Безумие

14. Малките черепи

Дан беше един от първите, които стигнаха в селото. Небето беше пожълтяло от издигащия се дим, а въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряла плът.

Чу стенанията, които наподобяваха приглушени тромпети. Вървеше бавно напред през мъглата със стиснат пред него автомат М16. Потта беше попила по гънките на униформата му, а сърцето му туптеше в гърдите му като далечна артилерия. Чу воя на жена отпред, която извисяваше гласа си и утихваше. Грозният дим се виеше около него и се опитваше да го задуши. Мина покрай двама войници от своя взвод — единият от тях се обърна и повърна.

В центъра на селото се издигаше димяща купчина от изкривени сиви форми. Дан се приближи до нея. Усещаше все по-силно жегата, която пареше на лицето му. Някои от селяните бяха паднали на колене и пищяха. Видя четири-пет деца да се държат за краката на майките си, а на лицата им се четеше шок. В изгорялата купчина подскачаха малки оранжеви пламъци; наблизо беше захвърлена туба с бензин на американската армия, която вероятно бе открадната от хранилище за боеприпаси, оставени за примамка.

Дан знаеше какво беше изгорено. Разбра още преди да види малките черепи. Преди да види овъглената ръчичка, която се подаваше от купчината тела. Преди да осъзнае, че някои от тях не бяха изгорели до кокал, а бяха издути, деформирани и розови като пърлени прасета.

Някой стисна ръката му. Дан погледна сбръчканото и напоено от сълзи лице на стар виетнамец, който говореше нещо, изпълнен с ярост и ужас. Старецът протегна ръка към него и показа малък самолет от станиол в дланта си.

Дан разбра. Беше направен от шоколадчето на „Хърши“. Виетконгците бяха дошли след тях и бяха намерили тази играчка от станиол, която беше доказателство за тайно съдружие с врага. Трудно беше да се прецени колко деца бяха екзекутирани. Плътта се беше разтопила и бе образувала лъскави локви, костите бяха почернели и слепени, а лицата бяха заличени. Старият виетнамец отстъпи с олюляване от Дан, като не спираше да мърмори, и показа обвинително дланта си на друг войник. После на трети, на четвърти. Накрая гласът го предаде и той млъкна, но ръката му продължи да показва причината за това клане на невинни.

Дан отстъпи от изгорелите трупове с ръка върху устата и носа си. Коремът му се въртеше. Капитан Обри се опитваше да поеме контрол, като крещеше някой да хвърли пръст в пламъците, но лицето му беше пребледняло, а гласът му бе слаб. Дан извърна поглед от купчината и изгледа младия войник от Бостън със сините като метличина очи — Фароу — който беше застанал до него и се взираше хипнотизирано в пламъците, когато старият виетнамец натика самолета от станиол в лицето му. Дан трябваше да се отдръпне още повече от дима, за да не го задуши, трябваше да се махне от тази воня, но тя беше навсякъде, в панталоните, в косата и по кожата му. Трябваше да се измъкне от тази война, от смъртта, от безумните убийства и сковаващия ужас. Побягна към оризищата, но вонята продължаваше да е в ноздрите му. Страхуваше се, че ще остане с него до края на дните му.

Дан падна в мократа растителност и зарови лице в калта. Все още усещаше миризмата на изгоряло месо, когато вдигна глава. Димът се издигаше над него като тъмен покров, опитващ се да покрие слънцето. Нещо в него заплашваше да се срути и това го плашеше. Срутеше ли се, щеше да помете със себе си волята и дързостта, които показваше във всеки един момент, час и ден в тази своя обиколка на честта. Дан беше добър войник, изпълняваше заповедите и никога не обезумяваше, никога. Но с кафявата кал на лицето и черното отчаяние в душата си, той едва се пребори с ужасната нужда да стане и да побегне към джунглата, към джунглата и наблюдателните им постове изпод капаците на змийските им дупки, и след като стигне там, да дръпне спусъка на своя М16 и да го държи, докато мунициите му свършат. Те щяха да се появят тихомълком от сенките и да го нарежат на парчета.

Никога не обезумяваше. Никога. Но беше усетил, че е стигнал до ръба на пропастта и стисна силно калта в шепите си, за да не падне.

Чувството бавно премина. Отново беше добре. Не, не беше добре, но щеше да се оправи. Смъртта и жестоките убийства не бяха нещо непознато по тези земи. Беше виждал гледки, които го караха да желае да е сляп, но трябваше да стане и да продължи напред, защото беше мъж и войник и трябваше да си свърши работата. Той се обърна по гръб и се загледа в издигащия се дим, в този мрачен пример на безумното човечество, в това отвратително послание. Воят от селото като че ли се усилваше и ставаше по-пронизителен — хор на агонията — и макар че Дан запуши уши с ръце (пронизителен, пронизителен), макар че стисна силно очи и се опита нито да мисли, нито да чувства (пронизителен, пронизителен), макар да се замоли на Бог да го измъкне от това място и да не получи друг отговор освен все по-пронизителния вой…

— Ах — каза той и се изправи с измъчена физиономия на лицето.

— Господи! — каза някой. Гласът принадлежеше на жена. — Изкара ми ангелите!

Воят. Все още го чуваше. Не знаеше къде е, тъй като разумът му беше замаян от дима на Виетнам. След няколко секунди осъзна, че не чува воя от селото от спомените му. Полицейска кола!, помисли си Дан и го заля паника. Видя прозорец, опита се да стане и да тръгне към него, но крайниците му бяха схванати, а болката в главата му — премазваща. Седна на ръба на нещо — осъзна, че е легло — и притисна ръце в слепоочията си.

— Опитвам се да те събудя от пет минути. Беше като умрял. И изведнъж стана толкова рязко, че си помислих, че ще минеш направо през стената.

Дан почти не я чуваше. Слушаше сирената. Не знаеше дали е на полицейска кола, пожарна или линейка, но бързо се отдалечаваше. Разтри слепоочията си и се опита да се сети къде се намира. Мозъкът му като че ли беше заключен и той отчаяно затърси ключа.

— Добре ли си?

Дан погледна младата жена, която седеше до него. Дясната страна на лицето ѝ беше в тъмен нюанс на лилаво-червено. Родилен белег, който беше като ужасен завоевател. Спомни си, че името ѝ е Ардън. Ардън Холидей. Не. Халидей. Спомни си онзи „Денонощен паркинг за камиони Каджун Кънтри“, младия мъж с тениска на „Ханой Джейнс“ и бейзболната бухалка със забитите по нея пирони, които подрънкваха по масата.

— Донесох ти барбекю — каза младата жена и му подаде бял плик, по който беше избила мазнина. — Ресторантът е от другата страна на пътя.

Коремът на Дан се сви от миризмата на печено свинско. Наведе глава в опит да мисли през болката.

— Не го ли искаш? Трябва да си гладен. Спа цял ден.

— Просто се махни от мен. — Гласът му беше дрезгав и сърдит. — Моля те.

— Добре, добре. Помислих си, че ще искаш нещо за ядене.

Ардън излезе от стаята. Спомените му се завръщаха на малки части, като пъзел, който се нареждаше. Пистолетен изстрел. Умиращият Емъри Бланчард. Преподобният Гуин и бухтите на съпругата му. Семейство Дикейн и изстрелът, който спука гумата на пикапа му. Петнайсет хиляди долара награда. Сюзан и Чад в парк „Базил“. Бившата му съпруга, която му каза за хижата във Вермилиън. Ловецът на глави с фенерчето и Елвис Пресли, който викаше господин Мърто.

Сега момичето. Беше я закарал до Лафайет, за да види някакъв мъж в старчески дом. Господин Ричардс му беше името. Не, не, беше Джупитър. Старец, който говореше за някаква жена, Сияйното момиче. Духовна лечителка, която живеела в тресавището. Щяла да махне белега от лицето. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.

Мотел в Лафайет. Там се намираше. Според Ардън беше спал цял ден. Слънцето обаче още беше високо в небето навън. Присви очи в опит да види циферблата на ръчния си часовник и видя, че е четири и осем. Шапката му. Къде е шапката му? Намери я на леглото до него. Ризата му се беше втвърдила от изсъхналата по нея пот, но не можеше да направи нищо по въпроса. Постоя още малко седнал в опит да събере достатъчно сили, за да стане. Вчера беше стигнал до ръба на възможностите си и сега трябваше да плати цената. Главоболието му намаля до известна степен, но костите му туптяха от болка в ритъма на сърцето му. Най-накрая успя да се изправя и да стигне до банята, като се олюляваше по пътя. В огледалото видя бяла маска за Хелоуин с хлътнали очи и посивяваща брада, която не можеше да е лицето му. Имаше душкабина, която, за щастие, не беше пълна с подскачащи жаби. Пусна студената вода и навря главата си под струята.

— Хей! — Ардън се беше върнала. — Облечен ли си?

Дан остана под душа и съжали, че не беше достатъчно коравосърдечен, за да я заключи отвън.

— Искам да ти покажа нещо. Ще ти отнема само минутка.

Колкото по-скоро се отървеше от нея, толкова по-добре.

Спря водата, намери кърпа, за да си подсуши косата, и се върна в стаята. Младата жена беше седнала на стол пред кръглата маса до леглото, а върху нея бе разгънала карта. Все още носеше сините си дънки, но сега беше облякла чиста бежова блуза с къси ръкави.

— Уха — каза Ардън, като го погледна, — наистина изглеждаш като пребит.

Дан разтри схванатите мускули на раменете си.

— Мисля, че заключих вратата, преди да си легна. Как влезе?

— Чуках, докато кокалчетата ми не се протриха. Не вдигаше и телефона си. Затова отидох да взема резервния ключ от дамата на рецепцията. Казах ѝ, че пътуваме заедно. Погледни тук.

— Не пътуваме заедно — отвърна Дан и забеляза, че младата жена беше разпънала неговата карта на Луизиана на масата.

— Ето тук е Лапиер. Виждаш ли го? — Тя сложи пръст на точката, където магистрала 57 свършваше в тресавището. — На около четирийсет километра южно от Хума. Не каза ли, че си тръгнал натам?

— Не знам. Казвал ли съм го?

— Да, спомена, че отиваш някъде на юг от Хума. Не че има много варианти, така като гледам на картата. Накъде си тръгнал?

Дан огледа от по-близо разтворената карта. Лапиер беше на около пет километра от град на име Чандалак, който от своя страна беше на седем-осем километра от Вермилиън. На юг от Лапиер нямаше нищо друго освен тресавищата на Теребон Париш.

— Няма да те карам повече. Можеш да хванеш автобус оттук.

— Да, сигурно мога, но предположих, че щом си тръгнал натам, ще ми помогнеш…

— Не — прекъсна я той. — Не е възможно.

Ардън се намръщи.

— Не е възможно? Защо? Пътуваш натам, нали?

— Слушай, въобще не ме познаваш. Може да се окаже, че съм… някой, с когото не желаеш да пътуваш.

— Какво означава това? Да не си банков обирджия?

Дан отново седна на леглото.

— Ще те закарам до автогарата. Това е всичко, което мога да направя за теб.

Ардън седеше на стола, дъвчеше долната си устна и разглеждаше картата. След това погледна към него и го видя да слага възглавницата под главата си и да затваря очи.

— Може ли да те попитам един личен въпрос?

— Зависи — отвърна той.

— Има ли ти нещо? Имам предвид… болен ли си? Определено не изглеждаш здрав, ако нямаш нищо против да ти го кажа.

Дан отвори очи и погледна панелите на тавана. Нямаше смисъл да крие.

— Да, болен съм.

— И аз така си помислих. От какво? СПИН?

— Левкемия. И мозъчен тумор. Свършен съм, на ръба на пропастта съм. Няма връщане назад.

Ардън не продума известно време. Дан я чу да нагъва картата, или поне да се опитва да го направи, тъй като веднъж разгънати, картите ставаха много упорити зверове. Младата жена прочисти гърлото си.

— Сияйното момиче е лечителка. Чу Джупитър да го казва, нали?

— Също така го чух да ме нарича господин Ричардс и да говори безсмислици.

— Това не са безсмислици! — отговори тя. — А и ти наистина приличаш на господин Ричардс. Той имаше брада и беше с твоите размери. Разбирам защо Джупитър се обърка.

Дан отново се изправи до седнало положение — вратът му беше схванат болезнено — и я погледна.

— Слушай ме внимателно. Доколкото разбирам, искаш да намериш някаква духовна лечителка — която дори не мисля, че съществува — за да махне този белег от лицето ти. Мисля, че ще останеш много разочарована, ако се връзваш на измислиците на някакъв луд старец.

— Джупитър не е луд и това не са измислици. Сияйното момиче живее на онова място. Само защото ти не вярваш, не означава, че не е истина.

— Също така не означава, че е истина, защото ти искаш да вярваш. Не знам нищо за теб, нямам представа какво си преживяла, но мисля, че трябва да отидеш на кожен лекар, вместо да търсиш някаква духовна лечителка.

— Посещавала съм дерматолози и пластични хирурзи — отвърна с леден тон Ардън. — Всички ми казаха, че съм имала най-тъмното родилно петно тип „портвайн“, което някога са виждали. Не можеха да ми гарантират, че ще го премахнат изцяло или дори наполовина, без да ми оставят белези. Но така или иначе не можех да си позволя сумата за операциите. Прав си, че не знаеш нищо за мен. Определено нямаш представа какво е да имаш това нещо на лицето си и да го показваш всеки един ден от живота си. Хората гледат на теб като на някакъв изрод или като на някакво чудовище, което не трябва да се показва навън. Когато някой говори с теб, поглежда навсякъде, но не и в лицето ти, и веднага разбираш, че е отвратен или те съжалява. Смятат, че този белег носи лош късмет. Собственият ми баща ми го каза, когато бях на шест години. Излезе да си купи цигари и повече не се върна, а майка ми вдигна бутилката и не я свали, докато алкохолът не я уби. Оттогава живея в приемни домове и те уверявам, че никой от тях не беше рай. — Младата жена млъкна и стисна мрачно устни.

— Когато бях на петнайсет години — продължи след дълга пауза тя, — откраднах кола. Заловиха ме и ме пратиха в едно ранчо за „проблемни младежи“ извън Сан Антонио. Управляваше го господин Ричардс. Джупитър работеше в конюшнята, а съпругата му беше готвачка. Животът там не беше песен и ако нарушахме правилата, си спечелвахме наказания, но успях да завърша гимназия и да постигна нещо в живота си. Вероятно вече щях да съм мъртва или в затвора, ако не го бях направила. Помагах на Джупитър с конете, а той ми разказваше истории за Сияйното момиче. Каза ми, че тя може да докосне родилния ми белег и да го накара да изчезне. Сподели ми къде е израснал и как всички там знаели за тази духовна лечителка. — Ардън отново млъкна и присви очи, сякаш гледаше към някаква далечна картина в главата си. — Тези истории… бяха толкова истински. Изпълнени със светлина и надежда. Точно от това се нуждая сега. Разбираш ли, животът ми не е никак приятен. Изгубих работата си във фабриката на „Гудиър“ тъй като съкратиха почти цялата смяна. Трябваше да продам колата си. Кредитните ми карти ми носеха само неприятности, затова ги срязах с ножицата. Кандидатствах за работа в заведение за бързо хранене. Началникът само погледна лицето ми и ми каза, че позицията е заета и скоро няма да набират персонал. Същото се случи с още няколко други интервюта за работа, на които се явих. Закъснявам вече два месеца с наема си и не съм си плащала сметките. Разбираш ли… имам нужда от ново начало. Трябва да се отърва от лошия си късмет веднъж и завинаги. Ако успея да намеря Сияйното момиче и тя махне това чудо от лицето ми… мога да започна наново. Нуждая се точно от това и поради тази причина изтеглих всеки цент от банковата си сметка, за да осъществя пътуването. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна Дан. — Осъзнавам, че не ти е леко, но търсенето на това Сияйно момиче няма да ти помогне. Ако някога е имало такава жена, тя трябва вече да е мъртва. — Той срещна празния ѝ поглед. — Джупитър каза, че Сияйното момиче е живяла в тресавището много преди времето, в което баща му е бил дете. Нали? Джупитър спомена, че е отишла в Лапиер, когато той е бил дете. Каза, че била млада и красива бяла жена. Млада беше точната дума. Кажи ми как е възможно това.

— Ще го направя. — Ардън най-накрая сгъна картата, преди да продължи. — Сияйното момиче не остарява.

— О, сега разбирам. — Дан кимна. — Тя не е само духовен лечител, но е намерила и фонтана на младостта.

— Не съм казвала такова нещо! — Младата жена се разгневи и белегът ѝ придоби по-тъмен нюанс. — Повтарям онова, което ми е казвал Джупитър! Сияйното момиче не остарява, а си остава млада и красива!

— Вярваш ли на тези приказки?

— Да! Вярвам! Аз… просто вярвам, това е всичко!

Дан изпита съжаление към нея.

— Ардън — каза тихичко той, — някога чувала ли си за фолклор? Това са истории за личности като Джони Апълсийд, Пол Бъниън и… сещаш се, хора, които са се превърнали в легенди. Може би много, много отдавна в онова тресавище е живяла духовна лечителка и след смъртта си се е превърнала в легенда, защото хората не са искали да я забравят. Затова са измислили истории за нея и са ги предали на децата си. По този начин тази жена никога няма да умре и винаги ще е млада и красива. Разбираш ли какво ти говоря?

— Нищо не знаеш! — сопна се Ардън. — Сега сигурно ще ми кажеш, че и Исус Христос е измислен!

— Виж, това си е твоя работа, няма да те спирам, ако си решила да обикаляш тресавищата и да търсиш някаква мъртва духовна лечителка.

— Дяволски си прав, че няма да ме спреш! — Младата жена стана и взе картата. — Ако бях толкова болна, колкото теб, щях да се опитам да намеря Сияйното момиче! Нямаше да седя и да отричам съществуването ѝ!

— Нещото, което ще те убие доста бързо — каза Дан, когато Ардън стигна до вратата, — е напразната надежда. Ще го разбереш, когато остарееш още малко.

— Надявам се никога да не остарея чак толкова много.

— Ей — провикна се Дан, преди да е излязла. — Искаш ли да те закарам до автогарата? Ще тръгнем, след като се стъмни.

Младата жена се поколеба с ръка на дръжката на вратата.

— Защо не искаш да тръгваш, преди да е станало тъмно? — Трябваше да му зададе и другия въпрос, който я глождеше: — И защо не носиш никакъв багаж?

Дан отговори бързо:

— По тъмно е по-хладно. Не искам колата да прегрее. Освен това имам приятели там, където отивам. Не планирах да спирам.

— Аха.

Той избягваше да я погледне в очите, защото подозираше, че е започнала да разбира кога не казва истината.

— Ще си взема един душ и нещо за ядене. Няма да е барбекю. Ти се обади на автогарата и разбери къде е.

— Дори да си хвана автобус за Хума, пак ще трябва някак си да стигна до Лапиер. Слушай — Ардън беше твърдо решена да опита отново, — ще ти платя трийсет долара, за да ме закараш дотам. Какво ще кажеш?

— Не.

— Колко далеч от пътя ти може да е? — Отчаянието беше стиснало здраво гърлото ѝ и променяше гласа ѝ. — Ще се сменяме зад волана. Освен това никога не съм ходила там и… сещаш се… пътуващо само момиче може да си навлече неприятности. Затова платих на Джоуи да ме закара.

— Да, той определено се погрижи добре за теб. Надявам се да стигнеш на мястото, за което си тръгнала, но съжалявам. Не мога да те закарам.

Ардън продължи да го гледа втренчено. Случваше се нещо много странно, помисли си тя. Счупеното стъкло на задната седалка на комбито, фактът, че пътуваше без дори четка за зъби и че се събуди едва когато чу сирената. Може да се окаже, че съм някой, с когото не желаеш да пътуваш, беше ѝ казал той. Какво означаваше това?

Ардън го изнервяше. Дан стана и си свали ризата. Тя видя очертанията на всяко едно ребро под бялата му кожа.

— Ако искаш да ме гледаш как се събличам и си вземам душ, няма проблем — каза той и започна да откопчава токата на колана си.

— Добре, махам се — отвърна младата жена, когато мъжът си свали ципа. — Аз съм в съседната стая. Повикай ме, когато си готов.

Ардън излезе навън. Дан затвори вратата в лицето ѝ и заключи. Въздъхна от облекчение. Стана му ясно, че младата жена се опитва да разбере какво не е наред с него. Не трябваше да я качва — тя беше усложнение, от което не се нуждаеше. Сега нямаше какво повече да направи, освен да си вземе душ и да се опита да се отпусне, ако можеше. Нуждаеше се от някаква храна, която щеше да го накара да се почувства много по-добре. Тръгна към банята, но преди да я стигне, го обзе любопитство, включи телевизора и започна да преглежда каналите в търсене на някоя местна новинарска програма. Намери Си Ен Ен, но сега говореха за финанси. Изключи телевизора. След няколко секунди обаче го включи отново. Определено нямаше да влезе в националните новини, но реши да намери някоя местна програма, за да види дали Лафайет ще отразят деянията му. Чувстваше се мръсен като калник на трактор в кална нива, затова влезе в банята и завъртя кранчетата докрай.

Ардън отиде на рецепцията, за да върне резервния ключ. Дребничката и приятна рецепционистка вдигна очилатия си поглед от кръстословицата във вестника на Лафайет.

— Приятелят ви добре ли е?

— Да. Беше много изморен и не ме е чул да чукам. — Ардън остави ключа на рецепцията. — Можете ли да ми кажете как да стигна до автогарата?

— Ще видя какъв е адресът в телефонния указател, за да ви го запиша. — Жената бръкна с осеяната си с вени ръка в едно чекмедже. — Къде планирате да ходите?

— Първо до Хума. После ще продължа още на юг.

— Няма кой знае какво на юг от Хума освен блатистия район. Роднини ли имате там?

— Не, просто пътувам сама.

— Пътувате сама? Ами приятелят ви?

— Той… ще ходи другаде.

— Боже, не бих отишла в онези тресавища сама, това е сигурно! — Жената беше сложила пръст на адреса на автогарата, но бе сметнала, че първо трябва да отправи предупреждението си. — Там живеят всякакви селяци и езичници, които не се съобразяват с никакви закони освен със своите. Погледнете тук. — Тя вдигна вестника и го натика в лицето на Ардън. — Навсякъде пишат за рейнджъра. Виждате ли?

Ардън видя. Заглавието гласеше: „Рейнджър от Теребон все още е в неизвестност“ а под него, с по-малки букви, беше написано: „Синът на градския съветник на Лафайет, Жираду“. На снимката беше едър и непоколебим млад мъж с полицейска униформа и широкопола шапка.

— В неизвестност е от вторник — обясни жената на рецепцията. — Превърна се в голяма новина през изминалата седмица. Този човек ходеше прекалено често в онези тресавища и те го погълнаха, можете да се обзаложите.

— Съжалявам за случилото се — отвърна Ардън, — но то няма да ме спре да… — Тя млъкна, защото погледът ѝ попадна на заглавието на статия в долната част на страницата: „Второ убийство на сметката на Шривпортския беглец“. Имаше и снимка на брадат мъж, от която сърцето ѝ се сви.

Снимката не беше от най-добрите — не бе правена на особено силна светлина и явно бе взета от някой документ — но човекът беше разпознаваем. Той беше без шапка и не се усмихваше. Оттогава бе изгубил около десет килограма или повече. Под снимката беше написано името му: Даниъл Луис Ламбърт.

— Намерили са лодката му — каза жената на рецепцията.

— А? — Ардън вдигна поглед. Стомахът ѝ беше станал на топка.

— Лодката на Джак Жираду. Намерили са я, но нямало никаква следа от него. Познавам родителите му. Всяка съботна сутрин закусват в „Шонис“ по-надолу оттук. Много обичаха момчето си и ще приемат загубата му много тежко.

Ардън отново зачете статията.

— Бих била много внимателна в онзи блатист район — настоя жената на рецепцията. — Онези лоши хора са се погрижили един рейнджър да изчезне. — Тя взе едно листче, за да запише адреса на автогарата на него.

Ардън беше на път да припадне, когато осъзна що за човек наистина бе Дан Фароу — не, Дан Ламбърт. Ветеран от Виетнам с татуировка на змия на дясната предмишница. Той бе застрелял и убил управителя на кредитния отдел на банка в Шривпорт. Беше застрелял и пребил до смърт някакъв мъж в мотел извън Александрия, и му бе откраднал комбито.

— О, господи — прошепна тя.

— Извинете? — Жената на рецепцията повдигна сребристите си вежди.

— Този мъж. Той… — … човекът, когото Бог е изпратил на госпожица Ардън.

Джупитър го каза. Вие сте човекът, когото Бог е изпратил да заведе госпожица Ардън при Сияйното момиче. Вие сте Неговите ръце, които да я насочват в правилната посока.

Не, Дан Ламбърт беше убиец. Така твърдеше вестникът. Той беше убил двама души, така че какво щеше да го спре да я убие, ако решеше? Но човекът беше болен и всеки, който го видеше, щеше да го разбере. Ако искаше да я убие, защо просто не беше отбил от магистралата, преди да стигнат в Лафайет?

— Казахте ли нещо? — попита жената на рецепцията.

— Аз… да. Имам предвид… не съм сигурна.

— Не сте сигурна? За какво?

Ардън се вторачи в снимката. Човекът, когото Бог е изпратил. Много ѝ се искаше да повярва на това, да се увери, че съществува някаква космическа, невидима сила, която я беше довела тук и сега. Но ако Джупитър грешеше, то тогава какво означаваше това за вярата му в Сияйното момиче?

Ардън усети как нещо в нея започва да се срутва и се разтревожи, че когато рухнеше напълно, нямаше да остане нищо, което да я държи цяла.

— Какво?

— За автогарата. Искате ли да ви обясня как да стигнете дотам? Не е далеч.

Стените я притискаха. Трябваше да се махне оттук и да намери спокойно място, на което да помисли.

— Може ли да взема това? — Ардън вдигна страницата на вестника по начин, по който жената нямаше да види снимката на Дан.

— Разбира се, вече го прочетох. Не искате ли да…

Ардън вече излизаше през вратата.

— Предполагам, че не — каза рецепционистката, когато вратата се затвори. Искаше ѝ се да попита младата жена дали този белег на лицето болеше, но сметна, че няма да е тактично. Много лошо; това момиче щеше да е много красиво, ако лицето ѝ не беше обезобразено. Но такъв беше животът, нали? Човек трябваше да балансира между доброто и лошото и да извлече най-доброто от тях. Въпреки това беше много лошо.

Жената отново се захвана с кръстословицата си. Следващата дума беше с четири букви, а определението ѝ гласеше „Съдба“.