Черният ангел

26 декември 1452

На сутринта слугата ми ме изненада, като застана пред мен и предупредително ми каза:

— Господарю, избягвай да посещаваш Пера много често.

За първи път го огледах внимателно. До този момент той беше принудително зло, дошло ведно с наетия от мен дом. Грижеше се за дрехите и храната ми, наглеждаше къщата по нареждане на нейния собственик, премиташе двора и без съмнение снабдяваше Черната одая във Влахернския дворец с донесения за моите срещи и посещения.

Не таях лоши чувства към него. Беше само един окаян старец, когото дори не поглеждах. Сега обаче го огледах. Беше дребен на ръст, с рядка брадичка и болни колене. Очите му типично гръцки — изпълнени с бездънна печал. Дрехите му бяха протрити, лекьосани, а гащите му — изпъстрени с кръпки.

— Кой ти нареди да ми кажеш това? — попитах го аз.

— Аз ти мисля само доброто — засегна се той. — Та нали докато живееш в тази къща ти си мой господар.

— Но аз съм латинец.

— Не, не, не си латинец — запротестира старецът. — По лицето ти се познава, че не си.

Безмълвен в изумлението си, наблюдавах как той се хвърли на колене пред мен и опитвайки се да ми целуне ръка, помоли:

— Не ме унижавай, господарю! Наистина, пия от виното, що остава по чашите, и прибирам за себе си търкалящите се по пода дребни монети, а част от зехтина занасям на сестра си и майка си, понеже целият ни род е много беден, но ще престана, ако това те разгневява, защото знам кой си.

— Това ни най-малко не ме гневи — рекох удивен. — Бедният има право да живее от трохите, що падат от трапезата на богатия. Прехранвай целия си род за моя сметка докато ми слугуваш. Парите нямат никаква стойност за мен. Наближава момент, в който пари и собственост загубват значението си. Пред лицето на смъртта всички сме равни и във везните божии добродетелта на комара тежи толкова, колкото и тази на слона.

Говорех така надълго и нашироко, за да мога да изуча чертите му. Стори ми се, че лицето му беше честно, но лицата често лъжат, пък и как ли грък можеше да се довери на грък.

— Не е необходимо да ме заключваш в мазето — рече той — когато не искаш да знам къде отиваш и какво правиш. Там е толкоз студено, та ставите ми премръзват. Оттогава съм хремав, ушите ме болят, а коленете ме въртят от лошо по-лошо.

— Стани на крака, чудако, и излекувай болките си с вино — рекох аз и изрових един златен безант. За него това беше цяло състояние, защото в Константинопол бедните са много бедни, а малкото на брой богаташи — червиви с пари.

Той съгледа монетата на дланта ми и очите му просветнаха, но след това поклати глава и каза:

— Господарю, не оплаках болките си, за да прося. И не е необходимо да ме подкупваш. Ако само пожелаеш, не ще виждам и не ще чувам нищо, което не искаш да видя и да чуя. Само ми заповядай.

— Не те разбирам — признах аз.

Той посочи с пръст жълтеникавото куче, което бе започнало да дебелее. То лежеше на черджето си край вратата, подпираше муцуна на земята и следеше с очи всяко мое движение.

— Нима кучето не те следва и не ти се подчинява? — попита той.

— Не разбирам за какво говориш — повторих и хвърлих златната монета на килима пред него.

Старецът се наведе, взе монетата в ръка и ме погледна в очите.

— Не е необходимо да ми се откриваш — продума той. — Как бих могъл изобщо да си помисля подобно нещо! Твоята тайна е свята за мен! Вземам парата само защото настояваш. Тя ще донесе на мен и на семейството ми огромна радост. Но още по-голямо щастие е за мен, че мога да ти служа.

Неговите тайнствени намеци ме раздразниха. Разбира се, и той, както и всички останали, подозираше, че все още тайно съм на служба при султана и че само за очи съм избягал от турския лагер. Вероятно се надяваше да го спася от робство, когато султанът превземе града. Такова подозрение можеше да ми е от полза, ако имах нещо за криене. Но как можех да се доверя на човек от толкова нисък произход.

— Жестоко се лъжеш, щом се надяваш чрез мен да се спасиш — отвърнах. — Не съм вече на служба при султана. Повтарям това и се заклевам вече за десети път пред онези, които ти плащат да ме шпионираш. Започвам да губя търпение. Затуй още веднъж ще повторя и пред теб. Не служа вече на султана.

— Не, не служиш. Ами че аз знам това. Та как би могъл точно ти да служиш на султана. Когато те разпознах, все едно гръм разтресе земята под нозете ми.

— Да не си пиян? Или пък бълнуваш? Тресе ли те? И какво изобщо бръщолевиш? — извиках, но душата ми странно се развълнува.

Старецът ми се поклони и рече:

— Да, пил съм, господарю. Прости ми! Това няма да се повтори.

Но неговите налудничиви приказки ме накараха да се огледам в огледалото. По една или друга причина бях решил вече да не ходя на бръснар, ами се бръснех сам и то много по-прилежно. От апатия и скука през тези няколко дена бях занемарил този си навик. Промених също така и облеклото си, така че по него още по-ясно от преди личеше, че съм латинец.