Безумие

5. Дълъг път

Три часа след като застреля и уби човек, Дан Ламбърт седеше на закрита веранда, на чийто таван работеше вентилатор, и държеше в ръката си чаша чай от орлов нокът, а чернокожа жена му предлагаше да му сипе още от една лилава кана.

— Не искам, госпожо, благодаря ви — отвърна той.

— Ще ме извините тогава, но трябва да се връщам в кухнята. — Лавиния Гуин остави каната на плетената маса между Дан и свещеника. — Терънс и Амилия трябва да дойдат след половин час.

— Надявам се нямате нищо против, че останах. Не знаех, че синът ви ще ви идва на гости, преди съпругът ви да ме покани.

— О, не се тревожете, имаме храна в изобилие. Винаги приготвям угощение в четвъртъците. — Жената отиде в кухнята. Дан отпи от чая и се заслуша в песента на цикадите, която се носеше от зелената гора около бялата къща на семейство Гуин. Слънцето залязваше, а сенките между дърветата се уголемяваха. Свещеникът се беше разположил на плетен люлеещ се стол, обвил пръсти около чашата си с чай. На лицето му се беше настанило едно спокойствие, което беше характерно за доволните от живота хора.

— Имате прекрасна къща — каза Дан.

— И ние си я харесваме. Някога живеехме в града, но лудницата не ни понесе. На двама ни с Лавиния не ни трябва много.

— И аз имах къща. В Александрия. Бившата ми съпруга и синът ми все още живеят в нея.

— Натам ли сте се запътили?

Дан помисли известно време, преди да отговори. Сега му се струваше, че през цялото време е бил наясно, че крайната му дестинация е къщата на „Джаксън авеню“. Полицията щеше да го чака там, разбира се, но трябваше да види Чад, да каже на сина си, че случилото се е било злополука, ужасно стечение на обстоятелствата, и че не е хладнокръвният убиец, какъвто ще го изкарат вестниците.

— Да — отвърна той. — Точно натам.

— Хубаво е човек да знае накъде е тръгнал. Помага му да осъзнае къде е бил.

— Мисля, че сте дяволски прав. — Дан се усети за нетактичността си. — Ах… съжалявам.

— О, не мисля, че Господ има нещо против от време на време да използваме по-груб език, стига да спазваме заповедите Му.

Ветеранът не каза нищо. Не убивай, помисли си той.

— Разкажете ми за сина си — прикани го Гуин. — На колко години е?

— На седемнайсет. Казва се Чад. Той е… много добро момче.

— Често ли го виждате?

— Не. Майка му смята, че така е най-добре.

Преподобният изсумтя замислено.

— Според мен всяко момче има нужда от баща си.

— Вероятно сте прав. Но аз не съм бащата, от когото се нуждае Чад.

— Защо говорите така, господин Фароу?

— Допуснах много грешки — отвърна Дан, но не обясни какви.

Мина известно време, през което от кухнята се разнесе приятната миризма на пържено пиле и гладът на ветерана се изостри още повече.

— Господин Фароу — започна преподобният Гуин, — извинете ме, че ще го кажа, но изглеждате като човек, който е преживял някакви неприятности.

— Така е, сър. — Дан кимна. — Много сте прав.

— Имате ли нещо против да споделите?

Дан погледна свещеника.

— Иска ми се да можех. Иска ми се да можех да ви кажа всичко, което преживях — във Виетнам и след като си тръгнах от онова проклето място — но това не може да оправдае стореното от мен днес. — Той извърна поглед, засрамен от състраданието на Гуин.

— Всичко, което сте сторили, може да бъде опростено.

— Не и от мен. Не и от закона. — Дан вдигна хладната чаша, затвори очи и я опря в челото си за няколко секунди. — Иска ми се да върна времето назад и да оправя всичко. Иска ми се да се събудя отново тази сутрин и да получа още един шанс. — Той отвори очи. — Животът обаче не работи така, нали?

— Не — отвърна свещеникът. — Поне не този живот.

— Не съм особено религиозен човек. Може би съм виждал прекалено много млади мъже да бъдат разкъсвани на парчета, които след това не са приличали на нищо човешко. Може би съм чувал прекалено много молби към Бог, които са оставали без отговор. — Дан изпи остатъка от чая си и остави чашата настрана. — Това може да ви звучи много цинично, преподобни, но за мен е факт.

— Мнението ми е, че ничий живот не е лесен — отвърна Гуин с намръщено изражение. — Нито на богатите, нито на бедните. — Той се люлееше лекичко и столът му проскърцваше. — Казахте, че сте нарушили закона, господин Фароу?

— Да.

— Ще ми споделите ли какво сте направили?

Дан си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Цикадите се надпяваха в гората, като две от тях пееха в перфектна хармония.

— Днес убих човек — отговори той. Гуин спря да се люлее. — Един служител в банката в Шривпорт. Не исках да го правя. Случи се за секунда. Беше… като кошмар, от който исках да се събудя, но не можех. По дяволите, дори не съм особено добър стрелец. Изстрелях само един куршум и го убих. Разбрах, че съм го сторил в мига, в който видях къде съм го уцелил.

— Какво ви стори този човек?

Дан изведнъж осъзна, че се изповядва пред непознат, но искреният тон на Гуин го прикани да продължи.

— В интерес на истината, нищо. Имам предвид… банката искаше да ми отнеме пикапа. Превъртях. Просто ей така. Започнах да буйствам в кабинета му. Тогава се появи охранителят и ми извади пистолет. Отнех му го. Бланчард — мъжът, когото застрелях — извади оръжие от чекмеджето си и го насочи в мен. Чух как затворът му изщрака. После дръпнах спусъка. — Дан стисна подлакътника на стола и пръстите му побеляха. — Опитах се да спра кървенето, но не можах да сторя много. Бях засегнал артерия във врата му. По радиото чух, че е починал на път за болницата. Полицията ще ме залови рано или късно, но първо трябва да видя сина си. Искам да му кажа някои неща.

— Бог да се смили над вас — побърза да каже Гуин.

— О, аз не заслужавам милостта му — отвърна Дан. — Просто искам малко време, това е всичко.

— Време — повтори свещеникът. Той извади сребърния часовник от джоба си, отвори капачето му и погледна колко е часът.

— Ако не желаете да сядам на масата ви, ще ви разбера.

Гуин прибра обратно часовника в джоба си.

— Синът ми Терънс ще дойде всеки момент. Не ме попитахте какво работи.

— Не се сетих.

— Той е заместник-шериф в Мансфийлд — обясни свещеникът и думите му накараха Дан да настръхне. — По радиото казаха ли как изглеждате?

— Да.

— Терънс може още да не е чул, но може и да е. — Тъмните и изпълнени с емоции очи на Гуин срещнаха тези на ветерана. — Истината ли ми казахте, господин Фароу?

— Да. Само че не се казвам Фароу, а Ламбърт.

— Добре. Вярвам ви. — Свещеникът стана, като остави стола си да се люлее зад него. Влезе в къщата и повика съпругата си.

Дан също стана от стола си. Сърцето му биеше като лудо. Чу Гуин да казва:

— Да, господин Фароу го чака дълъг път и в крайна сметка няма да остане за вечеря.

— О, много жалко — отвърна Лавиния. — Пилето е почти готово!

— Господин Фароу? — В гласа на Гуин имаше лека следа от напрежение. — Бихте ли желали малко пиле за из път?

— Да, сър — отвърна Дан от предната врата. — С удоволствие.

Свещеникът се върна с хартиен плик с мазни петна по дъното. Съпругата му вървеше след него.

— Защо бързате, господин Фароу? Момчето ни няма да се бави много!

— Господин Фароу не може да остане. — Гуин подаде плика на Дан. — Трябва да стигне до… Нови Орлеан ли беше, господин Фароу?

— Точно така — отвърна ветеранът и взе плика с пържено пиле.

— Е, ужасно съжалявам, че няма да се присъедините към нас за вечеря — каза Лавиния. — Семейството ви ли ви чака?

— Да, чака го — отвърна Гуин. — Хайде, Дан, ще ви изпратя до пикапа ви.

— Внимавайте по пътя — продължи жената, но не се върна в кухнята, а остана на верандата. — Понякога се случват странни неща на него.

— Да, госпожо, ще внимавам. Благодаря ви. — Двамата със свещеника отидоха при пикапа, а Лавиния се прибра в къщата. — Защо ми помагате? — попита Дан.

— Искахте малко време, нали? Осигурявам ви го. Гледайте да успеете да стигнете там.

Ветеранът се качи в пикапа и запали двигателя. Едва сега видя, че част от изсъхналата кръв на Бланчард все още е по волана.

— Можехте да почакате малко и да ме предадете на сина си.

— Какво? И да изплаша Лавиния до смърт? Да рискувам момчето ми да бъде наранено? Не, сър. Бездруго ми се струва, че сте преживели достатъчно неприятности днес, няма нужда да добавям още. Искам обаче да ме чуете много внимателно. Разумно би било да се предадете веднага след срещата със сина ви. Полицаите не са диваци, те ще изслушат историята ви. Бягането само ще влоши положението ви.

— Наясно съм с това.

— Още нещо — каза Гуин с ръка на рамката на прозореца на вратата. — Може да не сте религиозен, но ще ви кажа една истина — Бог е способен да прати човек по много пътища и в много домове. Не е важно къде сте били, а накъде сте се насочили. Разбирате ли какво ви говоря?

— Така мисля.

— Вземете го присърце. Сега вървете и успех.

— Благодаря ви. — Ще имам нужда от него, помисли си Дан и включи на задна.

— Довиждане! — Гуин махна с ръка от вратата и отстъпи назад. — Дано Бог е с вас.

Дан кимна и излезе на заден ход по алеята от пръст, която водеше от къщата на свещеника до напукания асфалт на магистрала 175. Гуин го изпрати с поглед, докато излезе на пътя и включи на първа скорост. Свещеникът вдигна ръка за довиждане. Дан отново потегли на юг, но този път беше отпочинал, с ясно съзнание, не изпитваше болка и разполагаше с хартиен плик с пържено пиле на седалката до него. Бе изминал около километър и половина от къщата на Гуин, когато от завоя се подаде кола и го подмина — движеше се на север. Зад волана ѝ беше млад чернокож мъж, а на седалката до него — чернокожа жена. Дан стигна до завоя и даде малко повече газ на пикапа. Дано Бог е с вас, помисли си той. Но къде беше Бог този следобед в три часа?

Дан бръкна в хартиения плик и си извади бутче, което задъвка, докато шофираше по вития селски път в сърцето на Луизиана. Слънцето продължаваше да залязва на запад, а километрите се увеличаваха. Насочи мислите си към онова, което му предстоеше. Ако поемеше на изток и се включеше в другата магистрала, щеше да стигне в Александрия след около час. Ако останеше на тази — на по-бавния маршрут — щеше да пътува два пъти по-дълго. Слънцето щеше да се скрие напълно след около половин час. Полицията със сигурност щеше да наблюдава къщата на „Джаксън авеню“, а колите им разполагаха с много силни прожектори. Не можеше да рискува дори да мине оттам. След колко време полицията щеше да се откаже от наблюдението? Можеше да обмисли да се предаде, след като поговори с Чад, но в никакъв случай не искаше синът му да го вижда с белезници. Въпросът беше как да се срещне с него, без да бъде заловен преди това от полицията.

На юг от едно малко село на име Белмонт Дан отби на една бензиностанция на „Тексако“, купи бензин за пет долара, джинджифилова бира „Бъфало Рок“, с която да прокара чудесното пържено пиле, и пътна карта на Луизиана. Сивокосата жена, която прибра парите му, беше прекалено погълната от списанието си „Соуп Опера Дайджест“, за да му обърне голямо внимание. Дан включи фаровете на пикапа в знойната вечер и продължи по магистрала 175, която се свързваше с магистрала 171, на която асфалтът беше по-добър. В град Лийсвил, където му се наложи да спре на светофара точно пред полицейския участък, той зави наляво по източна магистрала 28, която водеше направо в Александрия. Оставаха му още петдесетина километра.

Страхът започна отново да пропълзява в него. Тъпата болка в главата му се завърна. Падна пълен мрак, а сърповидната луна се издигна над дърветата. Нямаше голямо движение, но всеки комплект фарове в огледалото за обратно виждане опъваше нервите му.

Колкото повече се доближаваше до Александрия, толкова повече се съмняваше, че мисията му е изпълнима. Въпреки това трябваше да опита, защото ако не го стореше, щеше да е просто един загубеняк.

Подмина една табела, на която пишеше: „АЛЕКСАНДРИЯ 29 КМ“.

Полицията ще е там, помисли си Дан. Ще ме спипат, преди да стъпя на стълбите на верандата. Дали подслушват и телефона? Ако се обадя на Сюзан, тя дали ще ми даде да разговарям с Чад, или ще ми затвори?

Реши да не ходи до къщата. Трябваше да има друг начин, но не можеше да обикаля в кръг.

На следващата табела пишеше: „АЛЕКСАНДРИЯ 16 КМ“.

Дан нямаше представа какво да прави. Светлините на града се виждаха на хоризонта. Измина още три километра. Тогава видя един светещ знак между дърветата вдясно — „МОТЕЛ П ЧИВ А“ — и вдигна крака си от педала на газта. Намали, когато наближи отбивката за мотела. Поколеба се още известно време, но накрая реши да слезе от магистрала 28 и насочи пикапа по черния път, от двете страни на който имаше хилави борове и ниски палми. Светлината на фаровете му разкри боядисани в зелено къщички, разположени между дърветата. Една червена дървена стрелка, на която пишеше „ОФИС“, сочеше в посоката, в която се беше насочил. В никоя от къщичките не светеха лампи. Покривите на някои от тях изглеждаха готови да се срутят при следващия по-силен вятър. Площите наоколо бяха неподдържани и обрасли в трева, а няколко люлки висяха и ръждясваха до западнал кът с маси за пикник. Алеята отвеждаше до боядисана в същия отровнозелен цвят къща. Край нея беше паркирано ръждясало комби. На верандата светеше жълта лампа против насекоми. Прозорците също светеха. Явно мотел „Почивка“ беше отворен.

Дан изгаси двигателя и видя, че някой погледна през прозореца към него, след което се скри. Тъкмо слизаше, когато чу скърцането на пантите на комарник.

— Здравейте — поздрави го някакъв мъж. — Как сте?

— Добре — излъга Дан. Пред него стоеше слаб, зъбат тип, висок около метър и деветдесет и пет, чиято тъмна коса като че ли беше подстригана с купа на главата му, при това с тъпа ножица. — Имате ли свободни стаи?

Мъжът, който беше облечен в сини дънки и черна хавайска риза с оранжеви цветя по нея, изпръхтя от смях.

— Та ние други нямаме — отвърна той. — Влизайте и ще ви уредим.

Дан го последва по скърцащите стълби на верандата. Чуваше някакво дълбоко и протяжно квакане — жаби, предположи той. Като че ли бяха стотици, при това някъде наблизо. Дан влезе в къщата след човека, който отиде до бюрото в мрачна малка дневна и извади бележник и химикал.

— Така — каза мъжът и предложи усмивка, която спокойно можеше да послужи за отварачка на бутилки. — Готови сме да свършим малко ра’ота. — Той отвори бележника, който играеше ролята на регистрационна книга. В него бяха написани само няколко имена. — Казвам се Хармън Дикейн. Радвам се, че сте решили да ни гостувате.

— Дан Фароу. — Двамата се ръкуваха. Дланта на Дикейн беше мазна на допир.

— Колко нощи, господин Фароу?

— Само една.

— Откъде сте?

— От Батън Руж — реши да отговори Дан.

— Доста далеч сте от дома, а?

Дикейн записа грешната информация. Изглеждаше толкова развълнуван, че ръката му трепереше.

— Разполагаме с много приятни къщички, наистина приятни и удобни.

— Чудесно. — Дан се надяваше в тях да е по-хладно, отколкото в къщата, която можеше да послужи за парна баня. На надраната масичка за кафе стържеше вентилатор, който очевидно не можеше да спечели тази битка. — Колко? — Той посегна за портфейла си.

— Ами… — Дикейн се замисли и набръчка тясното си чело. — Шест долара устройват ли ви?

— Седем долара. Предварително плащане, ако обичате.

Дикейн се стресна. Гласът на жената му подейства като силен удар с камшик. Тя се беше появила от един коридор, водещ към задната част на къщата, и изпепеляваше с малките си тъмни очи Дан.

— Седем долара — повтори тя. — Не приемаме чекове и кредитни карти.

— Това е съпругата ми — представи я Дикейн, чиято усмивка се беше изпарила. — Хана.

Жената имаше червена коса, която се спускаше на ситни къдрици върху мускулестите ѝ рамене. Ръбестото ѝ ъгловато лице беше привлекателно колкото буца варовик. Носеше раздърпана, лавандулова на цвят рокля и гумени чехли. Беше висока около метър и петдесет, с широк ханш и крака като бели стволове на дървета. Държеше сатър, а по пръстите ѝ лъщеше кръв.

— Седем долара да са — съгласи се Дан и плати на мъжа. Парите отидоха в метална кутия, която веднага беше заключена с един от ключовете на ключодържателя на колана на Дикейн.

— Дай му номер четири — каза Хана. — Тя е най-чиста.

— Да, скъпа. — Дикейн взе ключа от стената, на която висяха още шест ключа.

— Дай му вентилатор — инструктира съпруга си жената. Той отвори един килер и извади подобен на онзи, който вече водеше борба с жегата. — Също и възглавница.

— Да, скъпа. — Дикейн се наведе отново в килера и извади възглавница без калъфка. Дари Дан с нервна усмивка, която не успя да скрие болката в очите му. — Номер четири е много приятна и удобна къщичка.

— Има ли телефон? — попита Дан.

— Телефонът е тук — отвърна жената и посочи със сатъра апарата върху масичката в ъгъла. — Местните разговори струват петдесет цента.

— Александрия за междуградски ли се води?

— Не сме в Александрия. Ще ви струва долар на минута.

На Дан му стана ясно, че госпожа Дикейн ще засече разговора му до секундата. Не можеше да се обади на Сюзан, докато тази харпия слухтеше зад него.

— Наоколо има ли уличен телефон?

— На бензиностанцията на три километра нагоре по пътя — отвърна тя. — Ако въобще работи.

Дан кимна и погледна сатъра в ръката ѝ.

— Месо ли режете?

— Жабешки бутчета.

— О. — Той кимна отново, сякаш отговорът ѝ беше изключително логичен.

— От тях преживяваме — обясни госпожа Дикейн и долната ѝ устна се сви. — Няма никакви пари в това проклето място. Продаваме жабешки бутчета на един ресторант в града. Събираме ги от близкото езеро. — Тя отново посочи със сатъра към задната част на къщата. Дан забеляза капките кръв по острието. — Как казахте, че ви е името?

— Фароу. Дан Фароу.

— Аха. Е, господин Фароу, някога виждали ли сте проклет глупак? — Жената не изчака да получи отговори. — Ето един точно пред вас. А чували ли сте за проклет глупак, купил скапан мотел близо до блато, който след това вложил и последния си цент в проклетата Приказна страна?

— Скъпа? — Гласът на Хармън беше много тих. — Моля те.

— Хич не ми се моли — изсъска госпожа Дикейн. — Смятах, че досега ще започнем да вадим някакви пари, но не, съпругът ми е проклет глупак и съм затънала до шия в жабешки бутчета!

— Ще ви покажа къщичката ви. — Хармън тръгна към вратата.

— Внимавайте къде стъпвате! — подхвърли предупредително Хана Дикейн на Дан. — Проклетите жаби се множат като луди в онова блато. Има стотици от тях наоколо. Защо не покажеш на госта ни Приказната страна, а, Хармън? — Жената сякаш не изричаше думи, а заливаше с киселина съпруга си.

Той увеси рамене и излезе от къщата. Дан хвърли последен поглед към сатъра на госпожа Дикейн, преди да го последва.

— Пожелавам ви приятен престой — провикна се тя, когато излезе през вратата.

С вентилатора и възглавницата в ръце, Хармън се качи в пикапа, а Дан седна зад волана. Собственикът на мотела изпуфтя и изсвири с нос като чайник на бавен огън.

— До номер четири се стига по този път — посочи с брадичка той. — Завийте надясно.

Дан така и направи.

— Тази жена постоянно се заяжда с мен — оплака се Хармън. — Провалих се, какво да направя? Не съм първият неуспял мъж в света. Няма да съм и последният.

— Така е — съгласи се Дан.

— Дотам се стига по този път. — Хармън посочи една обрасла с трева пътека, която се виеше в гората.

— До къщичката ли?

— Не, до Приказната страна. Къщичката ви е точно отпред.

Светлината на фаровете разкри отчайваща на външен вид, зле боядисана в зелено барака, на която поне покривът изглеждаше здрав. На черния път между пикапа и къщичката имаше цял рояк жаби, около трийсет на брой. Дан натисна спирачките.

— По дяволите, смачкайте ги, хич не ми пука — обади се Хармън.

Дан се опита да ги заобиколи. Някои от жабите изкрякаха и заскачаха в търсене на по-безопасно място, но други като че ли бяха хипнотизирани от фаровете и посрещнаха смъртта си вцепенени. Той паркира пред къщичката и последва Дикейн вътре. Жабите крякаха тихо и ритмично.

Дан не очакваше много и не остана разочарован. Къщичката миришеше на мухъл и дезинфектант. Имаше чувството, че не може да диша заради натежалата горещина вътре. Дикейн включи лампата и пусна вентилатора, който застърга, сякаш перката му беше на път да се откъсне и да отлети. Матракът на леглото нямаше чаршаф и такъв не беше предложен. Дан погледна в банята и видя две жаби с размерите на юмрука му на плочките под душа. Дикейн ги хвана и ги изхвърли през задната врата. След това даде ключа на госта си.

— Къщичките се освобождават в дванайсет. Тъй като не сме претоварени, можете да поостанете малко повече.

— Така или иначе ми се налага да си тръгна рано.

— Добре. — Хармън беше сложил калъфка на възглавницата и бе насочил слабия полъх на вентилатора към леглото. — Нуждаете ли се от нещо друго?

— Не мога да се сетя. — Дан не планираше да спи тук; смяташе да прекара няколко часа в стаята, след което да се обади на Сюзан от телефона на бензиностанцията. Излезе навън с Дикейн и си взе сака от пикапа.

— Хана беше права, като ви предупреди да внимавате къде стъпвате — каза мъжът. — Жабите се размазват много неприятно. Ако намерите още в къщичката, просто ги изхвърлете отзад. — Той погледна към собствената си къща, която беше на петдесетина метра. Светлините ѝ се виждаха между дърветата. — Е, аз ще тръгвам. Женен ли сте, господин Фароу?

— Бях.

— Знаех си, че сте свободен човек. Лъхате на свобода. Бих дал всичко, за да съм свободен.

— Нуждаете се единствено от съдия.

Дикейн изсумтя.

— И да я оставя да ме обере до шушка? О, тя ми се присмива и ме нарича глупак, но един ден ще ѝ покажа. Да, сър. Ще направя Приказната страна както трябва и туристите ще идват от много далеч. Купих всички неща за жълти стотинки.

— Какви неща?

— За Приказната страна. Статуите и всичко останало. Те са там — Замъкът на Пепеляшка, Хензел и Гретел, китът, който погълнал Йона. Нуждаят се само от закърпване и боя и ще станат като нови.

Дан кимна. Явно този човек беше създал някаква туристическа атракция в края на обраслата с трева пътека. Повече от очевидно беше, че туристите не бяха стигнали до нея.

— Рано или късно ще ѝ покажа кой е глупак и кой е умен — измърмори Дикейн най-вече на себе си и въздъхна примирено. — Както и да е, надявам се да се наспите добре. — Той тръгна обратно към къщата си, а жабите заподскачаха в краката му.

Дан отнесе сака си в къщичката. В банята намери парче сапун на мивката. Махна си бейзболната шапка и ризата и си изми лицето и ръцете с хладка вода. Внимателно премахна последните следи от кръв между пръстите и под ноктите си. После взе мокро парче тоалетна хартия и отиде да почисти волана на пикапа. Върна се вътре и в чекмеджето на нощното шкафче намери списание „Нюзуик“ отпреди шест месеца с лицето на Саддам Хюсеин на корицата. Под него откри нещо по-полезно — тесте карти. Седна на леглото, облегна се на пластмасовата лицева дъска, свали си часовника и го остави до себе си. Часът беше девет и дванайсет; реши да се обади в единайсет.

Започна да реди пасианс — първият от много — и почти безуспешно се опита да изгони образа на умиращия Бланчард от главата си. След два часа щеше да види Чад или да свърши на задната седалка на полицейска кола на път към ареста. Струваше ли си риска? Според него да. Засега можеше единствено да чака и да си реди картите. Стрелките на часовника пътуваха устремено към бъдещето.