Безумие

17. Коридори и стени

— Излязоха от пътя! — извика Пелвис. — Паднаха от моста!

Флинт беше успял да спре кадилака на петдесет метра от дървения мост. Около капака съскаше пара, а радиаторът всеки момент заплашваше да избухне. Мама се скъсваше от лаене, Клинт шаваше възбудено, а Пелвис крещеше в ухото му.

— Млъкни! Просто си затвори устата! — изкрещя на свой ред ловецът на глави. Включи на задна скорост и тръгна на заден ход към моста. Цялата конструкция — освен на счупения от комбито парапет — беше снабдена с отражатели. Все още бяха на двайсет метра от моста, когато двигателят потрепери и изгасна, и на Флинт му се наложи да насочи колата в тревата от дясната страна на пътя. — Слизай! — нареди той на Пелвис, след което отвори жабката, извади белезниците и ключовете за тях и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си. Слезе от кадилака — ръката на Клинт все още се подаваше от ризата му — и отвори багажника.

— Той въобще не намали, нали? — бърбореше Пелвис. — Въобще не намали, а направо излетя от този мост, все едно има криле!

— Вземи една от тези. — Флинт избута на една страна комплект кабели за подаване на ток и кутия с инструменти и извади две червени цилиндрични пръчки, които бяха дълги около трийсет сантиметра.

Пелвис се дръпна.

— Какво е това? Динамит?

Флинт затвори багажника, остави едната от цилиндричните пръчки на капака и дръпна връвчицата в края ѝ. Чу се пращене на искри и фитилът се възпламени. Пръчката загоря в светлочервено, което освети нощта в радиус от пет метра и накара имитатора да присвие очи.

— Сигнална ракета — обясни ловецът на глави. — Не гледай пламъка. Вземи другата и дръпни връвчицата.

Пелвис изпълни нареждането, като държеше Мама в свивката на ръката си. Неговият пламък беше светлозелен.

— Да видим с какво разполагаме. — Флинт отиде до счупения парапет, последван от имитатора.

Мостът беше само на шейсет сантиметра от водата. Комбито беше затънало до горната част на гумите си и покрито с тиня. Флинт успя да види шофьорското място. Ламбърт не беше вътре. Бръкна под ризата си с лявата си ръка, извади деринджъра от кобура му и после размени мястото на оръжието и сигналната ракета в ръцете си. Вдигна ракетата по-високо в търсене на някакво движение. Мостът беше построен над широк около три — три метра и половина канал, от двете страни на който бе избуял гъсталак от палми с островърхи листа и друга бодлива блатна растителност, надвиснала над водата. Никъде не се виждаше нито суша, нито Ламбърт и жената с нараненото лице. Флинт се наведе и освети под моста, но беглецът не беше и там.

— Майка му стара — каза той и нагази в тресавището. Тръгна към комбито, като държеше съскащата сигнална ракета над главата си. Спря и погледна назад. Пелвис не го беше последвал. — Специална покана ли чакаш?

— Е… не, сър, но… обувките ми. Имам предвид, че са от истински син велур. Платих повече от сто долара за тях.

— Лошо. Идвай тук и ми пази гърба!

Намръщеният Пелвис се поколеба. Погледна краката си и въздъхна, но накрая стисна здраво Мама и влезе в тресавището. Потръпна, когато усети тинята около обувките си.

С готов за употреба деринджър, Флинт освети колата със сигналната ракета. Водата продължаваше да нахлува вътре. Видя нещо да плува там — бейзболната шапка на Ламбърт. На задната седалка имаше куфар, а на предната — дамска чанта.

— Клинт, дръж! — каза той и подаде деринджъра на брат си. След това се наведе, взе дамската чанта и я отвори. В нея намери портмоне и шофьорска книжка, издадена на името на Ардън Халидей, живуща във Форт Уърт. На снимката беше млада жена с чуплива руса коса. Лицето ѝ щеше да бъде подходящо за едно представление с изроди — лявата му страна беше много красива, но дясната бе покрита от ужасен родилен белег. В портмонето нямаше кредитни карти, а само малко повече от сто долара и монети.

— Това е страшен трик, честна дума! — каза Пелвис, загледан в стисналата деринджъра ръка на Клинт. — Той може ли да стреля с това нещо?

— Ако му кажа. — Флинт прибра шофьорската книжка и парите в сакото си, след което върна портмонето в дамската чанта, а нея в колата.

— Той разбира ли ви?

— Обучил съм го с кодови думи, също като кучетата. Клинт! Пусни! — Флинт взе деринджъра, когато пръстите на брат му се отпуснаха. Огледа тресавището, като размахваше сигналната ракета наоколо и караше сенките да се местят.

— Обзалагам се, че понякога ви се иска да може да говори.

— Ще ми каже, че му е писнало от мен, също както на мен ми е писнало от него. Не се разсейвай, а мисли за работата. Ламбърт не може да е далеч, взел е жената със себе си.

— Смятате, че трябва да…

— Мълчи! — скастри го Флинт. — Просто се ослушвай!

На Пелвис много му харесваше да чува гласа на своя идол от собствената си уста, но се насили да млъкне. Мама започна да ръмжи, но Флинт изгледа имитатора с изпълнен с огън и жупел поглед и той нежно я погали под брадичката, за да я успокои. Ослушаха се. Чуха тресавището да говори — рояци насекоми жужаха като плачещи китари, нещо в далечината се обади с подобен на режещ трион глас и отвсякъде се носеха цвъртене и приятни трели.

И тогава, най-накрая, чуха плясък.

— Той е там — прошепна Флинт, мина покрай комбито и отново спря. Водата беше стигнала до коленете му. Протегна сигналната ракета напред в мрака и пурпурната светлина проблесна по набръчканата повърхност на канала. Усети слабо течение около краката си. Ламбърт беше изморен, навярно и ранен, и бе поел по пътя на най-малкото съпротивление.

— Хей, Ламбърт! — провикна се Флинт. Може и да си въобрази, но му се стори, че тресавището притихна. — Слушай! — Млъкна за миг и се ослуша, но беглецът беше спрял да се движи. — Всичко свърши! В момента просто си копаеш по-дълбока дупка! Чуваш ли ме? — Не получи отговор, но и не очакваше такъв. — Не ни карай да идваме за теб!

Дан беше приклекнал във водата на трийсет и пет метра от светлината на сигналните ракети на двамата ловци. Беше подпрял главата на Ардън на рамото си. Не беше дошла в съзнание, но явно се свестяваше, защото тялото ѝ неволно се разтресе и дясната ѝ ръка, свита в юмрук, се вдигна и се стовари с плясък във водата. Дан не помнеше да си е удрял лицето във волана, но носът му беше като смазан и от двете ноздри течеше кръв. Вероятно е счупен, помисли си той. Нищо, беше преживявал много по-лоши удари. Болката между слепоочията му беше ужасна, зрението му бе замъглено и едва не припадна преди две минути, но вече смяташе, че се е съвзел. Беше се изтеглил възможно най-близо до десния бряг на канала, където от тинята беше израснала гъста растителност. Нещо бодливо се беше забило в рамото му. Дишаше тежко и наблюдаваше двете фигури, осветени в червено и зелено от сигналните ракети.

— Покажи се, Ламбърт! — провикна се отново ловецът на глави на име Мърто. — Не искаш да нараниш жената, нали?

Дан се замисли дали да не остави Ардън, но главата ѝ можеше да се озове под водата и да се удави, преди онези да стигнат до нея. Обмисли дали да не се предаде, но осъзна, че зад гърба му има пущинак, в който човек можеше да изчезне. В съзнанието му, досущ като пътеводна звезда, заблещука идеята да продължи да следва течението на юг, докато — рано или късно — стигне до Залива.

— Можеш да се откажеш! — каза Флинт. — Няма къде да отидеш!

Студената арогантност в гласа на ловеца на глави помогна на Дан да вземе решение. Проклет да беше, ако се оставеше да бъде заловен от тези алчни за пари копелета. Той им обърна гръб и тръгна приведен напред, като влачеше Ардън със себе си. Тинята на дъното засмукваше обувките му. Младата жена простена тихичко и вероятно в устата ѝ влезе вода, защото тялото ѝ потрепери отново и ръцете ѝ се размахаха, предизвиквайки нов плясък. След миг тя се разкашля и започна да повръща.

Флинт направи две крачки напред и хвърли сигналната ракета към звука. Дан видя как червената светлина полетя високо в арка, освети изкривените клони, покрити с испански мъх, и после тръгна да пада. Нямаше как да се скрие от светлината. Водата около него лумна в червено. Той се изправи и с новопридобита от отчаянието си сила нарами тялото на Ардън като пожарникар, носещ пострадал в пожар човек. Имитаторът на Елвис изкрещя:

— Виждам го!

Дан вече газеше в тинята, когато сигналната ракета цопна зад него. Тя продължи да гори още четири секунди, после химическият огън угасна. Той успя да направи само няколко крачки, преди коленете му да откажат. Падна отново и главата на Ардън се озова във водата. Тя се задави и започна да плюе.

В съзнанието си младата жена беше отново на шестнайсет години — тогава живееше в ранчото. Яздеше един от конете на Джупитър, когато животното попадна на дупка на змия, спря рязко и тя излетя над главата му. Земята се удари толкова бързо в лицето ѝ, че имаше чувството, че е получила шамар от Бог. Но сега нямаше тексаска пръст, а вода в очите и устата си; не знаеше къде е, но болката в главата и тялото ѝ ѝ подсказваше, че тъкмо е била хвърлена от седлото на кон. Някаква потрепваща зелена светлина се носеше в мрака. Чу мъжки глас да ѝ шепти:

— Спокойно, спокойно! Държа те! — Една ръка беше прекарана под брадичката ѝ. Носеха я във вода. Нямаше никаква сила, за да се съпротивлява. Протегна се да хване ръката, но осъзна, че държи нещо в десния си юмрук и беше от жизнена важност да не го пуска. Тогава си спомни какво беше и с това се сети за табелата с черни букви на жълт фон: „Опасен мост, ограничение на скоростта 15 км“.

Флинт взе сигналната ракета от Пелвис и прибра в кобура деринджъра.

— Няма да стигне далеч. Хайде. — Той загази след беглеца с натежали от тинята обувки.

— Господин Мърто… няма да го последваме там, нали?

Ловецът на глави се обърна към него с мъртвешки бледо лице и хлътнали очи.

— Да, Айсли, ще го последваме. Ще го гоним цяла вечер, ако се наложи. Такава ни е работата. Искаше прослушване, нали? Е, сега ще го получиш.

— Да, сър, но… това е тресавище, господин Мърто. Имам предвид… видяхте алигаторите и онази голяма змия на пътя днес. Какво ще правим, когато светлината изгасне?

— Тя ще издържи половин час. Давам най-много двайсет минути на Ламбърт. — Флинт обмисли дали да не погне беглеца, но реши, че ще е най-добре да го изтощи. А и бездруго нямаше смисъл да бърза в тази тиня. — Не мисля, че има пистолет, но сигурно носи някакво оръжие. Навярно нож. Ако го притиснем прекалено много, може да полудее и да нарани момичето.

Плувналото в пот лице на Пелвис беше истинско олицетворение на измъчен от жегата човек.

— Не искам някой да бъде наранен. Вероятно трябва да се обадим на властите и да ги оставим те да поемат оттук.

— Айсли — отвърна мрачно Флинт, — никой уважаващ себе си ловец на глави няма да отиде да реве на полицията за помощ. Те ни мразят, а ние нямаме нужда от тях. Оставим ли Ламбърт да избяга, ще изгубим петнайсет хиляди долара и вероятно живота на момичето. Сега се размърдай. — Ловецът на глави отново тръгна и отново му се наложи да спре, когато Пелвис не го последва. — Е — кимна той, — вече съм сигурен. Знаех си, че не си нищо повече от излишен товар. Смяташе, че ще е лесно, нали?

— Аз… нямах представа, че ще ми се налага да газя през пълно с алигатори и змии тресавище! Трябва да се грижа за Мама.

Фитилът на Флинт се подпали и той, също като сигналната ракета, се възпламени.

— Проклятие! — изкрещя той и загази на обратно, за да застане лице в лице с Пелвис. — Ти ни забърка в тази каша! Ти беше този, който не можа да накара псето си да мълчи в онзи парк! Ти изгуби лютивия спрей! Ти обърка начина ми на работа — живота ми — откакто Смоутс те окачи на врата ми! Ти си обида за мен, разбираш ли ме? Аз съм професионалист, а не някакъв клоун като теб! Не се предавам и не се отказвам! Чуваш ли ме? — Гласът му се беше издигнал до нови висини.

Пелвис не отговори. Изглеждаше отчаян. Една капка пот падна от брадичката му в тресавището, което беше започнало да разтваря синята боя на поръчаните му по пощата обувки. Мама гледаше втренчено Флинт с ококорените си очи и в гърлото ѝ се надигаше тихо ръмжене.

Ловецът на глави изригна. Той хвана псето за кожата на врата и го изтръгна от ръцете на имитатора. Кучето заръмжа още по-силно, но заплахите му бяха фалшиви; то заскимтя, когато Флинт се приготви да го метне колкото може по-надалеч.

Пелвис стисна китката му.

— Моля ви, господин Мърто! — захленчи той. — Моля ви, не я наранявайте!

Флинт беше на косъм да хвърли Мама в тресавището, но погледна имитатора в очите и в тях откри невиждан ужас. Нещо в лицето му се беше променило. Все едно маската на Елвис беше махната и под нея бе останало просто едно изплашено и глуповато дете.

— Тя не иска да ви нарани. — Дори гласът му беше различен сега — част от мемфиската нахаканост я нямаше. — Тя е всичко, което имам. Моля ви, недейте.

Флинт се поколеба с готова за действие ръка. Гневът му започна да се изпарява също толкова бързо, колкото се беше появил, и той осъзна какво лошо и долно нещо щеше да направи. Натика треперещото куче в ръцете на Пелвис и се отдръпна назад. Един мускул трептеше на челюстта му. Имитаторът прегърна силно животното.

— Всичко е наред, всичко е наред — заговори му. — Той няма да те нарани, всичко е наред.

Флинт се обърна и тръгна по течението на канала. Стомахът го сви — изпитваше отвращение към себе си и към Айсли. Този човек го подлудяваше. След малко чу плискане зад гърба си и погледна през рамо. Имитаторът го беше последвал. Щеше да е по-добре, помисли си Флинт, ако Айсли се бе върнал в колата, за да го изчака там, а най-добре щеше да е да остави тази грозна и неприятна работа на някой, който беше способен да я върши.

Ръката на Клинт се издигна нагоре и малките пръсти почесаха наболата брада на обикновено гладко избръснатото лице на брат му. Флинт я избута настрани, но тя упорито се стрелна отново нагоре, за да опипа косъмчетата му. Той я притисна до гърдите си с дясната си ръка и Клинт започна да се съпротивлява. Това беше една мълчалива вътрешна борба. Напрегнаха се жилави мускули и Флинт усети как главата на брат му се мърда трескаво, сякаш Клинт се опитваше да се откъсне от тялото му, за да освободи деформирана буца плът и сухожилия веднъж и завинаги. Флинт тръгна с олюляване напред, стиснал сърдито устни и с поглед, насочен в мрака, през който трябваше да върви. В него се надигна паника, която го стисна за гърлото с лепкава като на Клинт ръка. Никога нямаше да намери спретнатото бяло имение, в което се беше родил. Никога. Можеше да прелиства безброй списания с великолепни имоти и да обикаля широките улици на богатите квартали в безброй градове, но никога нямаше да намери дома си. Никога. Той беше изгубен — джентълмен с потекло, който бе захвърлен на боклука и орисан да гази в тинята с Пелвис Айсли, чийто миришещ на мътеница дъх ближеше врата му.

В своята паника Флинт осъзна, че животът му бе преминал в търсене на изход от едно или друго тресавище — отвратителната и унизителна мелачка на представленията с изроди, огромните му хазартни дългове, смазващата душата му работа като ловец на глави и обсебеният от изроди лунатик, който му дърпаше конците. Целият му живот беше поредица от тресавища и малки острови суша. Хилещи се невежи му се подиграваха, опитни проститутки се разпищяваха и бягаха, когато откриеха тайната му, а децата плачеха и вероятно по-късно го сънуваха в кошмарите си. За няколко мръсни долара използваше месинговия бокс върху някои от клиентите на Смоутс и не можеше да отрече, че от време на време това му доставяше удоволствие — да изпуска насъбралата се в него ярост, като налага нещастниците. Беше ритал мъже, когато вече бяха на земята. Беше чупил ребра и носове и се бе усмихвал вътрешно, когато го молеха за милост. Какво беше още едно тресавище, когато обувките му вече бяха целите в кал?

Някъде беше направил погрешен завой. Даже много погрешни завои. Но нямаше ли измъкване от цялата тази мръсотия, нямаше ли как да се върне на пътя, който щеше да го отведе в красивото бяло имение? Мили боже, който отговаряш за изродите и злочестите, нямаше ли как да се намери изход?

Той знаеше отговора и се страхуваше от него.

Картите бяха раздадени. Можеше да играе или да се откаже, изборът беше негов. Играта бе напреднала, много напреднала, и чиповете му свършваха.

Играй или се откажи. Изборът е твой.

Флинт спря. Кръвта изгори лицето му. Отвори уста и изкрещя — във вика му се съдържаха горчив гняв, болка, наранена гордост и трескава решителност, които се бяха слели в едно цяло. Първоначално звукът беше неприятен и нечовешки и изплаши Пелвис, който си помисли, че това е някакво диво животно, което ще им се нахвърли всеки момент, но после Флинт закрещя:

— Ламбърт! Ще те преследвам, докато капнеш! Чуваш ли ме? Докато капнеш!

Тресавището пак беше притихнало. Гласът на Флинт се разнесе в тази пустош като приглушена гръмотевица. Пелвис стоеше зад него в обсега на зелената сигнална ракета и стискаше с две ръце Мама. Постепенно бръмченето и жуженето на насекомите и странните птичи трели набраха отново сила, като се сляха в един глас — лишеният от емоции глас на тресавището, който им казваше кой е господарят тук. Флинт си пое дълбоко въздух и продължи да гази на юг по течението. Пелвис го последва.

Ловецът на глави държеше сигналната ракета нависоко и оглеждаше всяко кътче. Потта се стичаше по лицето му, а дрехите му бяха подгизнали. Чу плискане отпред, но беше трудно да прецени къде точно. Каналът се виеше наляво и изведнъж Флинт осъзна, че нивото на водата се е вдигнало със седем-осем сантиметра над коленете му.

— Става по-дълбоко — съобщи Пелвис, осъзнал този факт почти едновременно с него.

Тинята засмукваше обувките им. Имитаторът оглеждаше тресавището за плуващи към тях алигатори. Въздухът беше изпълнен с неприятната воня на мокра и гниеща растителност и оставяше впечатлението, че в гърлото се натрупва тиня.

Зад двамата мъже разкъсаният от светлината им мрак протягаше израстъци, които се преплитаха и възстановяваха мълчаливо плътта му.

Пред тях, на не повече от двайсет метра от обсега на сигналната ракета, Дан се беше свил във водата заедно с Ардън. Тя вече беше в пълно съзнание и — макар зрението ѝ да се размазваше на моменти — си спомняше всичко до сблъсъка с предупредителната табела; главата ѝ беше сериозно разтресена, на челото си имаше трисантиметрова рана от удар в таблото на колата, подобна рана имаше и в устата си, а брадичката ѝ беше насинена от удар с коляно.

Дан виждаше кръвта в косата ѝ от раната. Предположи, че може да има сътресение и че е извадила късмет, че не си е пукнала черепа.

— Искам да останеш тук — прошепна той. — Те ще те вземат с тях.

— Не! — Ардън беше отговорила прекалено силно и Дан сложи пръст на устните ѝ.

— Идвам за теб, Ламбърт! — провикна се Мърто. — Няма къде да избягаш!

— Не! — прошепна младата жена. — Добре съм! Мога да продължа!

— Слушай ме! — Дан беше доближил лицето си до нейното. — Смятам да навляза още по-навътре в тресавището! Ти вече преживя достатъчно с мен! — Осветените от сигналната ракета фигури бавно се приближаваха към тях. Само след минути светлината щеше да ги намери.

— Идвам с теб — настоя Ардън. — Прекалено съм близо, за да се откажа.

Дан сметна, че си е изгубила разсъдъка. Очите ѝ светеха с религиозен плам като на болните, които се редяха на опашки пред телевизионните евангелисти в отчаяна нужда за чудо. Тя сама си беше сложила примка на врата и бе увиснала на нея, така че сега не виждаше друг вариант, освен да се държи за него.

— Остани тук — каза ѝ Дан. — Просто остани тук и те ще те измъкнат от този ад. — Той се изправи и загази на юг. Водата беше до средата на бедрата му.

Ардън видя приближаващия кръг от зелена светлина и двете фигури в средата му. Размазаното ѝ зрение ги превърна в чудовища. Тя се опита да стане, плъзна се и падна отново. Дан ѝ хвърли бърз поглед и продължи напред. Ардън стъпи здраво в тинята и се изправи, след което загази с всички сили към спътника си, а светлината в мътната вода я следваше по петите и сякаш всеки момент щеше да я настигне.

— Той се изморява! — каза Флинт на Пелвис. — Чуваш ли го как се мъчи? — Плискането се разнесе вдясно от тях и ловецът на глави тръгна натам.

Пелвис неочаквано подскочи и изкрещя:

— О, господи!

Флинт размаха сигналната ракета наоколо.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Нещо мина покрай мен! — Имитаторът за малко не изтърва Мама в своя ужас. — Мисля, че беше змия!

Ловецът на глави претърси водата. Той също настръхна. Светлината разкри нещо тъмно и дълго около метър, което се движеше пъргаво по течението. Проследи го с очи, докато не се скри в мрака.

— Просто върви напред — каза Флинт по-скоро на себе си, отколкото на Пелвис, и отново загази. Вече не се чуваше плискане, но нямаше как Ламбърт да е стигнал далеч.

Дан погледна назад. Ардън все още се опитваше да го настигне, но го правеше внимателно, за да не изгуби равновесие. Водата беше стигнала почти до кръста ѝ. Той тъкмо щеше да се обърне и да продължи, но моментът го върна обратно в миналото.

Спомни си онзи нощен патрул и широкия и тинест поток, който пресичаше джунглата. Опитваха се да го преминат и почти всички войници, освен онези, които пазеха тила — където беше и Дан — се бяха изкачили по хлъзгавия бряг, когато първата бяла сигнална ракета експлодира над главите им. Врагът ги беше заобиколил, за да ги изненада в гръб, или просто бе изпълзял от тайните си змийски дупки.

— Движение, движение, движение! — започна да крещи някой, когато експлодира втора бяла сигнална ракета. Автоматите затрещяха. Дан беше затънал до колене в кал, а куршумите летяха около него в джунглата. Някои войници се катереха и падаха по брега в опит да го изкачат. Много скоро ситуацията заприлича на всички нощни битки, които се водеха в джунглата — объркан, сюрреалистичен монтаж на сенки, танцуващи на светлината от сигналните ракети, размазани кадри и писъци, предизвикани от разкъсващите плътта куршуми. Дан не можеше да помръдне, защото краката му бяха вкочанени. Братята му падаха — някои се опитваха да станат отново, а други се гърчеха в калта. Струваше му се безсмислено да продължава напред, защото другите умираха, докато се опитваха да изкачат хлъзгавия бряг. Имаше чувството, че ако стои неподвижно, ако стои много, много неподвижно, докато куршумите валят от двете му страни, може би ще изчезне от лицето на тази адска земя.

Някой сграбчи ризата му и го дръпна.

— Тръгвай — нареди му един глас, който не крещеше, но беше достатъчно властен и без да крещи.

Дан погледна мъжа. Той имаше изпитото лице и хлътналите очи на изпечен ветеран, на човек, който беше виждал и помирисвал смъртта, който беше убивал след дълги часове на мълчаливо дебнене и бе успявал да се измъкне на косъм от това да бъде убит. Този мъж имаше руса брада и сини като метличина очи, които в този момент изглеждаха стари и безжизнени. Те бяха такива от няколко месеца, от онзи ден в селото.

— Тръгвай — каза отново Фароу, който оттогава се беше затворил в себе си като каменен сфинкс, страдаше мълчаливо и винаги се съгласяваше с кимане да изпълни задачите, които никой друг войник не смееше да поеме.

И сега, в тази малка клетка от времето, Дан видя нещо смътно познато да проблясва в очите на Фароу.

Може би беше радост.

Фароу го забута към брега и това накара Дан да се размърда. Той се закатери по него, като се хващаше за лозите и за телата на падналите войници. Осмели се да погледне през рамо и видя нещо, което нямаше да забрави до края на дните си.

Фароу вървеше в противоположната посока и сипеше куршуми със своя М16 в цялата джунгла. Вражеските изстрели започнаха да се насочват към него. Младият мъж не се спря и не се уплаши. Един куршум го уцели, после втори. Фароу продължи да върви и да стреля. Трети куршум го принуди да падне на колене. Той се изправи. Някой му крещеше да се върне, за бога, да се върне. Фароу продължи с олюляване напред, а автоматът му разкъсваше растителността и облечените в черно фигури. После оръжието му засече или патроните му свършиха, защото в следващия миг спря да стреля. Настъпи тишина, нарушена единствено от виковете на ранените. Виетконгците също бяха спрели да стрелят. Дан видя как Фароу извади празния пълнител и сложи нов на негово място. Мъжът от Бостън направи две крачки и автоматът му зарева отново. В този момент четири-пет куршума полетяха от джунглата и го уцелиха едновременно. Фароу залитна назад и се пльосна в калната вода, която го покри като кафяв саван.

Всичко това се беше случило за няколко секунди, но на Дан му беше отнело години да осъзнае какво е видял. Понякога в гърлото му засядаше буца при спомена.

Сега гледаше как Ардън се придвижва към него с тогавашната решителност на Фароу. Или със същата лудост, помисли си той. Нямаше никакво съмнение, че Фароу тихомълком беше полудял след онзи ден в селото и оттогава — съзнателно или не — бе търсил начин да извърши самоубийство. Дан не знаеше колко му е тежала смъртта на онези деца, но явно бремето е било ужасно, защото в крайна сметка го бе накарало да избере разходка пред цевите на десетина виетконгски автомата. Ако Фароу не беше взел подобно решение, Дан и поне още трима войници щяха да бъдат разкъсани на парчета. Животът му беше спасен, но защо? За да бъде отровен от „Ейджънт Ориндж“ и по-късно да дръпне спусъка и да убие невинен човек? За да може сега да гази в това тресавище и да гледа как млада жена с родилен белег на лицето се опитва да го настигне? Животът нямаше никакъв смисъл за него — той представляваше един произволен лабиринт, по чиито коридори Дан, Ардън, ловците на глави и цялото човечество обикаляха слепешком, като си блъскаха главите в стените.

Младата жена почти го настигна. Зелената светлина я преследваше.

— Откажи се, Ламбърт! — провикна се Мърто. — Няма смисъл!

Може би наистина нямаше. Ардън обаче смяташе, че има. Младата жена бе толкова уверена, че бе готова да се довери на убиец и дори да върви с решителна крачка през неизвестното. Тя накара Дан да вярва, че ако желае нещо дори наполовина колкото нея, може да намери своя път към свободата в този пущинак.

Ветеранът загази обратно към Ардън и я хвана за лявата ръка. Тя го изгледа учудено, но и с облекчение. Той продължи напред с нея в опит да се измъкнат от приближаващата ги светлина.