Безумие

3. Знакът на Каин

Побързай!, каза си Дан, докато вадеше дрехи от дрешника и ги тъпчеше в един сак. Много-си-бавен-побързай-ще-са-тук-всеки-момент…

Воят на далечна сирена сви сърцето му. Той застина и се ослуша, а пулсът му се ускори. Минаха няколко безценни секунди, преди да осъзнае, че звукът идваше от апартамента на господин Уайкоф. От телевизора му. Господин Уайкоф, пенсиониран стоманолеяр, винаги гледаше повторенията на „Старски и Хъч“ в три и половина. Дан пренебрегна шума и продължи да си събира багажа, докато черепът му беше пронизван от остра като метален шип болка.

Съблече изцапаната с кръв риза, припряно си изми ръцете на мивката в банята и си облече чиста бяла тениска. Нямаше време да си сменя панталоните или обувките; нервите му се опъваха още повече с всяка изгубена секунда. Сложи чифт сини дънки в сака, взе тъмносинята бейзболна шапка, оставена на дрешника, и си я сложи. Снимка в рамка на сина му Чад, направена преди десет години, когато момчето беше на седем, привлече вниманието му и също бе прибрана. Дан отиде до гардероба, пресегна се към най-горния рафт и свали кутия за обувки, в която имаше трийсет и осем долара — всичките му пари на света. Докато ги прибираше в джоба си, телефонът му иззвъня.

Телефонният секретар — направен с части от магазина за радиолюбители „Рейдио Шак“ — се включи на третото позвъняване. Дан чу собствения си глас да моли обаждащия се да остави съобщение.

— Обаждам се относно обявата ви във вестника — каза мъжки глас. — Нуждая се от ограда на задния двор и се чудех…

Навярно Дан щеше да се засмее, ако не беше разгневен, че полицията му диша във врата.

— … дали бихте се заели със задачата и колко ще ми струва. Ще се радвам, ако ми се обадите по-късно днес. Номерът ми е…

Много късно. Много, много късно.

Дан закопча сака, вдигна го и излезе.

Все още не се чуваха сирени. Той сложи сака в каросерията на пикапа, до кутията с инструменти, седна зад волана и излезе от паркинга. Прекоси железопътните линии, кара шест пресечки на изток и видя табелите за междущатска магистрала 49 отпред. Зави по рампата, на която една табела гласеше: „Южна междущатска магистрала 49“. Даде повече газ и се включи в следобедния трафик, като остави индустриалната мъгла на Шривпорт зад себе си.

Убиец, помисли си Дан. Бликащата от врата на Бланчард кръв и восъчното изражение на лицето му не излизаха от главата на ветерана, бяха силни като евангелие. Всичко се случи толкова бързо. Все още имаше чувството, че се намира в някакъв странен, подобен на сън транс. Щяха да го заключат завинаги за това му престъпление — щеше да умре зад решетките.

Първо обаче трябваше да го заловят, защото нямаше абсолютно никакво намерение да се предаде.

Дан включи радиото и завъртя копчето в търсене на новинарските станции на Шривпорт. Попадна на кънтри музика, рокендрол, рап и реклами, но все още нямаше извънредна емисия за стрелбата в Първа търговска банка. Знаеше, че няма да отнеме много — съвсем скоро описанията на външния му вид и на пикапа му щяха да са по всички новини. Не бяха много мъжете, които имаха татуировка на змия на дясната си предмишница. Символът на проявената смелост в Нам, който носеше с гордост, сега беше като знака на Каин.

Очите му запариха отново от сълзи. Дан примига, за да ги изгони. Времето за плакане беше свършило. Той извърши най-глупавото и безумно нещо в живота си; беше обезумял по начин, който не вярваше, че е възможен. Погледът му постоянно се връщаше към огледалото за обратно виждане. Очакваше да види светещи буркани зад себе си. Все още не го бяха настигнали, но определено го търсеха. Първото място, на което щяха да отидат, беше апартаментът му. Щяха да получат всичката необходима информация от компютърните записи на банката. Колко време щеше да е необходимо на щатската полиция да се снабди с номера му и да пусне за издирване пикап „Шевролет“ с цвят металическа мъгла и убиец зад волана?

През главата му мина една отчаяна мисъл — може би Бланчард не беше умрял.

Може би линейката беше пристигнала навреме. Може би медиците бяха успели някак да спрат кървенето и го бяха отвели в болницата. Тогава обвинението нямаше да е убийство, нали? След няколко седмици управителят щеше да бъде изписан от болницата и щеше да се прибере у дома при съпругата и децата си. Дан можеше да пледира временна невменяемост, защото това беше самата истина. Щеше да прекара известно време в затвора, да, но поне щеше да има светлина в края на тунела. Може би. Мож…

Един клаксон го върна обратно в действителността. Беше кривнал в другата лента и един кремав „Буик“ мина покрай него с опасно уууш.

Дан прекоси разклонението на магистралата за индустриалната зона и продължи през покрайнините на Шривпорт. Там се издигаха цели редици от еднакви къщи, молове и жилищни сгради, разположени насред складове и фабрики с големи паркинги. Земята тук беше равна, а летните зелени цветове бяха посивели под безмилостните атаки на слънцето. Дългата и права магистрала се мержелееше пред погледа му. На местата, на които бяха сгазени животни, кръжаха ята гарвани.

Дан осъзна, че няма представа накъде се е запътил.

Знаеше посоката, да, но не и крайната цел. Имаше ли някакво значение?, запита се той. Просто трябваше да се махне колкото се може по-скоро от Шривпорт. Хвърли бърз поглед на стрелката за бензина и видя, че резервоарът е малко над една четвърт пълен. Шевролетът не гореше много за пикап — това беше една от причините, поради която го купи. Но колко далеч можеше да стигне с трийсет и осем долара и малко дребни в джоба си?

Сърцето му се сви. На магистралата се появи кола на щатската полиция, но за щастие, пътуваше в посока север, в другото платно. Докато я гледаше да го приближава, устата му пресъхна. Колата го подмина. Караше с деветдесет километра в час. Дали полицаят в нея го беше погледнал? Дан не откъсваше поглед от огледалото за обратно виждане, но стоповете на полицейската кола не светнаха. Дали обаче полицаят не беше разпознал пикапа му и не се бе обадил по радиостанцията на друг магистрален патрул по̀ на юг? Възможно беше вече да устройват блокада на пътя недалеч от тук. Трябваше да напусне междущатска магистрала 49 и да избере някой не толкова натоварен път. Измина още шест километра и половина, преди да види табелата за магистрала 175, която продължаваше на юг към град Мансфийлд. Дан намали и зави по рампата, която го отведе до двулентов път, от двете страни на който се издигаха борове и ниски палми. Явно този път не беше особено оживен. Пред него имаше две коли и нито една зад гърба му. Въпреки това не превиши ограниченията за скоростта и постоянно се оглеждаше за полиция.

Вече трябваше да реши накъде да поеме. Тексаската щатска магистрала беше на около трийсет километра на запад. Можеше да стигне до Мексико за около петнайсет часа. Ако продължеше по този път, той щеше да го отведе до блатистия район на границата на Мексиканския залив след малко повече от три часа. Оттам можеше да поеме на запад към Порт Артър или на изток към Нови Орлеан. Какво щеше да прави после? Да се крие? Да си намери работа? Да си направи нови документи, да си обръсне брадата и да си махне татуировката?

Помисли си, че може да отиде в Александрия. Този град беше на около сто и петдесет километра, точно под центъра на Луизиана.

Беше живял там девет години, докато работеше за „Фордхам Кънстракшън“. Бившата му съпруга и синът му все още живееха там, в къщата им на „Джаксън авеню“.

Да бе. Намръщи се. Полицията щеше да получи и този адрес, който присъстваше в записите на банката. Дан всеки месец плащаше издръжка на детето си по установения ред. Ако отидеше в онази къща, полицията веднага щеше да го залови. Освен това Сюзан толкова много се страхуваше от него, че нямаше да го пусне да припари до вратата ѝ дори да беше станал певец от църковния хор, а не убиец. Не беше виждал бившата си съпруга и седемнайсетгодишния си син от шест години. Така беше по-добре, защото разводът му все още бе отворена рана.

Зачуди се какво ли щяха да си помислят другите Змиеукротители за баща, който напада собственото си малко момче посред нощ. Дали имаше значение, че в онези дни беше започнал да полудява и страдаше от кошмари, в които преживяваше наново спомените си? Дали имаше значение, че когато обви ръце около врата на сина си, смяташе, че души виетконгски снайперист в сребристата кал?

Не, нямаше. Спомни си как излезе от унеса заради писъка на Сюзан; спомни си изписания ужас на подгизналото от сълзи лице на Чад. Още десет секунди — само още десет секунди — и щеше да убие собствения си син. Не можеше да вини Сюзан, че иска да го махне от живота си и затова не оспори развода.

Дан усети, че пикапът отново е кривнал към разделителната линия, защото се беше разсеял. Забеляза засъхнала кръв между пръстите си, която бе пропуснал да измие със сапуна и парцала, и пребледнялото лице на Бланчард отново изникна в главата му.

Един поглед в огледалото за обратно виждане едва не накара сърцето му да спре. Зад него с голяма скорост се движеше превозно средство с пуснат буркан. Дан се поколеба дали да настъпи газта или да натисне спирачките, но преди да вземе решение, един черешовочервен пикап с двама ухилени младежи прелетя покрай него. Момчето на предната седалка подаде ръка през прозореца с изпънат към небето среден пръст.

Дан се разтрепери. Не можеше да се спре. Стомахът му се сви, а в главата му като че ли думкаше хванат в капан маниакален барабан. Имаше чувството, че ще припадне, когато пред очите му се появиха черни точки, подобно на сипеща се пепел. След следващия завой на магистралата видя тесен черен път, който навлизаше в гората вдясно. Зави по него и продължи петдесетина метра. Гумите му вдигаха жълта прах отзад.

Дан спря пикапа, изгаси двигателя и застина под боровете с избили капки студена пот по лицето.

Стомахът му като че ли се обърна. Огънят се надигна в гърлото му и той едва успя да слезе от колата и да стигне до тревата, преди да повърне. Продължи да повръща, докато не остана нищо. Коленичи. Усещаше неприятната миризма на развалена сметана, а птичките пееха от дърветата над него.

Дръпна края на тениската си и избърса потта от бузите и челото си. Въздухът беше изпълнен с прах, а слънчевата светлина проникваше на части през короните на дърветата. Дан се опита да си прочисти ума, за да успее да измисли накъде да тръгне. Към Тексас и Мексико? Към Мексиканския залив и Нови Орлеан? Или пък трябваше да обърне пикапа, да се върне в Шривпорт и да се предаде?

Това беше най-логичното нещо, което можеше да направи, нали? Да се върне в Шривпорт и да се опита да обясни на полицията, че си е помислил, че Бланчард смята да го убие, че не е искал да изгубва контрол и че много, много, наистина много съжалява.

Каменни стени, помисли си Дан. Чакаха го каменни стени.

Най-накрая се изправи и с неуверена крачка се върна при пикапа си. Качи се в него, запали двигателя и пусна радиото. Започна да претърсва станциите; сега сигналът беше по-слаб заради разстоянието. Минаха седем-осем минути, докато попадна на сериозен и безпристрастен глас.

— … стрелба в Първа търговска банка в Шривпорт малко след три и половина този следобед…

Дан усили звука.

— … полицията смята, че разстроен ветеран от Виетнам е влязъл въоръжен в банката и е застрелял Емъри Бланчард, управител на кредитния отдел. Бланчард е починал в линейката на път за болница „Ол Сейнтс“. По-късно ще разполагаме с повече информация по темата. Продължаваме с другите новини. Градската управа и Водоснабдяване отново влязоха в спор днес, когато…

Дан се загледа в нищото, а от устата му се изтръгна тих и агонизиращ стон.

Починал на път към болницата.

Вече беше официално. Дан беше убиец.

Но защо казаха, че е влязъл в банката с оръжие?

— Това не е вярно — каза той със задушен от буцата в гърлото му глас. — Не е вярно. — Така звучеше все едно е отишъл в банката с намерението да убие някого. Разбира се, трябваше да кажат и „разстроен ветеран от Виетнам“. Като че ли искаха да го изкарат психар.

Дан беше наясно какво правеше банката. Какво щяха да си помислят клиентите им, ако узнаеха, че Бланчард е бил убит със служебното оръжие на охранителя? Не беше ли по-добре да съобщят, че някакъв луд ветеран от Виетнам е дошъл със собствен пистолет, за да си потърси жертва? Дан продължи да претърсва станциите и след две минути попадна на нова информация:

— … отведен в болница „Ол Сейнтс“, където е бил обявен за мъртъв. Полицията предупреждава, че Ламбърт е въоръжен и много опасен…

— Глупости! — ядоса се Дан. — Не съм отишъл там, за да убия някого!

Сега разбра какво щеше да стане, ако се предадеше. Нямаше да го изслушат. Щяха да го хвърлят в дупка, да я запушат с огромен камък и да го оставят да прекара остатъка от живота си в нея. Може би му оставаха още само три години на този свят, но нямаше намерение да умре в затвора и да бъде погребан в бедняшки гроб.

Включи на скорост. Реши да потегли към блатистия район на Луизиана. Оттам щеше да поеме към Нови Орлеан или Порт Артър. Може би щеше да успее да намери някой капитан на товарен кораб, който се нуждаеше от евтина работна ръка и не задаваше много въпроси. Обърна пикапа и се върна на магистрала 175. Зави надясно и отново пое на юг.

В кабината на пикапа беше като в парник въпреки отворените прозорци. Жегата го премазваше, изпиваше го. Замисли се за Сюзан и Чад. Щом новината вече беше стигнала до радиата, съвсем скоро щеше да бъде съобщена и по телевизията. Вероятно полицията вече се беше обадила на бившата му съпруга. Не му пукаше особено какво си мисли тя за него, но мнението на сина му беше от значение. Момчето щеше да си помисли, че баща му е хладнокръвен убиец и от това чак душата го болеше.

Въпросът беше какво можеше да направи, за да промени мнението му?

Чу рева на автомобилен двигател зад себе си.

Погледна в огледалото за обратно виждане.

За задницата му се беше залепила полицейска кола, чийто буркан светеше в синьо.

Дан познаваше добре истинския ужас — беше го изпитал в джунглите на Виетнам и когато Бланчард насочи пистолета си в него. Този път кръвта му се смрази и той се скова като манекен на витрина.

Сирената зави.

Заловиха го.

Дан завъртя волана надясно. Паниката заплашваше да скъса нервите му.

Полицейската кола го подмина и се изгуби от поглед зад завоя само след няколко секунди.

Преди да се сети, че може да спре и да обърне, Дан продължи до завоя и видя полицейската кола да отбива в аварийната лента на пътя. Черешовочервеният пикап се беше обърнал в канавката, а един от младежите седеше върху черния отпечатък, който гумите бяха оставили на асфалта, когато бе изгубил контрол над автомобила. Другото момче беше в тревата с наведена глава и притисната до гърдите му лява ръка. Дан мина покрай катастрофата и видя, че щатският полицай поклати глава, когато слезе от колата си, сякаш знаеше, че момчетата са извадили огромен късмет, че сега не са разпръснати като кървави парцали сред боровете.

Когато полицейската кола остана далеч зад гърба му, Дан отново ускори. От време на време пред очите му изплуваха черни точки, а слънцето продължаваше да е силно, въпреки че следобедните сенки започнаха да се уголемяват. Не беше хапвал нищо от закуска, а и беше повърнал цялото съдържание на стомаха си. Обмисли дали да не спре на следващата бензиностанция за шоколадче и нещо газирано, но не му се искаше да го прави, след като наблизо имаше щатски полицай. Продължи напред по опечения от слънцето път, който се виеше като змията на предмишницата му.

Минаваше километър след километър. Нямаше голямо движение, нито отпред, нито отзад, но вече беше започнал да се изморява постоянно да гледа в двете посоки. Стрелбата се повтаряше отново и отново в главата му. Замисли се за съпругата на Бланчард — тъкмо овдовяла — и двете му деца. През какво ли преминаваха сега. Започна да се страхува от онова, което може би го очакваше на следващия завой. Главоболието му се завърна с пълна сила и той отново се разтрепери. Жегата изпиваше последните му остатъци сила и съвсем скоро трябваше да спре някъде, за да си почине. Измина още няколко километра. От време на време боровата гора от двете страни на магистралата биваше разкъсвана от полета. По едно време Дан забеляза чакълен път вдясно. Намали, приготви се да завие в гората и да спи в пикапа си, но видя, че алеята отвежда на някакъв паркинг. Под две огромни плачещи върби се намираше боядисана в бяло малка църква. Една неголяма дървена табела, която имаше нужда от пребоядисване, гласеше: „Победата на окървавения баптист“.

Мястото не беше лошо. Дан зави по чакъления път, който беше пуст, и заобиколи църквата. Когато се скри от магистралата, изгаси двигателя и извади ключа от запалването. Отлепи мократа си тениска от седалката и полегна. Затвори очи, но смъртта на Бланчард постоянно се повтаряше в главата му и му пречеше да се предаде на съня.

Лежеше само от няколко минути, когато някой почука два пъти по пикапа му. Дан се изправи светкавично и примига замаяно. До отворения му прозорец беше застанал слаб чернокож мъж с издължено лице и бяла коса. Гъстите бели вежди над големите му абаносови очи се бяха събрали в една точка.

— Добре ли сте, господине? — попита непознатият.

— Да — кимна Дан, но все още беше малко дезориентиран. — Просто се нуждаех от почивка.

— Чух ви, че отбихте. Погледнах през прозореца и ви видях.

— Не знаех, че наоколо има хора.

— Е — отвърна мъжът и когато се усмихна, показа алабастрови зъби, които изглеждаха дълги като клавиши на пиано, — само аз и Господ сме вътре, говорим си.

Дан посегна да вкара ключа в стартера.

— По-добре да потеглям.

— Почакайте малко, не ви гоня. Дано не ми се разсърдите, но изглеждате доста изморен. Надалеч ли пътувате?

— Да.

— Според мен, ако човек е изморен, трябва да си почине. Добре дошли сте да дойдете вътре.

— Аз не съм… религиозен човек — отвърна Дан.

— Е, не съм казал, че ще ви изнасям служба. Ако трябва да бъда честен, някои хора казват, че проповядването ми е сигурен начин да задремеш. Казвам се Нейтън Гуин. — Мъжът подаде ръка и ветеранът я пое.

— Дан… — За момент не можа да измисли нищо, но най-накрая му хрумна едно име: — Фароу.

— Приятно ми е да се запознаем. Влезте вътре, можете да си полегнете на някоя пейка, ако желаете.

Дан погледна църквата. От години не беше влизал в такава. Някои от нещата, които беше видял — във Виетнам и след това — го бяха убедили, че ако съществува някаква свръхестествена сила, която управлява този свят, то тя мирише на сяра и поглъща невинна плът по време на обредите си.

— Вътре е по-хладно — каза Гуин. — Тази седмица вентилаторите работят.

След известно време на размисъл Дан отвори вратата и слезе от пикапа.

— Задължен съм ви — каза той и последва чернокожия свещеник, който носеше черни панталони и светлосиня риза с къси ръкави, през задната врата на църквата. Вътре положението беше спартанско — паркетът не беше лакиран и бе изтъркан от обувките на поколения неделни посетители.

— Подготвях си службата, когато ви чух — сподели Гуин и посочи към една малка стая, която му служеше за кабинет. Отвореният ѝ прозорец беше с изглед към задния двор. Два стола, бюро, лампа, картотека и две щайги за праскови, пълни с религиозни книги, бяха натъпкани в малкото помещение. На бюрото имаше бележник и чаша с химикали. — Опасявам се, че работата не ми върви особено добре — призна свещеникът. — Понякога човек задълбава надълбоко, но не намира нищо друго освен дъното. Но не се тревожа, все нещо ще изникне. Винаги така става. Ако искате вода, ето там има чешмичка.

Гуин го поведе по коридора, от двете страни на който имаше други малки стаи. Подът скърцаше под краката им. Един вентилатор на тавана прогонваше жегата. Стигнаха до чешмичката и Дан пи от нея, за да утоли жаждата си.

— Май често пътувате? — попита свещеникът. — Елате тук вътре, можете да си полегнете.

Дан го последва през друга врата, която ги отведе в параклиса. Дванайсет редици от пейки гледаха към подиума, а слънчевата светлина, която проникваше вътре, създаваше впечатлението, че се намират под вода заради светлозелените стъкла на изрисуваните прозорци. Два вентилатора мърмореха като стари дами над главите им и се бореха за изгубена кауза. Дан седна на една пейка в средата на църквата и притисна длани към очите си, за да облекчи болката, която туптеше в главата му.

— Хубава татуировка — каза Гуин. — Някъде наоколо ли си я направихте?

— Не, не беше тук, а на друго място.

— Имате ли нещо против да попитам откъде идвате и накъде отивате?

— От Шривпорт — отвърна Дан. — Отивам в… — Той млъкна за миг. — Просто пътувам.

— Домът ви е в Шривпорт, така ли?

— Беше. — Ветеранът махна ръце от очите си. — Точно сега не съм много сигурен къде ми е мястото. — Хрумна му една мисъл. — Не видях колата ви отвън.

— О, вървя пеша от къщата ми. Живея на осемстотин метра нагоре по пътя. Гладен ли сте, господин Фароу?

— Мога да хапна нещо, да. — Странно му беше да чува това име след толкова много време. Не знаеше защо го избра; навярно защото беше видял онзи млад мъж, който молеше за работа в Долината на смъртта.

— Обичате ли бухти? Имам в кабинета си. Съпругата ми ги направи тази сутрин.

Дан му отговори, че това му звучи чудесно. Гуин отиде в кабинета си и се върна с три покрити с пудра захар бухти в кафяв хартиен плик. На ветерана му бяха необходими точно четири секунди, за да изяде едната от тях.

— Вземете си друга — прикани го Гуин, докато сядаше на пейката срещу него. — Така като гледам, не сте яли от известно време.

Втората бухта последва съдбата на първата. Гуин се почеса по издължената си челюст.

— Изяжте и третата — каза той. — Съпругата ми определено ще се зарадва, че някой е харесал тестените ѝ сладкиши. — Когато и третата бухта се превърна в история, Дан облиза захарта от пръстите си. Свещеникът се засмя — смехът му приличаше на стърженето на ръждясал трион. — Излапахте ги като камила. Да не нагънете и плика сега.

— Можете да кажете на съпругата си, че прави страхотни бухти.

Гуин бръкна в джоба на панталона си, извади сребърен часовник и погледна колко е часът.

— Сега е пет без петнайсет. Можете сам да го кажете на Лавиния, ако желаете.

— Моля?

— Вечерята е в шест. Добре сте дошли да се присъедините към Лавиния и мен. — Свещеникът прибра часовника обратно в джоба си. — Няма да е пир, но поне ще ви стопли стомаха. Мога да ѝ се обадя да сложи още една чиния на масата.

— Благодаря ви, но трябва да се връщам на пътя, след като си почина.

— О. — Гуин повдигна рошавите си бели вежди. — Решихте ли вече къде ще отидете?

Дан, който беше сплел пръстите на ръцете си, не отговори.

— Пътят няма да избяга, господин Фароу — каза тихичко свещеникът. — Не мислите ли?

Ветеранът погледна чернокожия мъж в очите.

— Не ме познавате. Може да се окаже, че съм… човек, когото не искате да пускате в дома си.

— Така е. Но моят Господ, Исус Христос, ни учи, че трябва да нахраним пътуващите странници. — Гласът на Гуин беше станал леко напевен, все едно изнасяше служба. — На мен ми се струва, че сте точно такъв. Така че ако желаете да похапнете пържено пиле, което ще ви накара да чуете ангелския хор, само кажете и ще се уреди.

На Дан не му се наложи да мисли прекалено дълго, за да вземе решение.

— Добре. Ще съм ви много благодарен.

— Просто бъдете гладен! Лавиния винаги приготвя много храна в четвъртък вечер. — Гуин стана. — Ще отида да ѝ се обадя. Защо не си починете малко? Когато съм готов, ще дойда да ви повикам.

— Благодаря ви — отвърна Дан. — Наистина оценявам всичко. — Той легна на пейката, а свещеникът се върна в кабинета си. Пейката не беше легло, но чувството да се отпусне някъде беше много приятно. Затвори очи — потта изсъхваше по тялото му — и се опита да поспи няколко минути, в които образът на умиращия Емъри Бланчард нямаше да го тормози.

Преподобният Гуин се обади по телефона на съпругата си. Тя стоически изслуша новината за белия странник на име Дан Фароу, който щеше да се присъедини към тях за вечеря, макар че всяка вечер в четвъртък на гости им идваха синът им и снаха им от Мансфийлд. Лавиния каза на съпруга си, че всичко се нареждало чудесно, тъй като Терънс се обадил преди няколко минути, за да ѝ съобщи, че двамата с Амилия ще дойдат след седем часа. Обискирали някаква къща, в която се продавали наркотици, и синът им трябвало да се оправя с документацията.

— Това е нашето момче — каза Гуин. — Отсега предусещам, че ще бъде избран за шериф.

Свещеникът приключи разговора и отново се върна към подготвянето на проповедта си. В главата му светна една лампичка. Да покажеш доброта към пътуващия странник. Да, сър, това щеше да се впише чудесно!

Мистериозните начини, по които действаше Бог, го изумяваха. Човек не знаеше кога ще намери отговор на даден проблем; в неговия случай помощта беше осигурена от мъж, дошъл сам при него в сивия си пикап „Шевролет“.

Гуин взе един химикал, отвори Библията за справка и започна да нахвърля бележки за службата си в неделя сутринта.