Безумие

10. Огнева линия

Шокът парализира Дан. Сюзан ахна, затаи дъх и се обърна, за да види кой е натрапникът.

— Полека, полека — нареди мъжът зад фенерчето. Той говореше шепнешком, с любезен южняшки акцент. — Не прави нищо глупаво, Ламбърт. Въоръжен съм.

Натрапникът се намираше на пет-шест метра от тях. Дан очакваше да бъде осветен от второ фенерче, след което полицаите да му се нахвърлят, да го блъснат в колата и да го обискират. Той вдигна ръце, за да предпази очите си от пронизващия бял лъч.

— Не нося оръжие.

— Това е добре. — Флинт Мърто, който се беше промъкнал по периферията на парка, като гледаше колата на жената да е между него и беглеца, изпита облекчение. Той беше постоял няколко минути в мрака и ги бе подслушвал, докато си говорят. В лявата си ръка държеше фенерчето, а в дясната автоматичен .45-калибров пистолет, насочен в Ламбърт. — Сложи ръце зад главата си и сплети пръсти.

Всичко приключи, помисли си Дан. Можеше да побегне, но нямаше да стигне много далеч. Къде бяха другите полицаи? Нямаше как да е само един. Подчини се на нареждането.

Сюзан присвиваше очи срещу светлината. Тя беше разговаряла с полицаите, които бяха сложени на пост пред къщата ѝ, и с онзи, който я беше последвал до „Холидей Ин“; не беше чувала гласа на този мъж.

— Не го наранявайте — каза Сюзан. — Било е самозащита, той не е хладнокръвен убиец.

Флинт не ѝ обърна внимание.

— Тръгни към мен, Ламбърт. Бавно.

Дан се замисли. Нещо не беше наред, усещаше го в тишината. Къде беше подкреплението? Къде бяха полицейските коли, светещите буркани и пращящите радиостанции? Вече трябваше да са дошли, ако въобще бяха тук.

— Хайде, мърдай — нареди Флинт. — Госпожо, отдръпнете се настрани.

Госпожо, учуди се Сюзан. Другите полицаи се обръщаха към нея с Госпожо Ламбърт.

— Кой сте вие?

— Флинт Мърто. Приятно ми е да се запознаем. Хайде, Ламбърт.

— Почакай, Дан. — Сюзан застана пред него, за да поеме цялата светлина върху себе си. — Покажете ми значката си.

Флинт стисна зъби. Търпението му беше на привършване още от ужасното пътуване с Пелвис Айсли и Мама. Нямаше настроение за усложнения. На него въобще не му пукаше за имената на всички герои, които Елвис Пресли беше изиграл в отвратителните си филми. Опитите му да накара Айсли да спре да говори за Пресли бяха безполезни също колкото забележките му към псето да спре да се чеше, все едно имаше бълхи. Флинт беше изморен, лилаво-синият му костюм бе подгизнал от потта му, а Клинт се чувстваше неприятно от жегата и постоянно шаваше, но сега нямаше как да си вземе студен душ и да изпие чаша лимонов сок.

— Искам да видя значката ви — повтори Сюзан.

Колебанието на мъжа потвърждаваше съмненията ѝ. Този тип се представи като Флинт Мърто, а не като полицай Мърто.

— Слушайте, не планирам да създавам дълготрайни взаимоотношения с вас, хора, така че да сложим край на празните приказки. — Флинт беше направил крачка настрани, за да може фенерчето му да свети отново в лицето на Ламбърт. Сюзан също се премести, за да защити бившия си съпруг. — Госпожо, казах ви да се дръпнете настрани.

— Имате ли значка, или нямате?

Флинт бързо губеше търпение. Искаше Ламбърт да отиде при него, защото не му се рискуваше да мине покрай жената; ако тя посегнеше към фенерчето или пистолета му, нещата можеха да загрубеят. Сега съжали, че не се беше прокраднал от другата страна и не бе приближил Ламбърт гърбом — така тази мацка нямаше да е между тях. Айсли беше виновен, заради него не бе съсредоточен. Във вътрешния джоб на сакото си носеше малък флакон с лютив спрей, който можеше да му влезе в употреба в тази ситуация.

— Госпожо — отвърна Флинт, — онзи мъж там струва петнайсет хиляди долара за мен. Идвам от Шривпорт, за да го намеря и прекарах доста тежка нощ. Уверявам ви, че не желаете да се замесвате в тази работа.

— Той не е полицай — каза Дан на Сюзан. — Той е ловец на глави. За банката ли работиш?

— На свободна практика съм. Дръж пръстите си сплетени. Да не усложняваме повече ситуацията.

— Имаш ли нещо против да те попитам как ме намери?

— Ще разполагаме с достатъчно време за приказки, докато пътуваме. А сега тръгни много бавно и внимателно към мен. — В интерес на истината Флинт просто извади късмет. След като мина по „Джаксън авеню“ и забеляза двата наблюдателни екипа — по един от двете страни на улицата — той паркира през две улици и се скри зад живия плет в нечий двор, за да наблюдава къщата. Жената излезе от гаража, следвана от друг полицай в кола без отличителни знаци. Флинт реши да ги проследи от разстояние. Пред „Холидей Ин“ беше на ръба да се откаже, когато наблюдаващият я полицай си замина, очевидно повикан по радиостанцията, но после жената излезе отново и той надуши възможността.

— Не го прави — каза Сюзан, преди Дан да помръдне. — Ако този тук не работи за щата Луизиана, няма никакво право да те залови.

— Имам пистолет! — Флинт приличаше на човек, от чиито ноздри всеки момент ще излезе пара. — Разбирате ли ме?

— Доколкото знам, пистолетът не е значка. Няма да застреляш невъоръжен човек.

— Мамо? — провикна се Чад от колата. — Нуждаеш ли се от помощ?

— Не! Просто си стой на мястото! — Сюзан отново насочи вниманието си към ловеца на глави. Направи две крачки към него.

— Сюзан! — предупреди я Дан. — По-добре да стоиш…

— Млъкни. Нека ти помогна, за бога. — Тя направи още една крачка към Флинт. — Ти си лешояд, нали? Нахвърляш се на всяко месо, което можеш да докопаш.

— Госпожо, карате ме да забравя обноските си.

— Готов ли си да застреляш жена? Двамата с Дан може да ви сложат в една килия. — Сюзан направи още две крачки и принуди Флинт да отстъпи една назад. — Дан? — каза спокойно Сюзан. — Той няма да те отведе. Качвай се в колата и тръгвай.

— Не! Не, по дяволите! — изкрещя Флинт. — Ламбърт, да не си мръднал! Няма да те убия, но определено ще ти причиня болка!

— Той само плямпа, Дан. — Сюзан вече беше решила какво да прави и заемаше позиция, за да го направи. Приближи се с още една крачка към ловеца на глави. — Давай, качвай се в колата и тръгвай.

— Не, да не си посмял! — разкрещя се Флинт. Време беше да събори Ламбърт на земята. Прибра автоматичния пистолет в колана си и извади малкия флакон с лютив спрей от вътрешния джоб на сакото си. Махна му капачката с палеца си и сложи показалеца си на пръскалото му. Концентрираният спрей имаше обхват на действие от четири метра и половина и Флинт осъзна, че ще му се наложи да избута жената настрани, за да може да напръска добре Ламбърт. Толкова се разгневи, че едва не пръсна в нейните очи, но никога досега не беше правил подобно нещо на жена и нямаше намерение да започва сега. Тръгна към нея и се изненада, когато тя не помръдна. — Да те вземат мътните! — излая Флинт и заби лакът в рамото ѝ, за да я отстрани от огневата линия.

В следващия миг жената се размърда.

Движеше се много, много бързо.

Сюзан стисна с кокалестата си ръка дясната китка на Флинт, заби собственото си рамо в тялото му и се извъртя, като в същото време му нанесе удар с лакът в брадичката. Главата му се замая. Острите върхове на обувките му се отлепиха от асфалта. Стиснатата му китка беше усукана и болката се разнесе по цялата му ръка. Докато беше във въздуха, изтърва фенерчето и флакона с лютив спрей. Една дума експлодира като фойерверки в съзнанието му: тъпак. В следващия миг се стовари бързо и тежко на земята по гръб и от удара въздухът напусна дробовете му, а пред очите му се появиха звездички и комети. Сюзан отстъпи от падналия мъж и вдигна фенерчето му.

— Браво на теб, мамо! — провикна се Чад, който се беше облегнал на прозореца на тойотата.

— Мамка му — беше единственото, което Дан съумя да каже. Всичко се случи толкова бързо, че ръцете му още бяха сплетени зад главата му. — Как успя да…

— Таекуондо — отвърна Сюзан. Дори не се беше задъхала. — Имам кафяв колан.

Сега Дан разбра защо бившата му съпруга не се страхуваше да се срещне с него. Той свали ръце, отиде до нея и погледна бледото и изпълнено с болка лице на ловеца на глави, осветено от лъча на фенерчето. На потното му чело висеше един бял кичур под формата на запетайка. Мъжът се беше свил на една страна и стискаше дясната си китка.

Дан забеляза автоматичния му пистолет и го взе от колана му.

— Хубаво е, че имаш кафяв колан, но постъпи много глупаво. Можеше да бъдеш убита. — Той махна пълнителя и го захвърли на една страна, а оръжието на друга.

— Този имаше нещо в другата си ръка. — Сюзан насочи фенерчето натам. — Не разбрах какво е, но го чух да пада. — Отново насочиха светлината към Мърто. — Не знам откъде се появи. Смятах, че никой не ме следи… — Тя млъкна за миг. Когато проговори отново, гласът ѝ бе напрегнат: — Дан, какво е това?

Ветеранът погледна. Предната част на ризата на ловеца на глави мърдаше, сякаш сърцето му имаше намерение да изскочи от гърдите му. Дан се вторачи като хипнотизиран в тази невероятна гледка и след малко се наведе да докосне мъжа.

— Господин Мърто! Господин Мърто, добре ли сте?

Дан се изправи. Някъде в мрака имаше още един мъж. Двамата със Сюзан имаха странното чувство, че познават този дълбок и лаещ резонанс в гласа, но не можеха да се сетят откъде. Кучето отново се разлая. Падналият на асфалта Флинт издаде някаква смесица от стон и ругатни.

Сюзан изгаси фенерчето.

— По-добре тръгвай. Тук взе да става пренаселено.

Дан побягна към комбито и Сюзан го последва. Никой от двамата не видя тънката и бяла трета ръка, която се появи от ризата на Флинт Мърто и се разлюля гневно във въздуха. Дан седна зад волана, запали двигателя и включи фаровете. Сюзан се пресегна и го хвана за рамото.

— Успех — каза през рева на двигателя тя.

— Благодаря ти за всичко.

— Някога те обичах — призна Сюзан.

— Знам. — Той сложи ръка на нейната и я стисна. — Грижи се за Чад.

— Ще го направя. А ти се грижи за себе си.

— Доскоро — каза Дан, тръгна на заден ход и мина покрай Флинт. Ловецът на глави се изправи на колене. Кръстът и дясната китка много го боляха. Ръката на Клинт се мяташе насам-натам, стисната в юмрук. Като в мъгла Флинт видя как беглецът, който струваше петнайсет хиляди долара, прави маневра с комбито си и потегля през паркинга. Опита се да изкрещи, но вместо това съумя единствено да извика дрезгаво:

— Айсли! Той идва към теб!

В следващия миг на Дан му се наложи да настъпи спирачките. Изплаши се, че може би губи разсъдъка си, защото точно пред комбито стоеше Елвис Пресли, с голям корем и прическа „Помпадур“, пред очукан черен кадилак, който беше блокирал пътя. Този невероятен имитатор на Краля държеше малък булдог, който не спираше да шава.

— Къде е господин Мърто? — попита Елвис с дрезгавия си и провлачен мемфиски акцент. — Какво му направихте?

Дан вече можеше да се похвали, че е виждал всичко. Настъпи отново педала на газта, качи комбито на бордюра и продължи по тревата. Задните гуми поднесоха и хвърлиха няколко буци пръст след себе си. Елвис се махна от пътя му и продължи да вика господин Мърто.

Флинт беше станал на крака и куцукаше към кадилака. Лявата му обувка срита нещо, което издрънча и се претърколи — флакона с лютив спрей.

— Спри го, Айсли! — развика се ловецът на глави, докато се навеждаше да вземе флакона. Натъртените мускули на гърба го боляха. — Не му позволявай да… ахххххх, мамка му! — Той изгледа с безпомощна ярост как комбито заобиколи кадито, слезе от бордюра и продължи по пътя, като нещо под автомобила издрънча силно като изтървано метално корито. Беглецът ускори и на входа на парка зави надясно с писък на гуми върху асфалта.

— Господин Мърто! — изрева от облекчение Пелвис, когато стигна до него. — Благодаря на бога! Помислих си, че този убиец ви е…

— Млъквай и се качвай в колата! — изкрещя Флинт. — Размърдай си дебелия задник! — Ловецът на глави седна зад волана, запали двигателя и настъпи до долу педала на газта.

Пелвис едва успя да напъха огромното си туловище и Мама на предната седалка. Флинт завъртя кадилака на паркинга толкова рязко, че го заболя вратът, а единственият светещ фар освети жената, която стоеше до нейната кола. За миг успя да види, че синът ѝ беше протегнал ръце към нея и тя ги бе хванала. След това Флинт, чието лице беше същинско олицетворение на изгарящата ярост, излезе от парк „Базил“ и погна беглеца.

— Бях сигурен, че ви е убил! — провикна се Пелвис, като надвика горещия вятър, завихрящ се в колата. Прическата му помпадур не помръдваше. Мама се беше изплъзнала от ръцете му и бягаше като луда между задната, предната и отново задната седалка. Пискливият ѝ лай беше като горещи пирони в черепа на Флинт. Ръката на Клинт продължаваше да се мята, гневна като настъпена кобра.

Пелвис се развика:

— Видяхте ли как този тип се опита да ме прегази? Ако бях малко по-бавен, сега щях да съм заприличал на голяма вафла! Успях да го подлъжа и когато той зави на едната страна, аз отскочих на другата. Видяхте, нали? Когато този тип се опита да ме прегази…

Флинт притисна десния си юмрук в устните на имитатора. Мама захапа ръкава му с влажни и ококорени очи и заръмжа гърлено.

— Кълна се в Бог — каза Флинт, — че ако не си затвориш плювалника, ще те изхвърля още тук!

— Затворен е. — Пелвис хвана Мама и я придърпа към себе си. Тя неохотно пусна ръкава на Флинт. Ловецът на глави отново хвана волана с две ръце. Стрелката на скоростомера минаваше деветдесет и пет. Забеляза габаритните светлини на комбито на около четиристотин метра пред него.

— Ако искате да млъкна — каза Пелвис с чувство на наранено достойнство, — просто трябва да ме помолите учтиво. Не е нужно да ми скачате на врата, защото съм ви споделил как съм погледнал Смъртта право в очите и…

— Айсли. — Очите на Флинт се напълниха със сълзи от раздразнение и това го изненада; не помнеше кога за последно беше пускал сълза. Нервите му направо крещяха и имаше чувството, че е на косъм от лудницата. Стрелката на скоростомера мина сто и пет километра в час. Старата рама на кадилака започна да тресе. Въпреки това настигаха комбито и само след няколко секунди щяха да стигнат до задната му броня.

Дан беше натиснал педала на газта до ламарината, но не получаваше повече мощност от двигателя, който издаваше неземен металически рев, сякаш беше на път да избие цилиндрите си. Той видя в огледалото за обратно виждане едноокия кадилак да се доближава до задната му броня и се приготви за удар. Отпред видя примигваща предупредителна светлина, която указваше, че следва кръстовище. Дан нямаше време да мисли, затова рязко завъртя волана наляво. Комбито му се подчини малко неохотно, износените му гуми се плъзнаха по асфалта, кадилакът го остърга отзад и между огънатите им брони полетяха искри. Дан се зае с волана, за да не се качи колата му на тротоара и да влезе в нечий преден двор. Задният автомобил подмина кръстовището.

— Дръж се! — изкрещя Флинт и настъпи спирачките. Кадилакът беше тежък и не забави, без гумите да запищят и задимят. Пелвис стисна Мама, която правеше всичко възможно, за да скочи на задната седалка. Флинт тръгна на заден ход в кръстовището, съпроводен от неприятната миризма на изгоряла гума, която влизаше през прозорците, и зави наляво по извита улица, от двете страни на която имаше тухлени къщи с добре поддържани ливади и истински бели дървени огради. Той пое след Ламбърт, но не виждаше и следа от задните светлини на комбито. Улицата пресичаше много други улички и само след няколко секунди стана ясно, че беглецът е завил по някоя от тях.

— Ще те намеря, копеле! — каза със стиснати зъби Флинт и при следваща възможност зави надясно. Новата улица също беше тъмна.

— Изгубихме го — съобщи Пелвис.

— Млъквай! Чуваш ли ме? Просто си затвори устата!

— Само констатирам фактите.

Флинт караше кадилака да реве до следващото кръстовище, на което зави наляво. Дланите му бяха потни върху волана, потно беше и лицето му. Ръката на Клинт се вдигна нагоре и го удари по брадичката. Флинт я избута настрани. На следващата пресечка зави надясно и гумите му изпищяха. Намираха се в някакъв подобен на лабиринт жилищен квартал, в който имаше улици във всички посоки. Гневът туптеше като барабан в слепоочията му, а болката прерязваше кръста му. Усещаше паниката като студена мед в устата си. Зави надясно по друга улица и сърцето му се сви.

Три пресечки напред видя светлини на автомобил.

Флинт настъпи толкова рязко педала на газта, че кадилакът подскочи като попарено куче. Залепи се за задната броня на колата на Ламбърт с намерението да се изравни с него и да му отреже пътя. В следващия миг обаче радостта му беше заменена от ужас. Фаровете на кадилака не разкриха изядено от ръждата старо комби, а нов „Шевролет Каприз“. На бързо приближаващата се задница със сребърни букви пишеше: „ПОЛИЦИЯ НА АЛЕКСАНДРИЯ“.

Флинт скочи на спирачките и отправи хиляди молитви към Господ, Исус и Дева Мария, които закънтяха като луди в главата му. Гумите на кадилака му оставиха половин сантиметър каучук на асфалта. Шофьорът на патрулната кола бързо се ориентира в ситуацията и даде газ, за да избегне катастрофата. Кадито се завъртя на една страна, преди да спре, двигателят издрънча и изгасна. Бурканът на полицейската кола засвети. Автомобилът тръгна на заден ход и спря на половин метър от смачканата предна броня на колата на Флинт. Шофьорът на патрулката запали фенерче и освети наоколо, преди да го насочи в лицето на ловеца на глави като гневно циклопско око.

— Е — каза провлачено Пелвис, — сега забъркахме една голяма каша и ще се удавим в нея.

Съвсем близо до кръстовището, на което в момента светеше бурканът на полицейската кола, Дан запали двигателя на комбито и тръгна на заден ход по алеята, в която беше отбил. Излезе на улицата с изгасени фарове. Черният кадилак беше минал оттук преди около две минути и Дан го очакваше да се върне всеки момент. Както казваха хората, време беше да си плюе на петите, докато още имаше тази възможност. Той включи фаровете и на предупредителния знак зави наляво към междущатска магистрала 49, откъдето щеше да продължи на юг. Пред него нямаше никакви коли, нито пък в огледалото му за обратно виждане. Нощта щеше да е дълга. Очакваше го дълго пътуване, преди да има възможност да почине. Каза довиждане на Александрия, доволен, че се е отървал от ловците на глави.

Флинт, който все още беше замаян от неочаквания обрат, гледаше как се въртят синьо-червените светлини на полицейския буркан.

— Айсли, ти носиш лош късмет — каза грубо той. — Точно така. Носиш ми лош късмет. — От патрулната кола слязоха двама полицаи. Флинт скри флакона с лютив спрей под седалката си. Ръката на Клинт не искаше да му се подчини, но той я пъхна под ризата и закопча сакото си. Двамата полицаи бяха млади, със слабовати лица и не изглеждаха никак щастливи. Преди да стигнат до кадилака, Флинт извади портфейла си и притисна лявата си ръка към гърдите си, за да заклещи брат си. — Дръж си устата затворена — нареди той на Пелвис. — Аз ще говоря.

Полицаят, който отиде до прозореца на Флинт, беше с наскоро подстригана къса коса и челюст, която като че ли можеше да сече дърво. Той насочи фенерчето си в очите на ловеца на глави.

— За малко да ни счупите вратовете, забелязахте ли? Вижте какво направихте с фуражката ми. — Полицаят показа смачканото и безформено нещо.

— Ужасно съжалявам, сър. — Гласът на Флинт беше истински шедьовър от добре заучено разкаяние. — Не съм оттук и се изгубих. Предполагам, че се паникьосах, защото не успях да намеря правилния път.

— Аха. Карахте с поне деветдесет и пет. Онзи знак ето там показва ограничение от двайсет и пет километра в час. Това е жилищен квартал.

— Не видях знака.

— Е, видели сте къщите, нали? Видяхте и нашата кола пред вас. На мен ми се струва, че сте пиян, луд или изключително глупав. — Полицаят премести лъча на фенерчето върху Пелвис. — Божичко, Уолт! Ела да видиш какво си имаме тук!

— Как сте, момчета? — попита имитаторът и се ухили. Мама започна тихичко и заплашително да ръмжи в ръцете му.

— Обзалагам се, че ще имаме какво да разказваме — каза полицаят с фенерчето. — Покажете си шофьорската книжка. И вашите документи, господин Пресли, сър.

Флинт извади книжката от портфейла си от кожа на змиорка, като в същото време държеше Клинт, за да не мърда. Китката му още го болеше изключително много. Айсли извади опърпан портфейл с лика на Елвис на него, изрисуван с индийски мъниста.

— Така и не повярвах, че е мъртъв, а ти, Ранди? — попита Уолт с нескрито удоволствие. Той беше по-висок от партньора си и не толкова едър. — Знаех, че са сложили восъчно тяло в онзи ковчег!

— Може да ни поканят в предаването на Джералдо Ривера — каза Ранди. — Това е по-добро, отколкото да видиш зелени човечета от Марс, нали? Провери ги. — Уолт отиде до задницата на колата да запише номера ѝ и се върна в патрулката. Ранди провери документите им на светлината на фенерчето. — Флинт Мърто. От Монро, а? Какво търсите тук по средата на нощта?

— Ах… ами аз… — Ловецът на глави се опита да измисли нещо, каквото и да е, но главата му беше празна. — Аз… искам да кажа…

— Господин полицай? — заговори Пелвис и Флинт изтръпна. — Опитваме се да намерим „Холидей Ин“. Предполагам, че сме сбъркали отбивката.

Лъчът на фенерчето се премести върху лицето на имитатора.

— „Холидей Ин“ е по път за магистралата. Знакът е осветен, трудно е да се пропусне.

— Предполагам обаче, че ние не сме го видели.

Ранди разглежда известно време личната карта на Пелвис. Клинт помръдна под ризата на Флинт и Флинт усети как мишниците му плувват в пот.

— Пелвис Айсли — каза полицаят. — Това едва ли е истинското ви име.

— Не, сър, но е законното ми име.

— Какво е истинското ви?

— Ах… ами, сър, моето име е написаното на личната…

— Пелвис не е име, а кост9. Как са ви кръстили майка ви и баща ви? Или вие сте се излюпили?

На Флинт не му харесваше гадният тон на полицая.

— Не мисля, че има смисъл да сте…

— Млъкнете. Ще ви обърна внимание и на вас, не се тревожете. Попитах ви какво е истинското ви име, сър.

— Сесил — отвърна му тихичко имитаторът. — Сесил Айсли.

— Сесил. — Ранди изрече провлачено името и от неговата уста прозвуча като нещо, изпълзяло изпод паднал в блато дънер. — През цялото време ли се обличате така, Сесил?

— Да, сър — отговори с цялата си честност Пелвис. Мама продължаваше да ръмжи тихичко в скута му.

— Е, вие сте най-странната гледка, която някога съм виждал. Имате ли нещо против да ми кажете защо сте облечен в такъв костюм?

— Слушайте, господин полицай — намеси се Флинт, защото се притесняваше, че спътникът му ще започне да бръщолеви, че е ловец на глави или че Ламбърт е някъде наблизо, — аз карах колата, а не той.

— Господин Мърто? — Ранди се приближи до него и на Флинт му се стори, че е виждал полицая и преди, вероятно тогава тънките му устни са били изкривени в зловеща усмивка, а ярките светлини са хвърляли странни сенки в хлътналите му очи. — Ако искам да говорите, ще ви задам въпрос. Ясно?

Лицето на служителя на реда беше като на хиляди други, които идваха да гледат цинично и да се смеят на представлението на изродите, да опипват приятелките си пред сцената и да плюят тютюн по излъсканите обувки на Флинт. Ловецът на глави изпита огромно отвращение, което заседна в гърлото му. Клинт се размърда под ризата му, но за щастие, го беше притиснал здраво и полицаят не забеляза нищо.

— Няма нужда да сте груб — каза Флинт на Ранди.

Служителят на реда се засмя, което навярно беше най-лошото нещо, което можеше да направи. Смехът му бе безрадостен и груб и на Флинт му се прииска да му разбие зъбите.

— Ако искате да ме видите да се държа грубо, продължавайте да ме дразните. Налетяхте на задницата на колата ми и едва не се блъснахте в нея, така че нямам намерение да ви цункам за добре свършената работа. Намирате се много, много близо до удоволствието да прекарате нощта в ареста, така че по-добре си кротувайте и си дръжте устата затворена.

Флинт се намръщи на полицая, който го изгледа лошо.

— Колата е чиста — каза Уолт, когато се върна при колегата си.

— Сесил тъкмо щеше да ми казва какво е станало — обясни Ранди. — Нека го изслушаме.

— Ами, сър… — Пелвис си прочисти гърлото. Флинт зачака с наведена глава. — Тръгнали сме за Нови Орлеан. Отиваме на среща на имитаторите на Елвис в хотел „Хайат“.

— Вече мога да се пенсионирам. Не само видях, но и чух всичко — каза Ранди, а Уолт се засмя.

— Да, сър. — Пелвис показа глупавата си усмивка като някакъв медал. — Срещата е утре.

— Щом е така, тогава защо търсите „Холидей Ин“?

— Ами… разбирате ли, трябва да се срещнем с още няколко момчета, които също отиват на събитието. Всички ще пътуваме заедно. Предполагам, че просто сме пропуснали знака и след това се изгубихме. Знаете как е, когато си на непознато място, нямаш представа къде се намираш, а вече е късно и тъмно. Не можахме да намерим телефон и ще бъда честен с вас — започнахме доста да се плашим, защото в днешно време човек трябва да внимава къде ходи заради всички онези убийци, които дават по новините всеки път, в който включиш…

— Добре, добре. — Ранди зяпна като човек, който се опитва да си поеме въздух. Той насочи фенерчето отново в очите на Флинт. — И вие ли сте имитатор на Елвис?

— Не, сър, той е моят мениджър — отвърна Пелвис. — Двамата ходим навсякъде заедно.

Флинт се притесни. Ръката на Клинт се размърда и едва не му се изплъзна.

— Уолт? Имаш ли някаква идея какво да правим с тези двамата? Да ги приберем ли?

— Според мен точно това трябва да направим.

— Аха. — Фенерчето още беше насочено в лицето на Флинт. — Изгубването не е извинение да карате с превишена скорост в жилищен квартал. Можехте да убиете някого.

— Например нас — каза Уолт.

— Да. Затова трябва да прекарате нощта в ареста, за да имате време да обмислите добре постъпката си.

Чудесно, помисли си горчиво Флинт. Преди да го пъхнат в килията, щяха да го претърсят и да попаднат на голяма изненада.

— Обаче — продължи Ранди, — ако някой в участъка разбере, че едва не сме били отнесени от Елвис Пресли, ще станем обект на подигравки за бог знае колко дълго време. Затова, господин Мениджър, трябва да сте много радостен, че този човек е с вас, защото не ми харесва физиономията ви и ако се ръководех от предубежденията си, веднага щях да ви тикна в килия. Ето. — Полицаят му подаде документите.

За момент Флинт беше прекалено замаян, за да ги вземе.

— Господин Мърто, сър? — прикани го Пелвис. — Мисля, че ни пускат.

— Със сериозно предупреждение — добави сърдито Ранди. — Карайте според ограниченията. Следващия път може да отидете на гробище, а не на събиране.

Флинт се съвзе и взе документите.

— Благодаря ви — насили се да каже той. — Няма да се повтори.

— Със сигурност няма. Последвайте ни. Ще ви заведем до „Холидей Ин“. Но искам Сесил да кара.

— Сър?

— Искам Сесил на вашето място — каза Ранди. — Нямам ви доверие да сте зад нашия автомобил. Хайде, слизайте и го оставете да се качи зад волана.

— Но… това е… моята кола — изломоти Флинт.

— Той има валидна шофьорска книжка. А „Холидей Ин“ не е много далеч. Хайде, правете каквото ви казвам.

— Не… вижте… не позволявам на никого да кара…

Пелвис сложи ръка на рамото на Флинт и той се стресна, сякаш беше ударен от електрически ток.

— Господин Мърто? Не се тревожете, ще бъда много внимателен.

— Хайде — прикани го Ранди. — Имаме си и друга работа.

Пелвис остави Мама на задната седалка и заобиколи автомобила, за да отиде до шофьорското място. Флинт вложи свръхестествено усилие, за да слезе, и като продължаваше да държи ръката на Клинт притисната здраво към гърдите си, седна на пасажерската седалка. Само след миг вече следваха патрулката по лабиринта от улици.

Имитаторът се усмихна и каза:

— Никога преди не съм карал „Кадилак“. Знаете, че Елвис е обичал тази марка. Качвал се е на кадилаци при всяка отворила му се възможност. Веднъж видял някакви хора да гледат някакъв кадилак в един шоурум, извадил пачка пари и веднага им го купил. Да, сър. — Пелвис закима енергично. — Мисля, че ще ми хареса да карам кадилаци.

— Така ли? — Флинт беше плувнал в студена пот и не можеше да отлепи поглед от тлъстите ръце на Айсли, които стискаха волана. — В такъв случай се наслади, защото десет секунди след като тези полицаи селяндури ни оставят, ще станеш от мястото ми и никога повече няма да седнеш на него! Да нямаш циментова тухла вместо мозък? Казах ти да си държиш устата затворена и да ме оставиш да говоря! Сега пак трябва да се връщаме при проклетия „Холидей Ин“! Ламбърт ще ни се измъкне! Щях да се оправя с тях, ако не се беше разприказвал! Господи! Всички тези глупости за събиране на имитатори на Елвис в Нови Орлеан! Късметлии сме, че не се обадиха на хората с усмирителни ризи да ни приберат!

— О, миналата година ходих на това събиране — отвърна Пелвис. — В хотел „Хайат“, точно както им казах. Дойдоха около двеста имитатора на Елвис и много се забавлявахме.

— Това е някакъв кошмар. — Флинт докосна челото си, за да провери дали има температура. Реалността май се оплиташе с лудостта. — В момента съм си у дома и всичко това е заради лютите чушки в пицата ми.

Пелвис се изсмя хрипливо.

— Хубаво е, че чувството ви за хумор не ви е напуснало, въпреки че изгубихме Ламбърт и всички останали неприятности.

— Не сме го изгубили. Все още.

— Но… той избяга. Как ще го намерим отново?

— Работиш с професионалист, Айсли! — подчерта Флинт. — Първото нещо, на което се научаваш в тази работа, е да си държиш очите и ушите отворени. Бях достатъчно близо и успях да чуя разговора между Ламбърт и бившата му съпруга. Тя му каза за някаква хижа в риболовно селище южно от Хума. Името му било Вермилиън. Обясни му къде точно се намира. Посъветва го да счупи едно от прозорчетата на вратата. В килера имало храна. Навярно е тръгнал натам.

— Уха! — изригна Пелвис. — Господин Смоутс ми каза, че ще бъдете изключително добър партньор!

— Избий си тази глупост с партньорството от главата! — сопна му се Флинт. — Не сме партньори! С теб сме заедно само докато преследваме този беглец и толкова! Вече много се издъни, когато ти казах да накараш псето да мълчи в парка! Проклетият лай едва не ме извади от равновесие! Изнерви ме толкова много, че позволих на Ламбърт да се измъкне!

— Щях да ви питам за това — отвърна Пелвис. — Какво се случи там?

— Онази проклета жена… — Флинт млъкна. Не, помисли си той, да те тръшне на земята някаква жена не беше едно от нещата, които искаше Смоутс да научава. — Тя ме разсея. След това Ламбърт ме нападна, преди да успея да използвам лютивия спрей. Той е ветеран от Виетнам и ме хвърли на земята с някакво джудо.

— Извадили сте късмет, че не ви е взел пистолета и не ви е застрелял. Все пак е луд убиец.

— Аха. — Флинт кимна. — Късметлия съм.

Това го накара да си зададе въпроса защо Ламбърт не беше използвал пистолета срещу него, докато лежеше безпомощно на земята. Може би, защото не искаше да извършва убийство пред очите на бившата си съпруга и сина си. Каквато и да беше причината, ловецът на глави определено смяташе, че е извадил голям късмет.

Пред „Холидей Ин“ — същият мотел, на паркинга на който седяха и наблюдаваха стаята на Сюзан Ламбърт — двамата александрийски полицаи им отправиха предупреждение да си оправят счупения фар. Веднага след като си заминаха, Флинт седна зад волана на кадилака и изгони Пелвис и Мама на задната седалка. След пет минути вече се беше върнал на междущатска магистрала 49 и отново пътуваше на юг. Не караше с повече от сто и пет километра в час. Нямаше смисъл да си търси белята от магистралните патрули, а и ако Ламбърт пътуваше за риболовното селище, щеше да е там, когато Флинт намереше мястото, стига щатската полиция да не го хване междувременно. Ами ако беглецът не се бе отправил натам? Това беше риск, който ловецът на глави трябваше да поеме, точно както рискува, когато проследи бившата съпруга на издирвания.

Пътят отпред беше тъмен. Хума се намираше в блатистия район на Луизиана, в територията на каджуните. Флинт не беше чувал за селище на име Вермилиън, но щеше да го намери. Не би отишъл на онова място, ако си нямаше дяволски добра причина. Хората, които живееха в тресавищата, бяха от друга порода и най-добре беше човек да страни от тях. Поне — за огромно щастие — Айсли мълчеше и той можеше да си подреди мислите.

Нещо, което звучеше като изкривен трион, застърга на задната седалка.

Ловецът на глави погледна в огледалото за обратно виждане. Пелвис се беше опънал и хъркаше, а главата на Мама бе отпусната на рамото му. Булдогът пригласяше на хъркането, като ръмжеше в съня си.

Една мисъл се появи нежелана в главата на Флинт: Той поне си има създание, на което му пука за него.

Не можеше да се похвали със същото.

Флинт си имаше само Клинт. Добрият, стар, сляп и глух Клинт, който беше съсипал живота му също толкова успешно, колкото ако се беше родил прокажен.

Пътят отпред беше тъмен. Флинт беше твърдо решен да намери Ламбърт; вече беше въпрос на чест. Не се страхуваше от нищо на тази земя, най-малкото от някакъв луд убиец, който беше прекалено глупав, за да застреля паднал на земята и беззащитен човек. Това беше игра, която трябваше да се играе до последната карта и победителят печелеше всичко. Щеше да заведе този беглец при Смоутс и щеше да покаже на копелето какво означава да си професионалист.

Флинт се замисли за имението в съня си, имението от бял камък с четири комина и огромен изрисуван прозорец отпред. Смяташе, че това е домът му. Мястото, на което живееха майка му и баща му. Богатите и изтънчени хора, които бяха видели гърчещата се плът на гърдите на новороденото им бебе и ужасени, го бяха дали за осиновяване. Домът му. Трябваше да бъде домът му, защото го сънуваше често. Един ден щеше да го намери и да покаже на онзи мъж и онази жена, че е техният син, роден в разкош и захвърлен в студения и мръсен свят. Може би имението се намираше на юг. Може би беше някъде в края на този път и ако бе отишъл на юг много преди това, вече щеше да го е намерил като скрито съкровище, отговор, запален фенер.

Може би.

Но точно сега пътят отпред беше тъмен.