Безумие

24. Слонове и тигри

Дрезгавият глас, който чуха през прозореца, ги накара да си представят двуметров Голиат. Малкия влак обаче се оказа малко над метър и шейсет и пет, само с десетина сантиметра по-висок от Ардън. Но очевидно имаше силата на гигант, защото според Дан набитото му, мускулесто тяло тежеше поне седемдесет и пет килограма. Избеляла тениска в цвят каки покриваше големите му гърди, а под скъсените с ножица кафяви панталони се подаваха износени тъмносини маратонки без връзки. Предмишниците му изглеждаха достатъчно корави, за да може да забива пирони с тях. Слънцето в тресавището беше изпекло кожата му до цвета на стара тухла и тя изглеждаше също толкова груба. На лицето му беше избила тридневна сребриста четина, а косата по кафявия му скалп приличаше на дървени стърготини. Под дълбоките бръчки на челото му имаше чифт ясни, сиви очи, които бяха насочени към Ардън със сила, която едва не я накара да отстъпи крачка назад.

— Влизайте всички — покани ги Малкия влак.

Дан мина пръв по покритото с изкуствена трева мостче, последван от Ардън и Бърт. Домакинът влезе в къщата-лодка.

Те прекосиха верандата и влязоха в стая с дъбова ламперия по стените и дъбови греди по цялото протежение на тавана. На пода беше сложен овехтял червен килим, който веднага събуди спомените на Дан — шарката му представляваше биещи се слонове и тигри и той приличаше на един от хилядите, които предлагаха на сергиите си уличните търговци в Сайгон. Мебелировката също беше с ориенталски — може би виетнамски? — мотиви — два красиви стола от ясен, бамбукова маса с черна метална табла отгоре ѝ, газена лампа с абажур от оризова хартия и плетено татами23, което беше чинно сгънато в ъгъла. На втора бамбукова маса до рафт с книги с твърди и меки корици бяха сложени късовълново радио и микрофон. Помещението беше свързано с малка кухня, в която от куки висяха тигани и тенджери.

— Моето местенце — каза Малкия влак. — Добре дошли в него.

Дан беше изумен от чистотата и порядъка в къщата-лодка. Тук също се усещаше неотменната миризма на тресавището, да, но не беше толкова неприятна. В черния метален поднос на първата бамбукова маса бяха сложени три гладки бели камъка, парчета изсушена тръстика и няколко крехки на вид кости, които вероятно някога са принадлежали на риба, птица или влечуго. На една от стените бяха закачени най-различни неща — голямо и кръгло гнездо на стършели, изваяни от вятъра и избелели парчета дърво, кехлибарена на цвят змийска кожа и цял скелет на птица с разперени криле. Дан напълно се увери в онова, което беше заподозрял, когато видя поредицата от рамкирани снимки на стената над късовълновото радио. Стъпи на сайгонския килим, за да ги разгледа по-добре. Снимките бяха на екипаж на лодка, на разгърдени млади мъже със стоманени каски, които се хилеха и показваха средни пръсти от постовете си зад .50-калиброви картечници и 81-милиметрови минохвъргачки. Имаше снимки на кална кафява река, на ярките нощни светлини на Сайгон и на красива виетнамка, която беше на около шестнайсет-седемнайсет години, усмихваше се и показваше буквата V с два пръста — знака на мира — пред фотоапарата.

— Аз бях морски пехотинец. Трета пехотна дивизия. Ти къде си служил?

— Военноморския флот — отвърна без капка колебание Малкия влак. — Радарен техник първи клас, от Бързите лодки.

— Тези снимки на твоята лодка ли са? — Дан знаеше, че патрулите на така наречените Бързи лодки бяха видели ада в тесните водоеми на Нам и Камбоджа.

— Баш на нея.

— Екипът ти оживя ли?

— Само аз и онзи приятел на минохвъргачката. В нощта на седемнайсети май 1970, на опъната през реката верига попаднахме. „Черните пижами“ дебнеха на брега, а? Удариха ни с ракети. С надупчен от шрапнелите гръб, хвърлих се във водата.

— Не си ми казвал, че си бил във В’етнам, Малък влак! — каза Бърт.

Домакинът изпепели с поглед бармана.

— Не си питал! Bon ami, казвал съм хиляди пъти, наричай ме Влака.

— О, добре. Разбира се. Влака да е. — Бърт сви рамене и се усмихна нервно на Ардън.

— Моля ви — каза нетърпеливо младата жена. — Да се върнем на Сияйното момиче. Знаете ли къде е тя?

Влака кимна.

— Знам.

— Не ми казвайте, че знаете къде е гробът ѝ. Моля ви, кажете ми, че е жива.

— За теб тогава — oui, жива е.

— О, господи. — От очите на Ардън бликнаха сълзи. — О, господи. Не знаете колко… не знаете колко много исках да чуя това.

— За кого говориш, Влак? — Бърт се намръщи. — Не съм чувал за никаква жена, която наричат Сияйното момиче.

— Никога не си се нуждал от услугите ѝ — отвърна мъжът.

— Можете ли да ме заведете при нея? — попита Ардън. — Изминах много дълъг път. Нямам никакви пари, но… Ще подпиша разписка за дълг. Ще намеря пари. Колкото и да поискате, обещавам ви, че ще ви платя. Става ли?

— Парите ти не искам. Имам всичко необходимо, аз съм богат човек.

— Имате предвид… че няма да…

— Няма взема пари, non. Кой ти каза за Сияйното момиче във Форт Уърт, Тексейс?

— Приятел, роден в Лапиер. Видял я е, когато е бил малко момче, и ми разказа всичко за нея.

— О, онези ми ти истории. Че е млада и красива дама, дето никога не остарява и не умира. Че може да те докосне и да изцели всяка болест, рак… или белег. Всичко това приятелят ти ли ти каза?

— Да.

— Значи си вярвала много и за да я помолиш да те докосне, си изминала целия този път. Защото този белег, той те наранява вътрешно?

— Да.

Влака посегна към лицето ѝ. Първоначално Ардън смяташе да се дръпне, но погледът му беше достатъчно силен, за да я задържи. Грубите му кафяви пръсти нежно погалиха белега ѝ и се отдръпнаха.

— Сърцето ти силно ли е? — попита той.

— Така… мисля.

— Или е силно, или не е.

— Силно е — отговори младата жена.

Влака кимна.

— Тогава ще те заведа, не се тревожи.

Дан не можеше повече да мълчи.

— Не я лъжи! Няма такава жена! Не може да има! Не ми пука дали се смята за някаква невероятна чудодейка, никоя жена не може да живее сто години и да изглежда като младо момиче!

— Казвам, че ще я заведа да види Сияйното момиче. — Гласът на Влака беше спокоен. — Казвам също, че Сияйното момиче не е онази, която дошла е да търси.

— Какво? — Ардън поклати глава. — Не ви разбирам.

— Когато стигнем там, тогава ще ти стане ясно. Тогава ще разберем колко силно ти е сърцето.

Дан не знаеше какво да каже, нито какви номера се опитваше да им върти този човек. Нищо от чутото нямаше смисъл за него. Отново беше започнал да се тревожи за Мърто и Айсли. Продължаваше да се измъчва от мисълта, че стореното от него в Шривпорт беше довело до смъртта на Хармън Дикейн, а сега, най-вероятно, и на двамата ловци на глави. Четири убийства щяха да му тежат на съвестта и не знаеше как ще живее с тази мисъл, без да полудее. Спомни си какво каза Бърт за Влака в бара: Постоянно обикаля тресавищата. Ако някой знае, това ще е той.

Дан трябваше да попита:

— С нас имаше още двама мъже. Бяхме в Сейнт Насти. Около пет часа сутринта четирима престъпници с оръжия нахлуха в хижата ни и ги отведоха. Шефът им се нарича Док. Познаваш ли…

— О, мамка му! — Бърт запуши уши. — Не искам да слушам това! Не искам да знам нищо за него!

— Трай си! — Гласът на Влака разтресе верандата. — Остави го да говори!

— Няма да седя тук с вас, няма начин! Вие се забавлявайте, аз ще се върна по канала! — Бърт тръгна да си върви, но се спря на вратата. — Не прави нищо глупаво, Влак! Чуваш ли ме? Ще чакам да ми донесеш сомовете и костенурките до вторник. Ясно?

— Върви си у дома, bon ami — отвърна мъжът. — Пожелавам безопасно пътуване.

— Успех — каза Бърт на Дан и излезе. Влака мина покрай Ардън и отиде до един от прозорците, за да наблюдава как барманът развързва моторния си скиф, качва се в него и запалва мотора.

— Той добър човек е — изрече Влака, когато барманът се върна обратно в тесния канал на тресавището. — Труди се здраво.

— Той знае кой е Док, нали?

— О, oui. Както и аз. — Влака се извърна от прозореца; лицето му изглеждаше изопнато, а очите му бяха охладнели. — Разкажи ми историята си, а?

Дан изпълни молбата му, като пропусна факта, че е издирван за убийство, а Мърто и Айсли са ловци на глави. Пропусна също така, че Мърто е бил в цирк, защото е изрод.

— Док каза, че ще ги води някъде с лодка. Имал сметки за разчистване с тях, но нямам представа за какво става въпрос.

Влака насочи сериозния си и пронизващ поглед в Дан.

— Приятели твои ли са?

— Не точно.

— Тогава какви ти са?

— По-скоро… спътници.

— Накъде пътувате?

Дан погледна слоновете и тигрите на килима. Усети погледа на Влака върху себе си и осъзна, че няма смисъл да лъже. Този човек не беше глупак. Той въздъхна тежко; единственият път беше истината.

— Имената на тези мъже са Флинт Мърто и Пелвис Айсли. Те са ловци на глави. Проследиха ме дотук. Срещнах Ардън на една спирка за камиони северно от Лафайет и я взех с мен.

— Тръгнах по свое желание — отвърна младата жена. — Не ме е принуждавал.

— Ловци на глави — повтори Влака. — Какво престъпление извършил си?

— Убих човек.

Мъжът не помръдна и не проговори.

— Той работеше в банка в Шривпорт. Скарахме се. Разгневих се и го застрелях. Банката дава награда от петнайсет хиляди долара за мен. Мърто и Айсли искат да ги вземат.

— Пфууууииии — отвърна тихичко Влака.

— Можеш да вземеш наградата, няма да ти създавам неприятности. Би ли се обадил на властите или на някой друг по късовълновото си радио?

— Вече ти казах, пари ми не трябват. Аз съм богат човек, живея си добре така. Обичам това тресавище, израснах в него. Обичам да ловя риба и да ловувам. Което не изяждам, продавам го. Сам съм си шеф. Сложа ли петнайсет хиляди долара в джоба си… пуф! Богатството ми отива на кино. После ще поискам още петнайсет хиляди долара, но няма да има. Не, не се нуждая от нищо повече от онова, което вече имам. — Влака се намръщи и бръчките около очите му се задълбочиха. Той потри покритата си със сребриста четина брадичка. — Щом онези ловци на глави те преследват, защо искаш да им помогнеш? Защо казваш ми въобще всичко това?

— Защото не заслужават да бъдат убити, ето защо! Не са сторили нищо лошо!

— Ей, ей! Успокой се. Като се изнервяш, на никого не помагаш. — Мъжът посочи верандата. — Излезте вън, пригответе се и се насладете на вятъра. Идвам веднага.

— Ами късовълновото радио?

— Да, да се обадя на властите в Гран’ Айл мога. Само че те няма да намерят… спътниците ви — обясни Влака. — Вероятно вече мъртви са. А сега излезте и се пригответе.

Нямаше голям вятър на верандата, но беше малко по-хладно, отколкото вътре. Дан бе прекалено изнервен, за да седне, но Ардън се разположи на един плетен стол, обърнат към малкия залив.

— Ще дойдеш с мен, нали? — попита го тя. — Толкова сме близо, че трябва да дойдеш с мен.

— Ще дойда. Все още не вярвам, но ще дойда. — Дан застана до мрежата на верандата и се загледа в спокойната повърхност на водата. — Проклятие. Трябва да има нещо, което някой може да направи за тях!

— Oui, можете да ударите гълток от това. — Влака излезе на верандата. Той беше махнал капачката на малка метална манерка, която предложи на Дан. — Не се срамувай — каза му, когато видя, че ветеранът се колебае. — Френско бренди. От Гранд Айл го купих. Давай, а?

Дан взе манерката и отпи от нея. Брендито си прогори път през гърлото му. Влака предложи манерката на Ардън, но тя поклати глава. Тогава той отпи от нея и си изплакна устата с алкохола, преди да преглътне.

— Сега ще ви разкажа за онези мъже, така че ме слушайте внимателно. На около осем километра югозападно оттук, имат си местенце. Скрили са се доста добре. Не ходя да ги наблюдавам, но ги виждам, когато тръгна на лов за глигани близо до езерото Калу. От около три месеца там са. Направили са си лагер, издигнали са сглобяема къща, построили са си док, басейн за плуване и всичко останало. Имат риболовен катер и две от онези скъпи скоростни моторници. Сещате се, от онези бързите моторни лодки. След това бодлива тел опънаха около всичко. — Влака отпи от манерката и отново я подаде на Дан. — От стар един каджун, дето живее в залива Калу, чух, че ловели алигатори тези хора. Сезонът започва чак през септември, разбирате. Но не е голяма работа, случва се. Започнах да се чудя обаче защо алигатори ловят? Всеки, който притежава две от онези скоростни моторници, няма нужда да бракониерства алигатори? Защо го прави тогава, а? — Той си взе манерката, след като Дан отпи от нея. — Старият каджун казва, че виждал светлини през нощта, идвали други лодки и си тръгвали по различно време. Затова отидох там, скрих си лодката и ги наблюдавах през бинокъла си за нощно виждане. Гризеше ме любопитство щото. Необходими ми бяха две нощи, но разбрах какво правят.

— Какво? — попита Ардън, чиито мисли се отдалечиха за момент от Сияйното момиче.

— Товарен кораб дойде в залива и започнаха да разтоварват товара — приличаше на чували със зърно — в риболовния катер. През цялото време двете скоростни моторници обикаляха ли, обикаляха, и осветяваха с прожектори. И — пфууууииии! — мъжете в онези лодки въоръжени със сериозни оръжия бяха, каквито не очакваш да видиш! В риболовния катер прибраха чувалите със зърно, а товарният кораб вдигна котва и отплава. — Влака отпи нова глътка от френското бренди. — Що за товар се разтоварва през нощта и нуждае се от подобна защита?

— Наркотици — отговори на въпроса Дан.

— И аз до този извод стигнах. Хероин или кокаин. Може и двете. Тресавището е километри наред и властите да обикалят не могат дори част от него. Да не говорим за лодките им, в лошо състояние са те. Затова онези момчета носят дрогата тук и после насочват я на север, вероятно до Баю дю Ларж или Баю Гранд Калу, където на пристанището разтоварват я. Продават част от нея в Сейнт Насти. Бърт първи алармира, че човек на име Док Найланд се навърта около билярдната зала и предлага безплатни дози на мъжете, да ги зариби. Един от миротворците опита се да направи нещо по въпроса, изчезна той. Защо ловят алигатори, само това не можех да разбера. И тогава — бам! — като гръм от ясно небе ме удари. — Влака сложи капачката на манерката. — Да не им открадне някой наркотиците, страхуват се. Толкова много, че намерили са начин да ги превозват безопасно. Какво трябвало е да направят, а? Да сложат наркотиците някъде, където няма да са толкова лесни за крадене. — Устата му се изкриви в зловеща усмивка. — В живи алигатори.

— Вътре в тях?

— Sans doute!24 Увиваш здраво кокаина в станиол и пъхаш го в корема на алигатора с пръчка! Да откраднеш наркотиците няма как, освен ако нямаш голям нож и много време да режеш. А и страшна каша ще стане!

— Абсолютно — съгласи се Дан. — Какво точно правят? Изпращат алигаторите на север, където ги разрязват?

— Oui, на камион ги товарят и карат ги на безопасно място. Дори от лошо храносмилане алигаторите да умрат, преди да стигнат там, кокаинът обезопасен е вътре в тях.

— Вероятно е така, но не разбирам как Мърто и Айсли са се забъркали с банда наркопласьори. Док Найланд ли е техният водач?

Влака поклати глава.

— Виждал съм друг човек, който стори ми се като шеф. Той риза не носеше, беше се разголил. Стоеше до басейна с лостове и дъмбели за трениране. Приятелката му лежи само, пече се на слънцето. Той е главният, предполагам.

Дан погледна през мрежата на верандата към водата. Слънцето грееше силно и горещо и златистата му светлина се процеждаше през дърветата. Нещо привлече погледа му — един мокасин спокойно плуваше във водата. Наблюдава го, докато не се изгуби в сенките. Струваше му се, че влечугите от човешки вид бяха най-страшните в това тресавище. Той вдигна ръка и се загледа в татуировката си на змия. Някога, преди много време, беше смел човек. Правеше без никакво колебание онова, което смяташе за правилно. Ходеше по света като гигант, докато времето и съдбата не го пречупиха. Сега умираше и беше станал убиец. Сърцето го болеше заради това.

Имаше чувството, че наднича в змийска дупка. И ако посегнеше, за да извади змията от нея, щеше да бъде ухапан и да умре. Но ако обърнеше гръб като някакъв страхливец, вече щеше да е мъртъв.

В главата му се появи неканен образ — лицето и гласът на Фароу в онази ужасна нощ, в която куршумите на снайперистите свистяха в джунглата.

Върви, беше му казал той. Не му беше изкрещял, но бе вложил много повече сила в думата.

Върви.

Дан си спомни радостния блясък в очите на Фароу — на този жител на ада, на този прокълнат човек. Той се беше обърнал и бе тръгнал през калта към джунглата, като стреляше със своя Ml6, за да осигури на Дан и на останалите безценни секунди, в които да спасят живота си.

Фароу не можеше да живее със себе си, защото беше обезумял. Там, в село Чо Ят, наивната му грешка с шоколада беше довела до смъртта на много невинни и младият войник бе видял възможност — в онзи кален поток, в онзи критичен момент — да изкупи вината си.

Някога Дан беше Змиеукротител, добър войник, уважаван мъж. Но беше обезумял в онази банка в Шривпорт и сега също беше жител на ада и прокълнат.

Той знаеше какво трябва да направи.

Време беше да върви.

— Зъбните колела в мозъка ти прегряха — каза му Влака с тих глас.

— Имаш оръжия. — Това не беше въпрос.

— Две пушки. Пистолет.

— Колко души?

Влака знаеше какво има предвид.

— Осем преброих последния път. Може би има още, които не съм видял.

Дан се обърна към него.

— Ще ме заведеш ли?

— Не! — Ардън се ококори насреща му. — Дан, недей! Не им дължиш нищо!

— Дължа го на себе си — отвърна той.

— Чуй ме! — Младата жена се приближи до него и го хвана за ръката. — Все още можеш да се измъкнеш! Ще намериш…

— Не — прекъсна я нежно Дан, — не мога. Влак, ти какво ще кажеш по въпроса?

— Те ще те убият! — отвърна Ардън, която се страхуваше за него.

— Oui — добави Влака. — Точно това ще се опитат да направят.

— Може би Мърто и Айсли вече са мъртви. — Дан се вторачи дълбоко в очите на младата жена. Почувства се странно, защото сега можеше да погледне лицето ѝ, без да види родилния ѝ белег. — Може би все още са живи, но няма да останат такива за дълго време. Ако не тръгна след тях — ако поне не се опитам да ги измъкна оттам — каква полза от мен? Не искам да умра в затвора. Но също така не мога да живея в него. Ако не направя нещо, ще нося собствения си затвор с мен през всеки един час от всеки един ден, който ми остава. Трябва да го направя. Влак? — Дан погледна каджуна. — Не те моля да ми помогнеш, а само да ме заведеш дотам. Ще ми трябват едната пушка, пистолетът и муниции. Имаш ли кобур за пистолета?

— Да.

— Значи ще ме заведеш?

Влака помълча известно време, за да премисли ситуацията. Той отвори отново манерката и отпи голяма глътка от нея.

— Ти много странен убиец си — искаш да те убият заради хора, които в затвора да те вкарат желаят. — Той облиза устни. — Пфууууииии! Не знаех, че днес ще умра.

— Мога да отида сам.

— Е — отвърна Влака, — виж нещата как стоят. Имах приятел, казваше се Джак Жираду. Рейнджър на района беше. Отбиваше се да си поприказваме понякога и сом да похапнем. Не му казах за онези мъже, знаех защото какво ще сметне, че трябва да направи. Лодката да клатя не исках, а? — Каджунът се усмихна, но усмивката му беше изпълнена с болка и бързо се изпари. — Смятах, че да го убият няма, ако не ги намери. Добър човек беше. Преди дни рибар лодката на Джак намери в езерото Тамбур. Много далеч е то от лагера на онези мъже, но сигурен съм, че са го пипнали и закарали са лодката му после там. Никой никога тялото му няма да намери. Да се запитам трябва сега, грешно ли постъпих? Дали няма да разберат, че за тях знам, и да дойдат някоя вечер да се погрижат за мен? — Той затвори манерката и отпусна ръка до тялото си. — Четирийсет и пет хубави години живях. Да умра в леглото, non. Може пък да успеем да свършим работата и да се измъкнем. Или пък ти си моят ангел на смъртта, който щеше рано или късно да дойде да ме прибере. Ще е като да пъхнеш ръка в гнездо на памукоусти змии. Готов ли си да бъдеш ухапан?

— Готов съм аз да хапя — отвърна Дан.

— Добре, пехотинецо. Добре. С теб съм. Бебчето ще ни заведе, може пък да извадим късмет голям.

— Бебчето?

— Тя е моето момиче. Ще ви запозная.

— Още нещо — добави Дан. — Искам да заведеш Ардън там, където трябва да отиде.

— Non, невъзможно. Онези мъже на осем километра на югозапад са, а Сияйното момиче на петнайсет-шестнайсет километра на югоизток е, на остров Кас-Тет. Ако първо при нея отидем, ще изгубим прекалено много време.

Дан погледна Ардън, която не отделяше поглед от пода.

— Оставям на теб да решиш. Знам колко много означава това за теб. Не вярвах в тази история… но може би трябваше. Може би грешах, не знам. — Младата жена вдигна брадичка и очите ѝ намериха неговите. — Какво ще правиш?

— Аз… — Тя млъкна и си пое дълбоко въздух, за да си прочисти главата. Много неща я измъчваха — страх и радост, болка и надежда. Беше стигнала толкова далеч при този голям залог. Но сега знаеше кое е важно. — Помогни им.

Дан я дари с лека усмивка, защото знаеше какво ще е решението ѝ още преди да го чуе.

— Трябва да останеш тук. Ще се върнем възможно най-…

— Не. — Отговорът ѝ беше изключително категоричен. — Щом вие отивате, идвам и аз.

— Ардън, може да стане много грозно там. Възможно е да те убият.

— Идвам с вас. Не се опитвай да ме разубедиш, защото няма да можеш.

— Часовникът тиктака — напомни им Влака.

— Добре — съгласи се Дан, защото нямаха време за губене. — Готов съм.

Влака влезе в една малка стая и се върна с оръжията — автоматична пушка „Браунинг“ с пълнител с четири патрона, пушка „Рюгер“ с ловна оптика и пълнител с пет патрона и 9-милиметров пистолет „Смит и Уесън“ с пълнител от осем патрона, прибран в кобур за кръста. Мъжът намери допълнителни пълнители за пушките и патрони за пистолета, и ги прибра в една избеляла стара раница, която даде на Ардън. Дан взе браунинга и пистолета. Влака отиде да вземе пластмасова туба с филтрирана вода от кухнята, преметна на рамо рюгера и каза:

— Тръгваме.

Излязоха от къщата-лодка и Влака ги поведе към покритата с лози постройка до кея. Отвори едната врата.

— Тук я държа.

— Господи — каза Дан, изумен от видяното.

Вътре се намираше втората лодка на Влака. Тя беше боядисана във военно сиво, като боята беше нанесена сравнително скоро, ако не се брояха ръждивите петна на ватерлинията. Лодката представляваше умалена версия на търговски влекач, но беше по-малка и по-застрашителна, а квадратната ѝ кабина бе по-близо до носа. Плавателният съд беше дълъг около петнайсет метра, висок около четири в най-високата си точка и едва се бе побрал в миришещата на нефт и мухъл плаваща постройка. Определено не беше красив като бебче, но пък за сметка на това бе заплашителен като звяр с твърди люспи.

Картечниците и минохвъргачката бяха демонтирани, а по радарната мачта бяха направени някои модификации, но Дан позна, че това е патрулен плавателен съд на Бързите лодки — същият, на който Влака беше служил в смъртоносните води на Виетнам.

— Моето Бебче — каза мъжът с тънка усмивка. — Нека доброто време се завърне сега.