Безумие

12. Джупитър

Първите светлини на Лафайет се откриха пред тях.

— Почти стигнахме — каза Дан. — Къде трябва да отидеш?

Ардън мълчеше по време на пътуването. Очите ѝ бяха затворени, а главата ѝ килната на една страна. Тя се изправи при въпроса и се съвзе. Отвори дамската си чанта, извади и разгъна едно листче от нея и се опита да го разчете на светлината от лампите на магистралата.

— Трябва да завием по „Дарси авеню“. После да продължим три километра на изток и да завием надясно по „Плантърс Роуд“.

— Какво търсиш? Нечия къща?

— Старчески дом „Туин Оукс“.

Дан ѝ хвърли бърз поглед.

— Старчески дом? Затова ли си била целия този път от Форт Уърт?

— Да.

— Някой твой роднина ли живее там?

— Не, просто човек, когото искам да видя.

Трябва да е някой много важен, помисли си Дан. Е, това не беше негова работа. Зави по „Дарси авеню“ и продължи на изток по една голяма улица, от двете страни на която имаше заведения за бързо хранене, молове и ресторанти с имена като „Кинг Кроудади“ и „Уислин Уилис Каджун Хът“. Всички те бяха затворени, с изключение на една бензиностанция. Подминаха само две други коли. Дан зави надясно по „Плантърс Роуд“, която минаваше през жилищен район и различни малки бизнес начинания.

— Колко далеч е от тук?

— Не много.

Любопитството на Дан относно старческия дом започна да го гложди. Ако Ардън не беше дошла от Форт Уърт заради роднина, то кого тогава искаше да види? Той си имаше свои собствени проблеми, разбира се, но ситуацията му стана интересна.

— Имаш ли нещо против да те попитам при кого ще ходиш?

— Човек, когото познавах, докато растях.

— Той знае ли, че ще го посетиш?

— Не.

— Мислиш ли, че четири без петнайсет е добро време за посещения в старчески дом?

— Джупитър винаги е бил ранобуден. Ако още не е станал, ще почакам.

— Джупитър12? — учуди се Дан.

— Така се казва. Джупитър Креншоу. — Ардън го погледна. — Откъде този интерес?

— Няма причина. Предполагам, че просто ми стана интересно.

— Добре, мисля, че имаш право да получиш отговор. Познавах Джупитър, когато бях на петнайсет-шестнайсет години. Работеше във фермата, в която живеех. Грижеше се за конете. Той постоянно ми разказваше истории. За детството си в блатистия район. Някои бяха измислени, други — истински. Не съм го виждала от десет години, но помня историите. Намерих един негов роднина и научих, че Джупитър е в старчески дом. — Ардън се загледа в осветявания от фаровете път. — Трябва да говоря с нещо за него. Нещо, което е много, много важно за мен.

— Очевидно — съгласи се Дан. — Имам предвид, че си изминала дълъг път, за да отидеш да го видиш.

Младата жена помълча известно време. Топлият вятър се завихряше около тях.

— Чувал ли си за Сияйното момиче?

Ветеранът поклати глава.

— Не, не мисля. Коя е тя?

— Май стигнахме — каза Ардън и вдигна брадичка, за да посочи една ниска тухлена сграда вдясно.

След миг Дан видя малък и добре осветен знак, който оповестяваше, че това наистина е старчески дом „Туин Оукс“. Сградата се намираше срещу мол и не изглеждаше никак зле — имаше много прозорци, дълга веранда с плетени мебели и два огромни дъба от двете страни на входа. Дан спря отпред, където имаше рампа за инвалидни колички, а стъпалата бяха покрити с изкуствена зелена постелка.

— Добре — каза той. — Това е твоята спирка.

Ардън не слезе от колата.

— Мога ли да те помоля за една услуга?

— Можеш.

— Много ли бързаш?

— Не бързам, но не искам и да се мотая.

— Имаш ли време да ме изчакаш? Няма да се бавя много и определено ще ми помогнеш, ако ме закараш до някой мотел.

Дан обмисли молбата ѝ с отпуснати на волана ръце. Той също се нуждаеше от мотел, тъй като беше прекалено изморен, за да пропътува остатъка от пътя до Вермилиън. Беше успял да намери риболовното селище на картата — малко петънце на магистрала 57, на около двайсет и пет километра южно от Хума, близо до мястото, на което пътят свършваше в огромно тресавище в окръг Теребон Париш.

— Ще те изчакам — отвърна Дан.

— Благодаря ти. — Ардън го погледна в очите. — Ще си оставя куфара. Няма да избягаш в мига, в който вляза вътре, нали?

— Не, ще съм тук. — И може да подремна, докато те чакам, помисли си той.

— Добре. — Тя кимна. Този мъж ѝ изглеждаше като човек, на когото можеше да се довери и се считаше за късметлийка, че го срещна. — Дори не знам името ти.

— Дан — отвърна той.

— Моето е Ардън Халидей. — Младата жена подаде ръка и двамата се ръкуваха. — Благодарна съм ти, че ми помагаш. Надявам се да не съм те отклонила много от пътя ти.

Дан сви рамене.

— Така или иначе пътувам на юг от Хума. — Веднага съжали, че ѝ сподели този факт, защото ако Ардън случайно разбереше кой е, тази информация щеше да стигне до полицията.

Беше много изморен и не съобрази, че едно изпускане можеше да го вкара в затвора.

— Няма да се бавя — обеща младата жена, слезе от колата, изкачи стълбите и влезе в сградата през врата с гравирани стъкла.

На Дан му хрумна, че най-умното нещо, което можеше да направи, беше да ѝ остави куфара на верандата и да се омете оттук, но прогони тази идея. Умората се беше пропила чак в костите му и клепачите му натежаваха. Щеше да помоли Ардън да седне зад волана, когато се върнеше. Изгаси двигателя и скръсти ръце на гърдите си. Заслуша се със затворени очи в приятната песен на насекомите в горещата нощ.

— Господине?

Дан отвори очи и веднага се изправи на седалката. Някакъв мъж стоеше до прозореца му и надничаше вътре. Дан го побиха ледени тръпки, защото непознатият носеше фуражка и униформа със значка на джоба на гърдите.

— Господине? — повтори отново полицаят. — Не можете да паркирате тук.

— Сър? — Това беше всичко, което Дан успя да измисли.

— Не можете да паркирате точно пред входа. Против мерките за пожарна безопасност е.

Дан примига и зрението му се замъгли. Въпреки това успя да различи младо лице, предразположено към младежко акне, и да прочете написаното на значката: „Охрана на Туин Оукс“.

— Можете да паркирате ето там — осведоми го охранителят. — Ако нямате нищо против.

— Не, не, нямам. — Дан едва не се разсмя. Някакво хърбаво хлапе, което не беше на повече от деветнайсет години, му беше изкарало ангелите. — Ще преместя колата. — Посегна да запали двигателя и в този момент Ардън излезе от сградата и слезе по стълбите.

— Има ли някакъв проблем? — попита тя, когато видя охранителя.

Хлапето я погледна и тръгна да обяснява, но погледът му попадна на белега ѝ и гласът му го предаде.

— Тъкмо щях да местя колата — обясни Дан. — Заради мерките за пожарна безопасност. Ти готова ли си?

— Не. Дамата на рецепцията ми каза, че Джупитър се буди около пет. Обясних ѝ, че ще иска да ме види, но тя не се съгласи да го събуди по-рано. Има още цял час.

Дан разтри очи. Един час нямаше да промени нищо.

— Добре. Ще паркирам колата и ще се опитам да поспя.

— Вътре има чакалня. И диван, на който можеш да полегнеш. А и е много по-хладно, отколкото тук навън. — Ардън неочаквано погледна към охранителя. — Искаш ли да ми кажеш какво зяпаш?

— Ами… ами… — запелтечи хлапето.

Младата жена пристъпи към него с предизвикателно вдигната брадичка.

— Нарича се белег тип „портвайн“ — сподели тя. — Родила съм се с него. Давай, огледай го добре, задоволи любопитството си. Искаш ли да го докоснеш?

— Не, госпожо — отговори охранителят и бързо направи крачка назад. — Искам да кажа… не, благодаря ви, госпожо.

Ардън продължи да го изпепелява с поглед, но разбра, че хлапето не искаше да я обиди. Гласът ѝ стана по-мек, когато заговори отново:

— Предполагам, че и аз нямаше да искам да го докосвам, ако не ми се налагаше. — Тя се обърна отново към Дан, който видя как гневът в погледа ѝ изтлява като последните въглени от разпален от вятъра огън. — Вероятно ще ти е по-удобно вътре.

— Да, сигурно. — Дан си каза, че би спал и в бетонобъркачка, но диванът щеше да е по-благосклонен към костите му. Запали двигателя, който звучеше също толкова зле, колкото се чувстваше той. — Ще я закарам отстрани и ще дойда. — Охранителят се дръпна. Дан паркира комбито на малкия паркинг до „Туин Оукс“. Беше истинско изпитание да извърви разстоянието до входа. Вътре обаче го посрещна полъхът на климатична система, който беше като божия ласка. Слаба жена на средна възраст, с прическа като две топки ванилов сладолед, седеше зад бюрото на рецепцията и със стиснати устни поглъщаше някакъв любовен роман с меки корици. Ардън беше седнала в чакалня с няколко фотьойла, месингови лампи за четене, поставка за списания и голям диван, който беше като видение към Обетованата земя.

Дан седна на него, събу си обувките и легна. Ардън беше сложила в скута си опърпано списание „Нешънъл Джиографик“, но тя също изглеждаше като човек, който има нужда от сън. Мястото беше тихо, а осветлението в коридорите — слабо. Отнякъде се носеше приглушено кашляне. Дан си каза, че нито един полицай в Луизиана нямаше да се сети да го потърси в старчески дом в Лафайет. След малко умът и тялото му се отпуснаха, доколкото това беше възможно, и той заспа, без да сънува.

Някакви гласове го върнаха обратно в света на живите.

— Госпожо? Предполагам, че господин Креншоу вече е станал. Бихте ли ми казали името си, за да му предам, че сте тук?

— Кажете му, че го чака Ардън. Той ще се сети.

— Да, госпожо. — Разнесе се звук от гумени подметки по пода.

Дан отвори очи и погледна през най-близкия прозорец. На хоризонта се беше появила лилава светлина. Предположи, че наближаваше шест часът. Устата му беше суха като пустиня. Видя чешмичка наблизо и призова всичката си налична сила, за да седне на дивана. Крайниците му бяха схванати и не му се подчиняваха, сякаш се бяха превърнали в ръждясали панти. Младата жена все още седеше на фотьойла и гледаше към коридора, който започваше от рецепцията. Дан забеляза, че беше отворила дамската си чанта и бе извадила от нея малката розова кесийка с връвчици. Сега кесийката се намираше в скута ѝ — стискаше я в някакъв защитен или набожен жест. Ветеранът стана, за да отиде до чешмичката, и видя как Ардън стегна връвчиците и прибра кесийката обратно в дамската си чанта. След това тя също стана на крака, защото някой идваше по коридора.

Всъщност бяха двама души — единият прав, а другият седнал. Жена с кестенява коса в бяла униформа буташе инвалидна количка, а обувките ѝ шляпаха по пода. В количката седеше немощен чернокож мъж с червен кариран халат, пантофи и жълто-зелени чорапи на ромбове. Дан пи малко вода и погледна Ардън, която отиде да посрещне стареца, заради когото беше изминала толкова много път.

Джупитър беше на седемдесет и осем години, лицето му представляваше набраздена плетеница от бръчки, а по главата му бяха останали само няколко туфи бяла коса. Ардън знаеше, че също се е променила, но Джупитър трябваше да е сляп, за да не я познае, а ударът, който беше преживял преди две години, не го бе лишил от зрението му. Очите му блестяха и вълнението в тях подскочи към младата жена като електрически заряд. Племенникът му беше казал на Ардън за удара, който го бе покосил само пет месеца след смъртта на съпругата му, така че младата жена беше подготвена за частичната парализа в главата и ръцете му и силно изкривената му надолу дясна част на устата му. Въпреки това ѝ беше трудно, защото помнеше как изглеждаше Джупитър някога. Тя се увери, че десет години можеха да нанесат много щети. Ардън направи последните няколко крачки, за да го пресрещне, сграбчи едната от треперещите му ръце, които беше вдигнал към нея, и с огромно усилие отвори уста, за да проговори.

— Госпожице Ардън — изпревари я той. Гласът му беше като стенание и бе болезнено да го слуша. — Много сте пораснали.

Тя го дари с най-хубавата си усмивка.

— Здравей, Джупитър. Как се отнасят с теб тук?

— Като със свършен човек. А аз не съм такъв. Ще се върна на работа веднага след като си стъпя на краката. — Чернокожият мъж поклати невярващо глава. Ръката му продължаваше да стиска тази на Ардън. — Боже, боже! Станали сте истинска млада дама! Дорийн щеше да е много горда с вас, ако можеше да ви види!

— Чух какво се е случило. Съжалявам.

— В началото се чувствах много зле. Бях съсипан. Но съм сигурен, че сега Дорийн е гордостта на ангелите, така че се радвам за нея. Трябва да се оправя. Луис смята, че съм свършен човек и няма да мога да се грижа сам за себе си. — Джупитър изпръхтя. — Казах му да ми даде парите, които плаща тук, за да му покажа как човек може да стане на крака. Не съм свършен, не, госпожице. — Насълзените очи на чернокожия мъж се преместиха върху Дан. — Кой е там? Не мога да… — Той затаи дъх. — Боже мили! Това да не е… да не е господин Ричардс?

— Това е мъжът, който ме докара…

— Господин Ричардс! — Джупитър пусна ръката на Ардън и сам подкара инвалидната си количка към Дан, преди сестрата да успее да го спре. Дан отстъпи назад, но количката изведнъж се озова пред него, а на изкривената уста на стареца играеше възторжена усмивка. — И вие ли дойдохте да ме видите?

— Ах… мисля, че ме бъркате с някого…

— Не се тревожете, знам, че скоро ще стана от тази количка! Боже, боже, какъв радостен ден! Господин Ричардс, все още имате онзи кон, който ядеше портокалови обелки и какво ли още не, нали? Онзи ден си мислех точно за него. Името му е на върха на езика ми, но не мога да се сетя. Какво му беше името?

— Джупитър? — обади се тихичко Ардън, застана зад стареца и сложи ръка на едно от мършавите му рамене. — Това не е господин Ричардс.

— Ама, разбира се, че е той! Ето го точно тук, от плът и кръв! Може да съм в инвалидна количка, но не съм сляп! Господин Ричардс, как се казваше онзи кон, който ядеше портокалови обелки и какво ли още не?

Дан погледна Ардън в търсене на помощ. Очевидно старецът беше решил, че е някой друг и нямаше да си промени мнението.

— Мисля, че името на коня беше Съкровище.

— Съкровище! Точно така! — Джупитър кимна, без да отделя очи от Дан. — Все още ли имате онзи стар лукав кон?

— Не съм този, за когото… — Дан млъкна, преди да довърши изречението. Явно нямаше смисъл да отрича. — Да — отвърна той. — Имам го.

— Ще го науча на обноски! Господ е онзи, който създава конете, но аз ги уча как трябва да се държат, нали, госпожице Ардън?

— Точно така — отвърна младата жена.

Джупитър изсумтя, видимо доволен от отговора. Той погледна към прозореца.

— Слънцето напича силно. Ще е сухо и горещо. Днес конете ще се нуждаят от допълнително вода и не трябва да ги уморяваме прекалено много.

Ардън дръпна сестрата на една страна и поговори с нея. Жената ѝ кимна и ги остави насаме. Дан също смяташе да се отдалечи, но старецът протегна ръка и го стисна със стоманени пръсти.

— Луис не смята, че от мен вече става човек — сподели той. — Говорихте ли с него?

— Не, не съм.

— Племенникът ми. Той ме вкара тук. Казах на Луис да ми даде парите, които плаща тук, за да му покажа как човек може да стане на крака.

Ардън си дръпна един стол до инвалидната количка на стареца и седна на него. Небето през прозореца беше разсечено от розови ивици.

— Винаги ти е харесвало да гледаш изгрева, нали?

— Човек трябва да става рано, ако иска да постигне нещо. Господин Ричардс знае, че това е като евангелие. Напоете добре конете днес, сър.

— Искаш ли да те изчакам отвън? — попита Дан, но Джупитър не го пускаше и Ардън поклати глава. Ветеранът се намръщи; имаше чувството, че е излязъл на сцената по средата на пиеса, без да знае нито заглавието ѝ, нито за какво се разказва.

— Толкова много се радвам — каза старецът, — че двамата сте дошли да ме видите. Често си мисля за тях в последно време. Сънувам ги. Затварям очи и виждам всичко точно както беше. Бяха златни времена, така смятам аз. Златни времена. — Той си пое дълбоко въздух. — Е, още не съм свършен. Може да съм в инвалидна количка, но не съм свършен!

Ардън хвана другата ръка на Джупитър.

— Дойдох да те видя, защото имам нужда от помощта ти — каза тя.

Старецът не реагира за момент и младата жена си помисли, че не я е чул. Но после обърна глава и я изгледа въпросително.

— Моята помощ?

Тя кимна.

— Смятам да намеря Сияйното момиче.

Устата на Джупитър бавно се отвори, сякаш имаше намерение да каже нещо, но от нея не излезе нищо.

— Помня историите, които ми разказваше — продължи Ардън. — Не ги забравих през цялото това време. Вместо да избледняват, станаха по-живи и по-истински. Особено онези за Сияйното момиче. Джупитър, трябва да я намеря. Помниш ли, че ми сподели какво е способна да направи тя за мен? Казваше, че може да докосне лицето ми и белегът ми да остане на ръцете ѝ. След това щяла да си измие ръцете и така да го махне завинаги.

Дан осъзна, че младата жена говореше за родилния си белег. Погледна я, но в момента цялото ѝ внимание беше насочено към стареца.

— Къде е тя? — попита Ардън.

— Където винаги е била — отвърна Джупитър. — Където винаги ще бъде. В края на пътя, където започва тресавището. Сияйното момиче е там.

— Помня, че ми каза, че си израснал в Лапиер. Оттам ли да започна търсенето?

— Лапиер — повтори старецът и кимна. — Точно така. Започни от Лапиер. Там знаят за Сияйното момиче и ще ти кажат всичко.

— Извинете — прекъсна ги Дан, — но мога ли да ви попитам за кого говорите?

— Сияйното момиче е духовна лечителка — отговори Ардън. — Тя живее в тресавището на юг от мястото, на което е израснал Джупитър.

На Дан му се изясни картинката. Младата жена търсеше някаква духовна лечителка, която да махне родилния белег от лицето ѝ и бе дошла при този старец, за да ѝ посочи пътя. Дан беше изморен и пребит, крайниците го боляха и главата му туптеше от болка; честно казано се ядоса, че се е отклонил от пътя си и е рискувал да пътува по междущатската магистрала заради подобна небивалица.

— Каква е тя, някаква вуду жрица, която пали тамян и хвърля кости наоколо?

— Не е вуду13 — отвърна раздразнено Ардън. — Тя е свята жена.

— Свята е, така е. Носи божия фенер — каза Джупитър, без да се обръща конкретно към някой от двамата си събеседници.

— Смятах те за разумна жена. Духовните лечители не са истински. — Една мисъл удари Дан като брадва между очите. — Затова ли Джоуи те заряза? Защото разбра, че преследваш някаква фантасмагория?

— О, господин Ричардс, сър! — Джупитър стисна по-силно ръката на Дан. — Сияйното момиче не е фантасмагория! Тя е също толкова истинска, колкото мен и вас! Живее в онова тресавище много преди времето, когато баща ми е бил дете и ще е там дълго след като костите ми станат на прах. Видях я, когато бях на осем години. Ето го Сияйното момиче, върви по улицата! — Старецът се усмихна при спомена и топлата розова светлина на ранното слънце се настани в бръчките на лицето му. — Младо бяло момиче, невероятно красиво. Затова я наричат Сияйното момиче. Също така носи фенер. Носи божия фенер вътре в себе си и така лекува с допир. Да, сър, ето го Сияйното момиче, върви по улицата и я следва тълпа. Насочила се е към къщата на госпожица Уордел, която е толкова болна от рака, че само лежи в леглото си и чака да умре. Тя ме вижда и ми се усмихва изпод голямата си лилава шапка и веднага разбирам коя е, защото мама каза, че Сияйното момиче идва. Запявам: „Сияйно момиче! Сияйно момиче!“ и тя докосва ръката ми, когато я протягам към нея. Веднага усещам фенера, който гори в тялото ѝ, този лечебен божествен фенер. — Джупитър вдигна поглед към Дан. — Не бях усещал такава светлина, господин Ричардс. Не съм я усещал и оттогава. Казват, че Сияйното момиче сложила ръце на госпожица Уордел и че черната жлъчка на рака веднага изтекла. Отнело ѝ два дена и две нощи и когато било сторено, Сияйното момиче била толкова изморена, че трябвало да я занесат на ръце до лодката ѝ. Госпожа Уордел надживя двама съпрузи и танцуваше на деветдесет години. И това не е всичко, което Сияйното момиче направи за жителите на Лапиер. Ако ги разпитате, ще ви разкажат за всички хора, които е изцелила от рак, тумори и болести. Не, сър, с цялото ми уважение към вас, ще ви кажа, че Сияйното момиче не е някаква фантасмагория, защото съм я виждал със собствените си очи.

— Вярвам ти — каза Ардън. — Винаги съм ти вярвала.

— Това е първата крачка — отвърна той. — Трябва да отидете в Лапиер. Пътувайте на юг и ще я намерите. Тя ще докосне лицето ви и ще оправи всичко. Повече никога няма да видите този белег.

— Искам да се оправя. Повече от всичко на този свят.

— Госпожице Ардън — продължи Джупитър, — спомням си как се срамувахте от себе си и как се отнасяха другите с вас. Помня как ви наричаха и ви разплакваха. Но вие избърсвахте очите си, вдигахте брадичка и продължавахте напред. Струва ми се обаче, че все още плачете отвътре. — Старецът погледна сериозно Дан. — Ще се погрижите ли за госпожица Ардън?

— Слушайте — отвърна ветеранът, — не съм този, за когото ме смятате.

— Знам кой сте — заяви Джупитър. — Вие сте човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.

— Моля?

— Точно така. Вие сте човекът, когото Бог е изпратил да заведе госпожица Ардън при Сияйното момиче. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.

Дан не знаеше какво да каже, но се беше наслушал на достатъчно глупости. Освободи се от тънките пръсти на стареца.

— Ще те чакам отвън — изсумтя на Ардън и тръгна към вратата.

— Довиждане! — провикна се Джупитър след него. — Помислете върху това, което ви казах, чувате ли?

Навън източният хоризонт беше с цвят на лъскава мед. Въздухът вече миришеше на предстоящата влажна и агонизираща жега. Дан отиде до комбито, седна зад волана и усети как потта започва да излиза през порите му. Отново се замисли дали да не остави куфара на Ардън и да не потегли, но горещината изгони тези му мисли; в това си състояние нямаше да измине повече от няколко километра, преди да заспи зад волана. Вече се унасяше, когато младата жена отвори предната врата.

— Изглеждаш много зле — каза тя. — Искаш ли аз да карам?

— Не. — Не ставай глупав, помисли си Дан. Почнеше ли да криволичи, щеше да го спре някоя полицейска кола. — Почакай — каза ѝ, преди да се е качила в колата. — Да, мисля, че ще е по-добре ти да караш.

Ардън потегли по пътя, от който бяха дошли. Лекото олюляване на комбито беше истинско мъчение за костите на Дан.

— Трябва да отбием някъде — каза той, когато се върнаха на „Дарси авеню“. Видя един малък мотел отдясно, чийто знак обещаваше добра почивка, което му звучеше много добре. — Завий там.

Ардън изпълни молбата му и спря под зелената тента на рецепцията на мотела. Един знак на прозореца съобщаваше, че всички стаи са по десет долара на вечер, че има телефони в тях и че кабелната телевизия е безплатна.

— Искаш ли да наема стая за двама ни?

Дан присви очи към нея.

— За двама ни? Ние не сме двойка.

— Имах предвид да наема отделни стаи. Аз също мога да поспя малко.

— О. Да, добре. Няма проблем за мен.

Тя изгаси двигателя и слезе от комбито.

— Как ти е фамилията?

— А?

— Фамилията ти. Ще ме питат на рецепцията.

— Фароу — отвърна той. — От Шривпорт, ако те питат и за това.

— Връщам се след две минути.

Дан отпусна глава назад и зачака. Да спре тук му се струваше логично; не би посмял да измине остатъка от пътя до Вермилиън през деня, дори да можеше да го стори. Състоянието му се влошаваше бързо. Сети се за лудия старец. Ето го Сияйното момиче, върви по улицата. Сложила ръце на госпожица Уордел. Ракът веднага изтекъл. Не бях усещал такава светлина, господин Рич…

— Ето ти ключа.

Дан отвори очи и взе ключа, който му подаде Ардън. Слънцето беше станало по-силно. Младата жена ги закара някъде наблизо и незнайно как в следващия момент Дан вече вкарваше ключа в някаква врата и влизаше в малка, но чиста стая с боядисани в бежово стени от бетонни тухли. Той заключи вратата след себе си, отиде направо до леглото и легна в него, без да си махне бейзболната шапка или да си събуе обувките. Ако полицията внезапно нахлуеше тук, щеше да им се наложи да му нахлузят белезниците легнал.

Цялото му тяло туптеше от болка. Беше се преуморил прекалено много, но не можеше да се предаде, защото го очакваше още път. Седем-осем часа сън щяха да му се отразят много добре. Смяташе да пътува по тъмно към блатистия район на Луизиана. Там познават Сияйното момиче. Пътувай на юг и ще я намериш. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.

Луд старец. Аз съм убиец, това съм аз.

Дан се обърна на една страна и сви колене до гърдите си.

Вие сте Неговите ръце.

С тази мисъл той потъна в милостив и тих мрак.