Безумие

16. Черни букви на жълт фон

Минаваше девет часът, когато фаровете на комбито осветиха ръждясала табела, на която пишеше „ВЕРМИЛИЪН 8 КМ, ЧАНДАЛАК 19 КМ, ЛАПИЕР 24 КМ“.

— Почти стигнахме — каза Дан. Облекчението, което изпита, беше като разцъфнало цвете.

Ардън мълчеше. Тя беше отворила дамската си чанта преди три километра и бе извадила от нея розовата кесийка с връвчиците, която седеше в скута ѝ. Пръстите ѝ мачкаха съдържанието ѝ, но погледът ѝ не се отделяше от конусите светлина, които хвърляха фаровете.

— Какво има в това нещо? — попита Дан.

— А?

— Кесийката. Какво има в нея?

— Нищо специално.

— Определено я стискаш, сякаш онова вътре е много специално.

— Просто е… нещо за късмет.

— О, трябваше да се сетя. — Той кимна. — Всеки, който вярва в духовни лечители, си носи някой и друг талисман за късмет под ръка.

— На твое място нямаше да се присмивам. Ти се нуждаеш от Сияйното момиче не по-малко от мен.

— Хрумна ми една идея. След като ме изцели, ще дойде с мен в Шривпорт, за да съживи Емъри Бланчард. Тогава мога да се върна в началото — да прося за работа.

— Смей се колкото си искаш. Просто казвам, че нищо няма да ти стане, ако дойдеш с мен, нали?

— Ще ми стане — отвърна той. — Казах ти какво мисля за фалшивата надежда. Ако наистина е имало Сияйно момиче — а такава жена не е съществувала — единственият начин, по който може да ми помогне, е да върне времето назад и да съживи мъжа, когото убих. Както и да е, казах ти, че ще те закарам до Лапиер и ще го направя, но това е всичко.

— Ще ме зарежеш на улицата, когато стигнем там, така ли?

— Не, ще ти помогна да си намериш някое местенце, на което да прекараш нощта. — Или поне се надяваше на това. Последният мотел, който подминаха, беше на петнайсет километра зад тях в малкия град Хума. Откакто гората ги притисна от двете им страни, видяха светлините само на няколко отдалечени една от друга къщи. Бяха оставили цивилизацията зад гърба си и горчиво-сладкият мирис на тресавищата изпълваше въздуха. В най-лошия случай, ако не успееха да намерят мотел или пансион в близост до Лапиер, Дан беше решил да предложи на Ардън да остане в хижата и да я заведе в града на сутринта. Но само ако не намереха нищо друго; не му харесваше някой да зависи от него и колкото по-скоро младата жена поемеше по пътя си, толкова по-добре.

Прекосиха дълъг бетонен мост и изведнъж се озоваха във Вермилиън. Селището не беше голямо, само няколко малки къщи и затворени магазини. Единственото място, което светеше, беше някаква дупка на име „Барът на Кути“. Дан забеляза, че всичките четири пикапа, които бяха паркирани около него, разполагаха с поставки с пушки на задните си прозорци. Това никак не го обнадеждаваше в търсенето му на прилично място за спане за Ардън. Имаше чувството, че сама жена в това градче веднага ще бъде придърпана към билярдната маса, а мъж като него, с петнайсет хиляди долара награда за главата му, ще бъде разкъсан на парчета. Той продължи през Вермилиън и за щастие, привлече вниманието само на две кучета, които спряха да гризат кокалите си, за да се махнат от пътя му.

Когато излязоха от селото, Дан погледна километража. Сюзан каза, че отбивката за хижата на Гари е на пет километра след моста, отляво. Трябваше всеки момент да я видят. Не планираше още да спира там, но искаше да се увери, че я е намерил. И да, ето я и нея — един черен път се виеше като змия навътре в гората. Добре. Сега поне знаеше къде ще полегне тази вечер. Подмина отбивката и нито той, нито Ардън видяха черния кадилак, скрит наблизо.

Пелвис спеше и хъркаше с отпуснатата на гърдите му Мама, когато Флинт видя приближаващите фарове. С падането на мрака той беше приближил колата по-близо до магистралата и я държеше под око, докато спътникът му задрямваше и се събуждаше само за да бърбори за розовия кадилак на Елвис и любовта му към кокосовите кексчета на майка му, след което се унасяше отново. Флинт можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички минали оттук коли и нито една от тях дори не намали на отбивката за хижата. Тази обаче намали, макар и почти недоловимо. Само че не зави и продължи на юг. Въпреки това сърцето му заби по-силно. Клинт усети промяната и реагира с въпросително помръдване под подгизналата от пот риза на брат си. Флинт завъртя ключа в запалването, включи работещия си фар и колата тръгна на свободен ход, без да е запален двигателят.

Светлината от фара разкри ръждясало комби. Флинт видя русокоса жена на предната седалка; тя се обърна назад и присви очи. Ловецът на глави забеляза, че цялата дясна страна на лицето ѝ е покрита от грозна лилава синина. Не успя да види лицето на шофьора, а само глава с тъмносиня бейзболна шапка. След миг комбито напусна обсега на светлината. Флинт изсъска през зъби. Това беше същата кола, с която Ламбърт избяга от парк „Базил“.

Той запали двигателя. Пелвис се изправи сънено на седалката си и попита с пресипнал глас:

— Квостава?

— Той е тук. Току-що мина покрай нас, пътува на юг. — Гласът на ловеца на глави беше спокоен и тих. Сърцето му изпомпваше гореща кръв, но нервите му бяха заледени. — Не зави, но е той. Дръж псето. — Включи на скорост и зави надясно по пътя, за да последва Ламбърт. Задните светлини на комбито тъкмо се изгубиха зад завоя. — Има някаква жена с него. — Настъпи педала на газта. — Може да е заложница. Изглежда така, сякаш я е пребил.

— Заложница? — попита ужасено Пелвис, който беше прегърнал силно Мама. — Господи, какво ще правим?

— Ще си свършим работата. — Взеха завоя и видяха комбито на четирийсет метра пред тях. — Дръж се — нареди Флинт и настъпи до долу педала на газта. Студена ликуваща усмивка се появи на лицето му. — Ще изкарам копелето от пътя.

Светлината, която ги освети внезапно, стресна Ардън също толкова, колкото и Дан.

— Мислиш ли, че това беше полицай? — попита тя с треперещ глас тъкмо когато взеха завоя.

— Може. Ще разберем след малко.

— Тръгва! — Ардън беше показала главата си през прозореца. — Тръгва след нас!

Дан гледаше в огледалото за обратно виждане. Все още не се чуваше сирена, нито се виждаха светлините на буркан. Караше с осемдесет километра в час, които не бяха повече от ограничението. Нямаше нужда да се паникьосват толкова бързо. Може би онзи просто беше отбил от пътя, за да се надруса. Без паника.

— Идва след нас! — каза Ардън. — Набира скорост!

Дан видя колата да се показва зад завоя и да скъсява разстоянието между тях. Тя имаше само един фар.

Един фар.

Възел с размерите на лимон заседна на гърлото му.

Черният кадилак на ловеца на глави имаше само един фар.

Но не, не можеше да бъде! Откъде, по дяволите, Флинт Мърто и клонингът на Елвис Пресли бяха разбрали къде отива? Не, не бяха те. Разбира се, че не бяха.

Чу рева на двигателя им.

Ардън прибра главата си вътре. Очите ѝ бяха ококорени.

— Мисля, че той ще ни…

Удари, щеше да каже, но в следващия миг фарът се отрази в огледалото за обратно виждане и кадилакът се залепи за задната им броня. Дан се опита да измести комбито на една страна, но закъсня. Кадилакът се вряза заплашително в бронята му, след което изостана. Купето на комбито се разтресе, но Дан успя да се справи с волана. Наближаваше нов завой и трябваше да внимава къде кара. Кадилакът отново се стрелна с гневен грохот напред, удари задната им броня и изостана.

— Казва ми да отбия! — извика Дан над воя на вятъра. Погледна скоростомера и видя, че стрелката е на деветдесет и пет.

— Кой е той? Полицай ли е?

— Тцъ! Преследват ме двама ловци на глави! Проклет да съм, ако знам как са ме намерили, но…

— Пак ще ни удари! — изкрещя Ардън и се хвана за облегалката на седалката си.

Този път шофьорът на кадилака не си играеше. Ударът разтърси костите им и Дан едва не изтърва треперещия волан. Кадилакът не изостана този път, а вместо това започна да избутва комбито от пътя. Дан настъпи спирачките и гумите запищяха недоволно, но задният автомобил беше прекалено мощен. Комбито неумолимо беше избутано от пътя. Нещо задрънча и затрака под предната ос и замириса на изгорен метал. Педалът на спирачките изгуби силата си, потъна до долу и Дан осъзна, че вече няма такива.

Онзи, който караше кадилака — Мърто или имитаторът на Елвис — искаше да играят грубо. Дан нямаше никакво намерение да се остави тези двамата да го заловят, без да се бори. Той вдигна крак от безполезния педал и настъпи газта, като в същото време извъртя волана към пътя. От ауспуха му излезе облак дим и комбито се стрелна напред, като увеличи разстоянието между смачканата си задна броня и колата зад него на два метра. Дан започна да криволичи на пътя в опит да намали малко скоростта си и да не позволи на кадилака да ги удари отново. Минаха покрай някакъв кей от дясната страна и после отново бяха притиснати от двете страни от гора. След малко видяха пробит от куршуми знак, на който пишеше „Ограничение на скоростта 70 км“. Кадилакът им се нахвърли отново и смаза лявата част на задната им броня, преди Дан да е успял да кривне на една страна. Пътят се беше превърнал в поредица от сериозни завои и ветеранът даваше всичко от себе си, за да останат на него. Погледна скоростомера и видя, че той също вече не работи — стрелката се движеше свободно напред-назад по циферблата.

— Намали! — изкрещя Ардън. — Ще ни убиеш! — Дан дръпна ръчната спирачка, но тя също не функционираше. Явно спирачната система беше заминала преди малко, когато остъргаха долната част на колата. Бездруго сигурно се беше държала на плюнка.

— Нямаме спирачки! — съобщи Дан и успя да вземе следващия остър завой с лепнатия за опашката му кадилак. Той беше стиснал зъби, а сърцето му препускаше като лудо. Един знак с надпис „Добре дошли в Чандалак“ ги приветства и минаха покрай редица тъмнеещи магазини под съпровода на рев на двигатели и вихър от песъчинки. В другия край на Чандалак пътят отново ставаше прав, а огромните дъбове бяха сплели клони отгоре им. Кадилакът изведнъж се премести в лявата лента и се изравни с комбито. Дан видя пухкавото лице на застарял Елвис Пресли, който държеше булдог с едната си ръка, а с другата му правеше знак да отбие.

Дан поклати глава. Имитаторът каза нещо на Мърто, вероятно му предаваше отговора му. Ловецът на глави побърза да отговори на свой ред, като удари кадилака отстрани на комбито. Ардън едва се сдържаше да не изпищи, но ударът на метал в метал я накара да го направи. Дан усети как десните гуми се плъзгаха по асфалта към тревата. Нямаше друг избор, освен да настъпи педала на газта и да се опита да изпревари Мърто, но ловецът на глави остана с него. Ветеранът смяташе, че кара с повече от сто и десет километра в час, тъй като гората от двете им страни се размазваше, а двигателят на автомобила стенеше от умора. Пътят завиваше надясно и изведнъж в лявата лента се появиха фарове. Мърто мигновено настъпи спирачките и се прибра зад Дан, който взе завоя с димящи гуми. Прелетяха покрай стар форд, който пъплеше на север и веднага след като преодоляха завоя, кадилакът чукна отново задната врата на комбито.

Дан хвърли поглед на Ардън — младата жена се беше навела напред и бе стиснала в ръце розовата си кесийка.

— Казах ти да не пътуваш с мен, нали? — изкрещя той и видя в огледалото за обратно виждане, че кадилакът се опитва отново да се изравни с тях. Кривна наляво, за да отреже ловеца на глави. Мърто свърна надясно, но Дан пак го блокира.

— Няма да ви позволи да се изравните с него! — провикна се Пелвис над воя на вятъра. Косата му беше като живо абаносово същество. Той видя скоростомера и пребледня. — Господи боже, господин Мърто! Минаваме сто и десет…

— Знам с каква скорост карам! — изкрещя му в отговор Флинт. Изкривената задна броня на комбито беше на по-малко от три метра пред тях. Ламбърт беше спрял да използва спирачките. Този човек беше или луд, или демонично отчаян. Флинт настъпи педала на газта и смачканата предна броня на кадилака му се вряза отново в колата отпред. Този път причини сериозни щети — от долната част на комбито изскочиха бели искри, парче метал се откъсна от него и задра по асфалта. Флинт изостана и видя как лявата задна гума на Ламбърт се разкъсва. — Пипнахме го! — изграчи ловецът на глави. — Ще му се наложи да отбие!

За секунди гумата се разпадна на парчета и джантата застърга по асфалта. Ламбърт обаче нямаше намерение да отбие и глупавият инат на този човек разгневи Флинт. Той завъртя волана — пръстите му бяха побелели на него, а ръката на Клинт стискаше въздуха — премести се в лявата лента и се изравни с беглеца, за да му нанесе последен удар.

Дан предусети какво смята да направи Мърто. Голямата черна кола щеше да ги удари при следващата отворила се възможност. Студен юмрук стисна сърцето му, когато разбра, че задната гума замина. За щастие, стъргането на джантата ги забави. Мърто обаче се изравняваше с тях и онова, което смяташе да им стори, нямаше да е никак красиво.

Дан изви рязко комбито наляво и удари другата кола толкова силно, че двата автомобила простенаха в дисхармония. Мърто върна услугата с последващ удар и изведнъж вратата на Дан се откачи от ръждясалите си панти и падна. Двете коли се удариха в средата на пътя и лявата страна комбито се огъна навътре като настъпена бирена кутийка.

Скоростта на Дан падаше под деветдесет и пет, а двигателят издаваше дрезгаво хър-хър-хърх. Миришеше на изгоряла гума и горещ метал, а отпред на пътя пет-шест гарвана излетяха от размазаното животно на пътя, с което пируваха, и се разпръснаха с гневни писъци. Ветеранът погледна стрелката на температурата на водата и видя, че вибрира в края на червената зона. Мърто го удари отново. Собствената му кола се беше превърнала в движеща се развалина и от капака ѝ се вдигаше пара. Ударът изблъска комбито от дясната в аварийната лента.

Ардън притаи дъх.

Дан удари табела с черни букви на жълт фон — имаше само миг на разположение, за да прочете написаното, преди да я сгази.

„Опасен мост, ограничение на скоростта 15 км.“

Комбито избумтя и предният му капак полетя към предното му стъкло от изригналата от радиатора пара. Дан завъртя волана, за да се върне отново на асфалта, но задницата поднесе неконтролируемо. Три секунди по-късно удариха нещо, което изгърмя като пистолет. Задникът на Дан изведнъж подскочи от седалката и той осъзна с ужас, че комбито е излязло от пътя. Клони и лози зашибаха покрива му. Ардън отново запищя, а Дан завика, когато полетяха надолу. Комбито се заби във водата като опитващ се да направи плонж дебелак. Дан имаше чувството, че тялото му е било смачкано и после разтегнато от сблъсъка. Главата му се удари в покрива и пред очите му се появиха червени комети. Чу как водната стена премаза капака и предното стъкло, а двигателят изсъска и простена, преди водата да забълбука в металическото му гърло. Дан се замая от бързината, с която се случваше всичко, а пръскащата му се от болка глава потопи съзнанието му в мъгла. Той продължаваше да стиска волана.

Краката му бяха потопени. Водата влизаше отдолу и беше стигнала до рамката на изгубената врата. Дан си помисли, че комбито потъва и ужасът, който го изпълни, проясни част от мъглата в главата му. Той се обърна — мускулите на врата го боляха — и видя проснатата на предната седалка Ардън. Не можеше да я остави там и макар да се движеше възможно най-бързо, имаше чувството, че е попаднал в протичащ на забавен кадър кошмар; сграбчи тялото на младата жена и я извади от колата, като нагази в дълбоката до колене вода, примесена с кал. Тя беше отпусната като мъртвец. Дан изгуби равновесие и се пльосна с нея. Лицето на Ардън потъна под водата и той изви назад гърба си, за да я извади оттам. Младата жена не се закашля, но дишаше. Дан усети вкуса на кръв в устата си. Наоколо отново настъпи мрак, но той усети слабо течение около тялото си. Хрумна му, че това течение, макар и слабо, вероятно течеше на юг към Залива, колкото и далеч да бе той. Дан не можеше да си позволи да припадне, защото и двамата щяха да се удавят. Ловците на глави. Къде бяха те? Някъде наблизо, в това нямаше никакво съмнение. Не можеше повече да се колебае.

Загази с Ардън на ръце през калната вода, като следваше течението на юг.