Безумие

23. Кръстосани кости

Силен шум извади Ардън от бавния поток на съня. Тя погледна през прозореца. Все още беше тъмно. Какъв беше този шум? Бе по-силен и по-настоятелен от работещите наблизо машини. Бяха ѝ необходими още няколко секунди — главата ѝ все още беше замаяна — за да осъзнае, че има някой на предната врата.

— Ардън! Отвори! Аз съм!

Гласът беше на Дан. Тя стана бавно, но самото движение беше истинско мъчение за схванатите ѝ мускули. Вече права, ѝ се наложи да изчака известно време, докато стаята спре да се върти.

— Почакай! — провикна се Ардън и се затътри към вратата, след което използва същите схванати мускули, за да избута дивана на една страна. Най-накрая отключи и Дан влезе.

Лицето му беше плувнало в пот, а погледът му бе налудничав.

— Какво има? — попита тя. — Мислех си, че ловците на глави са те пипнали…

— Няма ги. Дойдоха някакви хора и ги отведоха.

— Отведоха ги? Къде?

— Не знам. Ще ги водят някъде с някаква лодка. Бяха четирима. Не съм виждал подобна огнева мощ от Нам насам.

— Какво?

— Четиримата мъже. Смятах, че ще ги застрелят на място, но после видяха ръката на Мърто… Имам предвид ръката на брат му.

— За какво говориш?

Дан знаеше, че звучи като луд човек. Трябваше да се успокои, да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. Допря пръсти в слепоочията си.

— Четирима мъже нахлула в хижата ни и ги отведоха. Не знам къде, но шефът им каза нещо за разходка с лодка. Всички бяха въоръжени. — Тъкмо щеше да ѝ разкаже за малката тайна на Мърто, но реши, че не е готова. — Мен не ме искаха, бяха дошли за Мърто и Айсли. — Дан погледна часовника си. Пет и тринайсет. — Хайде, трябва да кажем на някого за това!

— Почакай малко — спря го Ардън. — Почакай. — Тя затвори очи и след миг ги отвори отново в опит да прочисти паяжините в главата си. Дан забеляза, че сънят беше помогнал на погледа ѝ да се избистри, а родилният ѝ белег отново си бе сменил цвета на тъмнолилаво със синкав оттенък, подобно на грубата кожа на хамелеон. — Ловците на глави ги няма, така ли?

— Да.

— В такъв случай… си свободен, нали? — Ардън прокара ръка през немирните къдрици на косата си. Пръстите ѝ намериха мястото, на което се беше ударила в таблото на колата — то я болеше и кръвта бе станала на коричка. — Те се опитаха да ти навредят — на теб и на мен. Защо ти пука за тях?

Въпросът беше много добър. Навярно не трябваше да му пука. Навярно трябваше да продължи, все едно Мърто и Айсли не съществуваха. Не знаеше какво може да направи. Най-вероятно нищо. Но поне можеше да каже на някого. Бърт в бара имаше радиотелефон. Там трябваше да отиде.

— Те просто си вършеха работата — каза Дан — по най-добрия възможен начин. Вече причиних смъртта на двама души, така че няма да си намеря място, ако знам, че заради мен ще умрат още двама. — Той се обърна към вратата. — Отивам в бара.

— Почакай — спря го Ардън. Дан беше прав и тя се засрами от дребнавостта си. Ловците на глави наистина искаха да го отведат, преди да ѝ помогне да намери Сияйното момиче, но беше време да започне да мисли трезво. — Дай ми минутка. — Младата жена се върна в стаята, в която спеше, и прибра петте пластмасови коня в розовата кесийка. Обърна се и видя Дан на прага на вратата. Той я видя какво крие в кесийката и си спомни, че му беше разказала за конете, за които се бе грижила в ранчото. Сети се за онова, което му каза в мотел „Добра почивка“, за работата си за онази музикална банда, в която участваше нехранимайкото Джоуи — „Ханой Джейнс“. Някой трябваше да се държи отговорно.

В този момент Дан си помисли, че е разбрал нещо повече за Ардън. На нея ѝ идваше отвътре да бъде отговорна, да храни и да се грижи за старите прегърбени коне, да наглежда банда пияни и безотговорни хлапета и да предлага помощ на човек, за когото знае, че е издирван убиец. Джоуи постоянно повтаряше, че съм си объркала професията, че е трябвало да стана медицинска сестра.

Конете, осъзна Дан, вероятно ѝ напомняха за онзи период от живота ѝ, в който се е грижила за нещо и е била необходима. Сърцето му се сви, защото му стана ясно колко самотна се чувства тя и как отчаяно търси място, на което да принадлежи. Той се извърна.

— Не се смей — каза му Ардън, когато стегна връвчиците на кесийката, за да я затвори.

— Не се смея. Готова ли си?

Отговори му, че е, и двамата излязоха от хижата. На небето догаряха последните звезди в задушната жега навън, а на изток се появяваха първите лилави петна. Бяха им необходими шест-седем минути, за да си проправят път по дъсчените пътеки покрай дървените сгради до бара. Като се изключеше шумът от генераторите и постоянното помпане на нефтените платформи, Сейнт Насти беше утихнал. Няколко мъже все още бяха в билярдната зала, но навън беше пусто. Слабите лампи на бара не бяха изгасени и когато Дан влезе през летящите врати с формата на прилепови криле, веднага видя Бърт, който отново пушеше угарка от пура и метеше дървения под. Масите бяха избутани до стените. Зад бара друг мъж сапунисваше в метална мивка халбите и ги изплакваше с гореща вода.

— Добро утро — поздрави Бърт, но продължи да си върши работата. — Ако искате закуска, трябва да отидете в столовата в Общежитие 2. Започва работа в пет и трийсет.

— Да, ако обичате яйца на прах и наденички от гадно пуешко месо — обади се мъжът зад бара.

— Тези хора са със Сесил — обясни Бърт на колегата си. — Трябваше да го чуеш как свиреше на това…

— Четирима мъже нахлуха в хижата ни — прекъсна го Дан. — Преди около двайсет минути. Всичките бяха въоръжени и отведоха Мърто и Айсли.

Бърт спря да мете пода, а другият мъж ги изгледа през вдигащата се от мивката пара.

— Шефът им се казва Док. Косата му е вързана на конска опашка. Не знам за какво беше всичко, но мисля, че трябва да се обадим на някого.

Бърт задъвка замислено пурата си.

— Мога ли да те питам нещо, господине? В какво, по дяволите, сте се забъркали? — Вдигна ръка, като че ли да му покаже, че не желае да получи отговор. — Почакай, забрави. Май не искам да знам.

— Помислих си, че можеш да се обадиш на някого по радиотелефона си. На властите, имам предвид.

— Ха! — Бърт изгледа другия мъж. — Вика да се обадим на властите, Джес! Личи си, че не е тукашен, нали?

— Сигурно е от Ню Йорк — отвърна мъжът на име Джес и отново се зае с миенето на халбите.

— Рейнджърът на нашия район ни проверяваше от време на време. — Бърт се облегна на метлата си. — Намериха лодката му в езерото Тамбур. От него обаче няма и следа. Никога няма да го намерят.

— Да, заминал е на юг — каза Джес.

Дан го изгледа остро.

— Какво каза?

— Заминал е на юг.22 Каджунски израз, който означава, че е умрял.

— Разбираш ли… — Бърт извади пурата от устата си. — Как каза, че ти е името?

— Дан.

— Разбираш ли, Дан, така стоят нещата — отваряш някоя карта на страната и намираш нашето тресавище, което изглежда, че е част от САЩ, нали? Е, картата лъже. Това тук е един отделен свят със свой език, своя индустрия, свои… Е, не бих ги нарекъл точно закони. По-скоро правила. Да, правила. Първото е, че ако не се месиш в работата на другите и те не се месят в твоята. Животът тук не е лесен, нито пък е лесно да си намериш работа…

— На мен ли го казваш — измърмори Джес.

— … така че правиш каквото е необходимо, за да оцелееш. Не мътиш водата. Не крадеш лодките на другите и не плюеш в супата им. Просто живееш и не пречиш на останалите да го правят. Разбираш ли какво ти говоря, Дан?

— Така мисля. Казваш, че не искаш да се обадиш на властите?

— Това е едното. Другото е, че докато властите дойдат — с лодка от Гранд Айл — онези двамата ще са мъртви. И това ще е много жалко, защото Сесил има голям талант. — Бърт лапна отново пурата, дръпна си от нея и продължи да мете.

— Няма ли някой тук, който да може да помогне? Някой полицай?

— Разполагаме с така наречените миротворци — отговори Джес. — Компанията им плаща допълнително за работата им. Те са петима здравеняци, които ще те отведат зад някой склад и ще те спукат от бой.

— Аха — съгласи се с кимане Бърт. — Миротворците се грижат никой да не краде и подобни неща. Но ти казвам, Дан, че дори те няма да искат да имат нищо общо с приятелчетата, с които си се сблъскал.

— Знаеш ли кои са?

— Аха. — Барманът погледна Ардън, която стоеше зад Дан. — Все още ли искаш да се срещнеш с Малкия влак?

— Да.

— Ще съм готов след няколко минути. — Бърт замете фасове от цигари и други боклуци в една лопатка и ги изсипа в чувал за боклук. — А ти реши ли дали ще дойдеш с нас? — Въпросът беше към Дан.

Ветеранът усети погледа на Ардън върху себе си.

— Да — отговори той. — Аз също ще дойда.

— Ще закусите ли първо?

— Искам да тръгнем колкото се може по-скоро — отвърна младата жена.

— Добре тогава. Нека видя какво имам тук. — Бърт отиде зад бара. — В кафеварката е останало малко кафе, но предполагам, че ще ви изстърже езиците. А, ето. Какво ще кажете за тези? — Той извади две шоколадови десертчета и два малки пакета чипс. — Искате ли нещо за пиене? Платихте си за хижите, така че аз черпя.

— Ще пробвам кафето — отвърна Дан, а Ардън поиска кутийка „Севън Ъп“. Бърт им занесе десертчетата и чипса, след което се върна, за да вземе напитките. Дан все още беше замаян от случилото се и не можеше да го забрави. — Онези мъже. Знаеш ли кои са?

— Чувал съм за тях. Никога не съм ги виждал лично. Но и не искам. — От студената кафеварка потече черно и мазно кафе, което Бърт напълни в кафява глинена чаша.

— Кои са те?

— Хора, за които е по-добре да не се говори. — Барманът им занесе кафето и кутийката „Севън Ъп“.

— Адски си прав. — Джес беше започнал да подсушава халбите. — Има много уши в стените наоколо.

Дан отпи от кафето и се зачуди дали на дъното на кафеварката няма тиня от тресавището; това чудо беше по-силно от високооктановото кафе на Дона Лий и му помогна да се ободри. Спомни си как едрият мъж удари с юмрук Айсли в устата и неприятния звук, който се чу. Спомни си капките кръв по пода. Нищо няма да изпълзи и да те пипне, докато е светло, беше казал Мърто на Айсли.

Но Мърто сгреши.

Дан се зачуди какво ли беше да имаш подаваща се от гърдите допълнителна ръка и израснала от едната страна на тялото ти бебешка глава. Това определено се бе отразило на Флинт. Може би го беше направило лош и кисел. Какъв ли живот водеше? Самата гледка беше накарала Дан да се опули. Той ще иска да види това, нали?, беше казал Док на Монти. Много ще се зарадва.

За кого говореше престъпникът?

Дан изяде първо чипса, а после и десертчето, докато отпиваше от кафето си. Коремът му се беше свил. Айсли му изглеждаше добър човек. Беше малко странен, да, но иначе беше наред. Мърто беше професионалист, който си вършеше работата. Нямаше нищо лично в отношението му. Петнайсет хиляди долара бяха много пари. По дяволите, ако самият той беше ловец на глави, също щеше да иска да вземе наградата.

Дан вече беше причинил смъртта на двама невинни и още двама бяха на път да умрат заради него. Беше истинско мъчение да гледа как Емъри Бланчард умира, защото той беше човекът, дръпнал спусъка. Сега това чувство го удари с пълна сила. Не можеше да се примири с мисълта, че Мърто и Айсли бяха някъде в мрака и чакаха да бъдат пребити или застреляни.

Какво можеше да направи по въпроса?

Да забрави за тях? Просто да ги зареже?

Ако го стореше, как, за бога, щеше да се нарече отново мъж?

— Готов съм — каза Бърт. — Лодката ми е на дока.

В алуминиевия моторен скиф имаше място за трима, а на четвъртия щеше да му се наложи да яхне мотора, който беше марка „Евънруд“.

— Хвърли въжетата вътре. — Бърт даваше насоки на Дан, докато палеше мотора.

След малко потеглиха. Набраха скорост и продължиха по канала покрай друг склад и някакъв район, където имаше няколко екскаватора и плаващи кранове. Въздухът миришеше на петрол и ръжда, а светлината ставаше лавандуловосива, докато слънцето изгряваше. Ардън седна в предната част на моторния скиф с леко приведено напред тяло, тръпнеща в очакване. Топлият вятър развяваше косата ѝ. Дан я гледаше как мачка кесийката. След няколко минути погледна назад и видя нефтените платформи на Сейнт Насти да се смаляват на фона на виолетовото небе. Погледна отново напред към онова, което ги очакваше.

Скифът ръмжеше през тъмнокафявата пенеста вода. От двете страни на канала имаше полупотопени дървета и растителност от най-различен вид — зелени листа, тънък като дантела мъх, вретеновидна тръстика, подобни на перки на вентилатор листа и остра като бръснач трева. На места най-различни червени, жълти и лилави цветя бяха разтворили венчелистчетата си насред плетеница от тръни и острите листа на ниски палми. Бърт потупа Дан по рамото и му посочи вдясно, където дълъг около метър и двайсет алигатор се беше разположил на паднало изгнило дърво с премазана бяла чапла в устата.

С отдалечаването си от Сейнт Насти оставяха зад гърба си и миризмата на суров петрол и машини. Слънцето беше започнало да хвърля златистата си светлина над водата и през гъстия клонак, а безоблачното небе сменяше цвета си от сив на светлосин. Дан усещаше засилващата се влажна жега и избиващата по тялото му пот. От време на време минаваха покрай разклонения за други, по-тесни канали, повечето от които бяха задушени от блатна трева и водна леща.

Дан усети сладката миризма на диви орлови нокти, примесена със земния аромат на загнила растителност. Излязоха от един завой точно навреме, за да видят десетина бели чапли да прелитат ниско над водата, след което се изгубиха сред дърветата. Слънчевата светлина се усилваше и се отразяваше по водната повърхност с цвят на чай, а ранната жега обещаваше горещ ад още преди да е станало девет часа.

Бърт зави по един канал, който започваше от лявата страна на главния. Изминаха около петдесетина метра, когато Ардън забеляза част от дъска, закована за едно дърво, на която бяха грубо нарисувани с бяла боя череп и кости. Младата жена привлече вниманието на бармана и му показа знака, но той само кимна. По-нататък в тресавището попаднаха на друга закована за дърво табела с череп и кости, този път нарисувани с червена боя.

— Малкия влак не обича особено хората! — обърна се Бърт към Дан, като надвика рева на мотора. — Но няма проблем! Той ми има доверие, така че няма от какво да се тревожите!

Зелените стени на тресавището започнаха да се затварят. Клоните на дърветата се сплитаха на десетина метра над главите им и пречупваха светлината, като я превръщаха в жълти снопове. Бърт намали скоростта им наполовина и преодоля нов завой, където покритите с мъх стволове на дърветата бяха с обиколка колкото гумата на трактор. Точно пред тях, в един спокоен и тих малък залив, се намираше къщата на Малкия влак.

Технически погледнато беше къща-лодка, но лозите и мъхът, които бяха израснали по тъмнозелените ѝ страни подобно на пръсти, опитващи се да я стиснат, подсказваха, че не е била местена от много години. Верандата ѝ беше закрита и се подаваше над водата, а отгоре разполагаше с комин за печка. До къщата-лодка имаше къс кей, покрит с ламарина, на който се намираха шест ръждясали варела, стара вана, преса за изцеждане на пране и най-различни други части от неразпознаваеми машини. От другата страна на кея имаше закрита плаваща постройка, дълга петнайсет метра и висока четири метра и полова, която също беше боядисана в зелено, а по страните и покрива ѝ бяха плъзнали лози. Дан видя пролуката между две врати в края на постройката и си помисли, че вероятно вътре е прибрана лодка.

— Ще насоча моторницата към кея, но трябва да се качиш на него и да ни завържеш — каза Бърт и изключи мотора, а Дан кимна.

Когато се доближиха достатъчно, ветеранът се изправи, запази равновесие и се качи на кея. Бърт му хвърли хванатото за кърмата въже и той го завърза за един от дървените стълбове, които поддържаха покрива. Дан хвана дланта на Ардън, за да ѝ помогне да слезе от моторницата, и усети, че пулсът ѝ се е ускорил. Очите ѝ отново бяха заблестели трескаво и родилният ѝ белег бе станал почти кървавочервен.

— Хей, Малък влак! — провикна се Бърт към къщата-лодка. — Идват ти гости!

Не последва отговор. В клоните на дърветата пееха птици, а една риба неочаквано изскочи от водата в малкия залив — беше сребриста на цвят — и се пльосна обратно в нея.

— Хей, Влак! — опита отново барманът, който стоеше на кея и не смееше да пристъпи без покана на покритото с изкуствена трева мостче, което го свързваше с дома на Малкия влак. — Бърт Дънбро е! Идваме да поговорим с теб!

— Тебе те виждам кой си, пияницо — избоботи един груб глас с тежък акцент зад прозореца на верандата. — Те кои са?

— Кажете му — прикани ги тихичко Бърт.

— Казвам се Дан Ламбърт. — Дан забеляза фигурата зад прозореца — размазаното ѝ лице, — но нищо повече. — Това е Ардън Халидей.

Тишина. Дан имаше чувството, че мъжът разглежда родилния белег на младата жена.

Ардън имаше същото чувство. Дясната ѝ ръка беше стиснала здраво розовата кесийка, а сърцето ѝ биеше като лудо.

— Нуждая се от помощта ви — обясни тя.

— Помощ — повтори мъжът. — Каква точно помощ?

— Аз… опитвам се да намеря някого. — Устата ѝ беше толкова пресъхнала, че едва успяваше да говори. — Жена, която наричат Сияйното момиче.

Настъпи нова продължителна тишина за Дан и Бърт, а Ардън едва не беше оглушала от ударите на сърцето си.

Барманът прочисти гърлото си.

— Едно от по-старите момичета в бара ѝ каза, че Сияйното момиче е живяла в някаква църква на Гоут Айлънд. Била погребана там. Аз ѝ казах, че съм ходил на лов на острова и че там не живее никой, нито някога е живял, поне доколкото знам.

Малкия влак не проговори.

— Какво ще кажеш? — попита Бърт. — Някой живял ли е някога на Гоут Айлънд?

— Non — разнесе се отговорът.

Ардън потръпна.

— И аз това ѝ казах. Обясних ѝ, че ти ще знаеш, ако някой е живял там. Ей, слушай, искам да ти поръчам петдесет килограма сом и двайсет и пет килограма костенурка. Какво можеш да ми доставиш до следващия вторник?

— Сияйното момиче — каза мъжът и по гърба на Ардън полазиха ледени тръпки. — Нея търсиш значи, а?

— Точно така. Опитвам се да я намеря, защото…

— Моите две очи не лъжат ме още. Идваш откъде?

— А?

— Иска да знае откъде си — помогна Бърт.

— Тексас. От Форт Уърт съм аз — отговори младата жена, като несъзнателно заговори на каджунския жаргон на Малкия влак.

— Маааалеее! — отвърна той. — Толкова отдалеч, явно много вярваш, а?

— Наистина вярвам.

— В каквото вярваш, грешно е.

Ардън потръпна отново. Пръстите ѝ бяха побелели от стискане на кесийката.

— Сияйното момиче на Гоут Айлънд non — продължи Малкия влак. — Църква там нямало е никога. За която я мислиш, тя не е.

— Почакай — намеси се Дан. — Да не би да казваш… че наистина има Сияйно момиче?

— Казвам oui. Казвам също non. Не е онази, която това момиче от Тексейс дошло е да намери.

— Къде е тя? — Някаква буца заседна в гърлото на Ардън. — Моля ви. Можете ли да ме заведете при нея?

Не последва отговор. Тя и Дан забелязаха, че размазаното лице вече не е на прозореца.

Една врата на верандата изскърца, отвори се и Малкия влак излезе при тях.