Безумие

19. Мил дом, адски дом

В осветения само от звездите мрак Дан и Ардън минаваха покрай други, по-тесни канали, които се разклоняваха от главния. Не видяха други светлини или колиби и им стана ясно, че отклонението им на моста ги беше отдалечило на километри от Лапиер.

Когато комарите ги откриха, нямаше какво друго да направят, освен да се примирят с ухапванията. Нещо се удари силно в лодката, преди да се отдалечи, и щом качилото се в гърлото му сърце се върна на мястото си, Дан осъзна, че това сигурно е някой алигатор любовник, който си търси люспеста дама. Той влезе постепенно в ритъм, като гребеше за три-четири минути, след което почиваше. Двамата с Ардън изгребваха водата, с която се пълнеше лодката. Не го каза на младата жена, но смяташе, че плавателният им съд е на косъм от разпадането.

По-голямата част от болката в главата на Ардън беше отшумяла. Зрението ѝ бе спряло да се размазва, но костите още я боляха и пръстите ѝ намериха коричка от засъхнала кръв и цицина в косата ѝ, от която ѝ идеше да повърне дори при най-лек натиск. Дамската чанта и куфарът ѝ ги нямаше, а парите, вещите, документите и всичко останало бяха изгубени… освен живота ѝ и кесийката в дясната ѝ ръка. Няма проблем, помисли си тя. Може би така е трябвало да стане. Сваляше старата си кожа в подготовка за допира на Сияйното момиче. Загърбваше миналото и се подготвяше за раждането на новата Ардън Халидей.

Нямаше представа как точно щеше да намери духовната лечителка в този пущинак, но трябваше да вярва, че е близо, много близо. Когато видя светлината на прозореца на онази колиба зад тях, си помисли, че са я открили, но не вярваше — или поне не искаше да вярва — че онази жена ще живее в такава колиба.

Ардън не беше мислила какъв ще е домът на Сияйното момиче, но сега си представяше зелено имение, скрито насред кипарисите, където слънчевата светлина се процежда през високите клони като течно злато. Или пък плаваща къща в някое чисто и спокойно езеро нейде из тресавищата. Но не и мръсна колиба. Не, подобен дом не съответстваше на представата ѝ за духовната лечителка.

Ардън напрегна очите си в мрака, като си мислеше — или се надяваше — че може да види друга светлина от фенер и друга редица от колиби, където да открият някой, който да ѝ помогне да намери правилния път. Погледна назад към Дан, който отново плъзна греблото във водата. Човекът, когото Бог е изпратил, беше казал Джупитър. Никога нямаше да напусне мотела с този мъж, ако не се доверяваше на инстинктите на чернокожия старец. Джупитър беше мистик, имаше шесто чувство за конете, познаваше нрава им и знаеше тайните им имена. Ако кажеше, че някое на пръв поглед спокойно животно всеки момент ще изпръхти и ще започне да хвърля къчове, щеше да е най-разумно да се отдалечиш от задните му крака. Знаеше и други неща — ако помиришеше дъжд по средата на тексаска суша, трябваше да извадят кофите. Той разчиташе небето, вятъра и болката в душата на Ардън — през прекараните в ранчото години тя беше осъзнала, че Джупитър Креншоу е свързан с неспирните потоци на живота по начин, който не можеше да разбере напълно. Ардън му имаше доверие и му вярваше, и сега също трябваше да му има доверие и да му повярва, че казва истината за Сияйното момиче, както и че е видял нещо в Дан Ламбърт, което никой друг не можеше да види.

Трябваше, защото нямаше връщане назад.

Плаваха напред. Скифът беше подхванат от бавното, но постоянно течение. И други бяха минавали оттук — имаше няколко изоставени и срутени колиби, изгнил кей, който стърчеше над водата, и счупен и покрит от лози риболовен катер, чийто нос беше наврян между стволовете на две огромни и покрити с мъх дървета. Дан усети как умората го преборва и се улови, че задрямва между гребанията. Ардън също беше започнала да затваря очи и да си почива. Тя се бореше с жаждата, но още не бе готова да пие от водата, в която плаваха.

Дан заспиваше само за няколко минути, след което вътрешната му аларма се включваше и го будеше, за да не позволи на лодката да се отклони към потопените дървета от двете страни. Водата вероятно беше дълбока около два и половина — три метра. Лодката им продължаваше бавно да се пълни, но двамата с Ардън изгребаха с шепи влязлата вода, докато плавателният съд отново не олекна.

Дан забеляза, че клоните над тях бяха започнали да се разреждат. След двайсетина минути — вече плаваха с лодката малко повече от час — каналът се вля в друг, по-широк канал, който правеше голям завой на югозапад. В небето засвяткаха светкавици, а от време на време някоя риба изскачаше над абаносовата повърхност и се скриваше с плясък обратно под нея. Дан погледна водата в лодката и реши, че не е особено умно да се замисля много какво живееше в дълбините и караше тези риби да подскачат така. След няколко загребвания си почина. Мускулите на гърба започваха да го болят.

— Искаш ли аз да греба? — попита Ардън.

— Не, добре съм. — Той сложи греблото на коленете си и остави течението да свърши останалата работа. Почеса пъпките на челото си, където два комара бяха пирували, и съжали, че бейзболната му шапка я нямаше. — Ти как си? Държиш ли се?

— Аха.

— Добре. — Дан се заслуша в тихия звук, който лодката издаваше, докато се носеше във водата. — Аз не бих отказал стек студена бира. Също така няма да се разсърдя и на една пица.

— За мен студен чай с лайм — каза след малко Ардън. — И купичка ягодов сладолед.

Ветеранът кимна и огледа гъстите стени от растителност от двете страни на тресавището. Да, каза си той, човек можеше да се изгуби тук и никога да не бъде намерен.

— Рано или късно трябва да стигнем до Залива — каза Дан. — Сигурно ще е по светло. — Светещите стрелки на часовника му показваха, че часът е десет и четирийсет и четири. — След като стигнем края на тресавището, ще потърсим някое риболовно селище край брега. Ще намерим път и ще спрем някоя кола на стоп, която да те закара.

— Да ме закара? Ами ти?

— Мен не ме мисли. Ти си удари много силно главата и трябва да те види лекар.

— Не ми е нужен никакъв лекар. Знаеш кого трябва да намеря.

— Не започвай отново! — предупреди я Дан. — Чуваш ли ме? Отдавна подминахме Лапиер. Ще те измъкна оттук, а след това можеш да правиш каквото си искаш. Смятам, че трябва да се върнеш във Форт Уърт и да се радваш какъв късмет си извадила, че още си жива.

— И как ще го направя? Изгубих дамската си чанта и всичките си пари. Дори да успея да намеря автогара, не мога да си купя билет.

— Аз имам някакви пари — отвърна Дан. — Достатъчно са, за да ти купя билет за автобуса, ако отидеш на стоп до Хума.

— Да, определено имам причина да се върна — отговори троснато Ардън. — Нямам работа, нямам пари, нямам нищо. Съвсем скоро ще съм на улицата. Мислиш ли, че ще се справя добре в приют за бездомни?

— Ще си намериш работа и ще си стъпиш на краката.

— Аха. Иска ми се да беше толкова лесно. Не знаеш ли какво е положението?

— Да — отвърна провлечено той, — мисля, че знам.

Тя изсумтя и си позволи да го дари с вяла и горчива усмивка.

— Сигурна съм, че е така. Съжалявам. Навярно ти звуча като хленчеща глупачка.

— Времената са трудни за всички. Освен за богатите, които ни забъркаха в тази каша. — Дан се заслуша в далечния зов на някаква нощна птица, идващ нейде отляво — самотен звук, който накара сърцето му да се свие. — Никога не съм искал да съм богат. Струва ми се, че така човек привлича повече проблеми. Винаги съм държал обаче да се справям сам. Да си плащам сметките и да се гордея с работата си. Тези неща бяха важни за мен. След като се върнах от Нам, настъпиха тежки времена, но нещата някак се получаваха. После… Не знам. — Той се спря, преди да е отишъл по-далеч. — Е, ти имаш свой собствен път, по който да вървиш, не е необходимо да тръгваш по моя.

— Мисля, че двамата пътуваме в една посока.

— Не, не е така — поправи я Дан. — На колко години си?

— Двайсет и седем.

— Разликата между нас е, че целият ти живот е пред теб, а моят е към края си. Никой не е казвал, че животът е лесен или справедлив, това е сигурно. Аз те уверявам, че не е. Но не бива да се отказваш. Ще бъдеш събаряна, бита и мачкана, но не бива да се отказваш. Не можеш да го направиш.

— Навярно трябва — отвърна тихичко Ардън. — Изморих се да ме събарят, бият и мачкат. Постоянно ставам, но пак се появява нещо, което да ме събори. Изморих се вече. Моля се на Бог да има начин… да намеря спокойствие.

— Върни се във Форт Уърт. — Дан отново заработи с греблото. — Все ще ти се отвори някаква възможност. Със сигурност обаче мястото ти не е в това тресавище.

— Точно сега не знам къде ми е мястото. Не мисля, че някога съм знаела. — Младата жена млъкна за известно време. Ръцете ѝ стискаха розовата кесийка. — Кога си бил най-щастлив? Имам предвид кога си смятал, че всичко е наред и всяко нещо е било както трябва? Знаеш ли?

Дан се замисли и колкото по-дълго мислеше, толкова повече въпросът се превръщаше в отговор.

— Предполагам, че… когато се присъединих към морската пехота. В тренировъчния лагер на остров Парис. Имах работа за вършене — мисия — и се подготвях за нея. Всичко беше точно и ясно. Смятах, че страната ми се нуждае от мен и че моят принос е важен.

— Звучиш като човек, който много е искал да се бие.

— Да, точно такъв бях. — Дан загреба отново и спря. — Първите два месеца там много ми харесаха. В началото ми изглеждаше, че върша нещо важно. Не исках да убивам — никой човек с всичкия си не иска да го прави — но се налагаше, защото се биех за страната си. Или поне така смятах. По-късно всичко се промени. Много момчета умряха пред очите ми, без да знам защо. Така де, какво точно се опитвахме да направим? Виетконг не искаха страната ни. Нямаха намерение да ни завладеят. Също така не разполагаха с нещо, от което да се нуждаем. За какво беше всичко тогава? — Той поклати глава. — Минаха двайсет години, а още не мога да си отговоря на този въпрос. Прекалено много животи бяха погубени напразно, точно това се случи. Захвърлени животи.

— Сигурно е било лошо — каза Ардън. — Гледала съм няколко филма за Виетнам и със сигурност не е било като Пустинна буря, нали?

— Не, определено не беше. — Филми за Виетнам, помисли си Дан и наведе глава, за да скрие половинчатата си усмивка. Не беше съобразил, че Ардън е била едва на четири години, когато го изпратиха във Виетнам.

— Аз бях най-щастлива, когато живеех в ранчото — обясни младата жена. — Животът там не беше никак лесен. Всеки си имаше работа за вършене и спазваше правилата, колкото и да не ни харесваха, но всичко беше наред. Другите бяха като мен. Бяхме минали през поне пет-шест приемни дома, бяхме се провалили и често имахме проблеми със закона. Предполагам, че получихме последен шанс, за да се оправим. В началото мразех ранчото. На два пъти се опитах да избягам, но не стигнах много далеч. Господин Ричардс ме назначи да чистя хамбара. Там имаше пет коня — всичките стари и прегърбени, но все още вършеха добра работа. Джупитър беше отговорен за конюшнята. Там го срещнах.

— Често мислиш за него, нали?

— Винаги е бил мил с мен. Някои от приемните домове, в които бях… е, смятам, че карцерът в затвора би бил по-приятно място. Също така имах неприятности заради… сещаш се… белега ми. Ако някой се зазяпаше прекалено дълго в мен, се ядосвах и започвах да хвърлям чинии и чаши. Това не ме правеше любимка на приемните родители. Не бях свикнала да се отнасят с мен като с човек със здрав разум. — Ардън сви рамене. — Предполагам, че имах много да се доказвам. Но Джупитър ме взе под крилото си. Довери ми конете, позволи ми да ги храня и чеша. След известно време, когато се будех рано сутрин, ги чувах да ме викат, искаха да побързам. Нали знаеш, че всички коне са различни и имат различни гласове. Няма два еднакви. Някои направо излизат от яслата си, за да те посрещнат, а други са срамежливи и си стоят в нея. В техните очи не си нито грозен, нито уродлив. Не се държат странно с теб заради белега на лицето ти, както правят хората.

— Не всички хора са такива — каза Дан.

— Но достатъчно, за да страдаш — отвърна Ардън и погледна за миг към звездите, а ветеранът се зае отново да гребе. — Беше приятно да се събудиш и да чуеш конете да те викат — продължи тя. — За първи път се почувствах нужна и разбрах, че струвам нещо. След като свършехме работата, с Джупитър се впускахме в дълги разговори. За живота, за Господ и за неща, за които не се бях замисляла особено преди това. Той никога не спомена белега ми, остави ме сама да засегна темата. Отне ми известно време да се почувствам готова да го направя, но накрая му обясних как бих дала всичко на света, за да се отърва от него. Тогава Джупитър ми разказа за Сияйното момиче.

Дан не отвърна нищо, просто слушаше, но нямаше как да скрие скептицизма си.

— Не вярвах, че някога ще тръгна да я търся — продължи Ардън. — Но начинът, по който Джупитър говореше за нея… тя изглеждаше като някоя, която ще позная, ако я открия. Беше толкова истинска и жива. Да, звучи налудничаво, че е живяла толкова дълго и не е остаряла. Знам, че духовните лечители по телевизията са измамници, които се опитват да изкарват пари. Но Джупитър никога не би ме излъгал. — Тя улови погледа на Дан и го задържа. — Щом той казва, че има Сияйно момиче, значи има. Щом казва, че може да докосне белега ми и да го накара да изчезне, значи може. Никога не би ме излъгал. И за теб беше прав. Ако казва, че ти си човекът, когото Бог ми е изпратил, за да я намеря, значи…

— Стига! — прекъсна я грубо Дан. — Казах ти, че не ми се слушат тези… — едва не каза идиотщини, но се спря — … глупости.

Ардън искаше да му отговори пламенно, но накрая се отказа. Само го изгледа непоколебимо.

— Преследваш някаква приказка — каза ѝ Дан. — Къде ще те отведе тя? Да не мислиш, че сега си по-добре, отколкото преди да тръгнеш от Форт Уърт? Не, сега си по-зле. Тогава поне си имала някакви пари в банката. Не желая да слушам повече за Сияйното момиче, за това какво ти е казал Джупитър или нещо подобно. Ясно?

— Иска ми се да можеше да ме разбереш — каза със спокоен и овладян глас Ардън. — Ако — когато — я намерим, тя може да изцели и теб.

— О, господи! — Дан се ядоса и затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори, младата жена продължаваше да се мръщи насреща му. — Изключително си твърдоглава, знаеш ли? Няма никакво Сияйно момиче и никога не е имало! Тази история е измислена!

— Така смяташ ти.

Ветеранът не видя смисъл да спори с нея.

— Да, така смятам аз — измърмори той и след това се съсредоточи в гребането. Течението като че ли беше станало малко по-силно, което според него беше добър знак. Беше гладен и жаден. Главоболието му се бе завърнало и туптеше в ритъм със сърцето му. В ноздрите му имаше засъхнала кръв, беше изгубил любимата си бейзболна шапка и мускулите му — или поне онова, което бе останало от тях — бързо се изтощаваха. Лодката отново се пълнеше с вода и това го накара да остави греблото за няколко минути, за да могат двамата с Ардън да я изгребат с шепите си. Дан прогони съня, който се опитваше да го пребори, и отново загреба в средата на канала с бавни и отмерени движения. Главата на младата жена увисна и тя заспа права. Той остана сам със звуците на тресавището. След известно време клепачите му започнаха да тежат като направени от олово и му стана много трудно да ги държи отворени. Жегата го изцеждаше и го приспиваше. Бореше се с всички сили със съня, но накрая умората спечели битката и брадичката му увисна.

Дан рязко вдигна глава и отвори очи.

Лодката се беше отклонила наляво и почти бе влязла в клонака. Той загреба към средата и отново чу звука, който го беше събудил — приглушено туптене като ударите на гигантско сърце. През гъстата гора отдясно светеха електрически светлини. Дан погледна ръчния си часовник и видя, че е изминал още час, откакто продължиха по по-широкия канал.

— Какъв е този шум? — попита Ардън, която се беше събудила почти едновременно с него.

— Машини — отвърна той. — Мисля, че приближаваме нещо.

След следващия завой дърветата отдясно бяха изсечени, за да направят място за разнородна група очукани от времето дървени постройки, издигнати върху платформи над водата. Електрическите светлини хвърляха ослепителни кръгове на един док, до който дремеха няколко моторни скифа и две плаващи къщи. На дока имаше бензиноколонки и павилион, които също бяха осветени с ток от ръмжащия генератор. Сградите бяха свързани с дъсчени пътеки. Дан и Ардън видяха двама мъже да разговарят до бензиноколонките, а други двама на една от пътеките. Ръждясала баржа, натоварена с метални тръби, телени бобини и други индустриални принадлежности, беше закотвена до дока, на бетонен кей до дълга сграда със стени от гофриран алуминий, на чиято врата пишеше с червено „Склад 1“. Зад склада се издигаха големи цистерни и дванайсет или повече нефтени платформи, разположени в тресавището. Шумното сърцебиене, което всъщност беше бученето на работещите помпи, идваше от тази посока.

Цялата тази картина — голямата механизирана станция за добив на нефт — изглеждаше почти сюрреалистично на Дан в този мрачен пущинак. Той насочи лодката към дока и видя стълб, на който висеше унило американският флаг, а до него имаше висока табела, на която пишеше: „Сейнт Насти, Луизиана. Мил дом, адски дом“. На двата стълба на табелата бяха закачени насочващи стрелки с различни изрисувани надписи: „Нови Орлеан 84 км“, „Батън Руж 122 км“ и „Галвестън 335 км“. Единият от мъжете на дока взе едно въже и го хвърли на Ардън, след което ги издърпа.

— Здрасти, как сте? — попита мъжът на каджунски диалект. Той беше едър червендалест тип с червена брада и подгизнала от пот кърпа, завързана за главата му.

— Изморени и гладни — отговори Дан, който се изправи внимателно и помогна на младата жена да се качи на дока. — Къде се намираме?

— Тоз’ приятел иска да знае къде е — каза каджунът на другия мъж и двамата се засмяха. — Приятел, трябва да си доста замаян!

Дан стъпи на дъските и изпъчи гръб.

— Имах предвид на какво разстояние сме от Залива?

— О, морето е на около пет километра. — Мъжът посочи на юг с отруден палец. Погледът му се задържа на белега на Ардън за няколко секунди, след което насочи вниманието си към наводнения скиф. — Виждал съм пукнати лодки и преди, но таз’ обира точките! Отде идвате?

— От север — отвърна Дан. — Можем ли да намерим храна някъде тук?

— Да, барът е ей там — отговори вторият мъж, който говореше с лек акцент от Средния запад, и кимна към дървената постройка. Той беше по-слаб от събеседника си, носеше изцапана с масло шапка с червен надпис „Джи Ес Пи“ отпред — вероятно логото на компанията им, помисли си Дан — и по целите му ръце имаше татуировки. — Тази вечер има супа от бамя и хамбургери. Не са много зле, ако ги прокараш с достатъчно количество бира.

Вратата на една от плаващите къщи се отвори и се появи друг мъж, който закопчаваше колана на сините си дънки. Той носеше шапка на компанията, обърната на обратно. Зад него изригна рок музика и след малко се появи жена с изрусена коса и грубо, изгоряло от слънцето лице.

— Добре! — каза тя с пресилена бодрост. — Партито ще продължи цяла вечер, момчета! Кой е следващият?

— Мисля, че съм аз. — Мъжът с татуираните ръце се затътри към къщата.

— Non, mon ami.20 — Каджунът пристъпи напред, сграбчи събеседника си за задната част на ризата и за панталона, завъртя го, вдигна го от земята и го хвърли от дока. С ругатни и писък на уста, злощастният летец падна във водата и се плъзна по повърхността ѝ като моторница, преди да потъне. — Мисля, че ти беше! — изкрещя каджунът, когато приятелят му се показа над водата. — Здрасти, Лорейн! — поздрави изрусената жена той. — Имаш ли нещо сладичко за мен?

— Знаеш, че имам, Тъли. Довлечи си големия дърт задник тук. — Тя присви очи към Ардън. — Ново маце, а? — Изсмя се гърлено. — Ще ти трябва малко грим, скъпа. Е, пожелавам ти късмет. — Тъли влезе в плаващата къща и Лорейн затвори вратата след него.

Време беше да продължат. Дан тръгна по една от дъсчените пътеки към сградите, а Ардън вървеше след него. Това място напомняше на граничен град от Дивия запад, само дето този тук беше построен в тинята, а не в пустинята. И представляваше истински кошмар за всеки дърводелец — постройките бяха от импрегнирани под налягане чамови дъски, а покривите — от ръждясала ламарина. Електрическите кабели се виеха от една сграда на друга и осигуряваха ток от генераторите. Дъсчените пътеки бяха толкова близо до водата, че на някои места тръстиката бе пробила през дъските. Видяха магазин, на чийто знак пишеше „Бакалията на Ар Джей“, а до него се мъдреше малка тясна постройка — „Поща на Сейнт Насти“. Пералня на самообслужване с три перални и сушилни и две билярдни маси работеше на пълни обороти. Дан забеляза, че мъжете, покрай които минаваха, оглеждаха гладно тялото на Ардън, но щом стигнеха до лицето ѝ, извръщаха бързо очи също като Тъли.

Навярно Сейнт Насти никога не затваряше, за да може да забавлява бригадите, които не бяха на смяна. Според Дан работниците тук бяха подписали договори с компанията си за периоди от по три-четири месеца, а това означаваше, че проститутките в плаващите къщи би трябвало да припечелват добре от занаята си. Лорейн сметна Ардън за „ново маце“, защото единствените жени, които посмяваха да дойдат тук, продаваха секс и макар Дан да не го знаеше, младата жена бе стигнала до същия извод десет секунди преди него.

След малко чуха музика от цигулка и акордеон. Усетиха миризмата на храна. Пред тях имаше заведение, на което пишеше просто „Бар“. В него се влизаше през летящи врати с формата на прилепови криле, сякаш беше някакво заведение от Дивия запад. Музиката идваше отвътре, подкрепена от викове и подсвирквания. По мнението на Дан това беше едно не особено приятно място и му се прииска Ардън да не е с него, защото той беше отговорен за безопасността ѝ.

— Не се отделяй от мен — каза ѝ и тя го последва през прилеповите врати. Дясната ѝ ръка стискаше здраво розовата кесийка.

Барът беше слабо осветен и потънал в синя мъгла от цигарения дим. Вентилаторът на тавана правеше отчаяни опити да раздвижи влажния и миришещ на пот въздух. От тавана също така висяха може би триста стари, мръсни кафяви шапки с червеното лого на „Джи Ес Пи“. На грубо сковани от дъски маси седяха повече от двайсет мъже. Някои от тях пляскаха в ритъма на силната музика, а четирима от приятелите им танцуваха с наетите за вечерта дами. Цигуларят и акордеонистът носеха шапки на компанията, а един широкоплещест чернокож мъж стана от масата си, седна на едно очукано старо пиано и засвири в хармония с веселата мелодия. Някои от мъжете изгледаха гладно Ардън, но извърнаха погледи, когато Дан я прегърна.

Той я поведе към бара, на който бяха изложени бирени кегове, безалкохолни напитки в кутийки и бутилки вода. Зад тях един изморен на външен вид мъж с очила, брада и зализана назад черна коса наливаше бира в чаши. По червената му карирана риза бяха избили петна от пот, а между зъбите му беше стисната угарка от пура.

— Можем ли да получим нещо за ядене? — попита Дан в опит да надвика врявата.

— Бургерите са по долар парчето, а супата от бамя е по два на купичка — отвърна барманът. — Препоръчвам ви супата, бургерите имат вкус на кучешко.

Дан и Ардън си избраха супата от бамя, която човекът им сипа в пластмасови купички от една мазна тенджера. Младата жена си поръча бутилка вода, а ветеранът бира. Докато онзи слагаше подносите и махаше целофановите опаковки на пластмасовите лъжици, Дан го попита:

— Опитвам се да измъкна това момиче оттук. Някъде наблизо има ли път?

— Път? — Барманът изпръхтя и огънчето на пурата му светна в червено. — Няма никакви пътища от Сейнт Насти. Само вода и кал. Тя работещо момиче ли е?

— Не, само минаваме оттук.

Барманът, чиито очи бяха леко увеличени от очилата му, се загледа в Дан и извади пурата от устата си.

— Само минавате оттук — повтори той невярващо. — Вече съм чувал всичко. Никой мъж не идва тук, освен ако не е решил да припечели от „Гълф Стейтс Петро“, както и никоя жена, освен ако не се опитва да му измъкне припечеленото. От коя лудница ви изтърваха?

— Претърпяхме злополука. Паднахме от един мост северно от Лапиер. Имаме лодка и… — Дан млъкна, защото очите на бармана се ококориха още повече. — Слушай, просто се опитваме да се измъкнем. Можеш ли да ни помогнеш?

— Утре следобед трябва да дойде лодката за доставки от Гранд Айл. Също така можете да се върнете с някоя от дамите, но те ще останат за през уикенда. Днес дадоха заплатите, нали разбирате. Тези копелдаци тук само искат да се напият и да изчукат нещо през петъците и съботите. — Барманът отново лапна угарката от пурата си. — Дошли сте чак от Лапиер? Господи, това е адски много път!

— Хей, Бърт! — провикна се някакъв мъж. — Какво ще кажеш най-накрая да ни донесеш бирите!

— Краката ти не са счупени! — изкрещя в отговор барманът. — Стани си от задника и ела да ги вземеш, да не съм ти роб! — Отново се обърна към Дан. — Злополука, а? Искаш ли да се обадим на някого? Имам радиотелефон отзад.

— Търся една жена — каза неочаквано Ардън. — Сияйното момиче. Някога чувал ли си за нея?

— Не — отвърна Бърт. Един мъж, подир който вървеше проститутка, дойде да си вземе бирите. — Трябва ли да съм чувал?

— Сияйното момиче е лечителка. Живее някъде в тресавищата и се опитвам да…

— Ардън? — Дан я хвана за лакътя. — Нали ти казах да престанеш с това?

Тя се освободи от ръката му.

— Изминах дълъг път, за да я намеря — каза младата жена на Бърт и усети нарастващото отчаяние в гласа си. Погледът на бармана беше празен — човекът нямаше представа за какво му говори. Тя беше залята от подобна на черна вълна паника. — Сияйното момиче е някъде тук. Ще я намеря. Няма да си тръгна, докато не го сторя.

Бърт разгледа белега ѝ и се обърна към Дан.

— Пак ще ви попитам, от коя лудница ви изтърваха?

— Не съм луда — отвърна Ардън. — Сияйното момиче е истинска. Знам, че е. Все някой тук трябва да е чувал за нея.

— Съжалявам — каза барманът. — Нямам представа за кого говориш…

— Чувала съм това име — изрече носово някой.

Ардън обърна глава. Вляво зад нея беше проститутката, която придружаваше мъжа с бирите. Тя беше крехка, слаба млада жена, с къси дънкови панталонки и избеляла оранжева блуза. Вероятно бе на двайсет и няколко години, но зъбатото ѝ лице с високи скули беше остаряло преждевременно от силното слънце и грубия солен вятър. Бръчките около устата ѝ и в ъгълчетата на глуповатите ѝ шоколадовокафяви очи бяха започнали да стават по-дълбоки, а изрусената ѝ коса, подстригана на бретон, висеше безжизнено върху кокалестите ѝ рамене. Проститутката изгледа с искрен интерес белега на Ардън, докато клиентът ѝ плати за двете бири.

— Господи — каза тя, — доста лош късмет си извадила, а?

— Да. — Сърцето на Ардън биеше като лудо и за няколко секунди имаше чувството, че ще припадне. Хвана ръба на бара със свободната си ръка. — Чувала си за Сияйното момиче?

— Аха. — Проститутката забърка с клечка в един от зъбите си. — Тя е жена, която лекува хората. Чувах често за нея, когато бях малка.

— Знаеш ли къде е?

— Да — отговори жената. — Знам.

Докато Дан и Ардън влизаха в бара, мъжът, който беше пратен да поплува против волята си, седеше на дока в локва вода и гледаше как се приближава още една лодка. В нея имаше двама мъже. Не можеше да повярва на очите си. Онзи, който гребеше, носеше тъмен костюм и бяла риза, което не беше обичайното облекло за Сейнт Насти. Вторият мъж… Е, може би беше време да намали бирите, защото онзи кучи син, Бърт, сигурно ги смесваше с токсични отпадъци.

Лодката стигна до дока. Флинт се изправи и се качи на него. Изцапаното му с тиня сако беше закопчано над мръсната му риза, бледата му кожа беше осеяна с червени ухапвания от комари, а очите му бяха хлътнали в изморените му, лилави очни дъна. Той погледна очукания и наводнен скиф, завързан до тяхната лодка. В него имаше само едно гребло. Никой не би плавал с това проклето нещо, освен ако не беше принуден.

— От колко време седиш тук? — обърна се той към подгизналия човек, който гледаше как Пелвис слиза от лодката с Мама.

— Трябва да се шегувате с мен! — каза мъжът, неспособен да свали очи от имитатора. — Какво е това, скрита камера?

— Слушай, човече! — настоя Флинт, чието търпение отдавна се беше изпарило. Клинт, който беше също толкова изморен и изнервен, се разшава под ризата му и той сложи ръка на гърдите си, за да го удържи. — Търся мъж и жена. Едва ли са дошли отдавна. — Ловецът на глави кимна към наводнената лодка. — Видя ли на кого е тази развалина?

— Да, тук са. Отидоха в бара. — Човекът не можеше да спре да зяпа Пелвис. — Знам, че всички копнеем за забавления, но само не ми казвай, че си на заплата тук.

— Къде е барът? В каква посока?

— Посоката е само една, освен ако не можете да вървите по вода. Чакайте малко — мъжът посочи с палец към Пелвис, — може би той може да върви по вода.

Флинт тръгна към дъсчените сгради и спътникът му го последва, като оставиха мъжа на дока да се чуди какво ли ще доведе следващата лодка. Хората, покрай които минаха, се спираха да огледат Пелвис и да му подвикнат или да се разсмеят.

— Здравейте! — провикна се Флинт на двама мъже, скрити в сенките на пералнята-билярдна зала. — Барът наблизо ли е?

Единият от тях ги упъти и те продължиха напред. Флинт бръкна в джоба си и сложи ръка на дръжката на деринджъра.

— Кои, по дяволите, са тези? — попита приятеля си мъжът, който ги упъти.

Вторият, който имаше издължено лисиче лице и късо подстригана кестенява коса, прокара език по долната си устна. Той носеше избелели дънки и мръсна жълта риза, чийто край беше изваден и потта по кожата му още миришеше на тиня от тресавището и на алигатори.

— Приятели на Док — отвърна тихо мъжът. — Предполагам, че ще се зарадва да ги види отново. Ето. — Той плъзна малко пакетче с бял прах в ръката на приятеля си. — Задръж си парите. Просто ми направи услуга и наблюдавай тези двамата, става ли?

— Разбира се, Мич. За теб всичко.

— Добро момче. — Мич все още носеше на кръста си револвера, с който стреля по Флинт. Той се обърна и тръгна бързо към моторницата си с изкривена в дивашка усмивка уста.