Безумие

13. Раят на Сатаната

— Знаете ли, че Елвис едва не се е отказал от пеенето, когато е бил младеж? Станал е шофьор на камион и е смятал, че ще бъде такъв. Казах ли ви, че и аз бях шофьор на камион?

— Да, Айсли — отвърна изморено Флинт. — Преди два часа.

— Имам предвид, че човек никога не знае докъде ще стигне в този живот. Елвис е смятал, че ще е шофьор на камион и вижте какъв стана. Същото се отнася и за мен. Само дето още не съм стигнал дотам, закъдето съм тръгнал.

— Хм — отвърна Флинт и позволи на очите си да се затворят отново.

Слънцето беше достатъчно силно, за да накара и сянката му да се изпоти. Прозорците на кадилака бяха свалени, но нямаше дори намек за полъх. Колата беше паркирана на един страничен път под сянката на няколко плачещи върби, иначе нямаше да могат да стоят в нея през последните дванайсет часа. Флинт беше принуден да си свали сакото и да си разкопчае ризата. Ръката на Клинт висеше от основата си малко под гърдите му и се свиваше от време на време, сякаш в някакъв летаргичен протест срещу жегата. Тези рефлекси забавляваха доста дълго Мама, но сега тя спеше на задната седалка с изплезен език и малка локвичка слюнка, която се образуваше на черния винил.

Имаше само една напукана магистрала с дупки, по която можеше да се стигне от Хума до Вермилиън. Тя отведе Флинт и Пелвис по извития си гръбнак на юг през блатистия район в предутринния мрак и макар да не се виждаше нищо повече от някой и друг рибарски фенер край водата, те усетиха тежката и остра миризма на тресавищата. Минаха по дълъг бетонен мост и стигнаха до Вермилиън, който представляваше няколко разнебитени магазина и дървени къщи. Пет километра след моста намериха черен път от лявата страна, който минаваше през гора от закърнели борове и малки палми с остри листа и отвеждаше до боядисана в сиво хижа със закрита веранда. Хижата тъмнееше, а колата на Ламбърт не беше тук. Докато Пелвис и Мама пикаеха в гората, Флинт отиде зад хижата и видя езеро с кей, но поради мрака не можеше да види колко е голямо то. Наблизо имаше навес за лодки, чиито врати бяха заключени с катинар. Ловецът на глави смяташе, че Ламбърт не е идвал тук. Може би в момента пътуваше насам или пък не. Но по-добре, че го нямаше, защото Пелвис изпищя силно, когато някаква палма го убоде в слабините, а Мама изстреля залп от писклив лай, който накара Флинт да настръхне.

Върнаха се обратно във Вермилиън, където ловецът на глави използва телефона пред един магазин за стръв. Обади се в офиса на Смоутс и жената на смяна му обясни, че все още има зелена светлина да действа, което означаваше, че Ламбърт не е заловен. Флинт намери един страничен черен път на около петдесет метра южно от разклонението за хижата, на който можеше да паркира кадилака и да има добра видимост през гората. Точно на него седяха от четири часа, като се сменяха, спяха и ядяха понички с глазура, бисквити „Орео“, месни пръчици и други смъртоносни храни от торбата на Айсли. Бяха спрели на една бензиностанция южно от Лафайет, за да заредят и да вземат нещо за пиене — Флинт си купи пластмасова бутилка с вода, а Пелвис отвори портфейла си за стек „Ю-Ху“ в кутийки.

— Честна дума — каза имитаторът, докато отпиваше от последната кутийка с шоколадова напитка, — това чудо е невероятно.

Флинт не отговори; вече беше запознат с методите на Айсли да го въвлича в безсмислени разговори.

— Честна дума, наистина е невероятно — опита отново Пелвис. — Имам предвид това малко приятелче във вас. Веднъж ходих на представление с изроди и видях бик с две глави, но той не може да се сравнява с вас.

Ловецът на глави стисна здраво устни.

— Да, сър. — Сръъъъб — и имитаторът изпи и последната глътка от напитката си. — Хората ще си плащат, за да ви видят, сигурен съм в това. Аз бих си платил. Имам предвид, ако не можех да ви гледам безплатно. Ще изкарате добри пари така. Ако решите да се откажете от професията си на ловец на глави, за да влезете в шоубизнеса, ще ви кажа всичко необходимо за…

— Затвори… си… устата. — Флинт прошепна тези думи и веднага съжали, защото Пелвис отново беше успял да го заговори.

Имитаторът бръкна на дъното на торбата и извади последните три бисквити „Орео“. Три хапки и те останаха в историята. Той избърса устни с опакото на ръката си.

— Да си говорим честно. Някога мислили ли сте да се захванете с шоубизнес? Шегата настрана. Ще станете известен.

Флинт отвори очи и погледна плувналото в пот лице на Пелвис.

— За твоя информация — отвърна студено той, — израснах в пътуващ цирк. Нагледах се на достатъчно „шоубизнес“, така че се откажи, ясно?

— Били сте в цирк? Имате предвид в представление с изроди, нали?

Флинт вдигна ръка и притисна показалец и палец в слепоочията си.

— О, господи, какво направих, за да заслужа това?

— Интересно ми е. Наистина. Досега не съм срещал истински изрод.

— Не използвай тази дума.

— Коя дума?

— Изрод! — сопна се Флинт и Мама веднага стана и заръмжа. — Не използвай тази дума!

— Защо? Няма от какво да се срамувате, нали? — Пелвис изглеждаше искрено учуден. — Мисля, ще се съгласите с мен, че има много по-лоши думи, нали?

— Айсли, ще ме убиеш, да знаеш. — Ловецът на глави се насили да се усмихне, но от очите му се сипеше огън и жупел. — Досега не съм срещал толкова… толкова досаден човек като теб.

— Досаден — повтори Пелвис и закима замислено. — Какво точно имате предвид с това?

— Твърдоглав! Глупав! Какво мислиш, че имам предвид? — Усмивката на Флинт се изпари. — По дяволите, какво не ти е наред? Да не си бил в единична килия през последните пет-шест години? Не можеш ли просто да млъкнеш и да си държиш устата затворена за две минути?

— Разбира се, че мога — отвърна сприхаво Пелвис. — Всеки може да го направи, ако иска.

— Давай тогава! Две минути мълчание!

Имитаторът стисна уста и се вторачи право напред. Мама се прозя и отново легна да спи.

— Чий часовник ще използваме, за да засичаме? — попита той.

— Моя! Ще засичам на моя часовник! Слагам началото в този момент!

Пелвис изсумтя и се зарови отново в торбата, но в нея нямаше нищо друго освен празни опаковки. Обърна последната кутийка „Ю-Ху“ в опит да изцеди още няколко капки от нея, след което я смачка в юмрука си.

— Мисля, че е малко глупаво.

— Ето пак, почва се! — простена Флинт. — Не можеш да издържиш петнайсет секунди!

— Не говоря на вас! Човек не може ли да си каже какво му е на ума? Господин Мърто, така като гледам, давате всичко от себе си, за да не потръгнат нещата между нас!

— Не искам нещата между нас да потръгват, Айсли! Искам просто да си седиш и да си затвориш устата! Ти и проклетото ти псе вече объркахте веднъж работата ми и няма да получите шанс да го направите отново!

— Не хвърляйте вината върху мен и Мама! Ние нямаме нищо общо!

Флинт стисна волана с две ръце, а на бузите му избиха червени петна. Ръката на Клинт се вдигна нагоре и стисна въздуха, преди отново да се снижи.

— Просто мълчи и ме остави на мира. Можеш ли да се справиш?

— Разбира се. Да не съм някакъв досадник.

— Добре. — Ловецът на глави затвори очи и отпусна глава на седалката.

След около десет секунди Пелвис попита:

— Господин Мърто?

Флинт стисна зъби и насочи зачервените си очи към имитатора.

— Някой идва — съобщи Пелвис.

Ловецът на глави погледна през боровете към пътя. Някакъв автомобил — един от десетината, които бяха видели на пътя през целия ден — приближаваше от посока Вермилиън. След няколко секунди видяха, че не е комби, а камион с размерите на ван. Превозното средство се приближи и Флинт успя да различи синия надпис от едната му страна: „Бриско Просесинг Къмпани“, а под него: „Батън Руж, Луизиана“. Камионът мина покрай тях и продължи на юг. След малко се скри зад завоя.

— Не мисля, че Ламбърт ще дойде — каза Пелвис. — Досега трябваше да е пристигнал.

— Ще чакаме тук. Нали ти обясних, че чакането е основна част от работата ни?

— Да, сър — съгласи се Пелвис, — но откъде знаете, че вече не са го заловили? Можем да си седим тук до края на света.

Флинт погледна ръчния си часовник. Часът беше четири без осемнайсет. Айсли беше прав — време беше да се обади отново на Смоутс. Но не му се караше обратно до Вермилиън, за да използва телефона, защото ако Ламбърт пътуваше насам, щеше да мине по моста и можеше да го види. Щеше да е много по-лесно да пипне беглеца, ако онзи смяташе, че се намира в безопасност в хижата, отколкото да го преследва на север по магистралата. Флинт погледна пътя, по който беше продължил камионът. Трябваше да има някаква следа от цивилизация на юг. Той разгърна картата си на Луизиана — една от шестте щатски карти, които винаги държеше в колата си — и намери Вермилиън на нея. На седем-осем километра от него имаше друга точка — Чандалак, — а пет километра след нея магистрала 57 свършваше на място, наречено Лапиер. След това имаше само тресавища чак до Мексиканския залив.

Камионът отиваше някъде и там със сигурност щеше да има поне един телефон. Флинт запали двигателя и извади кадилака от скривалището му. Пренебрегна въпроса на Пелвис „Къде отиваме?“ и зави надясно. Силното слънце беше като огнена топка върху дългия черен капак на автомобила.

На силната следобедна светлина видяха през каква местност са карали през нощта — от двете им страни равните, блатни земи бяха осеяни на места с виещи се канали от мътна вода, гъсти ниски палми и огромни стари дъбове. След следващия завой една кафява змия, която беше дълга около метър, се гърчеше на горещия асфалт от страната на Флинт и той предположи, че камионът я е сгазил преди няколко минути. Полазиха го студени тръпки по гърба, когато мина през нея. На огледалото за обратно виждане видя как две големи птици, вероятно лешояди, се спуснаха към умиращото влечуго и започнаха да го разкъсват на парчета с клюновете си.

Флинт не вярваше в поличби, но за всеки случай се надяваше това да не е такава.

Пътуваха около три километра, когато папратът оредя от дясната страна на пътя и слънцето заблестя в един синкав канал, който водеше началото си от зловещо тресавище. Точно пред тях имаше бяла дървена постройка с ламаринен покрив и знак, на който пишеше: „Пристанище и хранителни стоки на Вермилиън“. На пристанището бяха вързани няколко малки лодки. Един по-голям плавателен съд — Флинт си помисли, че е риболовен катер заради мрежите и различните телфери на борда — тъкмо пристигаше и екипажът му завързваше въжетата за колчетата на пристанището. Там беше и камионът на „Бриско Просесинг Къмпани“, паркиран до дървената постройка, с обърната към водата каросерия. До пристанището, близо до избелял от слънцето знак, който рекламираше жива стръв, тютюн за дъвчене и пресен лук, имаше телефонна кабина.

Флинт спря колата на настилка от натрошени черупки от стриди. Закопча ризата си и си облече широкото си сако.

— Стой тук — нареди на Пелвис, докато слизаше. — Веднага се връщам. — Направи точно три крачки към телефонната кабина, преди да чуе как се отваря с изскърцване предната врата на кадилака, и спътникът му слезе от колата с Мама под ръка.

— Просто си свършете работата — каза имитаторът, когато ловецът на глави го изпепели с поглед. — Отивам да взема някои жизненоважни неща. Искате ли нещо?

— Не. — Жизненоважни неща, помисли си Флинт. Не говореше ли така бабата от „Селяндури в Бевърли Хилс“? — Почакай. Искам нещо. Вземи ми бутилка лимонов сок, ако има. И не споменавай нищо за Ламбърт, чу ли ме? Ако някой те пита, дошли сме да ловим риба. Ясно?

— Не смятате, че мога да се оправям сам, нали?

— Бинго — отвърна ловецът на глави, обърна гръб на Пелвис и влезе в телефонната кабина. Обади се в офиса на Смоутс. — Флинт е — каза той, когато шефът му вдигна. — Каква е ситуацията с Ламбърт?

— Чакай малко.

Той зачака, а потта се стичаше по лицето му. Сигурно беше трийсет и пет градуса, дори когато слънцето тръгна да се снижава на запад. Жегата беше повалила Клинт, който не помръдваше. Въздухът носеше задушната и неприятна воня на тресавището, а и собственото му тяло не миришеше особено приятно. Не беше свикнал да не е чист; един джентълмен беше наясно със стойността на чистотата, на чистите и изгладени бели ризи и на изпраното бельо. Последните двайсет и четири часа бяха като ад на земята, а тези тресавища приличаха на рая на Сатаната. От мястото си Флинт видя четирима мъже да разтоварват катера. Товарът беше зеленикавокафяв и люспест, с дълга муцуна, завързана с медна тел, и четири къси крака, които също бяха вързани с тел.

Алигатори, осъзна Флинт. Хората разтоварваха алигатори, всеки от които беше дълъг около метър — метър и двайсет, сваляха ги от палубата на катера, отнасяха ги до камиона на „Бриско Просесинг Къмпани“ и ги хвърляха в каросерията му. Работните дрехи на тези мъже бяха мокри и кални, а на палубата бяха струпани повече от двайсет живи и гърчещи се влечуги. Флинт забеляза пети човек — той беше по-слаб от останалите, с дълга до раменете сивкаворуса коса, сини дънки и тениска, на която пишеше „Харвард“. Стоеше настрани от работниците и като че ли ги наглеждаше. Внезапно мъжът погледна към Флинт и слънцето проблесна в кръглите стъкла на тъмните му очила. Ловецът на глави не отмести поглед — онзи също.

— Флинт? — Смоутс се беше върнал на телефона. — По последни новини Ламбърт още не е заловен. Къде си?

— На юг. В една адска дупка на име Вермилиън. Искам да знаеш, че в момента наблюдавам как няколко палячовци разтоварват истински алигатори от един катер.

— Трябва да ги попиташ дали нямат нужда от помощ — отвърна през смях Смоутс.

Флинт реши да не се хваща за шегата.

— За малко да заловя Ламбърт снощи.

— Бъзикаш ме! Да не се появи в къщата на бившата си?

— Не, не там. Но го намерих. Мисля, че е тръгнал насам. Вероятно се е скрил в някоя миша дупка и ще излезе от нея, когато се стъмни. — Флинт забеляза, че Харвард още го зяпа. Онзи направи знак на един от работниците — чернокож великан без риза и с бръсната глава, който беше висок около метър и деветдесет и пет и тежеше поне сто и четирийсет килограма — да отиде при него и двамата заговориха с гърбове към телефонната кабина, докато другите продължаваха да разтоварват алигаторите и да ги хвърлят в каросерията. — Смоутс — каза Флинт, — Айсли ме побърква. Дори Бог не може да го накара да си затвори устата. Не знам какво си видял в него, но не става за тази работа.

— Човекът говори много, какво от това? Може да се окаже плюс. Притежава способността да изтощава хората.

— Да, много е добър в това. Но е бавен горе. Не може да мисли. Дори не искам да си представя какво ще стане, ако попадна в трудна ситуация и трябва да разчитам на него, казвам ти.

— Забрави Айсли за минутка. Не си чул новината, нали?

— Каква новина?

— Ламбърт вече е с две убийства. Около полунощ е убил собственика на един мотел извън Александрия. Застрелял го с пушка и след като онзи не умрял достатъчно бързо, решил да го пребие до смърт. Откраднал му комбито. Кабелните телевизии отразиха историята и сега е по всички канали.

— Ламбърт беше с комби, когато го намерих. Щях да го пипна, но бившата му съпруга му помогна да се измъкне.

— Е, на мен ми се струва, че Ламбърт се е превърнал в бясно куче. Човек, който е убил два пъти, няма да му мисли много да го направи и трети път, така че си пази задника.

— Задникът в момента е в магазина — отвърна Флинт.

— А? О, да! Ха! Виждаш ли, Флинт? Благодарение на Айсли си развил чувство за хумор!

— От липсата му на такт се притеснявам повече. Справях се доста добре в оцеляването, преди да ми го натресеш.

— Човекът трябва да научи някак занаята. Точно като теб. — Смоутс млъкна за миг и изпусна тежка въздишка. — Е, предполагам, че си прав. Ламбърт е прекалено опасен, за да обучаваш Айсли, докато го преследваш. Никой от двама ви не ми е от полза, ако се озове в гроб, така че можете да приключвате там и да се прибирате.

Краката на Флинт омекнаха. Имаше чувството, че земята ще се разтресе и небесата ще се разтворят. Смоутс му предлагаше изход от този кошмар.

— Още ли си там, Флинт?

— Ах… да. Тук съм. — Радостта му не трая дълго. Мислеше си немислимото — нуждаеше се от своя дял от наградата, за да покрие хазартните си дългове, и ако Ламбърт наистина смяташе да дойде в хижата по тъмно, щеше да е глупаво да се предаде и да потегли за Шривпорт сега. Като се замислеше обаче, Ламбърт можеше вече да не е в Луизиана. Трябваше да вземе решение. Разполагаше с флакона с лютив спрей и с месинговия бокс в жабката на колата, а Клинт имаше своя деринджър в малкия кобур под дясната му ръка. Куршумите на деринджъра не бяха особено мощни, но никой човек — дори някакво побесняло куче и ветеран от Виетнам — нямаше да може да бяга или да се бие с дупка в капачката на коляното. — Ако Ламбърт се появи тук, ще го заловя. Ще останем до утре сутринта.

— Няма нужда да доказваш нищо. Знам какво можеш. Но побъркан тип като Ламбърт може да е ужасно непредвидим.

Флинт изсумтя.

— Смоутс, ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че се тревожиш за мен.

— Ти си изключително добра инвестиция. Айсли също ще се окаже добра инвестиция, след като натрупа малко опит.

— О, разбирам. Казваш ми го, за да си знам мястото. — Флинт избърса с ръкава си потта от веждите. Дългокосият мъж с тениска на „Харвард“ отново наглеждаше хората си и не му обръщаше внимание. — Ще остана още малко. Ако Ламбърт не се появи до шест сутринта, ще се върнем.

— Добре, ти решаваш.

— Ще ти се обадя отново, като се стъмни. — Флинт затвори. Целият беше плувнал в пот под сакото си и се чувстваше много неприятно. Въпреки това трябваше да изиграе играта. Видя, че Айсли не се е върнал при колата. Погледна през прозореца на магазина и го видя да яде сладоледен сандвич и да разговаря с дебелото червенокосо момиче зад касата. Пухкавото ѝ лице подсказваше, че е във възторг. Флинт предположи, че не всеки ден имаше клиенти като Айсли. Забеляза една табелка, на която пишеше „Тоалетна“ и имаше стрелка, сочеща другата страна на сградата. Той я последва до две врати, на които пишеше „Господа“ и „Дами“. Вратата на господата имаше дупка на мястото на дръжката. Отвори я под съпровода на стенанията на изплашените алигатори, които хвърляха в камиона — те бяха комбинация от гърлено хълцане и пискливо врещене. Флинт предположи, че ще ги закарат в Батън Руж, където ще ги превърнат в обувки, колани и дамски чанти. Това беше дяволски начин да си вадиш прехраната.

Той влезе в малката тоалетна, която миришеше на почистващ препарат и на други, по-неприятни миризми. На единия от двата писоара беше поникнал мъх, а в другия се бе образувало тъмножълто езеро, натъпкано с цигарени фасове. Дори не си направи труда да погледне в кабинките. Избра покрития с мъх писоар, на стената над който имаше монтирана машина за презервативи „Тропически нощи“, откопча си панталона и започна да си върши работата.

Докато се облекчаваше, се сети за думите на Смоутс: Човек, който е убил два пъти, няма да му мисли много да го направи и трети път. В такъв случай как така още беше жив, зачуди се Флинт. При срещата им Ламбърт тъкмо е извършил второто си убийство и е нямал какво да губи с трето, особено ако то беше екзекуцията на някакъв ловец на глави, който го беше проследил от Шривпорт. Защо беглецът не бе използвал пистолета, когато имаше тази възможност? Може би защото не искаше бившата му съпруга и синът му да стават свидетели?

Било е самозащита, каза му жената. Той не е хладнокръвен убиец.

Ламбърт се е превърнал в бясно куче, беше мнението на Смоутс.

Каква беше истината? Ще оставя съдията да прецени, помисли си Флинт и се загледа в старата снимка на машината за кондоми, на която имаше някаква усмихната и тежко гримирана русокоса млада жена. Погледна надолу, за да се изтръска и закопчае.

До пениса му се доближи острието на бръснач и той мигновено пресъхна.

— Вратата.

Вратата се затвори.

— Спокойно, човече. Дръж се мъжки. Не ми пикай на ръката. Няма да ми хареса, ако ми се изпикаеш на ръката — може да трепна и да те резна. — Дългокосият мъж с кръглите слънчеви очила и тениската на „Харвард“ стоеше до Флинт; гласът му беше нежен, почти женствен, с намек за южняшки акцент, но говореше, все едно беше на амфетамини. — Не ти се иска такова нещо, човече, не, не ти се иска. Няма да е приятно да те резна и да те изпръска цялата тази кръв. Ще стане голяма каша. Върджил, вземи му портфейла.

Една голяма абаносова ръка се плъзна под сакото на Флинт и бръкна във вътрешния му джоб, като едва не се отърка в Клинт.

— Просто гледай напред, човече. Хвани си ръчката с две ръце. Точно така. Кола 54, къде си?14

— Няма значка — съобщи Върджил. Гласът му беше като въртяща се бетонобъркачка. — Шофьорска книжка от Луизиана. Казва се Флинт Мърто. Адресът му е в Монро.

— Нашият човек Флинт! — Бръсначът не помръдна. Той представляваше сериозна заплаха за осемте сантиметра свита плът на ловеца на глави. — Не го надървяй, не го и отпускай. Ние контролираме ситуацията. Говори.

— За какво е всичко това? — съумя да попита Флинт, макар че гърлото му се беше свило.

— Бииип! Грешен отговор! Аз задавам въпросите, kemo sabe15! Кой си ти и какво търсиш тук?

— Дойдох да ловя риба.

— О, да беееее! Казва, че ще лови риба, Върджил! Какво ни подсказва носът ти?

Флинт чу чернокожият да помирисва въздуха до лицето му.

— Не ми мирише на рибар — избоботи едрият мъж. — Миризмата му е малко като на полицай, но… — Онзи продължи да души. — Има нещо много странно в него.

Флинт обърна глава наляво и погледна тъмните очила. Харвард беше висок колкото него, в края на четирийсетте или началото на петдесетте години. Беше слаб, със слънчев загар, а на измореното му и набръчкано лице беше избила сива четина. Косата му, някога пясъчноруса, бе посребряла. От дясното му ухо липсваше парче — изглежда, беше отхапано или простреляно. Тениската с името на този свещен университет беше на потни петна, а сините му дънки като че ли се крепяха на мръсотията по тях. Флинт завърши кратката си инспекция, като забеляза, че мъжът носеше меки обувки без чорапи.

— Не съм ченге — каза той и вдигна отново поглед към тъмните очила. — Дойдох да ловя риба за уикенда, това е всичко.

— Облякъл си най-хубавия си костюм за случая, а? Бил си целия този път от Монро дотук, за да хванеш някой голям сом, така ли? Ако ти си рибар, аз съм Доуби Гилис16.

— Не е никакъв рибар. — Върджил беше застанал от другата страна на Флинт. Внушителните му голи гърди бяха покрити с кал от алигаторите. Носът му беше голям и с широки ноздри. Носеше шарени къси панталони и четирийсет и шести номер маратонки „Найк“. — Рибата не кълве в тази жега. Цяла седмица не се е появил нито един рибар.

— Така е — съгласи се мъжът с бръснача. — Кажи ни, Флинти, каква ти е играта?

— Слушайте, не ви знам кои сте, момчета, нито за какво е всичко това. Дойдох да ползвам тоалетната. Ако искате да ме ограбите, няма проблем, вземете ми парите, но ще се радвам, ако разкарате този бръснач.

— Може би ти си този, който иска да ни ограби.

— Какво?

— Видях те да говориш по телефона, Флинти. Обади се на някого. На кого? Сигурно на Виктор Медина, а? Един от шпионите му ли си, Флинти?

— Не познавам никакъв Виктор Медина. Обадих се в службата си.

— С какво се занимаваш?

— Продавам застраховки.

— Мирише ми на лъжа — намеси се Върджил и отново подуши въздуха.

— Носът знае. Върджил има магически нос, Флинти. Да опитаме отново. С какво се занимаваш?

Флинт не можеше да каже на тези блатни плъхове каква беше истинската причина да е тук; щяха да поискат да вземат наградата. Започна да се гневи.

— Астронавт съм — каза той, преди да помисли по-добре. — Какво ви интересува?

— Ооо, астронавт, Върджил! — Мъжът се ухили и показа зелени зъби, които имаха крещяща нужда от миене. — Попаднахме на знаменитост! Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че този тип иска да го направим по трудния начин, Док.

— Така е. — Док кимна и усмивката му се изпари. — Нека да е по трудния начин.

Върджил погледна в кабинката. Сега беше негов ред да се ухили.

— Хе-хе! Някой е забравил да пусне водата!

— О, мале, мале, мале! — Док махна бръснача от пениса на Флинт и прибра острието с ловко движение на китката. Ловецът на глави се възползва от възможността да си закопчае ципа. — Мисля, че това е работа за астронавт, нали?

— Определено. — Върджил направи крачка към Флинт и го сграбчи за врата с огромната си ръка, а другата го стисна за дясната му китка и му изви ръката зад гърба.

— Ей, ей, почакайте малко! — разкрещя се ловецът на глави, чието сърце се изпълни с истински страх, а ръката му беше пронизана от остра болка. Клинт се събуди и се разшава под ризата му, но Върджил го мъкнеше като копа сено към кабинката. Флинт сграбчи вратата с лявата си ръка и се опита да се освободи, но не успя да затрудни чернокожия мъж, който го подкоси и го принуди да коленичи на мръсния под. Косъмчетата по гърба на Флинт настръхнаха, когато видя кафявата каша в мръсната тоалетна чиния и големите колкото раци неща, които плуваха в мътилката.

— Вкусно, вкусно! — каза Док. — Закуска за шампиони!

Върджил натисна лицето на Флинт в тоалетната чиния. Силата на чернокожия мъж беше невероятна и макар ловецът на глави да даваше всичко от себе си, за да му се съпротивлява, успяваше единствено да забави неизбежното. Не можеше да стигне до деринджъра и нямаше достатъчно въздух, за да нареди на Клинт да го вземе. Единствената му надежда беше да припадне, преди лицето му да стигне до пенестата, мътна повърхност.

— Сър?

Док се обърна към дрезгавия глас зад него и ахна. На прага на вратата, осветен от силното слънце отвън, стоеше Елвис Пресли. Док зяпна и не можа да излезе от вцепенението си дори когато Пелвис Айсли свали слънчевите му очила с лявата си ръка и разкри светлозелени очи, които примигаха на ярката светлина.

— Извинете ме — каза имитаторът, вдигна другата си ръка — в нея държеше флакона с лютив спрей, който беше взел от жабката на кадилака — и изстреля облак фина мъгла право в лицето на Док.

Резултатът беше мигновен. Мъжът така изпищя, че косата на Пелвис настръхна, залитна назад и започна да търка ранените си очи. Носът на Флинт беше на пет сантиметра от бедствието в тоалетната чиния, когато чу писъка и ръката на Върджил пусна врата му. Ловецът на глави стовари лакътя си в гърдите на чернокожия мъж, но онзи само изсумтя и отиде да помогне на Док.

— Бог да ми е на помощ — каза Пелвис, когато видя размерите на Върджил, който излезе от кабинката.

Чернокожият мъж хвърли бърз поглед на Док, който се гърчеше в агония на пода и стискаше с две ръце лицето си, а после изгледа имитатора, все едно беше извънземно от друга планета. Шокът му трая не повече от три секунди, след които се хвърли напред като разярен бик.

Пелвис не отстъпи, а вдигна флакона с лютив спрей, за да го използва отново, но Върджил предвиди намеренията му, извърна глава на една страна и вдигна голямата си ръка, за да си предпази лицето. Спреят намокри рамото му и го опари като адските огньове, но не можа да го спре. Той удари Пелвис с цялото си тяло и едва не го извади от сините му велурени обувки. Имитаторът се блъсна в стената и бузите и коремът му се разтресоха. Върджил удари китката му и му изтръгна лютивия спрей от ръката, след което го смаза с маратонката си „Найк“. Сграбчи го за врата и го вдигна във въздуха. Очите на Пелвис се ококориха, докато се задушаваше, а ръцете му задращиха стискащите го пръсти.

Флинт излезе със залитане от кабинката. Видя лицето на Пелвис да се пълни с кръв и осъзна, че трябва да направи нещо — каквото и да е — при това бързо. Разтвори ризата си, извади деринджъра от кобура му и дръпна петлето.

— Остави го на мира! — изкрещя той, но Върджил не му обърна внимание. Нямаше време за втори опит. Пристъпи напред, притисна двете цеви на деринджъра в задната част на коляното на чернокожия мъж и дръпна спусъка. Малкото оръжие само изпука, но силата на куршума си свърши работата и натроши капачката му. Върджил изрева, пусна Пелвис, падна на пода и се стисна за раненото коляно.

— Ще припадна! — простена имитаторът. — Божичко, не издържам!

— Ще издържиш! — Флинт видя пистолета си на пода, където Върджил го беше хвърлил, прибра го и подхвана Пелвис. — Хайде, размърдай се! — Изрита вратата с крак и изведе имитатора в горещината навън. Мъжете продължаваха да товарят алигаторите. Вероятно останалите трима работници си бяха помислили, че писъкът на Док всъщност е бил на жертвата му. А червенокосата магазинерка навярно беше прекалено изплашена, за да провери какво става, или пък бе свикнала с такива неща наоколо. Единият от работниците, който пренасяше гърчещ се алигатор по пристана, ги видя и се провикна:

— Хей, Мич! Пипнали са Док и Върджил! — Третият мъж беше на катера. Той бръкна под калната си жълта риза и извади пистолет още преди да се качи на пристанището.

Определено беше време да се омитат оттук.

Пелвис, който не можеше да си стои на краката само допреди секунда, се превърна в заслужаващ възхищение спринтьор. Мъжът с пистолета произведе изстрел, който отчупи парче от тухла от стената на двайсет сантиметра над главата на Флинт. Ловецът на глави изстреля другия куршум на деринджъра, без да се прицелва, защото знаеше, че е извън обсега му. Всичките работници залегнаха на пристанището, а алигаторът се озова захвърлен по гръб. Флинт побягна към колата, където Мама се скъсваше да лае на шофьорската седалка. Едва не я премаза, когато се намести зад волана, а Пелвис седна върху торбата с бишкоти, чипс и бисквити на предната седалка. Флинт вкара ключа в запалването, двигателят изръмжа и колата тръгна на заден ход. Мъжът с пистолета още не се беше появил от завоя. Флинт настъпи педала на газта до долу и двигателят зарева още повече.

Онзи с оръжието най-накрая заобиколи магазина, зае поза за стрелба и се прицели в заминаващата кола.

— Залегни! — изкрещя Флинт и Пелвис наведе глава, стиснал с две ръце Мама. Преди онзи да успее да дръпне спусъка, кадилакът се скри в укритието на гората и сърцето на ловеца на глави отново се върна на мястото си — от гърлото в гърдите му. Той продължи на заден ход още петдесет метра, преди да стигне до сравнително чисто място, на което да обърне, и след това пак настъпи силно педала на газта.

Пелвис колебливо повдигна глава. Първите синини се появяваха на врата му.

— Тръгнах към тоалетната и ги чух! — изграчи той над воя на вятъра и двигателя. — Погледнах през дупката на вратата, където трябва да е дръжката, и ги видях, че се опитват да ви ограбят! Помня какво казахте — че лютивият спрей може да ослепи човек!

— Тези хора са луди, точно такива са! — Лицето на Флинт лъщеше от пот, а очите му постоянно се стрелкаха от огледалото за обратно виждане към пътя. Камионът не ги беше последвал. Той намали, за да не полетят от някой от опасните завои в тресавището. Клинт все още се гърчеше, сякаш споделяше яростта му. — Проклетите блатни плъхове се опитаха да ме удавят! — Камионът го нямаше зад тях и Флинт отпусна още малко педала на газта. Пелвис също постоянно се обръщаше назад, за да провери дали не ги следват. По лицето му бяха избили червени петна.

— Още не се виждат! — каза имитаторът.

След малко Флинт осъзна — или поне се надяваше да е така — че камионът въобще няма да ги погне. Черният път, на който бяха спрели по-рано, за да чакат Ламбърт, скоро щеше да се появи отляво. Време беше да рискуват. Какви бяха шансовете камионът да тръгне след тях? Навярно Док още не виждаше, а Върджил щеше да има нужда от носилка. Флинт настъпи спирачките, когато наближиха черния път.

— Какво правите? Няма да спирате, нали? — изграчи Пелвис.

— Тук съм, за да пипна Ламбърт — отвърна ловецът на глави, слезе от магистралата и отново се скри в сянката на плачещите върби. — Няма да се оставя шайка блатни плъхове да ме изплашат. — Отдалечи се достатъчно по черния път, за да не бъде забелязан от пътуващите в двете посоки автомобили, след което отвори жабката, извади кутия с патрони за деринджъра и го зареди. Изгаси двигателя. И четиримата дишаха тежко.

Мина една минута.

— Този пистолет-играчка може да свърши много добра работа, когато човек е на зор — каза Пелвис, — но не бих си заложил живота на него. — Флинт не отговори. Минаха пет минути, през които имитаторът си мърмореше нещо на себе си или на кучето си. След още петнайсет чуха приближаващо от юг превозно средство. — О, господи, ето ги, идват! — каза той и се притаи на седалката си.

Камионът мина покрай скривалището им, като се движеше в рамките на позволената скорост, и продължи напред. Не след дълго ревът му заглъхна.

— Мале. — Пелвис се изправи и потръпна заради срязалата го болка в кръста. Ако нямаше толкова много сланини в коремната област на тялото, щяха да ометат пода на онази тоалетна с него. — За какво беше всичко това?

Флинт поклати глава. По време на кариерата му на ловец на глави му се бяха случвали много странни неща, но това може би оглавяваше списъка. За какво беше всичко това? Док и Върджил не се опитваха да го ограбят, искаха да разберат кой е, защо е там и с кого е говорил по телефона.

— Проклет да съм, ако знам. — Прибра деринджъра на Клинт обратно в кобура му. — Добре ли си?

— Малко ме наболява тук-там, но иначе съм тип-топ.

Флинт се ослушваше за сирена на линейка или полицейска кола. Ако ченгетата се появяха, щяха да развалят всичко. Имаше чувството обаче, че блатните плъхове нямат особено желание да се срещат с полицията. Почтените граждани не се разхождат наоколо с бръсначи и не заплашват да ти отрежат разни части от тялото. А и каква беше тази история с някакъв си Виктор Медина и опасенията им, че се опитва да ги ограби?

Какво да им вземе? Камион с живи алигатори?

Нямаше никаква логика, но Флинт не беше бил целия този път, за да се тревожи за някакви си луди ловци на алигатори. Насочи вниманието си обратно към целта им — Ламбърт. Айсли постъпи глупаво, като изгуби лютивия спрей — не трябваше да го пуска, независимо от всичко. Без него задачата им ставаше още по-трудна.

— Господин Мърто, сър?

Флинт погледна Пелвис и видя, че лицето му е пребледняло като мляко.

— Досега не съм виждал някой да го прострелват — каза имитаторът, видимо разстроен. — Не са и стреляли по мен. Само като си помисля… и ми иде да се издрайфам.

— Ако ще го правиш, излез навън! Не ми цапай колата!

— Да, сър. — Пелвис отвори вратата, слезе от нея и се заклатушка в гората. Мама скочи след него.

Флинт изсумтя от отвращение. Човек, който не понасяше насилие и кръв, определено не ставаше за лов на хора срещу заплащане. Собствените му нерви се отпуснаха преди няколко минути, но щеше да вижда онази тоалетна чиния в кошмарите си.

Клинт отново се беше успокоил. Флинт погледна в смачканата чанта с хранителни стоки и остана приятно изненадан, когато намери малка зелена бутилка. Отвори лимоновия сок и отпи голяма глътка от него. Откакто се помнеше, тялото му жадуваше за киселина. Реши след няколко минути да отидат до хижата и да проверят дали Ламбърт не беше дошъл, докато ги нямаше.

Все още не се чуваха сирени. Никой не се беше обадил на полиция и на линейка.

Алигатори, помисли си Флинт. Защо беше нужно да пазят алигаторите с пистолет?

Е, това не беше негова работа. Той трябваше да хване Ламбърт и да го върне в Шривпорт. Точно това смяташе да направи. Чу Айсли да повръща навън всичката вредна храна, която беше изял. Отпи още една глътка от зелената бутилка и си помисли, че това беше адски живот за един джентълмен.