Черният ангел

10 януари 1453

Отново бях повикан във Влахернския дворец. Протоасекритът Францес беше изключително любезен и внимателен, предложи ми вино, но нито веднъж не ме погледна в очите. Въртеше на пръста си пръстен печат с големината на бебешки юмрук и разглеждаше добре поддържаните си нокти. Без съмнение той е начетен и умен мъж, който вече в нищо не вярва. Просто е верен на императора. Израсли са заедно като деца.

Преструвайки се на мой приятел, той си припомни как преди петнадесет години в окървавеното от залеза гръцко море, на борда на закотвения за нощта кораб, се бяхме надпреварвали да рецитираме Омирови стихове.

— Тази зима е решаваща — заяви Францес. — В Андрианопол великият везир върши каквото може в името на мира. Наскоро чрез генуезкото посредничество на Пера получихме от него насърчителни писма. Това май няма защо да крия от теб. Той ни подтиква да имаме вяра в бъдещето и да се въоръжаваме колкото се може по-добре. Колкото по-добре сме въоръжени, толкова по-сигурен е султанският неуспех, ако рече да ни обсажда.

— Тази зима е решаваща — потвърдих аз. — Колкото по-скоро султанските топове бъдат излети и войската приведена в бойна готовност, толкова по-скоро Константинопол ще падне.

— Стените ни са удържали много обсади — усмихна се Францес. — Само латинците веднъж успяха да превземат града. Но те Нападаха откъм морето. Оттогава не обичаме кръстоносните походи. Предпочитаме да живеем в мир с турците.

— Само ти губя времето — казах аз. — Повече не ще те задържам.

— Да, наистина — сети се той. — Та аз имам да говоря нещо с теб. Казват, че твърде често посещаваш Пера. И при монаха Генадий си ходил в манастира, въпреки че той по заповед на василевса е под домашен арест. Какво точно се опитваш да постигнеш?

— Чувствам се самотен — заявих аз. — Имам чувството, че тук никой не ми се доверява. Опитах само да възкреся старо приятелство, но се оказа, че Георгий Сколарий е умрял. Срещата ми с монаха Генадий не беше от най-приятните.

Францес разпери ръце с досада.

— Защо ли ми трябва да се препирам с теб. Така или иначе няма да се разберем.

— В името божие, велики протоасекрите — извиках аз. — Избягах от султана и се отказах от поста си, за който мнозина ми завиждаха, да се сражавам за Константинопол. Не за теб или за твоя император, а за този град, що нявга беше сърцето на целия свят. Само това сърце е останало да тупти от могъщата империя. С него живея и с него ще умра. Ако бъда пленен, султанът ще ме набие на кол.

— Глупости! — грубо рече Францес. — Да беше на двадесет години, по щях да ти повярвам. Ти, що по рождение си франк и латинец, какво общо можеш да имаш с нас?

— Искам да се бия — обясних. — Ако щеш от суета пред лицето на разрухата и смъртта. В победа не вярвам и ще се сражавам без надежда. Но какво значение има всичко това, щом желая да се боря докрай.

За момент ми се стори, че думите ми го склониха да ми вярва и че беше готов да ме зачеркне от политическите си планове като безобиден мечтател. Но не след дълго той отърси глава и бледосините му очи се изпълниха с тъга.

— Ако беше някой друг, дошъл от Европа с кръст на ръкава, ако в замяна на услугите си ламтеше за пари и търговски изгоди както всички франки, тогава може би щях да ти повярвам и да ти имам доверие. Но ти си прекалено образован, твърде обигран и хладнокръвен, за да си обясня поведението ти по друг начин, освен че имаш някакви тайни намерения.

Стоях прав пред него. Краката ми бяха неспокойни и желаеха да се приберат у дома. Но той продължаваше да върти на пръста си печата и да поглежда към мен без да среща очите ми, все едно че му бях противен.

— Откъде се появи в Базел? И как успя да спечелиш доверието на доктор Николай Кузански? Защо отплава с него за Константинопол? Ти още тогава владееше турски. И защо така упорито се придържаше към синода във Ферара и Флоренция? Къде изчезна след това? И как така кардинал Юлиус Цезарини взе точно теб за секретар? Ти ли го уби край Варна, след което се завърна при турците? И недей да се втренчваш в мен! — извика той, размахвайки ръце пред лицето си. — Турците разправят, че обладаваш тайнствени сили, така че всички животни ти се подчиняват, и че умееш да печелиш доверието на когото си поискаш. Мен не ще победиш! Аз имам пръстен и талисман? Но това са глупости. Доверявам се единствено на разума си.

Замълчах. Безсмислено беше да му противореча. Той се изправи и ме перна с опакото на ръката си през гърдите като от яд, но само за да ме обърка.

— Ах, ти! — рече той. — Мислиш ли, че нищо не знаем. Та ти беше единственият, който препуска без прекъсване със султан Мехмед от Магнезия до Галиполи в продължение на едно денонощие, когато баща му се помина. „Който ме обича, той ще ме последва!“ Не си ли спомняш? Ти беше този, който го последва. Казват, че той не повярвал на очите си, щом те видял да го застигаш до брега на галиполския пролив.

— Имах добър кон — отбелязах аз. — При дервишите се научих да закалявам тялото си, така че да издържа на всякакви натоварвания. Ако пожелаеш, мога да взема въглен от мангала в шепата си без той да ме изгори.

Пристъпих крачка по-близо до него и най-сетне улових погледа му. Подложих го на изпитание, но той не издържа. Притеснено махна с ръка и не ми позволи да опитам. Ако успеех, нямаше да знае какво да мисли за мен. Беше суеверен, защото вече не вярваше в нищо.

— Откъде знаеш — понижих глас аз, — че не последвах султан Мехмед, за да го убия. Познавах го добре и знаех какво ни очаква. Но за съжаление нямам ръце на убиец.

— Не — продължих, — аз нямам ръце на убиец. Освен това може би го обичах. Така, както човек обича красив звяр, макар да познава неговата коварна природа. Младостта му беше като вряща гозба, що се нуждае от тежък капак, за да не изври нахалост. По заповед на Мурад навремето този капак бях аз. Но Мурад го ненавиждаше, защото възлюбеният му син Аладин се удави. С Мехмед той никак не се разбираше, въпреки това тайно се гордееше с него.

Мурад желаеше той да се научи на скромност, справедливост и самообладание. Да се прекланя пред единствения бог и да проумее суетата на властта и на земния живот. Мехмед овладя скромността, за да стане арогантен, справедливостта — за да я потъпква, и самообладанието — за да бъде необуздан и да подчинява всичко на волята си. Той изпълнява религозните си задължения, но дълбоко в сърцето си не вярва в нищо. За него всички религии са еднакво безполезни. Той владее свободно гръцки, латински, арабски и персийски. Владее математика, топография, история и философия. Константинопол е неговият лидийски камък и още от детството си мечтае да го превземе. С покоряването на този град той ще докаже сам на себе си, че е по-велик от своите прадеди. Не виждаш ли знаците? Той е Този, който ще дойде! Не бих желал да живея в неговото време.

Францес затърка очите си, все едно че се пробуждаше от сън.

— Мехмед е страстен и невъздържан младеж — каза той. — На наша страна е държавничество, проверено от столетия. Тук, във Влахерна, както и в султанския сарай, старите и мъдрите чакат и се радват на това, как той сам ще си счупи врата. Времето е на наша страна.

— Времето! — заявих аз. — Времето е на свършване. Определеният от теб час в пясъчния часовник е изтекъл. Остани с мир.

Той ме изпроводи до вратата и даже вървя с мен по дългите коридори. Стъпките ни отчетливо отекваха. Орел с две съскащи глави украсяваше портата.

— Не напускай къщата си много често — предупреди ме Францес. — И не ходи до Пера. Не търси прекалено ценни запознанства, за да не се озовеш от дървения си дом в каменна кула. Това е само приятелски съвет, Йоханес Ангелос. За твое добро.

Внезапно той ме сграбчи за реверите и изстреля последния си въпрос:

— Ами куропалат Лукас Нотарас? Не ти ли е предлагал приятелството си?

Това беше опит да ме свари неподготвен. Тъй като не отговорих, той продължи:

— Внимавай, ако чуем, че си се опитвал да се свържеш с него. Ако можем да го докажем, ти си свършен!

Вратарят доведе наетия от мен жребец. Препуснах в пълен галоп по главната улица без да се съобразявам с вървящите по нея. Тези, що не успяваха да се отдръпнат, можеха да се сърдят на себе си. Но още при грохота на копитата по изтритите плочи всички викаха предупредително, псуваха и отдръпваха магаретата си от пътя ми. От двореца на родените в пурпур до Хиподрума препусках бясно, та чак юздите на коня се покриха с пяна. Бях потресен, трескав и ужасен.

„По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“ — звучеше в ушите ми. Куропалат, командир на имперската флота, вторият по мощ в Константинопол след василевса — Лукас Нотарас. И той ли?!