

Не съм и никога не съм бил писател само заради парите. Не мога да бъда. Веднъж един агент ме изгледа разгневено и ми каза:

— Рик, просто свърши проклетата работа!

Не мога да го направя, ако не вярвам в нея.

Това е важно за мен. Означава, че не съм продажник. Не съм някаква саморекламираща се псевдозвезда. Аз съм писател, за бога.

Да, за бога. Защото съм роден да се занимавам с това. Грижа ме е за две неща на този свят — за семейството ми и за творенията ми. Да пиша ми е в кръвта и макар да ми се наложи да се оттегля за десет години, за да реша какво да правя по-нататък с изкуството си, все още съм тук.

Продължавам да бутам камъка отново и отново, и отново.

„Безумие“ е пътешествие от ада до райската градина. Той е едно ново начало.

Едно възраждане.

Веднъж споделих всичко това пред няколко издатели и си спечелих много празни погледи.

Дори никой да не разбира какво се опитвам да правя, или да не му пука, това означава нещо за мен.

Означава чистота и надежда, а също така и борба, когато си мислиш, че не можеш да направиш нито крачка повече; означава да се смееш с кървави зъби в шибаното лице на провала, да палиш свещ, за да се справиш с мрака, да стоиш колкото се може по-изправен под напора на силния вятър, да се потопиш дълбоко в себе си, за да намериш онова, което те кара да продължаваш напред, да установиш предела си на душевно терзание и колко време можеш да изкараш без сън.

Всичко това е, за да създам свят и хора, които не са съществували, преди да им вдъхна живот и да им дам цел. За да говоря със собствения си глас за света, в който живеем, и за нас, хората. Надявам се да разберете, че гласът ми може да е заглушен от гласовете на другите, но в никакъв случай няма да мълча за нещата, които смятам, че са смислени, важни и ценни.

Това означава нещо за мен. Почти всичко.

Означава достатъчно, за да продължа да бутам този камък, отново и отново, с надеждата, че този път — този път — може да стигна до върха.

Или пък не.

В крайна сметка това съм аз и това е, което правя. Понякога не го пожелавам дори на най-големия си враг, но така стоят нещата. Хубавото върви ръка за ръка с лошото.

Докато страдате заедно с Дан Ламбърт в тресавищата на Луизиана, когато ви преследват ловци на глави, а животът ви е пълна каша и няма към кого да се обърнете за помощ, нито къде да отидете, освен в дълбокия мрак пред вас… не се страхувайте.

Вече съм ходил там.

И се върнах жив и здрав.

Робърт Маккамън

2 юли 2008 г.

малко след полунощ