Безумие

25. Влечуги

Слънцето напичаше малката алуминиева лодка в средата на мътното езеро. В нея Флинт и Пелвис седяха един срещу друг, свързани с белезниците, с които бяха закопчани.

В седем часа температурата наближаваше трийсет градуса и жегата беше влажна. Ризата и сакото на Флинт бяха свалени от тялото му и ръката на Клинт висеше летаргично от бледите му и плувнали в пот гърди. Капки пот блестяха и на измъченото му лице. Главата му беше наведена. Седналият срещу него Пелвис все още носеше перуката си на обратно, дрехите му бяха подгизнали от потта му, а очите му бяха подпухнали и мрачни. Засъхнала кръв покриваше сцепената му горна устна. Един от долните му зъби беше избит, а друг се клатеше. По брадичката му имаше тънки струйки спечена кръв. Дишаше бавно и с усилие, а потта се стичаше на капки от носа му и капеше между опропастените от тинята му велурени обувки.

Нещо се удари в лодката и я накара лениво да се завърти около веригата на котвата. Флинт вдигна глава, за да види как един дълъг метър и половина алигатор минава покрай тях с цепеща мътнокафявата вода муцуна. Втори алигатор — дълъг около метър — се шмугна покрай първия. Котешкозелените очи и ръбестата глава на трети се бяха подали от водата на по-малко от два метра от лодката им. Още два, всеки от тях по метър и двайсет, лежаха неподвижно един до друг зад мълчаливия наблюдател. Флинт можеше да преброи не по-малко от девет алигатора във всеки един момент, но вероятно имаше и други, които спяха на дъното. Различаваше ги само по разликата в размерите им, така че наистина не знаеше колко от тези влечуги обитават мътното езеро. Те бяха тихи чудовища. От време на време два или три алигатора се сблъскваха, докато се носеха като дънери наоколо, и за момент показваха гнева си, но скоро всичко се успокояваше — освен клатещата се лодка и туптящите сърца на мъжете в нея. Флинт осъзна, че алигаторите, също като тях, са затворници тук.

Езерото изглеждаше дълго двайсет метра — от единия край на полупотопената ръждясала ограда от бодлива тел до другия. От другата страна на оградата имаше кей, за който бяха завързани две скоростни моторници — и двете боядисани в тъмнозелено — и по-големият риболовен катер, от който Флинт беше видял престъпниците да разтоварват влечугите на пристанището във Вермилиън. Два метра и половина от кея бяха над оградата и в края му беше монтирана електрическа лебедка, която явно се използваше, за да се товарят алигаторите на палубата на лодката. По време на трийсетминутното пътуване в една от бързите моторници до това място, Монти с удоволствие разкъса сакото и ризата на Флинт и му свали кобура на деринджъра. Когато пристигнаха, Док и другите обсъждаха няколко минути какво да правят с тях, докато „той“ — който и да беше „той“ — се събуди. Флинт и Пелвис бяха в настоящото си положение благодарение на Док, който накара Мич да ги прекара с алуминиевия скиф през портите на езерото, а Монти ги последва във втора лодка. Групата мъже на кея искрено се бяха забавлявали със случващото се, когато Мич хвърли във водата една бетонна тухла, служеща за котва, и се качи в лодката на Монти, като остави Флинт и Пелвис на произвола на съдбата.

Онези типове бяха останали известно време — „Хей, изрод! Защо двамата с Елвис не влезете във водата, за да се поохладите малко?“ — но си тръгнаха, когато слънцето стана по-силно. Флинт осъзна защо го направиха — защото добре знаеха колко горещо щеше да стане тук. От време на време Мич, Монти или някой от другите копелета идваше на края на кея, за да ги нагледа и да им подхвърли някоя обида, която включваше думите „изрод“ и „шибаняци“, след което отново се махаше. Пелвис не беше проронил нито дума откакто го бяха ударили в устата. Флинт осъзна, че вероятно е в шок. Монти беше отвел Мама с него и последния път, когато брадатият копелдак беше дошъл да ги провери, малкият булдог не беше в ръцете му.

Флинт помирисваше миризмата на печено месо.

По-скоро на изгоряло месо.

Кеят продължаваше покрай лодките до странна гледка — на дървени греди над водата беше издигната огромна, приличаща на ранчо къща с кремави стени, сякаш взета от окосената зелена ливада на някой перфектен американски град, докарана дотук с хеликоптер и спусната на това място, за да се превърне в най-красивата сграда в квартала. Тя разполагаше с кръгъл басейн със собствена дървена тераса, като онези, които продаваха за сглобяване — този беше сглобен на платформа над тресавището. На дървената тераса се виждаха дъмбели, лежанка и велоергометър. До нея имаше друга голяма тераса, засенчена от огромна платнена тента в синьо и бяло, а на платформата в другия край на къщата беше монтирана сателитна чиния.

От главната платформа се разклоняваха дъсчени пътеки, които свързваха къщата с три други по-малки дървени постройки. От една от тях се извиваха снопове кабели, които отиваха в къщата и в сателитната чиния. Флинт предположи, че там се намира генераторът. Макар езерото на алигаторите, кеят и басейнът да бяха напълно открити за слънцето, по-голямата част от къщата беше в сянката на покрити с мъх дървета. Като се изключеше тази малка човешка намеса, тресавището пазеше своите зелени владения. Флинт забеляза един канал, който се виеше в тресавището зад най-далечната от трите постройки, и в него имаше червени шамандури, които да насочват лодките.

По време на огледа си забеляза и една висока около дванайсет метра дървена вишка, скрита сред дърветата на входа на канала. Под боядисания ѝ в зелено купол седеше един мъж в шезлонг и четеше списание, а пушката му беше подпряна на парапета. Той ставаше през няколко минути и оглеждаше всички посоки с бинокъл, след което сядаше отново и се завръщаше към четивото си.

— Затънали сме в много големи лайна — каза Флинт.

Пелвис не проговори, просто си седеше и се потеше с размазан поглед.

— Айсли? Съвземи се, чуваш ли ме?

Не получи отговор. Една лига беше провиснала от долната устна на имитатора.

— Няма ли да кажеш нищо? — продължи да настоява ловецът на глави.

Пелвис наведе глава и се загледа в дъното на лодката.

Флинт помириса въздуха, в който се носеше миризмата на печено месо. Явно онова копеле Монти беше огладняло. Навярно Пелвис си мислеше същото като него — Мама беше на скарата.

— Чуй ме, ще се измъкнем оттук — опита отново Флинт. Това май беше най-идиотското нещо, което беше казвал в живота си. — Не можеш да се пречупиш и да ме изоставиш точно сега, чуваш ли?

Имитаторът поклати глава и преглътна на сухо.

Флинт видя как един от алигаторите се плъзна покрай тях. Влечугото беше толкова близо, че можеше да се протегне и да го ръгне в окото, ако искаше да изгуби ръката си. Е, нямаше проблем, пак щяха да му останат две. Чакай малко, каза си той. Чакай, чакай малко. Контролирай се. Все още не е свършило, все още не са те заровили в земята. Дръж се.

— Обзалагам се, че всичко това е една голяма грешка — каза Флинт. — Когато онзи тип се събуди, ще дойде да ни види и ние ще му разкажем историята си. Той веднага ще ни застре… — Гърлото му се сви. — Имам предвид, че веднага ще ни пусне. — Мълчанието на Айсли го плашеше до смърт и го караше да губи увереност. Толкова много беше свикнал с неспирното му говорене, че тишината го подлудяваше. — Айсли, слушай. Няма да се предаваме. Пелвис? Кажи нещо.

Никаква реакция.

Флинт се наведе към спътника си. Слънцето започна да изгаря гърба му, а потта се заклини във веждите му.

— Сесил — каза той, — ще те спукам от бой, ако не ме погледнеш и не ми кажеш нещо.

Не успя да го придума. Затвори очи и се хвана за челото. Ръката на Клинт изведнъж потръпна и се раздвижи, но отново се успокои.

— Как ме нарекохте?

Флинт отвори очи и погледна имитатора.

— Да не би да ме нарекохте Сесил? — Пелвис беше вдигнал глава. Разцепената му устна се бе отворила отново и от раната се процеждаше кървава течност.

— Да, така те нарекох. — Ловецът на глави изпита огромно облекчение. — Благодаря на Бог, че се върна! Сега не е времето да се пречупиш, слушай ме! Трябва да бъдем силни! Както вече споменах, когато онзи тип се събуди и му обясним каква голяма грешка е станала…

— Сесил — прошепна Пелвис и на наранената му уста се появи вяла усмивка. Тя бързо се изпари. Погледът му притъмня. — Мисля, че… готвят Мама — каза той.

— Не, не е така! — Не му позволявай да се пречупи!, помисли си Флинт. Не му позволявай отново да се изплъзне! — Този тип просто те дразнеше! Чуй ме, не мисли за това. Трябва да се съсредоточим върху други неща.

— Какви? Кой от нас ще убият първи ли? — Пелвис присви очи срещу слънцето. — Не ми пука. Няма да се измъкнем оттук.

— Виждаш ли? Ето затова няма да стане добър ловец на глави от теб. Никога. Защото се отказваш. За бога, аз никога не се отказвам! — Флинт усети как лицето му тупти. Трябваше да се успокои, преди да е получил топлинен удар. — Казах ти, че ще пипна Ламбърт, и го залових, нали?

— Да, сър, така казахте. Но не мисля, че някой от нас ще има възможност да харчи парите от наградата.

— Само гледай. Ще видиш. — Флинт усети как започва да губи контрол. Контролът, помисли си той, беше най-важното нещо. Трябваше да се успокои, преди напрежението от ситуацията да го премаже. Хвана лепкавата ръка на Клинт и усети общия им пулс. — Всеки ловец на глави трябва да е самодисциплиниран. Винаги съм имал добра самодисциплина. Още откакто бях малко момче. Трябваше да я имам, за да не позволя на Клинт да изскача, когато не исках да го прави. Да се показва и да кара хората да гледат на мен като на изрод. Човек се нуждае от самодисциплина, при това от сериозна самодисциплина.

— Господин Мърто? — каза Пелвис с тих и изпълнен с болка глас, в който нямаше почти нищо от Елвис. — Днес ще умрем. Бихте ли млъкнали, моля ви?

Мозъкът на Флинт запуши. Направо изгаряше. Бялата му кожа се свиваше от силната слънчева светлина, а навсякъде имаше вода, вода, но недостатъчно, за да се охлади. Облиза устни и вкуси потта си. Един алигатор се отърка със стържещ звук в лодката им. Кожата по гърба на Флинт настръхна. Трябваше да насочи ума си някъде другаде — където и да е.

— Щеше да постигнеш много — каза той, — ако имаше мениджър.

Пелвис се опули насреща му и бавно примига.

— Какво?

— Мениджър. Както каза онзи човек в бара. Трябва ти мениджър. Някой, който да те научи на самодисциплина, да те накара да се откажеш от проклетите вредни храни и да спреш да се правиш на Елвис, за да бъдеш Сесил. Чух много добре какво ти каза.

— Да не би да имате предвид… онова, което си мисля, че имате предвид?

— Може би да, може би не. — Флинт избърса капките пот от веждите си с треперещи пръсти. — Просто казвам, че имаш талант да свириш на пиано и един добър мениджър може да ти помогне. Един добър бизнесмен. Някой, който да се увери, че ще ти плащат добре. Няма нужда да си голяма звезда, можеш да участваш в нечия банда, да си студиен музикант или нещо подобно. Има пари в тази работа, нали?

— Да не полудяхте, господин Мърто? — попита Пелвис. — Или аз започвам да полудявам?

— По дяволите, и двамата сме луди! — почти изкрещя Флинт. Контрол, помисли си той. Контрол. Господи, слънцето ставаше много силно. От водата се носеше остра и кисела воня — миризмата на тресавището, примесена с алигаторски лайна. — Когато се измъкнем оттук — а ние ще се измъкнем, след като говорим с шефа на това място — ще помислим какво ще правим. Ти не си създаден да бъдеш ловец на глави… а и аз отдавна си търся причина да се откажа. Писна ми от цялата тази грозна работа, пък и не можеш да постигнеш нищо с нея. Просто се въртя в кръг като някаква… триръка маймуна в клетка. Виж, може да не се получи. Навярно няма. Но ще е ново начало, нали…

— Тук става ужасно горещо, а?

Гласът стресна и двама им. Монти вървеше по кея, а ризата му беше на потни петна. Той държеше чиния с храна и дъвчеше някакво жилаво месо на малък кокал.

— Още ли не сте влезли да поплувате?

Нито Флинт, нито Пелвис му отговориха. Наблюдаваха как едрият мъж с кестенявата брада дъвче месото от кокала в мазната си ръка.

— Май не сте особено разговорливи, а? — Монти хвърли бърз поглед на слънцето. След това метна кокала във водата до лодката им. Плясъкът привлече вниманието на алигаторите и три-четири от тях бързо отидоха на мястото като някакви люспести торпеда. Водата се завихри, на повърхността ѝ изскочи една опашка и плесна по нея, и изведнъж започна битка — две влечуги се нахвърлиха едно върху друго и лодката на Флинт и Пелвис се разлюля в разпенилата се мътилка.

— Момчетата са доста гладни тази сутрин. — Монти се зае с месото на втори кокал. — Биха изяли какво ли не, нали се сещате? Имат доста здрави стомаси. Но се обзалагам, че ти много ще им допаднеш, изрод. Ще си истинска сензация сред тях.

Алигаторите разбраха, че няма храна и спряха да се боричкат. Въпреки това продължиха да кръжат около лодката.

— Не мислите ли, че стигнахте прекалено далеч? — попита Флинт. — Научихме си урока. Повече няма да ви се мернем пред погледите.

Монти се засмя, докато дъвчеше месото си.

— Със сигурност сте го научили. Но няма да си тръгнете оттук. — Той хвърли втория кокал във водата и алигаторите отново се стрелнаха към него. — Ей, Елвис! Искаш ли закуска?

Пелвис не отговори и Флинт забеляза, че очите му отново се насълзиха.

— Много е вкууусно. Има доста месо по тези кокали, чак се изненадах. Искаш ли да опиташ? — Той вдигна парче бяло месо и се ухили през брадата си. — Бау! Бау!

Имитаторът потрепери. Слепоочията му затуптяха силно.

— Дръж се. — Флинт сграбчи ръката на Пелвис. — Успокой се.

— Мисля, че приятелят ти иска да похапне, господин Изрод. Дръж, Елвис! Аууууууу! — Докато виеше като куче, Монти хвърли във въздуха над езерото останалите в чинията му кокали.

Преди първото парче да падне във водата, Пелвис полудя.

Той скочи от скифа. Веригата на белезниците се изпъна и Флинт изкрещя ужасено, преди да бъде повлечен във водата.

На два километра и половина от целта Влака беше намалил ревящите мотори на патрулната лодка на една четвърт от скоростта им — около седем възела — за да не вдигат много шум. Сега ги изключи напълно и остави плавателния съд да се носи по тесния канал.

— Приближаваме — каза той зад щурвала в кабината. Дан стоеше до него, а Ардън беше седнала на една пейка на кърмата. — Ще продължим още минута-две и след това малко ще погазим.

Дан кимна. Пушките, пистолетът и мунициите бяха прибрани в едно шкафче в задната част на кабината. След като напуснаха малкия залив, Влака ги прекара през поредица от канали със скорост, която се доближаваше до двайсет и осем възела — максималната скорост на патрулната лодка. Птиците и алигаторите пред тях веднага се разбягваха в търсене на безопасно място, на което да се скрият. Влака каза на Дан, че истинското му име е Ален Шапел, че се е родил на влак между Мобайл и Нови Орлеан, но бил отгледан в Гранд Айл, където баща му организирал риболовни излети. По време на службата му във Виетнам родителите му се преместили в Нови Орлеан, а баща му приел поста на консултант в компания, която произвеждала рибарски лодки. Влака каза, че тресавището било в кръвта му. Трябвало да живее в него, в този красив пущинак, иначе щял да погине. Той знаел, че патрулните лодки — базирани на конструкцията на едни здрави малки плавателни съдове, които се използвали за превозване на провизии до нефтените платформи в Мексиканския залив — били произведени от компания в град Беруик, покрай която Дан и Ардън бяха минали на шейсет и пет километра северно от Хума. През 1976 година купил тази бронирана патрулна лодка и сложил началото на тригодишното ѝ възстановяване, докато не придобила приличен вид. Бебчето се държала добре в някои дни и била истинска побесняла кучка в други, обясни Влака на Дан, но като цяло била бърза и пъргава и тясната ѝ конструкция била идеална за каналите тук. Така или иначе той си обичал лодката.

— Там ще влезем — каза Влака и посочи с брадичка към един канал, който се виеше наляво. — Малко тясно ще стане, така че на дамата кажи да не се притеснява, че ще потънем, ако разни удари отдолу чуе.

Дан отиде отзад, за да предаде съобщението. Влака вкара майсторски Бебчето в канала. Клоните на дърветата задраха от двете страни лодката, а избуялите от водата тръстики и трева се разтвориха пред носа ѝ. Дървесните корони над тях се сгъстиха и превърнаха светлината в тъмнозелен мрак. Бебчето забави скоростта си до вървеж. Влака излезе от кабината и взе едно въже — единият му край беше завързан за десния борд, а в другия имаше кука. Плавателният съд се разтресе, защото нещо се удари в кила. Влака хвърли куката в храсталака, дръпна въжето и то се опъна. След няколко секунди Бебчето спря.

Подготвиха се. Дан се потеше в ужасната влажна жега, но не се страхуваше. Може би само малко. Така или иначе трябваше да свърши работата.

— Тук остави пистолета — каза Влака на Дан, когато ветеранът го извади от шкафа. — Може да има нужда от него тя.

— Аз? — Ардън стана. — Никога не съм стреляла с оръжие!

— Има си първи път за всичко. — Влака сложи пълнител в пистолета. — Как да работиш с предпазителя ще ти обясня, слушай внимателно. Посети ли те някой, докато ни няма, само двама приятели ще ти помогнат да отървеш кожата — господин Смит и господин Уесън, а?

Ардън сметна, че няма да е никак лошо да слуша какво ѝ се обяснява.

— Вземи три кутии. Не ни ли стигнат, ще ни светят маслото — каза Влака на Дан, когато приключи с бързия урок на Ардън. Дан взе три кутии с патрони за браунинга от раницата, като прибра по една в предните си джобове и една в задния. Влака направи същото с мунициите за рюгера, след което си сложи сиво-зелената камуфлажна шапка. — На около четиристотин метра оттук онези типове ще са — каза той и преметна рюгера на дясното си рамо с цевта надолу, за да не се намокри стрелящият механизъм. — Могат да отнесат рогата на Сатаната, с толкова оръжия разполагат — пушки, автомати, всякакви пистолети. Трябва да сме много внимателни от сега нататък или ще сме много мъртви.

Докато Дан премяташе браунинга на рамо, също с цевта надолу, Влака отвори буркан с някаква черна смазка и намаза малко под очите си.

— Настъпи ли време да стрелям, не искам да бъда заслепен. Пропуснеш ли… пуф! Свършен си. — Той подаде мазилото на Дан, който го нанесе по същия начин. Влака навря лице в спътника си и го изгледа с пронизващ поглед. — Влезем ли в престрелка, да разчитам на теб мога ли? Да се подвоумиш няма, нали? Направиш ли го, мъртъв ще си, а?

— Ще направя каквото е необходимо — отвърна Дан.

— Разполагат с човек на вишка, оглежда района той — Залива и тресавището. Запречили са с големи метални порти канала и са оградили с бодлива тел цялото място. — Влака кимна към неприветливия пущинак, изпълнен с бодливи палми, висящи лози и кипариси. — Оттам ще минем. Аптечка със змийска противоотрова нямаме, така че очите отворени си дръж.

— Добре.

— Видим ли две мъртви тела, изнизваме се тихомълком като грешници от неделна служба. Ще се обадя по радиото в Гранд Айл след това. Става ли?

— Да.

Влака прескочи парапета и тихичко стъпи във водата. Тресавището го погълна до средата на гърдите.

— Дан? — каза Ардън, когато ветеранът тръгна да слиза от лодката. Емоциите ѝ отново влияеха на гласа ѝ. — Моля те, бъди много внимателен — съумя да каже тя.

— Сгреших, като ти позволих да дойдеш. Трябваше да останеш в дома на Влака.

Младата жена поклати глава.

— Аз съм, където трябва да съм. Не се тревожи за мен, а за това как ще влезете и излезете.

Дан стъпи във водата и обувките му затънаха десетина сантиметра в тинята.

— Слушай — обърна се Влака към Ардън, — стрелба вероятно ще чуеш. До половин час след първите изстрели не се ли върнем, значи там ще си останем. Радиото на рафта над щурвала е. Батериите са нови, за включване има копче. Не се ли върнем, за помощ започни да се обаждаш по станцията. Всички честоти пробвай и не спирай, докато някой не се обади. Не стане ли, вземай тубата с водата, пистолета и се изнасяй на двата си крака, а?

— Да.

— Наясно да си просто. — Влака се обърна и тръгна напред.

Дан се спря и погледна Ардън. Тъмнолилавият родилен белег вече не беше грозен. Беше като уникална шарка върху крилото на пеперуда или като окраската на мида, която нямаше да се повтори дори и след хиляда години.

— Ще се върна — обеща Дан и последва Влака през тресавището.

Когато се отдалечиха от Ардън, другият мъж му каза:

— Убият ли ни онези, ще намерят и нея. Какво ще ѝ направят, не ми се мисли.

Дан не отговори. Вече се беше сетил за това.

— Да знаеш просто.

Продължиха да газят във водата. Изведнъж пущинакът ги стисна в прегръдката си и застана между тях и Бебчето.

Мръсна кафява вода напълни очите и устата на Флинт и заглуши ужасения му крясък. Пелвис пляскаше до него в лудешки опит да излезе от езерото на алигаторите и да стигне до мъжа, който ядеше месото на Мама. Флинт усети ръката на Клинт да се мята насам-натам, а костите на брат му да се гърчат неспокойно в тялото му. Мисълта, че големите колкото на бебе дробове на Клинт ще се напълнят с вода и той ще се удави, го накара да обезумее от страх. Започна да се бори да се изправи, както не го беше правил никога досега. Зарита с крака, докато обувките му не намериха тинестото и мазно дъно.

Флинт успя да се изправи. Главата и раменете му бяха извън водата. Клинт обаче беше в нея. Пелвис също беше станал, а калната му перука се държеше само на една последна лепенка в телесен цвят. Сподавен и яростен рев се изтръгна от гърлото му. С проява на сила, която Флинт дори не подозираше, че Пелвис притежава, спътникът му го задърпа през водата към кея.

Монти направо се късаше от смях.

— Време е за шоу, момчета! — провикна се към къщата той.

Флинт стъпи върху нещо, което се размърда рязко и му изкара ангелите. Люспесто създание мина покрай тях и ги облиза с опашката си. Тази на втори алигатор удари рамото на Пелвис и той изсумтя от болка, но продължи напред. Езерото около тях се беше превърнало във вихрушка от влечуги, които се биеха помежду си за месото и кокалите, които Монти беше хвърлил във водата. Флинт забеляза, че едно от чудовищата се приближава отляво — муцуната му пореше пенестата повърхност, а котешките му очи бяха насочени към тях. Докато Пелвис го дърпаше, Флинт замахна със свободната си лява ръка към създанието, което изглеждаше достатъчно голямо, за да се направят от него два куфара и една дамска чанта. Ръката му удари водната повърхност пред муцуната на алигатора и плясъкът беше достатъчен, за да го накара да завие, а опашката му да пльосне в калната вода. Пелвис беше ударен в коленете от друг звяр под водата и бе съборен. Грубата като дървесна кора кожа на алигатора се появи от дълбините за момент, който беше достатъчно дълъг, за да може имитаторът да изкрещи силно и да го удари със свободния си юмрук. Изплашеното влечуго изпръхтя и се оттегли, като вдигна малка вълна след себе си. Отново стъпил на крака, Пелвис задърпа Флинт напред.

Две от чудовищата сблъскаха муцуни за едно парче месо, а шумната им свада привлече вниманието на още четири-пет алигатора. Настана кралска битка и влечугите се биеха от всички страни на Пелвис и Флинт. Още алигатори се надигнаха от дъното, а други минаха покрай тях, сякаш за да проверят колко опасна е тази храна, преди да забият челюсти в нея. Пелвис всеотдайно дърпаше Флинт към кея, а Флинт даваше всичко от себе си, за да държи чудовищата настрана — риташе, удряше водата с длан и крещеше безсмислици.

Алигаторите започнаха да стават по-дръзки. Флинт съумя да събуе обувката на десния си крак и я използва като чук, с който да налага водната повърхност. Изведнъж едно страховито, дебело туловище със залепнали по него сиви плужеци изскочи от водата до него с отворени челюсти. Флинт стовари обувката си в главата му, като се целеше в окото, и челюстите се затвориха. Влечугото изви глава на една страна и грубите му люспи одраха кожата на лявата му ръка от китката до лакътя. Една охлювена черупка или някакво образувание с остър край я срязаха и водата почервеня от кръв.

— Извадете ги! Извадете ги, по дяволите! — разкрещя се някой.

Бяха стигнали до надвисналия на метър над езерото кей. Пелвис, чиято перука беше отплавала, а изкривеното му лице бе кафяво от тинята, се опитваше да се хване за дъските и да се изтегли, но дори придобитата от лудостта му сила не можеше да му помогне с окования за него Флинт. Водата около ръката на ловеца на глави стана още по-червена от кръвта му. Той забеляза поне четири алигатора да плуват устремено към него и да въртят развълнувано опашки.