Безумие

4. Ръката на Клинт

— Две карти.

— За мен три.

— Една.

— Ох, ох! Не ми харесва това, господа. Е, раздаващият ще вземе три карти и ще види какво ще стане.

Играта на покер в задната стаичка на „Лиополдс Пул Хол“ в западния край на „Кадо стрийт“ в Шривпорт започна около два часа. Според часовника, закачен на напуканата стена в морскозелено, сега беше пет и четирийсет и девет. Някъде под сивата завеса на дима от цигари и пури се намираше квинтет от мъже, които държаха картите си около покрита с филц маса. Отвън, където бяха билярдните маси, се чуваха удрящите се една в друга топки, които звучаха като изстрели от пистолет, а от стария джубокс „Вурлицер“ „Кливланд Крошей“ крещяха за някаква сладка като мед мадама, но на човек можеше да му се стори, че вие каджунски акордеон.

Стаята беше същински парник. Трима от мъжете бяха по ризи, а четвъртият по тениска. Петият обаче не сваляше широкото си сако от преливащия от лилаво в синьо костюм. Все пак жегата го беше накарала да разхлаби възела на вратовръзката си и да откопчае яката на бялата си риза. До дясната му ръка беше оставена чаша с топящ се лед и някаква мътна течност. Също наблизо се намираше купчина с чипове на стойност триста и деветнайсет долара. Състоянието му се увеличи, намаля и отново се увеличи по време на играта, и точно сега беше влязъл в печеливша серия. Той беше онзи, който поиска една карта, напълно уверен, че държи ръка, която никой от останалите нямаше да може да пребори.

Раздаващият, един плешив чернокож мъж на име Амброуз, най-накрая прочисти гърлото си.

— От теб зависи, Ройс.

— Влизам с пет. — Ройс, мъж с голям корем, брада с цвят на пламък и глас, който наподобяваше цвъртенето на гризач, метна един червен чип върху купчината.

— Отказвам се. — Човекът до него, чието име беше Винсънт, хвърли картите си с лицето надолу и с нескрито отвращение.

Последва кратка пауза.

— Хайде, Джуниър — обади се Амброуз.

— Все още мисля. — Джуниър, със своите двайсет и осем години, беше най-младият на масата. Той имаше нездрав вид, издадена челюст и буйна червеникавокестенява коса. Бузите и тениската му бяха плувнали в пот. Джуниър се пулеше в картите си със стисната между зъбите му цигара. Погледът му прескочи на играча до него. — Мисля, че този път те пипнах, господин Късметлия.

Мъжът с лилаво-синия костюм беше погълнат от собствените си карти. Очите му бяха много светлосини, а лицето — толкова бледо, че на слепоочията му ясно се виждаха лилавите му вени. Приличаше на човек в средата на трийсетте. Тялото му беше стройно като фиданка. Черната му коса беше толкова добре сресана, че загатваше за мания. На перчема му имаше бяла ивица коса, която приличаше на светкавица.

— Играй или се отказвай — отново се обади Амброуз.

— Отговарям на петте и вдигам с десет. — Чиповете изтракаха на масата.

— Отговарям на петнайсетте долара — каза мъжът с лилаво-синия костюм, а гласът му беше толкова тих, че приличаше на шепот — и залагам още петнайсет. — Той метна чиповете.

— О, божичкоооо! — Амброуз разгледа картите си с повишен интерес. — Говори ми, говори ми! — Той взе почти изгорялата си цигара от пепелника и си дръпна няколко пъти от нея, сякаш искаше да предвиди бъдещето чрез димни сигнали.

Ник, барманът от залата за билярд, влезе, докато Амброуз разглеждаше картите си, и попита дали някой желае ново питие. Джуниър си поръча още един „Будвайзер“, а Винсънт поиска да му допълнят чашата със студен чай. Мъжът с лилаво-синия костюм допи мътната си течност на две големи глътки.

— Още едно от това — каза той.

— Ах… сигурен ли си, че не искаш малко захар в него? — попита Ник.

— Не. Само чист лимонов сок.

Барманът се върна в залата. Амброуз изпръхтя за последно и остави картите си на масата.

— Отказвам се. Жена ми бездруго ще ми срита задника.

Ройс отговори и вдигна с още пет. Джуниър задъвка долната си устна.

— Проклятие, не трябва да се отказвам! — каза той. — Мамка му, вдигам с пет на твоите!

— И още петнайсет — дойде отговорът.

— Малеееее! — Амброуз се ухили. — Някой ще си сваля картите!

— Отказвам се. — Картите на Ройс полетяха към масата.

Джуниър се облегна на стола си с притиснати до гърдите му карти. На лицето му беше избила още пот. Той се мръщи доста дълго време на мъжа до него, когото бе започнал да ненавижда през последните два часа.

— Блъфираш, мамка му — каза Джуниър. — Последния път те хванах, че се опитваш да ме изпързаляш, нали?

— Петнайсет долара върху твоите, Джуниър — напомни му Амброуз. — Какво смяташ да правиш?

— Не ме препирай, човече! — Пред него имаше само два червени чипа, а беше започнал играта с повече от двеста долара. — Опитваш се да ме изиграеш, нали, господин Късметлия?

Мъжът до него го изгледа. Светлосините му очи направо го изпепелиха.

— Казвам се Флинт — каза му с шептящия си глас.

— Хич не ми пука! Щом се опитваш да ме ограбиш, ще те наричам както си искам!

— Слушай, Джуниър, внимавай какво говориш! — предупреди го Ройс.

— Някой знае ли кой е този тип, по дяволите? Идва тук, включва се в играта ни и ни обира всичките! Откъде да знаем, че не е професионалист?

— Платих си за мястото — отвърна Флинт. — Не се оплака, когато ми прибра парите.

— Може би се оплаквам сега! — озъби се Джуниър. — Някой от вас познава ли го? — попита другите той. Ник Маккамън влезе в малката стаичка с питиетата на поднос. — Ей, Ник! Виждал ли си този тип преди?

— Не бих казал, че съм.

— Тогава как се озова от улицата на масата ни за покер? Как така всичките ни проклети пари сега са у него?

Флинт скри картите с лявата си ръка, отпи глътка от новия лимонов сок и потърка студената чаша в челото си.

— Отговори на залога — каза той — или си върви у дома да се оплакваш на майка си.

Джуниър издиша облак дим. Бузите му бяха започнали сериозно да почервеняват.

— Може би двамата с теб трябва да отидем да потанцуваме отвън на алеята, какво ще кажеш?

— Стига, Джуниър! — скастри го Амброуз. — Играй или се отказвай!

— Ник, заеми ми пет долара.

— Няма начин! — отвърна барманът, който беше тръгнал да излиза. — Не съм ти банка, човече!

— Някой да ми заеме пет долара — обърна се Джуниър към другите. Молбата му беше посрещната от мълчание, което можеше да накара и камъните да пуснат сълза. — Говорим за пет долара! Какво ви става, момчета?

— Не заемаме пари в тази стая — напомни му Амброуз. — Никога не сме го правили и никога няма да го направим. Знаеш какви са правилата на къщата.

— Щях да ти заема, ако я беше закъсал!

— Не, нямаше да го направиш. А и не бих те молил. Правилото е да играеш със собствени пари.

— Е, хубаво е да разбереш кой ти е приятел! — Джуниър свали евтиния часовник от ръката си и го плъзна пред Флинт. — Ето, проклет да си! Трябва да струва петнайсет-двайсет долара!

Мъжът с лилаво-синия костюм го взе да го огледа. След това го върна на масата и се облегна на стола си с притиснати до гърдите му карти.

— Стоките не са пари, но след като толкова много желаеш да си тръгнеш оттук като губещ, ще ти направя тази услуга.

— Услуга. — Джуниър едва не изплю думата. — Да, добре! Хайде, да видим какво имаш!

— Първо свали твоите карти — отвърна Флинт.

— С удоволствие! — Мъжът удари картите си в масата. — Три дами! Винаги ми е вървяло с жените! — Ухили се. Едната му ръка вече посягаше към чиповете и часовника му.

Преди да успее да събере печалбата, беше спрян от три аса.

— Винаги съм играл умно покер — заяви Флинт. — А умната игра всеки път побеждава късмета.

Усмивката на Джуниър се изпари. Той зяпна трите аса. Устните му стиснаха като менгеме цигарата между тях.

Флинт събра чиповете и прибра часовника във вътрешния джоб на сакото си. Ник не заемаше пари, но изкупуваше чипове. Флинт много добре знаеше, че е дошло време да осребри печалбата и да си върви.

— Аз бях дотук. — Той прибра останалото от спечеленото и стана. — Много ви благодаря за играта, господа.

— Измамник.

— Джуниър! — скастри го Амброуз. — Трай си!

— Измамник! — Джуниър избута стола си назад, като остърга пода с него, и стана. Потното му лице беше почервеняло. — Измами ме, за бога!

— Така ли? — Флинт го изгледа с големите си очи. — Как?

— Не знам как! Просто спечели прекалено много раздавания днес! О, да, изгуби няколко, но не толкова, че да изостанеш прекалено, нали? Не, сър! Губеше, колкото да ни замазваш очите и да ме вкараш в този капан!

— Сядай, Джуниър — каза му Винсънт. — Някои печелят, други губят. Затова се нарича хазарт.

— По дяволите, не виждате ли? Той е професионалист! Дойде тук от улицата, включи се в играта и направи всички ни на проклети глупаци!

— Самият аз виждам — отвърна изморено Амброуз, — че е почти шест часът. Жената ще ми одере задника, ако не се прибера.

— Тя така или иначе ще те одере, задето изгуби заплатата си — каза Ройс и се разкикоти на глас.

— Унижението е нещото, което ми помага да остана честен човек, приятели. — Амброуз стана и се протегна. — Джуниър, с тази физиономия можеш да изплашиш и смъртта. Забрави, човече, чуваш ли? Не може да печелиш всеки ден, иначе няма да е забавно.

Джуниър не отделяше поглед от Флинт, който закопчаваше сакото си. Под мишниците му се бяха образували тъмни полукръгове от потта.

— Казвам ви, че това копеле мамеше! Има нещо нередно в него!

Флинт рязко се обърна, направи две крачки към заядливия тип и застана на няколко сантиметра от лицето му.

— Ще те попитам още веднъж. Кажи ми как съм мамил, дечко!

— Знаеш как! Можеш да се мазниш, колкото си искаш, но няма да ме излъжеш, някак си мамеше!

— Докажи го — каза Флинт и само Джуниър забеляза леката усмивка, която се появи на тънките му устни.

— Ах ти, мръсен кучи с… — Мъжът вдигна ръка, за да замахне с юмрук, но Амброуз и Ройс го сграбчиха и го дръпнаха. — Пуснете ме! — Развика се той и се задърпа с престорена ярост. — Ще го разкъсам, кълна се в Бог!

— Господине, ще е най-добре, ако повече не идвате тук — каза Амброуз.

— Бездруго не планирах да го направя. — Флинт допи лимоновия си сок с безизразно изражение на лицето. Обърна гръб на мъжете и отиде на бара, за да осребри чиповете си. Вървеше бавно и плавно като дим. Докато Ник отброяваше парите, Джуниър беше изведен на улицата от Амброуз, Винсънт и Ройс.

— Ще си получиш заслуженото, господин Късметлия! — провикна се мъжът на изпроводяк, преди вратата след него да се затвори.

— Понякога си изпуска нервите, но иначе не е лош. — Ник сложи новичките зелени банкноти в бледата ръка на Флинт. — По-добре не се разхождай с толкова пари в този квартал.

— Благодаря ти. — Той даде двайсетачка на бармана. — За съвета. — Тръгна към вратата, като по пътя напипа ключовете за колата в джоба си. Над зайдекото5, което се носеше от джубокса, се разнесе телефонен звън.

— Добре, почакайте малко. Ей, името ти Мърто ли е? — провикна се Ник.

Флинт спря до вратата. През наплютия от мухите прозорец се процеждаше замираща слънчева светлина.

— Да.

— За теб е.

— Мърто — каза Флинт в телефона.

— Гледал ли си телевизия през последния половин час? — Гласът беше дрезгав и неприятен за ухото — Смоутс се обаждаше от магазина.

— Не, бях зает.

— Е, свършвай си ра’отата и идвай тук. Давам ти десет минути. — Щрак и Смоутс затвори.

Минаваше шест и сините сенки се удължаваха, но въпреки това жегата беше задушаваща. Флинт усети миризмата на лимоновия сок в потта си, когато тръгна по тротоара. Щом Смоутс кажеше десет минути, имаше предвид осем. Сигурно ставаше въпрос за нова задача. Флинт му беше доставил поредния беглец от закона тази сутрин и бе прибрал комисионната си — четирийсет процента — от четири хиляди долара. Смоутс, който беше от хората със слушалки на всеки ъгъл и във всяка малка стая, му беше казал за играта на покер в четвъртък в „Лиополдс“ и тъй като имаше малко време за убиване, преди да се върне в мотела си, Флинт реши да се позабавлява. Да обере тези мъже се оказа лесно като детска игра. Той имаше огромна страст към звука от раздаване на карти, въртене на рулетка и мекото туптене на зарове по зеления филц на игралните маси — харесваше му да си прекарва времето в задимени помещения, където се печелеха и губеха цели купчини с чипове, където студена пот избиваше под яката и едно асо можеше да накара сърцето да бие много по-бързо от нормалното. Днешната печалба беше дребна работа, но играта си беше игра и жаждата му за риск временно беше задоволена.

Флинт стигна до возилото си — черен „Кадилак Елдорадо“ от 1978 г., който можеше да се похвали с трима-четирима предишни собственици. Предният му фар беше счупен, задната броня бе хваната с канап, предната врата беше огъната, а южняшкото слънце беше напукало и изпекло старата черна боя. В купето миришеше на мухъл, а окачването дрънчеше на всяка дупка като погребална камбана. Апетитът за хазарт на Флинт Мърто невинаги се увещаваше с победа — конните надбягвания, надбягванията с кучета и казината във Вегас прибираха парите му с бързина, която би ужасила един нормален човек, а той в никакъв случай не можеше да бъде наречен нормален.

Флинт вкара ключа в ключалката на вратата. Тя се отключи, но това не беше единственият звук, който чу — разнесе се и металическо изщракване много близо зад него — и той изведнъж осъзна, че ще трябва да плати за невниманието си.

— Полека, господин Късметлия.

Флинт усети върха на сгъваемия нож в десния си бъбрек. Издиша и дъхът му излезе като свистене между зъбите.

— Правиш много голяма грешка.

— Не думай. Хайде да се разходим. Тръгни към онази алея ей там.

Флинт се подчини. На тротоара нямаше много хора и Джуниър вървеше плътно до него.

— Продължавай да вървиш — нареди му заядливият мъж, когато завиха в алеята. Пред тях, в сенките между сградите, имаше телена ограда, а зад нея паркинг. — Спри — каза Джуниър. — Обърни се и ме погледни.

Флинт изпълни нареждането и застана с гръб към оградата. Джуниър стоеше между него и улицата и държеше ножа ниско до тялото си. Острието изглеждаше заплашително и като че ли мъжът го беше използвал и преди.

— Мисля, че късметът ти те напусна. — Очите на Джуниър все още бяха изпълнени с гняв. — Върни ми парите.

Флинт се усмихна студено, откопча лилаво-синьото си сако и почука два пъти с пръст по токата на колана си, на която с извити букви бяха изписани инициалите му. След това вдигна ръце.

— В сакото ми са. Ела си ги вземи, дечко.

— Ще те нарежа, мамка ти! Ще ти сторя неща, каквито никога не си виждал, човече!

— Така ли? Ще ти дам три съвета, дечко. Първо. — Флинт вдигна един пръст на лявата си ръка. — Никога не играй на покер с непознат. Второ. — Вдигна два пръста на дясната си ръка. — Никога не качвай на човек, който иска само една карта. И трето…

Нещо се размърда на гърдите на Флинт под бялата памучна риза.

Вратовръзката му се измести на една страна. През отвор в ризата, образуван от едно разкопчано копче, се показа малка като на джудже ръка, която беше тънка, бяла и безкосместа. Тя стискаше двуцевен деринджър6, насочен в корема на Джуниър.

— … когато нападаш човек — продължи Флинт, — никога, абсолютно никога не му позволявай да се обърне с лице към теб.

Джуниър зяпна насреща му.

— Господи — прошепна той. — Имаш… три…

— Клинт. Спокойно. — Гласът на Флинт беше рязък; деринджърът беше кривнал с няколко сантиметра надясно. — Хвърли ножа, дечко. — Джуниър беше прекалено изумен, за да реагира. — Клинт. Надолу. Надолу. Надолу. — Ръката се подчини и сега пистолетът беше насочен към коленете на Джуниър. — Ще станеш инвалид след три секунди — обеща му Флинт.

Ножът издрънча на посипания с пясък асфалт.

Флинт се намръщи и прибра двете си ръце в джобовете на панталона. Третата държеше стабилно деринджъра.

— Трябваше да се сетя, че така ще стане — каза той по-скоро на себе си. — Клинт, прибери пистолета в кобура.

Тънката ръка се скри в ризата му и Флинт усети как деринджърът се върна в малкия кобур под дясното му рамо. После ръката потрепери веднъж в мускулен спазъм и се отпусна на гърдите му, като мушна пръсти под токата на колана.

— Добър Клинт — каза Флинт и тръгна бързо към Джуниър, който продължаваше да е подвластен на шока и изумлението. Извади дясната си ръка от джоба. Беше ѝ нахлузил месингов бокс. Последвалият удар беше бърз и безкомпромисен. Той стовари юмрука си в брадичката на Джуниър и главата на мъжа политна назад. Джуниър изрева и се олюля към контейнерите за боклук. Флинт му се нахвърли отново — действаше грациозно, почти като балетист — и месинговият бокс накара скулата от лявата страна на лицето на мъжа да изхрущи.

Джуниър простена и падна на колене. Остана така, докато главата му се поклащаше, а гневът напускаше очите му, отстъпвайки място на причинените от болката сълзи.

— Знаеш ли — отбеляза Флинт, — онова, което каза — че ще си получа заслуженото — беше много забавно. Много, много забавно. — Той докосна пръстите на дясната ръка на Джуниър с върха на излъсканата си черна обувка и пусна евтиния часовник на мъжа на асфалта до тях. — Никой на тази земя не може да ми стори нещо по-лошо от онова, което вече съм преживял. Разбираш ли ме?

— Аххххмолате — съумя да изфъфли Джуниър.

— Бил съм на твое място — продължи Флинт. — Това ме направи по-зъл. Но и по-умен. Онова, което не те убива, те прави по-умен. Вярваш ли на такива поговорки?

— Преееедааамсе — каза мъжът.

— Вземи си часовника. Давай. Вдигни го.

Ръката на Джуниър бавно се затвори около часовника.

— Браво. — Студената усмивка не напусна лицето на Флинт нито за секунда. — А сега да продължим с образоването ти.

Той призова яростта си.

Никак не му беше трудно. Тя се състоеше от ухилени физиономии и груб, подигравателен смях. Носеше му спомени за една лоша вечер на масата за блекджек и за спокойно отправените заплахи на една от акулите в бизнеса, на която дължеше пари. В нея участваше и гласът на Смоутс, който му нареди Десет минути, както и цял един живот на мъчения и горчивина. Яростта направо изригна от Флинт като експлозия. Ръката на Клинт я усети и сви пръсти в юмрук. Флинт си пое въздух, вдигна крак, изпусна рязко въздуха и смаза пръстите на Джуниър с обувката си.

Часовникът се счупи. Същата съдба споходи два от пръстите и палеца на мъжа. Онзи зави от болка, заграчи и се сви на една страна с притисната до гърдите му ръка, в чиято длан се бяха забили стъкълца от часовника.

Флинт отстъпи. Лицето му беше плувнало в пот, а бузите му бяха зачервени. Бяха му необходими няколко секунди, за да успее да проговори и когато го направи, гласът му беше плътен и дрезгав.

— Можеш да разкажеш на полицията за това, ако искаш. — Флинт прибра месинговия бокс в джоба си. — Кажи им, че изрод с три ръце го е направил и виж как ще ти се смеят.

Джуниър продължи да се гърчи. Вниманието му беше другаде.

— Пожелавам ти успех. — Флинт мина покрай мъжа, излезе от алеята и се качи в колата си. Запали двигателя, който изръмжа дрезгаво, и потегли към заложна къща „Зоната на здрача“ на „Стоунър авеню“.

Докато шофираше, стомахът му се сви. Яростта го беше напуснала и бе заменена от срам. Беше жестоко и дребнаво от негова страна да счупи пръстите на този тип; изгуби контрол и постъпи подло. Контролът беше важен за него. Без контрол мъжете слизаха до нивото на животните. Той сложи касета в касетофона и се заслуша в приятния и чист звук на прелюдиите за пиано на Шопен, които бяха сред любимата му музика. Караха го да се сеща за съня си. В него стоеше на красива и хълмиста смарагдовозелена ливада и гледаше към имение от бял камък, с четири комина и с огромен изрисуван прозорец отпред.

Флинт смяташе, че това е домът му, но не знаеше къде се намира.

— Не съм животно. — Гласът му все още беше изпълнен с емоции. — Не съм.

Джуджешката лява ръка неочаквано изникна пред лицето му и удари асо пика в бузата му.

— Стига, копеле — каза Флинт и набута ръката на Клинт обратно там, където ѝ беше мястото.

Заложна къща „Зоната на здрача“ се намираше между „Заемите на чичо Джо“ и ресторант „Малкият Сайгон“. Флинт спря отзад, точно до последен модел „Мерцедес Бенц“, който принадлежеше на Еди Смоутс. На табелката на задната врата на заложната къща пишеше „«Дикси» — гаранции и събирания“. Клинт беше започнал да шава под ризата на Флинт, очевидно огладнял, затова, преди да слезе от колата, той протегна ръка към задната седалка и взе пакет солети „Риц“. Натисна един бутон на тухлената стена до вратата и няколко секунди по-късно се разнесе сърдитият глас на Смоутс.

— Закъсня.

— Дойдох възможно най…

Вратата зажужа, което подсказа на Флинт, че е била електронно отключена. Той влезе вътре, където работеше климатик. Вратата се заключи отново след него; Смоутс държеше много ценни неща тук и като цяло беше предпазлив човек. В малката чакалня имаше няколко пластмасови стола. Офисът на фирмата беше затворил още преди час и нямаше клиенти. Флинт знаеше къде отива — това място му беше познато като ръката на брат му. Прекоси чакалнята и почука на една врата.

— Влизай! — каза Смоутс и Флинт го стори.

Както обикновено, Еди Смоутс седеше в своето мише гнездо насред купчини от документи и папки.

Кабинетът му миришеше на чесън, лук и мазнина — основните съставки на закупената от „Малкият Сайгон“ вечеря в стиропорените кутии и чаши на разхвърляното му бюро. Смоутс тъпчеше лепкаво пиле в голямата си уста. Той имаше зорките и тъмни очи на пор, широкият му скалп беше обръснат и на лицето му се мъдреше сива козя брадичка. Ръцете и раменете му бяха яки и издуваха лаймскозеленото му поло, но и коремът му не беше никак малък. Преди двайсет години Смоутс беше професионален кечист, носеше маска и се представяше с прякора Господин Хикс.

— Ся’й — каза той и осмука пилешкото от една кост.

Флинт седна в единия от двата стола пред бюрото. Зад Смоутс имаше метална врата, която водеше до заложната къща, която също беше негова собственост. На един видимо хлабав рафт до стената бяха наредени шест телевизора, десет видеа и повече от дванайсет усилвателя. Телевизорите бяха пуснати — всеки на различен канал — но звукът им беше намален и не се чуваше.

Смоутс продължи да пирува шумно. Козята му брадичка лъщеше от мазнина. Флинт се отврати от липсата на обноски у шефа си и се загледа в ценната му колекция, която онзи наричаше „моите красоти“. Във висока стъклена витрина бяха изложени мумифицирана котка с две глави, отрязана човешка ръка със седем пръста, която плуваше в буркан с мътна консервираща течност, черепът на бебе с допълнителна дупка в средата на челото си и — най-жестоката шега на природата по мнение на Флинт — препарирана маймуна с трета ръка, която се подаваше от врата ѝ. На рафт над „красотите“ се намираха осем фотоалбума със снимки, които Смоутс колекционираше, за да задоволи тази своя страст, която можеше да се сравнява само с другите му две — правенето на пари и яденето. Мъжът беше ценител на изроди. Другите хора се наслаждаваха на старо вино, красиви картини и скулптури, а той копнееше за гротескови изчадия от плът и кръв. Флинт, който живееше в апартамент в Монро, на сто и шейсет километра източно от Шривпорт, не беше ходил в дома на Смоутс през шестте години, в които работеше за „Дикси“, но научи от един от колегите си, че работодателят му имал цяло мазе със сувенири, събирани цели пет десетилетия от най-различни пътуващи циркове. Нещото, което караше хората да копнеят да зърнат такива причудливи и отвратителни уродливи творения, се беше вкоренило дълбоко в мрачната душа на Смоутс.

Подобно увлечение отвращаваше Флинт, който се считаше за изискан джентълмен. Въпреки това самият той все още щеше да е обект на това ужасно увлечение, ако Смоутс не беше посетил цирковата шатра, която насред други атракции рекламираше Флинт и Клинт — Две в едно. Смоутс му плати, за да го заведе в едно фотографско студио, където да го снима без риза за поредица от снимки, които вероятно бяха намерили своето място сред другите в албумите. Флинт не изгаряше от желание да ги разгледа, тъй като беше виждал достатъчно изроди на живо, за да му държи влага до края на живота му.

— Спечели или загуби? — попита Смоутс, без да вдига очи от пилето с чесън.

— Спечелих.

— Колко?

— Около триста и петдесет.

— Браво. Радвам се, когато побеждаваш, Флинт. Когато ти си щастлив и аз съм щастлив. Щастлив си, нали?

— Да — отвърна мрачно мъжът.

— Искам момчетата ми да са щастливи. — Смоутс млъкна и огледа чинията с кости за някое останало парче месо. — Не обичам обаче да закъсняват. Десет минути не са петнайсет. Да не би да имаш нужда от нов часовник?

— Не. — Ръката на Клинт се подаде от предната част на ризата на Флинт и започна да драска и гъделичка брадичката му. Мъжът извади една солета от кутията и я даде на пръстите. Ръката веднага се скри и изпод ризата на Флинт се разнесе хрупане.

Смоутс избута чинията настрани с лъщящите си от мазнина пръсти. Очите му бяха засияли трескаво.

— Откопчай си ризата — нареди той. — Искам да го гледам, докато се храни.

Колкото и да му беше неприятно, Флинт се подчини. Смоутс беше човекът с портфейла и не толерираше неподчинение от страна на „момчетата“ си. Той разкопча ризата и осигури на работодателя си добра видимост към тънката джуджешка ръка, която започваше от лакътя точно под слънчевия му сплит.

— Нахрани го — каза Смоутс.

Флинт извади солета от кутията. Почувства как меките кости на брат му се движат бавно в него и притискат органите му. Клинт подуши солетата и ръката му я затърси, но Флинт я насочи към образуванието с размерите на юмрук, което се подаваше от дясната му страна. Смоутс се беше навел напред и наблюдаваше с огромен интерес. Образуванието беше също толкова бяло като ръката, нямаше косми, нито очи, но пък разполагаше с ноздри, уши като малки мидени черупки и тънки устни. С приближаването на солетата устните се отвориха с мек и мляскащ звук и разкриха малки остри зъби и език, който можеше да принадлежи на котенце. Устата лапна солетата и зъбите заработиха. Флинт си дръпна ръката, за да не бъде ухапан. Понякога Клинт се вълнуваше прекалено много по време на хранене.

— Невероятно. — На лицето на Смоутс плуваше замечтана усмивка. — Нямам представа как са ви се оплели кабелите, но са се оплели много сериозно, нали?

Флинт закопча ризата си, като остави копчето по средата разкопчано, както правеше винаги. Лицето му беше лишено от емоции.

— Защо ме повика?

— Виж това. — Смоутс взе дистанционно от бюрото си, натисна едно от копчетата му с големия си мазен палец и едно от видеата заработи. За няколко секунди на един от екраните се появиха „снежинки“, които бяха заменени от красива чернокоса журналистка. Тя говореше на микрофон, а зад нея имаше полицейска кола и скупчени пред въртящите се врати на някаква сграда хора. Смоутс използва второ дистанционно, за да увеличи звука.

— … този следобед. Според полицията става въпрос за постъпка на отчаян и разстроен мъж — каза журналистката. — Емъри Бланчард, управителят на кредитния отдел на Първа търговска банка, е починал в линейката на път за болница „Ол Сейнтс“. Само допреди миг тук беше Клифтън Лайлс, президентът на банката, който даде изявление.

Картината се смени. Един намръщен мъж с бяла коса стоеше пред сградата, а в лицето му беше навряна гора от микрофони.

— Искам да ви уверя, че нямаме намерение да стоим със скръстени ръце и да оставим ненаказано подобно безчинство — каза Лайлс. — Обявявам награда от петнайсет хиляди долара за залавянето на Ламбърт. — Мъжът вдигна ръка, за да предотврати крясъците на журналистите. — Не, няма да отговарям на въпроси. По-късно ще дам пълно изявление за пресата. Надявам се и се моля този човек да бъде заловен, преди да е убил още някого. Много ви благодаря.

На екрана отново се появи журналистката.

— Това беше Клифтън Лайлс, президентът на Първа търговска банка. Както виждате зад мен, на мястото все още има сериозна активност от страна на полицията, която продължава да…

Картината застина. Смоутс намали звука.

— Лудият шибаняк е влязъл в банката и е застрелял Бланчард. Изгубил е контрол, защото са искали да му отнемат пикапа. Готов ли си да го заловиш и докараш при мен?

Флинт хранеше Клинт, докато гледаше записа. Сега и той лапна една солета и остави пръстите на брат си да опипват въздуха през отвора в ризата му.

— Винаги съм готов — отвърна той.

— Така си и помислих. Обадиха ми се. — Смоутс имаше човек в полицията, който му осигуряваше всичката необходима информация срещу заплащане. — Трябва да действаш бързо. Личното ми мнение е, че нямаш голям шанс да го заловиш. Всяка кука в щата ще го погне. Но тъй като няма други оферти на масата, можеш да се пробваш. — Той драсна клечка кибрит и запали пура, която стисна между зъбите си. Отпусна се на стола си и издиша дим към тавана. — Ще ти дам шанс да изведеш новия ми човек на тренировъчна обиколка.

— Нов човек? Какъв нов човек?

— Онзи, когото смятам да наема. Казва се Айсли. Дойде да ме види този следобед. Има потенциал, но още е зелен. Искам да разбера от какво е направен.

— Работим сами — отвърна Флинт.

— Айсли е отседнал в мотел „Олд Плантейшън“ до летището. — Смоутс потърси бележника си на разхвърляното бюро. — В двайсет и трета стая — съобщи, когато го намери.

— Работим сами — повтори Флинт, малко по-силно този път.

— Аха. Може и така да е, но сега искам да вземете с вас Айсли.

Мъжът с три ръце се помести неудобно в стола си. Налегна го ужас.

— Не поз… не позволявам на никого да се качва в колата ми.

— Ебаваш ли се с мен? — Смоутс се намръщи зад бюрото си и физиономията му определено не представляваше приятна картинка. — Виждал съм таратайката ти. Няма нищо специално в нея.

— Знам, но… Не качвам кой да е в нея.

— Е, Айсли не е негър, ако това те тревожи.

— Не, не е заради това. Просто… двамата с Клинт… предпочитаме да работим сами.

— Да, вече го спомена, но ти си избраникът. Били Лий работи по задача в Арканзас, Дуейн все още е болен от грип, а не съм чувал Вейката от две седмици. Предполагам, че се е върнал в цирка, така че се нуждаем от свежа кръв наоколо. Може би Айсли ще се впише сред нас.

Флинт се задави. Той живееше сам — ако човек, чийто брат беше хванат в капан в тялото му поради някаква зловеща грешка в гените им, можеше да бъда наистина сам — и предпочиташе да си остане така. Ако му се наложеше да прекарва дълго време с някого, вероятно щеше да полудее.

— Какво му има?

— На кого?

— На този Айсли — отвърна Флинт, като говореше бавно и внимателно. — Трябва да му има нещо или нямаше да искаш да го наемеш.

Смоутс си дръпна от пурата и изтърси пепелта ѝ на пода.

— Допада ми характерът му — отговори най-накрая той. — Напомня ми за един приятел, за когото имах много високо мнение.

— Но е изрод, нали? Ти не наемаш други, само изроди.

— Това не е точно така. Наемам… — Смоутс млъкна за да помисли. — … специални таланти. Хора, които ме впечатляват поради една или друга причина. Вземи Били Лий например. Не е нужно да обелва дори дума, просто си стои и си мълчи, и успява да си свърши работата. Не съм ли прав?

Флинт не отговори. Били Лий Клагенс беше двуметров чернокож мъж, който беше прекарал доста време в пътуващото цирково представление с изроди под името Попай. Клагенс имаше изключително страшно лице. Той можеше просто да стои и да те гледа, като единственото нещо, което мърдаше, бяха очите му, които едва не излизаха от очните си дъна, бавно избутвани от кръвното му налягане. Когато хората, които Клагенс преследваше, се сблъскваха с тази гледка, тя ги хипнотизираше, както потрепващата качулка на кобра хипнотизира зайците… и след това той ги пръскаше с лютив спрей в очите, слагаше им белезници и работата беше свършена. Чернокожият мъж работеше за Смоутс повече от десет години и беше обяснил на Флинт някои неща.

— Айсли има специален талант, ако това питаш. — От пролуката между предните зъби на собственика на заложната къща се изниза тънка струйка дим. — Той е изключително разговорлив. Може да накара и шибания сфинкс да говори. Знае как да обработва хората. Бил е в шоубизнеса.

— Нима това не се отнася за всички ни? — попита Флинт.

— Да, но Айсли има дар слово. Двамата ще сте чудесен екип.

— Ще го изведа на тренировъчна обиколка, но няма да сформирам екип с него. Или пък с някой друг.

— Добре, добре. — Смоутс се ухили, но усмивката му беше някак подигравателна. — Флинт, трябва да се отпуснеш, момко! Ако се справиш с проблемите си с общуването, ще си много по-щаст… — Заровеният под папките телефон иззвъня и собственикът на заложната къща вдигна слушалката. — „Дикси“ — гаранции и събира… Е, доста се позабави, не мислиш ли? Казвай каквото имаш. — Той подхвърли на Флинт бележника си и химикал. — Даниъл Луис Ламбърт… ветеран от Виетнам… безработен дърводелец… — Смоутс издуха дим през носа си. — Мамка му, човече, дай ми нещо, което мога да използвам! — Той се заслуша. Пурата беше увиснала комично от устата му. — Ченгетата смятат, че е напуснал града. Въоръжен и опасен. Бивша съпруга и син в Александрия. Какъв е адресът? — Предаде го на Флинт, който го записа. — Няма ли други роднини в щата? Копеленцата ще го причакат в Александрия, нали? По дяволите, ще го заловят още преди да изпратя момчето си. Въпреки това ми дай номера и описанието на пикапа му, може пък да извадим късмет. — Флинт записа и тази информация. — Как изглежда Ламбърт? — Въпросът получи отговор, който също беше записан в бележника. — Нещо друго? Добре тогава. Да, да, ще си получиш парите тази седмица. Ако чуеш, че са заловили Ламбърт, веднага ми се обади. Ще съм си у дома. Да, и на теб. — Смоутс затвори. — Ченгетата смятат, че е тръгнал към Александрия. За всеки случай ще завардят къщата.

— Май нямам никакъв шанс да го заловя. — Флинт откъсна страницата от бележника и я сгъна. — Ще има прекалено много ченгета.

— Струва си да опиташ. Петнайсет хилки не са никак малко. Ако извадиш късмет, може да го заловиш, преди да е стигнал до къщата.

— Щях да се съглася с теб, ако не ми се налагаше да мъкна товар.

Смоутс си дръпна от пурата си и изпусна малко неравно кръгче дим, което се понесе към тавана.

— Флинт — започна той, — с мен си от колко, шест години, или вече станаха седем? Ти си един от най-добрите следотърсачи, с които съм работил. Умен си и обмисляш нещата. Но имаш проблем с държанието, момко. Забравяш кой те спаси от онзи пътуващ цирк и кой ти плаща сметките.

— Не, не е вярно — отвърна хладно Флинт. — Ти не би ми позволил да забравя.

Смоутс помълча няколко секунди, през които гледа служителя си през димната завеса.

— Писна ли ти от тази работа? — попита той. — Ако е така, можеш да се откажеш по всяко време. Върви си намери нещо друго. Няма да те спирам.

Устата на Флинт пресъхна. Успя да издържи надменния поглед на Смоутс, колкото можеше, но накрая отмести очи.

— Щом работиш за мен, ще следваш моите заповеди — продължи собственикът на заложната къща. — Ако правиш каквото ти кажа, ще получиш заплата. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — съумя да отвърне Флинт.

— Може би ще успееш да хванеш Ламбърт, може и да не успееш. Смятам, че Айсли има потенциал и искам да разбера от какво е направен. Единственият начин това да стане е като го пратя да работи с някой, а аз казвам, че този някой си ти. Така че върви да го вземеш и хващайте пътя. Пилееш ми времето и парите.

Флинт взе кутията със солети и стана. Избута ръката на брат си под ризата и я задържа там. Вече нахранен, Клинт щеше да заспи след броени минути. През повечето време брат му спеше или ядеше. Флинт погледна маймуната с три ръце във високата витрина и същият прилив на гняв, който го накара да счупи пръстите на Джуниър по-рано, едва не го заля и сега.

— Ще звънна на Айсли, за да му кажа, че си тръгнал към него — каза Смоутс. — Обади ми се от мотела.

Не съм животно, помисли си Флинт. Лицето му почервеня. Костите на Клинт се размърдаха в тялото му като човек, хванат в капана на много лош кошмар.

— Няма да стигнеш далеч, ако стоиш като истукан — прикани го Смоутс.

Флинт се извърна от маймуната с три ръце и плешивия мъж зад бюрото. Когато вратата се затвори, собственикът на заложната къща се изкикоти грубо. Коремът му се разтресе. Той загаси пурата си в мазната чиния с костите и тя изсъска в нея. Смехът му се усили.

Флинт Мърто беше на път да се срещне с Пелвис.