Безумие

18. Най-опасното място

Флинт все още не можеше да види Ламбърт или момичето, но знаеше, че не са на повече от петнайсет-двайсет метра от обсега на светлината. Даваше всичко от себе си, за да се придвижва бързо, но това не беше особено лесно в канала. Водата пълзеше към кръста му и му хрумна, че ако стигне до гърдите му, Клинт ще се удави. Целият беше плувнал в пот в тази лепкава жега. След малко чу дробовете на Пелвис да хриптят като тръбите на стар църковен орган.

— Господин Мърто! — провикна се задъхано имитаторът. — Трябва да… трябва да спра за малко. Да си поема въздух.

— Продължавай да се движиш! — нареди му Флинт и не спря.

Хриптенето само се влоши.

— Моля ви… господин Мърто… трябва да спра.

— Прави каквото искаш! Аз няма да спирам!

Пелвис изостана. Гърдите му се повдигаха и спускаха забързано. Мазни капки пот се стичаха по изцапаното му с кръв лице, а сърцето му туптеше яростно. Флинт погледна назад и продължи да гази във водата, като стъпваше много внимателно. Имитаторът се опита да го последва, но след шест крачки му се наложи да спре отново. Мама усети безпокойството му и заблиза разтревожено брадичката му.

— Господин Мърто! — провикна се Пелвис, но ловецът на глави вървеше уверено напред заедно със светлината. Страхът от мрака и създанията, които плуваха в него, накараха имитатора да загази отново напред. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Не можеше да си поеме дъх, сякаш самият въздух се бе превърнал в кал. Той освободи единия си крак от тинята, стъпи напред и тъкмо издърпваше другия, но нещо като че ли го стисна за гърлото, пред очите му притъмня и той падна във водата.

Флинт чу плясък и погледна назад. Кучето се опитваше да държи главата си над водата.

Пелвис не се виждаше никъде.

Сърцето на ловеца на глави се сви.

— Господи! — каза той и загази обратно през водата към мястото, на което беше потънал Пелвис. Мама се опитваше да отиде при него с ококорени от паниката очи. Вляво се надигнаха балончета, последвани от появата на ръка. Само след секунда задникът на имитатора изплува на повърхността като ленив кит. Флинт го хвана за ръката, но тя му се изплъзна. — Стани, стани! — разкрещя се ловецът на глави. Нещо тъмно се появи над водата и той осъзна, че това е косата на спътника му. Сграбчи я и задърпа, но изведнъж в ръката му остана прическа помпадур без глава под нея.

Перука. Пелвис носеше перука. Евтина и подгизнала перука.

Нещо бяло и уязвимо на външен вид, с няколко кичура сплескана черна коса, се появи на повърхността. Флинт пусна перуката и прокара ръка под брадичката на спътника си, който тежеше доста. Пелвис закашля вода и изпусна жален стон, който прозвуча като товарен влак в полунощ.

— Стъпи на крака! — каза му Флинт. — Хайде, стани!

Все още кашлящият вода плешив имитатор стъпи в тинята с велурените си обувки.

— Мама! — извика притеснено той. — Къде е тя?

Кучето не беше далеч и лаеше срещу течението. Пелвис загази към него и го взе. Едва не падна отново и се наложи да отпусне цялото си тяло на Флинт.

— Ще се оправя — каза имитаторът между кашлянията. — Просто трябва да си почина. Няколко минути. Господи, помислих си… помислих си, че сърцето ми ме предава. — Той вдигна ръка към главата си и когато пръстите му не намериха нищо друго освен подпухнала кожа, погледна към Флинт с изкривено от ужас лице, сякаш наистина беше на път да получи сърдечен удар. — Косата ми! Къде е косата ми? — Пелвис зацапа наоколо в търсене на перуката.

— Няма я, забрави я! — Флинт забеляза, че голата глава на спътника му е заострена като куршум в горната си част. От двете ѝ страни и отзад имаше ивица от къса и проскубана коса. След миг видя перуката, която беше на известно разстояние от него, да плава като туфа испански мъх, загази към нея и я вдигна от водата. — Ето. — Флинт я подаде на собственика ѝ. Пелвис я взе и докато стискаше Мама в свивката на ръката си, започна да я изстисква. Ловецът на глави щеше да се разсмее, ако не си мислеше колко се беше отдалечил от тях Ламбърт. — Добре ли си?

Пелвис изпръхтя и се изплю. Целият трепереше. Избърса нос в предмишницата си и внимателно, дори някак почтително, си сложи перуката на главата. Тя застана накриво върху нея и изглеждаше сплескана на места, но Флинт видя как в очите на спътника му нахлува облекчение и как лицето му се отпуска като на човек, взел успокоително.

— Можеш ли да продължиш? — попита го ловецът на глави.

— Дайте ми минутка. Сърцето ми бие много силно. Трябва да знаете, че лесно ми се завива свят. Затова се наложи да зарежа сценичното си шоу. Добре ли я сложих?

— Малко е накриво вдясно.

Пелвис намести перуката.

— Миналата година припаднах на сцената. В клуб „Олди Голдис“ в Литъл Рок. Заведоха ме в болницата. Помислих си, че ще пукна. — Той млъкна, за да си поеме няколко дълбоки глътки въздух. — Не ми беше за първи път. Новината бързо се разнесе наоколо и не можах да си намеря повече ангажименти. Дайте ми минутка и ще се оправя. Можете ли да дишате? Аз едва успявам в тази жега.

— Проблемът ти е, че тежиш много килограми. Трябва да се откажеш от всичките вредни храни, които ядеш. — Флинт гледаше надолу по канала и преценяваше какво разстояние беше изминал Ламбърт. Преходът беше труден и за него, но вероятно даваше всичко от себе си двамата с момичето да се отдалечат колкото се може повече. Погледна отново Пелвис и този път перуката му заприлича на голямо телче за съдове, залепено за главата му. — Давам ти три минути, след което продължавам. Можеш да останеш тук или да се върнеш при колата.

На Пелвис вече не му пукаше дали ще е под безопасната светлина на сигналната ракета на Флинт, или не.

— Мога да се справя, ако вървите малко по-бавно.

— Казах ти, че няма да е лесно, нали? Гледай да не падаш и да не се удавиш, чуваш ли?

— Да, сър. — От смачканата перука на Пелвис се стичаше вода по лицето му. — Предполагам, че това е моят край, а? С господин Смоутс и тази работа?

— Май да. Трябваше да му кажеш за проблема си. Щеше да спестиш много неприятности на всички. — Флинт присви очи и бързо погледна към сигналната ракета. Може би им оставаха още петнайсет минути светлина. Може би. — Тази работа не е за теб, Айсли. Точно както не е за мен… да се обличам като Елвис Пресли и да се представям за него.

— Аз не се представям за него — поправи го Пелвис с цялата си сериозност. — Аз съм имитатор, а не самозванец.

— Както и да е. Трябва да се откажеш от вредната храна и да продължиш с имитациите.

— Лекарят ми ми каза същото нещо. Опитах се, но Бог ми е свидетел, че не е лесно да откажеш бисквитите с фъстъчено масло, когато не можеш да заспиш в три часа през нощта.

— Напротив, лесно е. Като за начало просто спри да си купуваш проклетите неща. Не си ли чувал за самодисциплина?

— Да, сър, това е нещо, което другите хора имат.

— Е, ти се нуждаеш точно от такава. В големи количества. — Флинт погледна ръчния си часовник, нетърпелив да тръгне след Ламбърт, но лицето на Пелвис все още беше зачервено. Трябваше да му даде още минута. Ако дебелакът получеше сърдечен удар, щеше да е голямо изпитание да извади туловището му от тресавището. Добре осъзнаваше, че сигналната ракета е на път да изгасне. Видя как Мама ближе брадичката на Пелвис и размахва късата си опашка. Изпита нещо подобно на завист. — Защо мъкнеш това псе навсякъде? Само се пречка.

— О, не бих оставил Мама, не, сър! — Пелвис млъкна за миг и погали мокрия гръб на животното, преди да продължи с по-тих глас: — Имах друго куче, което много приличаше на Мама. Казваше се Прис и живя с мен повече от шест години. Един уикенд я оставих при ветеринаря и тръгнах на път. Когато се върнах… мястото го нямаше. Бяха останали само тухли, пепел и изгорели клетки. Казаха, че е станал електрически пожар. Случило се късно през нощта и никой не бил там, за да го потуши. Трябвало да имат противопожарна система с пръскачки или нещо подобно, но нямаха. — Имитаторът млъкна отново, докато галеше кучето си. — Дълго време след това… сънувах кошмари. Как Прис изгаря в клетката си, как се опитва да излезе от нея, но не може. Вероятно си е мислела, че е направила нещо много лошо, защото не отидох да я спася. Струва ми се, че това е ужасен начин да умреш — да смяташ, че на никого не му пука за теб. — Той вдигна поглед към Флинт. Очите му изглеждаха по-хлътнали на зелената светлина. — Затова никога не оставям Мама. Не, сър.

Ловецът на глави погледна отново ръчния си часовник.

— Готов ли си да тръгваме?

— Мисля, че да.

Флинт загази отново във водата, но този път по-бавно. Пелвис си пое още веднъж дълбоко въздух, изпусна го и последва спътника си.

Дан продължаваше да стиска ръката на Ардън пред тях и да следва канала зад един завой. Той погледна назад; бяха се отдалечили от светлината. Вероятно ловците на глави се бяха спрели поради някаква причина. Очите му започваха да свикват с мрака. Успя да види части от осеяното със звезди небе през короните на дърветата. Тресавището ставаше все по-дълбоко, а тинята изпускаше мехури от газ под краката им. Лицето му беше плувнало в пот, дишаше тежко и чуваше как дробовете на Ардън също се мъчат в знойната жега. Нещо се пльосна тежко във водата вляво от тях и ветеранът се замоли да е било голям сом, а не алигатор, който е тръгнал към тях. Подготви се за сблъсък с неизвестната твар, но каквато и да беше, тя ги остави на мира за момента.

Дан погледна отново назад и видя зелената светлина да потрепва през гъсталака. Не се бяха отказали да ги преследват. Ардън също погледна през рамо, след което се съсредоточи в крачките си. Зрението ѝ се беше прояснило, но главата ѝ продължаваше да пулсира от удара в таблото на колата. Изморяваше се с всяка направена крачка; усещаше как силата ѝ се изпарява и скоро щеше да ѝ се наложи да спре, за да си поеме дъх. Тя не бягаше от никого, ловците на глави преследваха Дан, но когато го заловяха, щяха да отведат единствената ѝ надежда да намери Сияйното момиче. Някъде дълбоко в нея говореше един разумен глас, който се опитваше да ѝ обясни, че е безсмислено да продължава напред в това тресавище, че търсен убиец я стиска за ръката и я води далеч от цивилизацията, че навярно има сътресение и се нуждае от лекар, че мозъкът ѝ се е размътил, че не мисли трезво и че се намира на най-опасното място, което беше посещавала в живота си. Ардън чуваше този глас, но отказваше да го слуша. Тя стискаше в дясната си ръка малката розова кесийка, която през годините се беше превърнала в неин талисман, и се сети за гласа на Джупитър, който казваше, че това е мъжът, когото Бог ѝ е изпратил, за да я заведе при Сияйното момиче. Трябваше да му повярва. Трябваше да го направи или цялата ѝ надежда щеше да се срине, а се страхуваше от това повече, отколкото от смъртта.

— Виждам светлина — каза неочаквано Дан.

Ардън също я видя. Слабо сияние от дясната им страна. Не беше електрическа светлина, а по-скоро от свещ или газена лампа. Продължиха напред. Водата беше стигнала до кръста на Дан и беше покрила този на младата жена.

От мрака започнаха да се появяват тъмни форми. От двете страни на канала имаше две или три колиби, построени на дървени платформи над водата. Светлината се процеждаше през един прозорец, който, изглежда, беше покрит с восъчна хартия. Другите колиби тъмнееха — или бяха празни, или обитателите им вече спяха. Дан нямаше желание да се среща с хората, които бяха избрали да живеят в подобна примитивна среда, защото смяташе, че биха застреляли един нарушител, без да им мигне окото. Освен колибите различи още нещо — пред няколко от тях, включително тази, която светеше, имаше малки лодки — рибарски скифове18 — завързани за дървени стълбове.

Дан осъзна, че изключително много се нуждаят от лодка. Сложи пръст на устните си, за да покаже на Ардън, че трябва да е много тиха, и тя кимна. Той я поведе покрай осветената колиба към следващата. Скифът там беше завързан с верига с катинар, а в него беше оставено едно гребло със счупена дръжка. Дан взе греблото и продължи към третата барака. Завързаната пред нея лодка беше пълна с поне петнайсет сантиметра вода. Не се виждаха никакви гребла наблизо, но пробитият плавателен съд бе завързан само с въже. Дан знаеше, че на харизан кон зъбите не се гледат. Отне му известно време да развърже калния възел, след което се качи колкото се може по тихо в лодката. Кракът му обаче се удари в едната ѝ страна. Той зачака, притаил дъх, но никой не излезе от колибата. Помогна на Ардън да се качи. Тя се настани на седалката до носа, а той в задната част на скифа и ги изтласка от платформата. Лодката се плъзна към средата на канала, където течението беше най-силно и когато се отдалечиха на безопасно разстояние от колибата, Дан плъзна счупеното гребло във водата и загреба.

— Крадци на гробове! — развика се някаква жена и стресна ветерана. Ардън я полазиха тръпки по мокрите ръце. — Давайте, откраднете я, шибани лапачи на магарешки курове!

Дан погледна назад. Една фигура беше застанала пред първата колиба, която светеше.

— Давайте! — продължи жената. — Бог ще ви срита задниците, ще видите! Ще танцувам върху ковчезите ви, мършояди такива! — Тя занарежда ругатни, каквито Дан не беше чувал от дните си в тренировъчния лагер. Някои от тях можеха да накарат косата на сержанта му да се накъдри. След малко изръмжа друг глас:

— Млъквай, Рона! — Той принадлежеше на мъж, който звучеше много пияно. — Затваряй си плювалника, опитвам се да спя!

— Няма да се изпикая на лицата ви дори да горят! — завика Рона по посока на канала. — Ще ви направя магия. Топките ви ще изсъхнат и ще се превърнат в малки черни стафиди!

— Аууууу, млъквай, преди да дойда и да ти набия канчето! — Една врата се тресна.

Дан загреба по-бързо. Жената продължи да ругае и да нарежда, а гласът ѝ се усилваше и отслабваше в някакъв безумен ритъм. Най-накрая се прибра в колибата си и затръшна собствената си врата толкова силно, че Дан се изненада, че цялата постройка не се срути. Той видя светлината да се отдалечава от прозореца и си представи сбръчкана и мрънкаща бабка, наведена над димящ казан, в който плуваше козя глава. Е, поне вече имаха лодка, въпреки че седяха в мръсна вода. Сети се за онази приказка — затънал до уши в калта — но се зарадва, че поне имат гребло. Когато погледна отново назад, не видя зелената светлина. Може би ловците на глави се бяха отказали и се бяха върнали. Щеше да е чудесно, ако наистина беше така. Сега единственото, което трябваше да направи, беше да плава в средата на канала и да се надява, че той ще ги отведе до Залива. Там щеше да намери някое безопасно място, на което да остави Ардън и отново да продължи сам.

На Дан не му харесваше, че е отговорен за нея, че се тревожи, че се е ударила в таблото и че стиска толкова силно ръката му, та чак пръстите му пукат. Той по принцип си беше вълк единак, така че щеше да се отърве от нея колкото се може по-скоро. Тя беше луда. Манията ѝ по Сияйното момиче го накара да се сети за нещо, което беше гледал някога по новините — стотици хора от цялата страна се бяха събирали дни наред в едно царевично поле в Оклахома, където съпругата на някакъв фермер се кълнеше, че е била посетена от Дева Мария. Тогава си помисли, че тези хора отчаяно желаеха да вярват в съществуването на по-висша сила и смятаха, че Девата ще се появи отново на същото място с послание за човечеството. Това не се случи, но най-изумителното в цялата работа беше как никой от тези стотици хора не съжали, че е отишъл там, не се почувства предаден и не се ядоса. Те просто решиха, че не е дошло времето Дева Мария да се появи отново, но бяха сигурни, че ще го направи в даден момент. Дан не разбираше подобна сляпа вяра — тя беше в пълна противоположност на безсмислената смърт и разрушение, на които беше станал свидетел в Нам. Зачуди се дали някой от това множество беше пускал куршум между очите на шестнайсетгодишно момче и дали бе изпадал в екстаз от факта, че калашникът на момчето е засякъл. Запита се дали някой от тях някога бе помирисвал миризмата на изгоряла плът, или пък бе виждал пламъци да поглъщат детски черепи. Ако някой от тях бе на негово място, ако бе стоял под мръсния сребърен дъжд и бе виждал нещата, които се бяха запечатали в мозъка му, този човек едва ли би повярвал, че е възможно завръщането на Мария, Исус или Светия дух.

Дан загреба няколко пъти с греблото и остави лодката да се носи сама. Ардън се обърна на юг и бе посрещната от топъл полъх. Водата издаваше мек и приятен звук при носа, а тресавището оживяваше от бръмченето и жуженето на насекоми, от пронизителния писък на някоя птица, от басовото квакане на жабите и от други, по-слаби звуци, които не бяха особено различими. Сега единственият източник на светлина бяха звездите, които грееха през кръпките в дебелия балдахин от клони над тях.

Дан тръгна да се обръща назад, но реши да не го прави. Вече знаеше къде е бил и го интересуваше само къде отива. Мигът, в който Емъри Бланчард умря, все още представляваше кървяща рана в спомените му и може би щеше да го измъчва до края на дните му, но коприненият мрак на тресавището го успокояваше. Чувстваше, че се намира далеч от закона и затворническите стени. Ако намереше храна, прясна вода и покрив над главата си — дори това да беше някоя съборетина — можеше да живее и да умре тук, под тези звезди. Тресавището беше голямо и може би щеше да приеме човек, който искаше да изчезне. Един въглен на надежда се събуди отново и загоря в него. Може би беше просто илюзия, помисли си Дан, но си струваше да се хване за нея точно както Ардън вярваше в своето Сияйно момиче. Първата му задача обаче беше да я измъкне; после щеше да решава какво да прави.

Лодката продължи бавно напред по течението, което водеше към морето.

Пелвис стискаше Мама с една ръка, а с другата се беше хванал за задната част на подгизналото сако на Флинт. Зелената сигнална ракета беше изгоряла преди няколко минути и нощта ги бе погълнала. Имитаторът караше — по-скоро умоляваше — ловеца на глави да се върнат, когато чуха някаква жена да крещи и да ругае пред тях. Докато газеха през дълбоката до корема вода, Флинт плъзна лявата си ръка под ризата, за да подкрепи главата на Клинт; очите им бяха започнали да привикват с мрака. След малко успяха да различат очертанията на колибите. В най-близката вдясно от тях се движеше някаква светлина. Флинт забеляза една лодка, завързана за платформата, върху която беше построена колибата. Приближи се до нея и видя, че разполага с ръждясал външен мотор. Хрумна му, че Ламбърт може да се е скрил в някоя от тъмнеещите колиби и да чака да отминат. Поведе Пелвис към слабата светлина, която се виждаше през покрития с восъчна хартия прозорец. В края на дървената платформа му каза:

— Стой тук. — След това се качи на натрошените дъски. Спря се, за да извади деринджъра, прибра ръката на Клинт под ризата си и си закопча сакото. Скри оръжието зад гърба си и почука на паянтовата врата на колибата.

Чу движение вътре, но никой не му отвори.

— Хей, вие! — провикна се Флинт. — Бихте ли отворили? — Сви юмрук, за да почука втори път.

Чу се дърпане на резе. Вратата се отвори на скърцащите си панти и отвътре се подаде отрязаната цев на пушка, която бе насочена в челото му.

— Ще отворя теб, кучешки гъзоблизецо! — излая жената зад оръжието и пръстът ѝ легна върху спусъка.

Флинт не помръдна. През ума му мина мисълта, че ако тази го гръмнеше от това разстояние, мозъкът му щеше да изпръска дърветата от другата страна на тресавището. На слабата светлина, която се носеше отвътре, ловецът на глави видя, че жената е поне метър и осемдесет висока и здрава като скала. Беше облечена в мръсен комбинезон и сива риза с потни петна, а на главата си носеше очукана тъмнозелена каска за американски футбол. Зад предпазната решетка на каската го гледаше заплашително лице с пламнали, зачервени очи и груба като конско седло кожа.

— Спокойно — съумя да каже Флинт. — Хайде да се успокоим. Искам просто да попитам…

— Знам какво искаш, шибаняко! — изкрещя жената. — Няма да ме отведеш обратно в онази лайняна дупка! Няма да ме вкараш в обезопасена стая и да ми надупчиш главата с игли!

На тази здраво ѝ хлопа дъската, помисли си той. Сърцето му галопираше, а в сравнение с устата му Сахара беше като тропик. Погледна мръсния пръст на спусъка на опряното в лицето му оръжие.

— Слушайте — изграчи Флинт. — Не съм дошъл да ви отвеждам някъде. Просто искам да…

— Сатаната има сребърен език! — изкрещя жената. — Сега ще те изпратя обратно в ада, където ти е мястото!

Пръстът на спусъка потрепери. Ловецът на глави затаи дъх.

— Госпожо? — Разнесе се звук на кални обувки по дъските. — Може ли да поговорим за минутка, госпожо?

Изпълнените с лудост очи на жената примигаха.

— Кой е този? — изсъска тя. — Кой каза това?

— Аз, госпожо. — Пелвис пристъпи на светло с Мама в ръка. — Мога ли да поговоря с вас, моля?

Жената премести погледа си от Флинт към Пелвис. Пръстът ѝ все още беше на спусъка на пушката, а дулото ѝ не се отместваше от челото на ловеца на глави. Той се страхуваше да помръдне дори със сантиметър.

Пелвис я дари с най-хубавата си усмивка.

— Никой не иска да ви нарани, госпожо. Не сме дошли за това, честно.

Жената направо ахна. Очите ѝ се ококориха, а тънките ѝ устни започнаха да треперят.

— Можете да свалите тази пушка — каза Пелвис. — Направете го, преди някой да пострада.

— О — прошепна жената. — О, господи! — В очите ѝ проблеснаха сълзи. — Те… казаха ми… че си умрял.

— А? — Пелвис се намръщи.

— Казали ѝ, че си умрял! — проговори Флинт, който разбра какво имаше предвид лудата жена. — Кажи ѝ, че не си умрял, Елвис!

— Затвори си устата, сатанински задник! — скастри го тя. — Не говоря с теб! — Пръстът ѝ отново потрепери на спусъка.

— Поне спуснете предпазителя на пушката, госпожо — каза Пелвис. — Ще стане много неприятно, ако случайно гръмне.

Жената се вторачи в него и облиза устните си с език.

— Казаха ми, че си умрял! — Гласът ѝ стана по-мек и в него се усещаше ужасна болка. — Бях в Батън Руж и живеех с Били и онази кучка, съпругата му. Те ми казаха, че си умрял, че си взел наркотици, подхлъзнал си се в банята и си пукнал на място. Нямало какво да направят, за да те спасят, но аз се молих за теб, плаках и палех свещи в стаята си, а онази кучка рече, че съм искала да подпаля къщата, но Били, Били винаги е бил добър брат, ѝ отвърна, че съм наред и няма да нараня никого.

— О. — Пелвис успя да разбере бързия поток на мисълта ѝ. — О… госпожо, аз всъщност не съм…

— Да, ти си! — прекъсна го Флинт. — Помогни ми малко, Елвис!

— Ах ти, мръсен кучи син! — излая жената в лицето на ловеца на глави. — Ще го наричаш господин Пресли!

Флинт стисна зъби. Потта беше избила на лъскави мазни капки по лицето му.

— Господин Пресли, кажете на тази дама, че съм ваш приятел и че ако нарани мен, все едно е наранила вас. Ще ѝ го кажете ли, моля?

— Е… това ще е лъжа, нали? Имам предвид, че вие ми дадохте ясно да разбера, че според вас не съм нищо повече от мравка.

— Това беше за тогава. Сега си е за сега. Мисля, че вие сте най-добрият мъж, когото съм срещал. Бихте ли ѝ казали, моля?

Пелвис погали брадичката на Мама и килна глава на една страна. Минаха няколко секунди, през които една капка пот се стече по носа на Флинт и се задържа на края му.

— Да, госпожо, господин Мърто е мой приятел — каза най-накрая имитаторът.

Жената махна пушката от челото на Флинт, който въздъхна и отстъпи две крачки назад.

— Това променя нещата — заяви тя и спусна предпазителя. — Щом е ваш приятел. Казвам се Рона, помните ли ме?

— А… — Пелвис погледна бързо към Флинт и отново към лудата. — Аз… мисля, че аз…

— Гледах ви в Билокси. — Гласът ѝ трепереше от вълнение. — Беше през… — Тя млъкна. — Не мога да се сетя през коя година беше. Понякога умът ми си прави шеги с мен. Седях на третия ред. Написах ви писмо. Помните ли ме?

— А… — Пелвис видя, че Флинт му кимна. — Да, госпожо, мисля, че ви помня.

— Изпратих името си на онова списание, нали се сещате — „Тайгър Бийт“ — те проведоха конкурс за среща с вас? Изпратих им името си, а татко каза, че съм най-голямата глупачка на света, но въпреки това го направих и отидох на църква да се помоля да спечеля. Мама се премести да живее в рая, това написах в писмото си. — Жената погледна мръсния си комбинезон. — О, аз… сигурно изглеждам ужасно!

— Не, госпожо — отвърна бързо Пелвис. — Искам да кажа, Рона. Изглеждате добре.

— Определено сте надебелели — каза му жената. — Отрязаха ви топките в армията, нали? После ви накараха да спрете да пеете хубави песни. Те са онези, които прецакаха света. Изстреляха сателити в космоса, за да могат да четат умовете на хората. Шибани куролизци! Е, вече не могат да стигнат до мен! — Тя почука каската си. — По-добре да се предпазите, докато все още можете! — Рона отпусна ръка и погледна замаяно Флинт и Пелвис. — Сънувам ли?

— Рона? — попита Флинт. — Имате ли нещо против да ви наричам Рона? — Жената го изгледа с празен поглед. — Търсим някого. Мъж и жена. Видяхте ли ги да минават оттук?

Рона отново насочи вниманието си към Пелвис.

— Защо говорят такива лъжи за вас? Защо разправят, че сте взимали наркотици и какво ли не? Защо казаха, че сте мъртъв?

— Аз… просто се изморих — отвърна имитаторът. Флинт забеляза, че стоеше по-изправен, бе прибрал корема си, доколкото това му беше възможно, и говореше с глас, който звучеше още повече като този на Елвис, с онази мемфиска нахаканост в него. — Исках да се скрия някъде.

— Аха, аз също. — Рона кимна. — Не исках да изгарям онази къща, но светлината беше толкова красива. Знаете ли колко красива може да е светлината, когато е тъмно през цялото време? След това ме качиха в онази бяла кола — бялата кола с ремъците — отведоха ме на онова място и забиха игли в главата ми. Но после ме пуснаха и аз също исках да се скрия. Искате ли малко супа от бамя? Имам супа вътре. Направих я вчера.

— Рона? — напомни ѝ Флинт. — Мъж и жена. Виждали ли сте ги?

— Видях онези крадци на гробове да крадат лодката му. — Жената посочи канала. — Джон Ледюк живееш там, но умря. Стъпил в гнездо на памукоусти змии19, така каза рейнджърът. Онези крадци на гробове му откраднаха лодката. Развиках им се, но те не ми обърнаха никакво внимание.

— Аха. Какво има нататък по този канал?

— Тресавището — отвърна жената, сякаш той беше най-големият глупак на света. — Тресавището и още от тресавището. Както и Сейнт Насти.

— Сейнт Насти? Какво е това?

— Мястото с нефтените платформи. — Рона не отделяше поглед от Пелвис. — Сънувам, нали? Понякога мама ми идва на гости, но знам, че сънувам в будно състояние. Това се случва и сега, нали?

— Колко далеч е Сейнт Насти от тук? — попита Флинт.

— Седем-осем километра.

— Има ли път?

— Няма. Само каналът, който води до Залива.

— Трябва ни лодка. Колко искате за вашата?

— Какво?

— Колко пари? — Ловецът на глави се възползва от възможността да прибере деринджъра в джоба си и да извади мокрите банкноти, които беше взел от портмонето на момичето. — Петдесет долара ще покрият ли лодката и мотора?

— Няма бензин в мотора — отвърна Рона. — Когато онзи рейнджър идва да ме види, ми носи бензин. Казва се Джак, приятен млад мъж. Само че тази седмица не е идвал.

— Какво ще кажете за гребла? Имате ли такива?

— Да, имам гребло. — Тя присви очи срещу Флинт. — Не ми харесва как изглеждаш. Не ми пука дали си му приятел, а той — сън. Има нещо злобно в теб.

— Шейсет долара — предложи ловецът на глави. — В брой, ето.

Рона се изсмя силно.

— И ти си адски луд. По-добре внимавай, защото съвсем скоро ще те заловят и ще започнат да ти забиват игли в главата.

— Сигурен съм, че сте права, госпожо. — Той изгледа намръщено Пелвис. — Господин Пресли, какво ще кажете да отворите златните си устни и да ми помогнете малко?

Имитаторът все още размишляваше над четирите думи, които жената беше изрекла: гнездо на памукоусти змии.

— Определено се нуждаем от лодката ви, Рона — каза изключително убедително той. — Ще ни направите огромна услуга, ако ни я продадете. Дори можете да задържите мотора, ще вземем само лодката и греблото.

Рона не отговори известно време, но дъвчеше долната си устна, докато обмисляше предложението.

— По дяволите — каза най-накрая жената, — вие двамата така или иначе не сте истински, нали? — Тя сви рамене. — Можете да купите лодката, не ми пука.

— Добре. Ето. — Флинт ѝ подаде шейсетте долара.

Рона прие парите с набръчканата си ръка и подуши банкнотите. — Ще ни трябва и греблото — каза ѝ той и тя отново се разсмя, все едно това беше някаква невероятна илюзия. После влезе в колибата си, която беше облепена отвътре с вестници и разполагаше с чугунена печка. Флинт каза на Пелвис да му помогне да махнат мотора от лодката. Тъкмо го оставяха на платформата, когато Рона се върна — вече без пушка — с греблото.

— Благодаря ви, госпожо — каза имитаторът. — Определено оценяваме това.

— Имам един въпрос към вас — изрече жената, докато се качваха в лодката. — Кой ви изпрати тук? Сатаната ли беше, за да ме накара да мисля, че си губя разсъдъка, или Господ, за да ме позабавлява?

Пелвис се загледа в набръчканото ѝ лице. Зад предпазната решетка на футболната каска се виждаха хлътналите ѝ очи, които определено принадлежаха на една луда жена, но за момент те се превърнаха в спомен за една тийнейджърка, облечена в най-хубавата си рокля, която седеше на третия ред в залата в Билокси. Имитаторът свали един от пищните си пръстени с фалшив диамант и го сложи в дланта ѝ.

— Ти решавай, скъпа.

Седнал в задната част на лодката, Флинт развърза въжето, с което беше завързана за платформата, и я оттласна с греблото. Пелвис се настани на седалката на носа. Мама се беше сгушила на топло в гърдите му и се унасяше. Флинт загреба към средата на канала, където обърна лодката на юг. Усети как течението ги подхвана и след миг вече се движеха със скоростта на ходещ бързо човек. Пелвис погледна назад към жената, която стоеше в средата на разнебитената колиба, а Флинт му изсъска кисело:

— Спечелихте си още една почитателка, нали, господин Пресли?

Имитаторът погледна право напред в мрака. Пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна, след което отговори с известна доза гняв в гласа си:

— Можеш да ме цункаш отзад.