Безумие

11. Нощно пътуване

На седемдесет и четири километра от Александрия, докато горещият нощен вятър се завърташе в комбито, Дан усети, че сънят се опитва да го пребори.

Намираше се на магистрала 167, която беше паралелна на междущатска магистрала 49 и се виеше през тръстиковите полета. Беше почти пуста. Дан не срещна коли на щатската полиция, откакто напусна парк „Базил“, и през последните двайсет минути нямаше никакви автомобили зад него. До Хума оставаха около сто и петнайсет километра и след това още двайсет — двайсет и пет до Вермилиън. Трябваше да намери друга пътна карта; старата му остана в пикапа. Хижата в риболовното селище обаче си струваше целия този път. Можеше да се скрие там за два дни, да си почине добре и да реши къде да отиде след това.

Клепачите му натежаваха, а песента на гумите му действаше хипнотизиращо. Пусна радиото, но не успя да хване никаква станция. Болката в главата му се засилваше отново и може би само тя го държеше буден. Нуждаеше се от чаша кафе, но явно няколкото ресторанта, покрай които мина, бяха затворили още с падането на нощта. След още пет километра стигна до кръстовище със знак, който сочеше, че на изток е междущатска магистрала 49. Дан се опитваше да претегли риска да се опита да намери отворено заведение. Тази опция спечели пред алтернативата да клюма над волана, докато се обърне в някоя канавка.

Междущатската магистрала беше опасно място, защото по нея обикаляше щатската полиция. По това време на нощта — близо три часа — шофьорите на онези големи и ревящи камиони бяха господарите на платната. Дан мина покрай знак, на който пишеше, че Лафайет — „сърцето на Акадиана10“ — е на четирийсет и осем километра пред него. Осем километра по-късно видя зелен неонов знак, който гласеше: „Денонощен паркинг за камиони Каджун Кънтри“, и взе следващия изход. Самият паркинг представляваше обикновена сива постройка от бетонни тухли, която не беше нищо особено, но през прозореца на ресторанта ѝ видя, че вътре има сервитьорка. Един голям камион с ремарке беше спрян до бензиноколонките и някакъв служител му пълнеше резервоара с гориво. Пред ресторанта беше паркирано червено „Камаро“ с тексаски номер, който твърдеше, че собственикът му е „Отличник“. Дан заобиколи заведението и спря отзад до две други коли — стар кафяв „Понтиак Бонвил“ и тъмносиня „Мазда“ — с луизиански номера, които вероятно бяха на персонала. Главата му се замая от умора, докато се тътреше към ресторанта, който имаше дълъг бар със столове и редица сепарета от червен винил.

— Как сте? — попита сервитьорката иззад бара с тежък каджунски диалект. — Разполагайте се. — Жената беше набита и русокоса, може би в средата на четирийсетте си години, и носеше червена карирана престилка над бяла униформа. Тя продължи разговора си с някакъв сивокос мъж в гащеризон, който пиеше кафе и ядеше поничка с глазура на бара.

Дан си избра едно сепаре до прозореца, за да има видимост към целия паркинг. На три сепарета през него седяха млад мъж и жена. Гърбът на жената беше към Дан, а къдравата ѝ, дълга до раменете коса беше с цвят на пшеница. Младият мъж, който приличаше на двайсет и седем — двайсет и осем годишен, беше вързал тъмнокестенявата си коса на конска опашка и имаше бледо лице с издадена челюст и хлътнали абаносови очи, които изгледаха лошо Дан над рамото на събеседницата му. Дан му кимна, а онзи примига намусено и се извърна.

Сервитьорката му донесе меню. На табелката на униформата ѝ пишеше „Дона Лий“.

— Само чаша кафе — поръча Дан. — Направете го много силно.

— Мога да го накарам да скочи от чашата и да затанцува, драги — обеща жената и мина като фурия през летящите врати към кухнята.

Дан си свали бейзболната шапка и прокара ръка през челото си, за да избърше събралата се пот. Вентилаторите на тавана работеха и обливаха приятно кожата му с хладен въздух. Той се отпусна на сепарето и затвори очи. Бързо ги отвори, защото смъртта на Емъри Бланчард продължаваше да изниква в обладаното му съзнание. Дан разтри удареното си рамо и след това масажира врата си. На два пъти му се размина на косъм тази вечер, но не знаеше дали ако се появи полицейска кола, щеше да има сили, за да стане от мястото си.

— Знаеш ли какво си мисля аз? Мисля си, че всичко това са пълни глупости! — Гласът принадлежеше на младия мъж в сепарето. Той говореше на жената, а тонът му беше отровен. — Доколкото помня, ми каза, че ще изкарам някакви пари от тази работа!

— Обещах да ти платя. — Тя говореше тихо и внимателно. — Успокой се, става ли?

— Не, не става! Не знам защо, по дяволите, ти казах, че ще го направя! Излъга ме!

— Не съм. Не се тревожи, ще си получиш парите.

Младият мъж като че ли имаше намерение да отговори нещо на жената, но пронизващият му поглед неочаквано се премести върху Дан.

— Ей! Какво зяпаш?

— Просто си чакам кафето.

— Гледай някъде другаде, докато го правиш!

— Няма проблем. — Дан погледна настрани, но не и преди да забележи, че младият мъж носеше черна тениска с жълти черепи и надпис „Ханой Джейнс“11. Жената го накара да се поуспокои, но той продължаваше да дрънка за парите и да поглежда към Дан. Беше разгневен заради нещо и бе готов да се сбие.

Сервитьорката донесе кафето. Тази жена беше права — напитката наистина си я биваше.

— Дръжте каната топла, става ли? — попита Дан и отпи от високооктановото кафе.

— Няма проблем — отвърна Дона Лий и отиде зад касата, за да вземе парите на мъжа със сивата коса. — Ще се видим на следващия ти курс — каза му тя. Мъжът стана и тръгна към големия камион с ремарке до бензиноколонките.

— Направи ме на глупак! — започна отново младият мъж. — Бих целия този път заради някаква шибана фантасмагория!

— Стига, Джоуи. Успокой се, моля те!

— Да не искаш да подскачам от радост? Шофирах толкова много километри, а ти ми дрънкаш всички тези глупости и искаш да се успокоя? — Онзи говореше все по-силно и по-грубо. Изведнъж се пресегна над масата и сграбчи китката на събеседницата си. — Помисли си, че съм някакъв шибан глупак, нали?

— По-спокойно, приятел! — провикна се Дона Лий иззад бара.

— Не говоря на теб! — сопна ѝ се Джоуи. — Дръж си устата затворена!

— Ей, я ме чуй! — Набитата сервитьорка тръгна към сепарето им с почервенели бузи. — Двамата с нахаканата ти конска опашка можете да си ходите, няма да ревна!

— Всичко е наред — каза младата жена и Дан я видя в профил — имаше чип нос — когато се обърна към Дона Лий. — Просто си говорим.

— На мен ми се струва, че ти говори малко грубо, а?

— Дай ми проклетата сметка, става ли? — попита Джоуи.

— С удоволствие. — Сервитьорката извади тефтерче и молив от джоба на престилката си и им изготви сметката. — Имаш ли нужда от помощ, скъпа?

— Не. — Младата жена освободи китката си и я разтри. — Въпреки това ви благодаря.

Дан случайно срещна погледа на Джоуи за стотна от секундата и младият мъж се ядоса.

— По дяволите! — Той стана от сепарето. Каубойските му ботуши затракаха по пода.

— Джоуи, недей! — провикна се младата жена, но спътникът ѝ вече се наместваше на мястото срещу Дан.

Ветеранът изпи остатъка от кафето си, без да му обръща никакво внимание. Вътрешно се приготвяше за свада.

— Мисля, че ти казах да спреш да ме зяпаш — изрече доста заплашително Джоуи.

Дан вдигна поглед, за да срещне неговия. Очите на младия мъж бяха зачервени, а изпитото му лице бе напрегнато от вътрешните демони, които го тормозеха. От лявото му ухо висеше малък и потъмнял сребърен скелет. Дан беше срещал този вид мъже и преди — вървяща бомба със закъснител, която бе готова да избухне всеки момент.

— Не искам неприятности — каза той.

— О, смятам, че искаш много от тях, старче.

Дан не беше в състояние да се бие, но проклет да беше, ако позволеше да бъде подлаган на подобно неуважение. Ако паднеше, щеше да го направи борейки се.

— Искам да бъда оставен на мира.

— Ще те оставя на мира. След като те изкарам на паркинга и те спукам от… — Джоуи не довърши заплахата си, защото дясната ръка на Дан се стрелна, сграбчи сребърния скелет и го скъса от ухото му. Младият мъж изкрещя от болка. Ветеранът сграбчи тениската му и блъсна силно гърдите му в ръба на масата. Наведе се над него, като лицата им почти се докоснаха.

— Някой трябва да те научи на обноски, момче. Сега ти предлагам да станеш, да излезеш оттук, да се качиш в колата си и да потеглиш закъдето си тръгнал. Ако не искаш да го направиш, с удоволствие ще те разделя със зъбите ти.

Една капка кръв се уголемяваше на скъсаното ухо на Джоуи. Младият мъж се ухили подигравателно и се приготви да изстреля поредната насмешлива реплика, която можеше да му коства поне счупен нос.

Бам!

Нещо се удари в масата.

Дан се обърна и видя бейзболна бухалка, от която стърчаха осем-девет грозни пирона.

— Слушай какво ти се говори — каза Дона Лий. Думите ѝ бяха насочени към Джоуи, който веднага се превърна в отличен слушател. — Сега ще станеш, ще си платиш сметката, ще ми оставиш два долара бакшиш и ще си разкараш задника от погледа ми. Пуснете го, господине.

Дан изпълни молбата ѝ. Джоуи стана, без да отделя нервния си поглед от трошачката на глави. Дона Лий отстъпи и го последва до касата.

— Ще ви донеса чашата с кафе след малко — каза сервитьорката на Дан.

— Съжалявам. Понякога става такъв. — Извинението дойде от младата жена, която беше застанала до сепарето му. Дан я погледна и ѝ каза „Няма…“ но се спря, когато видя лицето ѝ.

Лявата му страна — онази, която беше видял в профил — беше много красива. В горната част на чипия ѝ нос имаше лунички. Устните ѝ бяха сочни, от онзи тип, който всички мъже мечтаеха да целуват, а русата ѝ коса бе гъста и прекрасна. Очите ѝ бяха с мек нюанс на синьото, подобно на хладен планински извор.

Дясната страна на лицето ѝ обаче беше съвсем друга работа, при това неприятна.

Тя беше покрита от огромен лилаво-червен родилен белег, който започваше от косата ѝ и продължаваше надолу чак до гърлото ѝ. Белегът имаше нащърбени краища и приличаше на крайбрежие от карта на някаква странна и непозната територия. Тъй като лявата страна на лицето на младата жена беше перфектна, дясната бе още по-трудна за гледане.

— … нищо — довърши Дан, чиито очи оглеждаха протоците и заливите по това крайбрежие. Той срещна погледа ѝ и в него видя същата дълбока и разкъсваща душата болка, която виждаше в собственото си огледало.

Моментът на прозрения отмина. Младата жена погледна празната му чаша.

— По-добре си вземете нещо за ядене, господине — каза тя с онзи глас, който беше като дим и кадифе. — Не изглеждате добре.

— Денят беше тежък. — Дан забеляза, че жената не носеше грим и дрехите ѝ бяха обикновени — лилава блузка с къси ръкави на цветчета и изтъркани сини дънки. От рамото ѝ висеше малка, кестенова на цвят дамска чанта. Тя беше слаба, нямаше много месо по костите ѝ, и имаше онзи кльощав и измъчен тексаски вид. Беше малко по-ниска от метър и шейсет. Дан се опита да си я представи без родилния белег — определено щеше да изглежда като онези млади момичета от рекламите в списанията. Тя обаче имаше белег и пътуваше посред нощ в компанията на отрепка като Джоуи.

— Ардън! — Младият мъж удари парите си в бара до касата. — Идваш ли, или не?

— Идвам. — Младата жена тръгна, но Дан ѝ каза:

— Мислите ли, че приятелят ви ще си иска това? — Подаде ѝ сребърния скелет.

— Предполагам, че да — отвърна тя и го взе от дланта му.

— Майната му, тръгвам! — изкрещя Джоуи и профуча през предната врата.

— Има много голяма уста — каза Дан на младата жена.

— Да, от време на време много ругае. Съжалявам за неприятностите.

— Няма нужда да се извинявате.

Ардън последва Джоуи, като правеше големи крачки с прашните си кафяви ботуши.

— Скъпа, недей да търпиш глупостите му, чу ли? — провикна се Дона Лий след нея. След като младата жена излезе, тя отиде с каната с кафе при Дан и му доля чашата. — Ненавиждам такива копелета, които си мислят, че могат да мачкат една жена. Напомнят ми за бившия ми съпруг. Нямаше пукната пара, не хващаше никаква работа и беше устат като този тук. Надалеч ли пътувате?

— Горе-долу — отвърна Дан.

— Накъде?

Дона Лий остави каната на масата, което беше сигурен знак, че иска да остане да поговорят.

— На юг — реши да ѝ отговори.

— Лоша работа, нали?

— Кое?

— Това момиче. Сещате се, лицето ѝ. Не бях виждала толкова лош родилен белег. Не ми се мисли какво може да причини такова нещо на човек.

Дан кимна и отпи от новата си доза кафе.

— Слушайте — продължи Дона Лий, — простете нахалството ми, но не ми изглеждате много добре. Сигурен ли сте, че можете да шофирате?

— Добре съм. — Често казано, се чувстваше като изстискан парцал.

— Какво ще кажете да ви донеса парче ягодов пай? Заведението черпи?

Тъкмо щеше да каже, че това му звучи чудесно, когато погледът на Дона Лий изведнъж се измести от него и се насочи към прозореца.

— Опа! Я вижте там, пак се почна!

Дан се обърна и видя отрепката Джоуи и младата жена на име Ардън да спорят до камарото. Навярно беше казала нещо, което бе запалило фитила му, защото той вдигна ръка като да я удари с опакото ѝ, и тя отстъпи няколко крачки назад. Лицето на Джоуи беше изкривено от гняв и сега Дан и Дона Лий го чуха да крещи през стъклото.

— Кълна се — каза примирено сервитьорката, — че в мига, в който го видях, си помислих, че е отрепка. Отивам да си взема бухалката. — Тя мина зад бара, където държеше импровизираното си оръжие.

Навън Джоуи се беше отказал да удря Ардън. Той отвори багажника на камарото, от който извади изтъркан кафяв куфар и го хвърли на земята. Закопчалките му се отвориха и от него се разсипаха дрехи в различни цветове. Една малка розова кесийка с връвчица също изпадна и Джоуи я атакува с огромно удоволствие. Изрита я злобно. Ардън се наведе, взе я и се отдръпна назад, като я държеше притисната към гърдите си. Устата ѝ беше изкривена от горчивина.

— Махай се оттук! — провикна се Дона Лий от вратата с готова за действие бухалка. Двама служители от бензиностанцията идваха да видят за какво е цялата тази врява. Те приличаха на хора, които можеха да сдъвчат Джоуи също толкова успешно, колкото бухалката. — Върви си, преди да съм се обадила на ченгетата!

— Цункай ми задника, дърта кучко! — изкрещя в отговор младокът, но видя двамата мъже от бензиностанцията и се разбърза. Затвори багажника и се качи в колата. — Ардън, приключих с теб! Чуваш ли ме?

— Върви си тогава! Ето, вземи ги и си върви! — Младата жена държеше пари в стиснатия си юмрук, които хвърли през прозореца на камарото. Двигателят изрева. Джоуи ѝ изкрещя още нещо, но то беше заглушено от колата. Той тръгна на заден ход, завъртя се в полукръг, за да се насочи към изхода, и натисна клаксона в същия момент, в който настъпи педала на газта. Широките задни гуми запищяха, задимяха и захапали асфалта, оставиха черни следи след себе си. Камарото полетя напред и двамата служители на бензиностанцията трябваше да отскочат встрани, за да не бъдат прегазени. Дан наблюдаваше случващото се през прозореца. За три мигвания на окото колата се смали до размерите на червените си габарити — движеше се към северната рампа на междущатска магистрала 49 и съвсем скоро се изгуби от поглед.

Дан отпи от кафето си и погледна младата жена.

Тя не се разплака, макар да очакваше от нея точно това. Изражението ѝ беше мрачно, но решително, когато отвори дамската си чанта, прибра розовата кесийка в нея и започна да събира разпръснатите си дрехи и да ги прибира обратно в куфара си. Дона Лий си размени няколко думи с момчетата от бензиностанцията, като държеше бухалката с пироните отпусната надолу. Ардън постоянно поглеждаше по посока на заминалото си камаро. Сервитьорката ѝ помогна да прибере и последните изсипани от куфара неща. Младата жена го затвори и се изправи с обърнато към северния мрак белязано лице. Служителите на бензиностанцията се върнаха обратно на поста си, Дона Лий влезе в ресторанта и остави бухалката зад бара, а Ардън остана сама навън.

— Тя добре ли е? — попита Дан.

— Каза, че онзи щял да се върне — отговори сервитьорката. — Имал лош нрав и понякога полудявал, но след няколко минути се опомнял.

— Хора всякакви.

— Така е. Щях да му отнеса главата, ако се бях доближила достатъчно до него, честна дума. Щях да му избия част от злобата. — Дона Лий се върна до масата на Дан и посочи навън с повдигане на брадичката си. — Вижте я. По дяволите, ако някой мъж се отнасяше с мен по този начин, кълна се, че нямаше да стоя и да го чакам. А вие?

— Не, определено не бих.

Сервитьорката го дари с одобрителна усмивка.

— Ще ви донеса обещания пай. Как ви звучи това?

— Чудесно.

— Имате го тогава!

Паят беше предимно от яйчен белтък и захар, но ягодите бяха пресни. Дан беше изял половината парче, когато Ардън влезе отново в ресторанта заедно с куфара си.

— Навън е ужасно горещо — каза тя. — Имате ли нещо против да седна, докато чакам?

— Разбира се, че нямам, скъпа! Седни да си починеш! — Майчиният инстинкт на Дона Лий като че ли се беше обадил. Тя бързо наля чаша студен чай и го занесе на Ардън на сепарето до вратата, което тя си беше избрала. Сервитьорката седна срещу нея, готова да я изслуша. Дан нямаше как да не ги чуе, тъй като седеше само през две маси от тях. Не, Джоуи не бил неин съпруг, обясни Ардън на Дона Лий. Дори не ѝ бил гадже, макар че излизали на среща няколко пъти. Живеели в една и съща жилищна сграда във Форт Уърт и пътували за Лафайет. Джоуи свирел на бас китара в група на име „Ханой Джейнс“, а Ардън работела върху озвучаването и осветлението им през уикендите. Участията им били предимно на ученически партита и подобни. Затова бил толкова импулсивен, заради артистичната си природа. От време на време се разбеснявал, за да изпусне парата, и това не бил първият път, в който я зарязвал на пътя. Според Ардън обаче щял да се върне. Винаги се връщал.

Дан погледна през прозореца. Само мракът се виждаше навън и нищо друго.

— Скъпа, самата аз не бих го чакала — каза ѝ Дона Лий. — Веднага бих си хванала автобуса за дома.

— Ще се върне. Ще покара двайсетина километра по пътя и ще се успокои.

— Никой нормален мъж няма да изхвърли момиче от колата си и да я остави на произвола на съдбата. Бих се прибрала у дома и бих казала на този смотаняк да ме цунка отзад. Имаш ли някаква работа в Лафайет?

— Да.

— Семейството ти ли живее там?

— Не. Трябва да се срещна с някого.

— На твое място бих отишла там — каза Дона Лий. — Не бих имала доверие на мъж, който ме изхвърля от колата си. Следващия път може да те зареже на някое място, на което няма жива душа.

— Джоуи ще се върне. — Ардън продължаваше да поглежда през прозореца. — Всеки момент.

— Проклета да съм, ако го чакам. Ей, господине!

Дан се обърна към нея.

— Пътувате на юг, нали? Пътят ви така или иначе минава през Лафайет. Какво ще кажете да закарате тази млада госпожица?

— Съжалявам — отговори той. — Не качвам пътници.

— Благодаря ти — каза Ардън на сервитьорката, — но не бих се качила при непознат.

— Слушай, ще ти кажа нещо за Дона Лий Будро. Работя тук вече девета година, виждала съм много хора да идват и да си отиват, и вече мога да ги разчитам много добре. Разбрах, че приятелят ти е отрепка още щом го видях и ако ти казвам, че онзи човек там е джентълмен, можеш да заложиш на това. Господине, не бихте наранили тази девойка, нали?

— Не — отвърна Дан, — но ако ѝ бях баща, определено нямаше да искам да пътува с някакъв непознат посред нощ.

— Видя ли? — Дона Лий повдигна изрисуваните си с молив вежди. — Той е джентълмен. Щом искаш да отидеш в Лафайет, ще бъдеш в безопасност с него.

— По-добре да остана тук и да почакам — настоя Ардън. — Джоуи наистина ще откачи, ако се върне и ме няма.

— По дяволите, момиче, той да не би да те притежава? Не бих му доставила удоволствието да ме намери да го чакам.

Дан изяде последната хапка от пая си. Трябваше да се върне на пътя, преди това сепаре да му е станало прекалено удобно. Сложи си бейзболната шапка и стана.

— Колко ви дължа?

— Нищо, ако помогнете на тази млада жена.

Той погледна през прозореца. Все още нямаше следа от фаровете на камарото.

— Слушайте, наистина ми се иска, но не мога. Трябва да се връщам на пътя.

— Пътят ви води на юг — каза Дона Лий. — И двамата сте натам. Няма да ви коства нищо, нали?

— Мисля, че тя е достатъчно голяма, за да взема сама решенията си. — Дан забеляза, че Ардън продължава да гледа към тъмната магистрала отвън. Изпита съжаление. Ако дясната страна на лицето ѝ беше красива като лявата, определено нямаше да чака някаква отрепка, която я ругаеше и я оставяше да се оправя сама. Само че самият той си имаше достатъчно проблеми и нямаше нужда да добавя нови към тях. Сложи два долара на масата за кафето.

— Благодаря ви за пая. — Тръгна към вратата.

— Кажи нещо, скъпа — обърна се Дона Лий към младата жена. — Влакът заминава.

Ардън остана мълчалива. Дан излезе от ресторанта в горещата нощ и потта изби от порите му още преди да е стигнал до комбито. Отиде до бензиноколонките, които бяха на самообслужване, за да напълни догоре резервоара. Нуждаеше се от пътна карта на Луизиана и когато приключи със зареждането, влезе в бензиностанцията, купи си такава и плати за всичко.

Дан беше застанал под светлината на лампите и разглеждаше картата за място на юг от Хума на име Вермилиън, когато чу приближаващи го отзад ботуши. Погледна натам и я видя с куфар в ръка. Родилният ѝ белег лилавееше на флуоресцентната светлина.

— Не мисля, че този път ще се върне — каза Ардън. — Имаш ли място?

— Стори ми се, че каза, че не би се качила при непознат.

— Всички са такива, когато се намираш далеч от дома. Не искам повече да чакам тук. Ако ме закараш, ще ти платя десет долара.

— Съжалявам. — Дан сгъна картата и се качи зад волана.

— Това е родилен белег, не проказа — изрече през стиснати зъби Ардън. — Няма да се заразиш.

Ветеранът застина с ръка на запалването.

— Някой пътуващ на юг шофьор на камион ще мине скоро. Можеш да се качиш при него.

— Човек не знае какво може да му се случи с някой от тях. Ти ми изглеждаш прекалено изморен, за да опиташ нещо, а дори да го направиш, определено ще ти избягам.

Дан не можеше да спори с логиката ѝ. Дори с всичкия този кофеин в тялото си, все още се чувстваше слаб като пребито куче, крайниците го боляха като развален зъб и един поглед в огледалото за обратно виждане му показа много бледо лице с черни кръгове под очите. В интерес на истината беше на предела на силите си. Младата жена го чакаше да ѝ отговори. Лафайет беше на около четирийсет километра. Може би нямаше да е лошо да има някой до него, който да го държи буден, а след това щеше да си намери място, на което да си почине, докато не се стъмнеше.

— Качвай се — каза ѝ той.

Ардън хвърли куфара си на задната седалка.

— Има много стъкла тук отзад.

— Да, прозорецът се счупи, а нямах възможност да го почистя.

Младата жена седна на предната седалка. Дан запали двигателя и тръгна по рампата за междущатска магистрала 49. Паркингът за камиони остана зад тях и след две минути светещият зелен неонов знак се изгуби. Ардън погледна само веднъж назад, след което насочи погледа си право напред, сякаш си каза, че мястото, на което отива, е много по-важно от мястото, на което е била. Дан си помисли, че родилният ѝ белег ще побелее, ако разбереше с кого се вози. Дона Лий щеше да използва бухалката си по гърбината му, вместо да праща това момиче при него. Дан караше с деветдесет километра и двигателят ръмжеше. Щатската полиция обикаляше магистралата или дебнеше зад следващия завой в опит да залови откраднатото комби с убиеца, който струваше петнайсет хиляди долара.

Дан никога не се беше осланял на молитви.

Точно сега, с притискащия го от всички страни мрак, изпаряващата се от него енергия и неизвестното му бъдеще, мълчаливата молитва беше единственият му възможен щит.