Черният ангел

28 май 1453

Днес врагът се подготвя за решителния щурм и през тъмнината се чува тихо непрекъснато мърморене, докато агаряните придвижват напред своите обсадни стълби, греди, подвижни мостове и кули. Огньовете им горяха само известно време и след това бяха загасени, когато султанът позволи на хората си няколко часа почивка преди атаката.

Но как бих могъл да спя в нощ като тази? В последния момент от града са надошли доброволци да носят камъни и пръст за запушване на отворите, направени през деня в стената от турските топове. Джустиниани е позволил на бойците си да почиват. Тази нощ и утре всеки ще има нужда от последните си сили. Но как бих могъл да спя в предсмъртната нощ на моя град?

Днес вече няма ограничени порции и недостиг на дърва. Императорът е наредил да се опразнят всички складове и всичко да се разпредели — дори виното.

Странно е усещането, че тази нощ може да бъде последната. Нощта, която съм чакал и за която съм се подготвял през целия си живот. Не се познавам достатъчно добре, но се надявам да запазя кураж. Знам, че смъртта не е чак толкова болезнена — та нали през тези последни седмици съм видял много от нея.

Тази нощ аз съм смирен. Спокоен. Тих. И щастлив както никога.

Може би е грешно да съм щастлив в нощ като тази? Ала от своя страна аз не обвинявам и не съдя никого. Без да се ядосвам, наблюдавам как венецианците прибират полагаемото им се от императорските складове и прекарват пълни лодки със скъпа мебелировка, килими и съдове до тесните товарни помещения на своите кораби. Не се гневя на богатите, на благородниците и на мъдрите, които купуват живота си и подкупват венецианците, за да осигурят за себе си и за семействата си място на техните галеони.

Всеки действа в съответствие със собствената си съвест. Лукас Нотарас също. И Генадий. Император Константин. Джустиниани.

В единствената останала неразрушена кула край Карисиосовата порта братята Гуачарди играят на зарове, пеят италиански любовни песни и умерено пият.

Колко красив, безметежен и ясен е този миг. Никога преди хартията не е била така гладка под моите пръсти и мастилото не е било толкова черно в моите очи. Никога преди писецът ми не е скърцал така мелодично. Сетивата ми са изострени — виждам и чувствам по-ясно от всякога. Така значи умиращият още веднъж опитва от прекрасната суета на живота.

Защо съм тъй честит? Защо тази нощ се усмихвам на смъртта?

Рано сутринта се явих пред Джустиниани. Той още спеше в издълбаната под крепостната стена каменна одая, макар че всичко се тресеше от артилерийската канонада. Беше в пълно бойно снаряжение, а край него лежеше младо гръцко момче в бляскави бойни доспехи. Предположих, че беше един от младежите, които василевсът беше обещал на Джустиниани като подкрепление. Те се бяха заклели да погинат край Свети Романовата порта.

Момчето се пробуди, седна като се прозяваше, потри очи с мръсните си юмруци и приглади рошавата си коса. Погледна ме закачливо и в първия момент го взех за единия от синовете на Лукас Нотарас. Толкова много приличаше на баща си. Изпитах завист за благоволението, което Джустиниани му оказваше, и не го погледнах в очите. В този миг се събуди протостраторът, а когато протегна гигантското си туловище, аз саркастично попитах:

— Да не би да си се отдал на онзи стар италиански порок, Джустиниани? Свършиха ли се жените в града?

Той избухна в смях, разроши косата на момчето и го тупна по гърба.

— Хайде, мързеливецо, на работа! — извика той. Момъкът ме стрелна с очи, изправи се, отиде до делвата с вино, напълни един бокал, след което на коляно го поднесе на Джустиниани.

— Този младеж няма да може дори гърба ти да пази в битката — подхвърлих жлъчно аз. — Много е слаб и дребен. Изгони го и ми позволи да заема неговото място. Във Влахерна байлото не се нуждае повече от мен.

Джустиниани разтърси биволската си глава и учудено ме загледа.

— Да не си ослепял? Нима не познаваш този благороден младеж?

В този миг очите ми се отвориха. Видях протостраторската огърлица около врата на юношата, всичко в мен се разтресе и аз удивено възкликнах:

— Милостиви Боже! Ана, ти ли си това? Как попадна тук?

— Тя дойде вчера и се постави под моя закрила — обясни Джустиниани. — Стражите я пуснали, защото носела моята огърлица. Ти обаче ще решиш какво да правим с нея.

Аз свирепо го изгледах, а той отстъпи, трикратно се прекръсти и се закле в раните Христови, че е прекарал нощта целомъдрено и че неговото собствено достойнство не би му позволило да се домогва със задни помисли към жената на приятел.

— Въпреки че изкушението беше много силно — въздъхна той. — Но аз съм твърде изтощен от сражения, безсънни нощи и тежки задължения, та да мисля за жени. За всичко си има време.

— Така, като сред събратя по оръжие, бих могла да призная, че чак сега разбирам френската Дева, която е носела панталони, за да може по-безопасно да живее сред сражаващите се мъже — безсрамно рече Ана.

Тя ме прегърна, целуна ме по бузите, притисна главата си до гърдите ми и с хълцане попита:

— Толкова ли съм погрозняла, та дори не можеш да ме познаеш? Бях принудена да си отрежа косите, тъй като нямаше да мога да си напъхам главата в този шлем.

Тя беше в прегръдките ми. Тя се притискаше до мен и вече не ме мразеше.

— Защо побягна от бащината си къща? — попитах аз. — Ти ли положи ръката си в моята онази нощ, когато голямата черква сияеше?

Джустиниани се изкашля, потри страната си, където доспехите го убиваха, и дискретно рече:

— Трябва да отида и да проверя стражите. Хапнете и пийнете каквото намерите. И между другото можете да заключите вратата отвътре, ако решите да докажете привързаността си един към друг и не се плашите от топовните гърмежи.

Той излезе и затвори масивната врата зад себе си. По лицето му видях, че е очарован от Ана и че ужасно ми завижда. Ана срамежливо ме погледна, но аз нямах кураж да отида и да заключа вратата. Затуй тя разсеяно отиде до вратата, залости я и рече:

— Любими мой, ще можеш ли някога да ми простиш, че бях толкова инатлива и капризна, и за това, че не можех да те разбера?

— Скъпа моя — отвърнах аз, — прости ми, че не съм такъв, какъвто би искала да бъда, но ти не можеш да останеш тук — продължих с болка в сърцето. — Трябва да се върнеш в бащината си къща. Когато щурмът започне, там ще си на сигурно място. Предполагам, че след като превземе града, султанът ще вземе твоето семейство под свое покровителство.

— Баща ми също е уверен в това — каза тя. — Чух, че първото нещо, което Мехмед ще направи, е да изпрати чауши, които ще вардят нашата къща. Но аз също така знам защо и затуй няма да се върна.

— Какво се е случило? — поисках да узная аз, изпълнен с лоши предчувствия.

Тя се приближи, положи ръце на коленете ми и ме погледна от дълбината на кафявите си очи.

— Не питай — промълви тя. — Аз съм дъщеря на баща си и не мога да го предам. Не ти ли стига, че дойдох при теб? Че си отрязах косата и навлякох доспехите на брат си, за да погина заедно с теб на стените, тъй като това е Божията воля?

— Ти няма да погинеш — възкликнах аз. — Ти не бива да умираш! Такъв край не е предопределен за теб. Доспехите и намерението ти са безумни!

— Не за първи път през последното хилядолетие жена запасва меч, за да брани своя роден град. Това ти е добре известно. Дори една василевса е останала в историята с това, че е надянала доспехи, когато императорът е бил сразен.

— Ти не умееш да се биеш — противих се аз. — Първият срещнат турчин ще те повали и ще отсече красивата ти главица. Каква полза има от това?

Ана с мрачна сериозност ме погледна и заяви:

— Каква полза има изобщо да се съпротивляваме? Султанът ще победи. Стените са пробити. Те са прекалено много, а ние — прекалено малко на брой. Хиляди напразно ще погинат, преди да настъпи утрешният ден. Ако мислеше само за това, от какво има полза, и ти нямаше да си тук сега. Позволи ми поне да мисля като теб!

Тя стисна ръцете ми, а лицето й беше бледо под разчорлената, късо отрязана коса.

— Аз съм твоя жена. Може да няма бъдеще за нас, но поне имам правото да умра заедно с теб. Ти си човекът, когото любя, и какво е животът, ако те загубя? По-добре да се увенчая с короната на мъченица и с кръв да измия бащиния си позор. Той не е истински грък!

Голямо каменно гюлле откърти един от зъберите на стената някъде над главите ни и ние чухме шума от срутващ се хоросан. Камъни и пръст затропаха по покрива. Тя вдигна лицето си към мен, скръсти ръце и отсече:

— Аз съм решила! Защо губим малкото време, което ни остава?

С несвикнали пръсти Ана започна да разкопчава ризницата си, след което през смях помоли:

— Скъпи, помогни ми с тези ужасни закопчалки на гърба. Само мъж може да измисли такова нещо.

Гърлото ми беше пресъхнало, когато казах:

— Благодари се, че не носиш истински рицарски доспехи със секретни закопчалки от главата до петите. Те са толкова трудни за разкопчаване и от толкова здраво желязо, та е почти невъзможно рицар да бъде пронизан, дори когато лежи безпомощно на земята. Край Варна турците не можеха да отворят доспехите на някои от германските рицари дори с чук.

— Колко много знаеш! — нежно рече тя. — Колко много си видял! Ала жената също така има своите доспехи. Дори най-силният мъж не може да успее, ако жената не желае да му се отдаде. Това е нещо, което агаряните скоро сами ще открият. Но тези жени не са чак толкова много.

— Само ти — с треперещ глас рекох аз. — Само ти, Ана Нотарас!

Съзнавайки своята красота, тя се заизвива наляво-надясно и от черупката на железните си доспехи се появи, нежна като юноша.

— С тази къса коса приличаш на прекрасно момче — забелязах аз. — И въпреки това си по-красива отвсякога.

— Но не съм момче — отвърна тя, като нежно се закачаше с мен. — Сега навярно забелязваш това.

Още веднъж артилерийско попадение разтърси стената. Тя ме прегърна и рече:

— Любими мой, не се страхувай от топовете. Мен не ме е страх. Устните ми са като студен извор — пий! Тялото ми е като пресен хляб — яж! Наслади ми се така, както аз ти се наслаждавам! Нишката на нашия живот изтънява и скоро ще се скъса. Смъртта продължава дълго, а любов без тяло не е любов.

Вероятно думите й бяха грях, но в този час, когато смъртта вилнееше над главите ни, те бяха истина.

— Мой единствен извор! — прошепнах аз. — Мой единствен къшей хляб. Човек има нужда от хляб и вода, за да живее.

Любовта ни беше горчива като сол, що изгаря устните и предизвиква жажда, но ние се любехме без да спираме, водени от непресекваща страст. В тази каменна одая, изпълнена с натрапчивата миризма на кожа, гранясало масло, вино, барут и дрехи, пропити с пот, ние се прегръщахме, докато над главите ни малко по малко смъртта превръщаше крепостните стени в прах. Въпреки това любовта ни не беше само плътска и всеки път, щом поглеждах, виждах очите й — открити, ясни и познати — и през тях съзирах отвъд всичко земно.

— Аз ще се върна, любима — шепнех. — Един ден ще се върна в оковите на времето и пространството, за да те намеря отново. Хората, имената и местата се местят и променят, но от развалините на тези стени очите ти един ден ще ме погледнат като кадифени цветя. И ти, където и да си, каквато и да си, един ден ще избършеш прахта с ръка и ще докоснеш страните ми през вековете, когато отново се намерим.

Ана усмихнато галеше шията и раменете ми, докато сълзи на страст капеха по сгорещените и бузи.

— Любими — рече тя, — може би няма нищо друго. Може би само този миг съществува. Той е достатъчен и аз съм щастлива. Ти си в мен и аз съм част от теб. Лесно и сладко е да се умре след всичко това.

Тя огледа сводестата, изсечена в крепостната стена одая, осветена от потрепващия пламък на един фенер, и продължи:

— Колко е красиво! Всичко е толкова красиво! По-красиво от всякога!

Почивайки върху топлото й рамо, аз спорех сам със себе си дали да й открия своята тайна. Изглеждаше суетно и незначително и въпреки това не можех вече да крия нищо от нея. Затуй казах:

— Скъпа моя, когато съм се появявал на този свят, майка ми е стискала парченце порфир в ръката си. Аз съм роден с пурпурни ботуши. Ще ти разкажа за това, тъй като нищо вече няма значение.

Ана се надигна на лакът и ме погледна с широко разтворени очи.

— Роден съм с пурпурни ботуши — повторих аз. — Баща ми е наполовина брат на стария император Мануил. Император Йоан V е мой дядо. Ти си чувала. Оня, дето отишъл в Рим и в Авиньон, отказал се от вярата си и признал папата, но без да обвързва с деянието си своята църква и своя народ. Извършил всичко това, за да може папата тайно да го венчае за една венецианка, в която бил влюбен. Тогава бил на четиридесет години. Сеньориатът платил дълговете му и възстановил скъпоценните камъни от византийската императорска корона, които бил заложил. Папата и Венеция също така му обещали своята подкрепа и кръстоносен поход. Но неговият син Андроник го предал и въстанал заедно със своя син. След като бил измамен и от западните страни, не му оставало друго, освен да подпише договор с турския султан и да признае сина си Мануил за свой единствен законен наследник. И тогава Мануил изпратил своите ангели да го намерят и да го ослепят. След това баща ми вече нямаше желание да живее. Той се хвърли от една скала зад папския дворец в Авиньон. Златарят, на когото беше доверил документите и парите си, ме измами след неговата смърт. Чак след като приех кръста, отидох в Авиньон и опрях кинжала си в гърлото му. Той все още има документите, които доказват моя произход. Доколкото ми е известно, папската курия и венецианският Сеньориат знаят за моето съществуване, макар че са загубили дирите ми. Аз съм василевсът, но не желая власт. Власт не жадувам, но имам право да погина по стените на моя град. Разбираш ли сега защо съм длъжен да изпълня своята съдба?

Ана все още ме гледаше ужасено и галеше с връхчетата на пръстите си моето лице. Напоследък не бях си правил труда да се бръсна и по този начин да прикривам самоличността си, та брадата ми беше пораснала.

— Вярваш ли сега, че всичко си има своето предназначение? — попитах аз. — Трябваше да срещна теб и твоя баща, за да устоя на фаталното изкушение. Веднага след като Константин беше провъзгласил унията, аз трябваше да се разкрия и с помощта на баща ти да вдигна бунт, да предам града в ръцете на султан Мехмед и да царувам тук като негов васал. Но щеше ли това да е достойно за моя произход?

— Ако това, което казваш, е истина — с мъка изрече Ана, — аз те познавам от портрета на император Мануил. С Константин също си приличате. Сега, като ми разказваш, ми се струва странно, че никой друг не го е забелязал.

— Слугата ми Мануил веднага ме разпозна. Кръвта е мистериозно нещо. Винаги се връща там, откъдето е тръгнала. Когато се възвърнах към вярата на своите праотци, изменникът Йоханес също се завърна в светите необясними тайнства. Моята осъществена съдба е помирение за мнозина.

— Василевс Йоханес Ангелос от рода на Палеолозите — рече тя — и Ана Нотарас, дъщеря на великия стратег Лукас Нотарас. Много наистина си е дошло на мястото с осъществяването на нашите съдби.

— Сега вече в нищо не вярвам! — извика Ана. — Не вярвам, че ще се преродиш, не вярвам, че аз ще се върна. Не вярвам в нищо вечно. Вярвам в приликата, която несъзнателно ме привлече. Императорската кръв в теб разпознах, а не мъжа, когото съм срещала в предишния си живот, така че като погледнах за първи път в очите му, той ми беше познат. О, защо ми каза това? Защо ми отне вярата, която беше мое утешение в смъртта?

Смаян от нейната скръб, аз казах:

— Мислех, че с това ще подхраня женската ти суетност. Нашите семейства са равни по ранг. Избирайки ме, ти не си се унизила.

— Какво ме интересуват родове и рангове — яростно отвърна тя. — Само ти си важен за мен. Но аз ти благодаря за сватбения подарък. Благодаря ти за невидимата корона. Значи аз съм василевса, ако това ти доставя удоволствие. Аз съм всичко, което пожелаеш.

Тя внезапно стана и гола, както беше, вдигна гордо красивата си главица.

— Бъди ангел или император! Бъди каквото пожелаеш! — извика Ана. — Гизди се с твоята невидима, несъществуваща слава. Аз съм жена! Само жена! И ти нямаш нищо, което би могъл да ми предложиш — ни дом, нито деца, нито една нощ, в която стара и немощна да се събудя до теб и да чуя спокойното ти дишане. Бих могла да те докосна тогава и да те целуна по устата с набръчканите си устни. Това щеше да бъде щастие. Но ти не ми го позволяваш заради лудата си страст по чест и слава. Какъв е смисълът да се умре за една загубена кауза? Кой ще ти благодари за това? Кой ще си спомни за теб, когато легнеш в собствената си кръв и прах се посипе по лицето ти? Саможертвата ти е толкова безсмислена, че караш жената в мен да ридае. Тя се разхълца, гласът й се извиси, след което избухна в ридание, хвърли се към мен, прегърна ме и, шепнейки, помоли:

— Прости ми! Бях си обещала повече да не те мъча, но съм слаба. Теб обичам аз! Дори да беше просяк или предател, отритнат от всички, аз пак щях да те обичам и да живея с теб. Вероятно щях да съм недоволна и да те тормозя постоянно, но пак щях да те обичам. Прости ми!

Сълзите ни се смесиха. Пиех тяхната сол от страните и устните й. Безсмислеността на всичко гореше сърцето ми като нажежено желязо. Като пламък, който ярко избухва, преди да загасне. Като жена тя притежаваше истинското познание — жаждата за живот. В този момент се усъмних в себе си. Това беше последното изкушение — по-лошо от онова, когато от стълба на Константин наблюдавах града. Корабите на Джустиниани бяха в пристанището, готови да отплават, ако се наложеше. Турската флота не можеше с нищо да им попречи, при условие, че имаше попътен вятър.

Преди залез Джустиниани почука на вратата и ни повика. Аз издърпах резето и той влезе без да се оглежда недискретно.

— При турците е тихо — рече той. — Мълчанието им е по-ужасно от шума и огньовете. Султанът ги е разделил на дружини по хиляда и на всяка дружина е определил място и време за атака. Събрал ги и им говорил, но не за исляма, а за най-огромната плячка на всички времена. За съкровища в дворците, за свети съдове в черквите, за перли и драгоценни камъни. Казват, че в продължение на два часа им говорил за имането, което чака да бъде оплячкосано, като не забравил да спомене красивите гръцки момчета и момичета, които още не са поглеждани от мъж. За себе си запазил само стените и обществените сгради. Всеки от агаряните си е направил от плат собствен байрак, с който да отбележи запазената от него къща. Онези от дервишите които могат да пишат, са изписали байраците с всички възможни знаци и цитати от Корана като отличителни белези и това им е създало повече работа от точенето на ятаганите и от сковаването на обсадните стълби.

Джустиниани се беше погрижил брадата му да е подстригана, боядисана и в нея да бъдат втъкани златни нишки. Доспехите му бяха излъскани до блясък, а всички вдлъбнатини по тях — изчукани. Миришеше на благовонно масло и изглеждаше внушителен във всяко отношение.

— Няма ли да дойдете на черква, деца мои? — попита той. — Турците са си легнали да подремнат преди окончателния щурм. Всичко, което топовете им могат да разрушат дотогава, моите работници могат да поправят. Побързайте сега и се облечете прилично, за да можете като всички почтени люде да приемете последно причастие и клетва за целомъдреност през идващата нощ.

Той ни погледна и не се сдържа да допълни:

— По лицата ви виждам, че това за вас ще е много по-лесно, отколкото за много други.

Погледнахме се един друг. Ана Нотарас разгорещено запротестира:

— Клетвите и допълнението във веруюто са грешни и аз никога няма да се моля за римския папа.

Джустиниани примирително размаха големите си лапи и започна да я успокоява:

— Без съмнение папа Николай има много други по-наложителни грижи от далечния Константинопол и неколцината нещастници, които се бием в името на вярата и за славата на цялото християнство. Та нали си има своите библиотеки и важните строителни проекти, както и много други начинания, в които да вложи парите, що е изпросил от целия християнски свят за спасението на Константинопол. Освен това от собствен опит знам, че бяло и червено вино не бива да се смесват. Човек, който изпива по бутилка и от двете с всяко ядене, лесно губи своята памет. Нека тази вечер да не съдим никого в сърцата си. Дори папа Николай.

Джустиниани положи почтително лапата си на рамото на Ана и внушително продължи:

— Спомни си, че прекара нощта на сигурно място край мен, проклетия латинец, и се топлеше, опирайки се в латинския ми гръб. Църковните граници не опират в небето. Тялото и кръвта са само Христови, а хлябът и виното на всеки са свети, ако се е събрал с чисто сърце да ги вкуси в негова чест. Нека тази вечер простим на враговете си така, както на нашите грехове е дадено опрощение.

Аз добавих:

— Ана, на сутринта всички ще се бият с една и съща цел — както гърците, така и латинците. Нека не отхвърляме църковното тайнство и да приемем предсмъртно причастие заедно с нашите братя, за да открием Божията истина.

— Някой може да ме познае — започна да се колебае тя.

— Дори аз с очите на любовта не те познах. Облечи доспехите на брат си. Най-много да те помислят за него. А баща ти едва ли ще дойде в черквата да се моли заедно с латинците.

— Не, баща ми няма да дойде — призна тя. Гласът й се пречупи, заби поглед в земята и тъжно каза. — Братята ми, ах, моите братя. По-добре ще е да умрат, отколкото да оцелеят. Жената може да живее в безчестие, но безчестието разбива сърцето на младежа.

— Хайде, хайде — подкани Джустиниани, — в смъртта няма никаква чест. Това се усеща по смрадта на стените. Там заедно лежат мъртви турци, гърци, венецианци и генуезци.

И когато денят залязваше зад турския лагер и хвърляше последни кървави отблясъци по куполите на черквите, ние препуснахме заедно към „Света София“. Император Константин се появи, придружен от своите сановници, сенатори и архонти, подредени в подобаващия за случая ред, всеки според ранга и положението, което заемаше. В сърцето си знаех, че за последен път обречената на гибел Византия се събира, за да се предаде на смъртта.

Венецианският байло и Съветът на дванадесетте също беше в церемониални одежди. Тези, които идваха от крепостния вал, вместо кадифе и коприна носеха бляскави доспехи. Офицерите на Джустиниани се наредиха наоколо му. След това пристигнаха гърците на Константинопол, за да изпълнят Юстиниановата свята черква, без вече да я презират. В този последен час стотици попове и монаси също дойдоха без страх от отлъчване. Разприте, недоверието и омразата изчезваха пред лицето на смъртта. Всички до един преклониха глава пред мистичните църковни тайнства, всеки в съответствие със собствената си съвест.

Стотици кандила изпълваха въздуха с ухание и осветяваха черквата като ден. С неизразима меланхолия и благо гледаха гигантските мозаечни рисунки от стените и златото в основата им трептеше от полусенките на движещите се хора, отразени в огледалния мраморен под. Ангелското песнопение на хора предизвика сълзи дори в очите на Джустиниани и той трябваше да ги бърше с двете си ръце. Много храбри мъже плачеха на глас.

Пред всички нас василевсът изповяда греховете си със свещените фрази, останали от векове. Латинците се присъединиха, мърморейки в хор. Веруюто беше прочетено от гръцкия митрополит, който пропусна обидното допълнение „и Сина“, а кардинал Леонард повтори католическото верую за латинците. В гръцките молитви папата не беше споменат. Латинците го включиха в своите. Ала тази вечер никой не беше обиден от това противоречие. Всичко премина като по безмълвно споразумение, а гърците в облекчението си плакаха по-шумно от преди, тъй като вярата им не беше наранена.

Толкова много хора имаше в черквата, че хлябът не стигна за всички, но присъстващите с желание споделяха своето късче със съседите си, така че всеки, който беше дошъл, получи поне трохички от святото Христово тяло. Вече нямаше никакво значение дали хлябът беше заквасен или не.

По време на службата, която продължи няколко часа, бяхме обхванати от силен екстаз, по-необикновен от всичко, което някога бях изпитал в черква. Ана и аз стояхме един до друг, ръка за ръка. Държейки се за ръце, разделихме светия хляб и приехме причастие. Така безплътен се усещах, толкова леко изглеждаше моето тяло, та ми се струваше, че мога да вървя без да докосвам земята. Очите й, нейните кафяви очи бяха пред мен и в същото време се отдалечаваха в божествена светлина. Но докато загубваха човешката си топлота и земна близост, те все още грееха за мен със светлината на вечността — ясни и близки, за да ги позная отново в деня на своето прераждане.

След богослужението император Константин се изправи и с треперещ от вълнение глас заговори на народа:

— Агаряните имат своите топове и неизброимата си войска, а ние — Бог и нашия Спасител. Нека не губим надежда!

Той прегърна всеки един от своите приятели и ги помоли за прошка, ако с нещо някога ги беше обидил. Той прегърна и най-близкостоящите обикновени хорица и им поиска прошка. Неговият пример подтикна дори латинците да се прегръщат един друг и да си искат прошка. Венецианският байло прегърна Джустиниани и със сълзи на очи го помоли да му прости лошите помисли. Венецианци и генуезци се прегръщаха и обещаваха да се сражават храбро, без да се боят от смъртта, и да се състезават в преследването на воинска слава. Вярвам, че днес всеки от тях беше искрен.

Навън беше вече тъмно, когато излязохме от черквата, но във всички къщи горяха свещи и главните улици бяха осветени от факли и фенери през целия път от „Света София“ до Влахерна и до Карисиосовата порта. Камбаните на черкви и манастири биеха, все едно че празнувахме някакво голямо и радостно тържество.

Ала над градските светлини звездите ярко грееха на черното небе. В мислите си звездите бяха с нас и нашите астрални тела се приготвяха да напуснат земната си обвивка и да се завърнат в своя дом. Затуй се чувствах толкова ефирен. Затуй очите на Ана Нотарас блестяха с неземна светлина.

Достигайки до черквата на Апостолите, ние се отделихме от императорския кортеж. Константин още веднъж прегърна Джустиниани и помоли за прошка. Повечето от гърците се разотидоха по домовете си, за да приберат официалните си дрехи и да надянат бойни доспехи, преди да се завърнат на стените.

През това време срещнах германеца Йохан Грант, слязох от коня си, за да го прегърна и да му благодаря за неговото приятелство. Лицето му беше покрито с барут, той се движеше с болка и мигаше със смъдящи очи. Дори в тази последна нощ германецът бе изцяло отдаден на своята незадоволима жажда за познание. Грант посочи двама възрастни, оплешивели и беззъби минувачи, водени от младеж в дреха на императорски техник с червен почетен знак, какъвто не бях виждал преди.

— Знаеш ли кои са те? — попита той. След като поклатих отрицателно глава, Грант обясни: — Те са от най-секретната подземна одая на арсенала, където се произвежда гръцкият огън. Виждаш ли колко е жълто лицето на момчето и колко му е рядка косата? Възрастните мъже са загубили всичките си зъби и кожата им се бели. С удоволствие бих се запознал с тях, но те са зорко охранявани, а всеки, който се опита да ги заговори, бива посичан на място.

— Техните запаси от суровини са изчерпани — продължи той. — Последните съдини с тази течност са занесени на стените и по корабите. Аз знам някои от съставките, но не всички, нито пък тяхното съотношение. Най-забележителната черта на тази смес е начинът, по който тя се самозапалва веднага, след като бъде излята. Това не е от въздействието на въздуха, а от някакво приспособление в самите съдове. Вероятно има някакво изобретение в дулото на пръскачката, което запалва тази лееща се течност. Голяма част от сместа е нафта, защото плува по повърхността на водата и с вода не може да бъде загасена. Само сол и оцет потушават пламъка. Венецианските моряци разправят, че в критичен момент с урина могат да бъдат загасени отделни горящи капки. Тези възрастни люде са последните, които знаят тайната на неговото производство, която е била запазена повече от хиляда години. На никого не е било позволено да я запише и в миналото отрязвали езиците на всички, които работели в подземията. Ако утре турците превземат града, последното задължение на стражата е да убие тия двама мъже, за да отнесат тайната си в гроба. Затуй им е било позволено да посетят черквата днес — за първи път Господ знае от колко години насам.

Грант сви рамене.

— Много тайни ще изчезнат с този град, много безценно познание ще бъде загубено напразно. Йоханес Ангелос. Няма нищо по-отвратително от войната! Аз ти казвам това, след като съм унищожил деветнадесет турски подземни тунела и съм използвал умението и таланта: си, за да помогна на императорските техници да избият повече турци от когато и да е преди.

— Нека не губим надежда — казах аз, макар да знаех, че нито капчица не беше останала. Грант плю и горчиво рече:

— Моята единствена надежда е място на някой венециански кораб, ако изобщо стигна до пристанището навреме.

— Друго не ми остава — той се засмя сам на себе си, сбръчи обгореното си чело и добави: — Ако бях безкомпромисен човек, щом градът паднеше, щях веднага да изтичам в библиотеката и с меч в ръка щях да заграбя ръкописите, за които копнея, и да ги отнеса на кораба. Но не съм способен на такава постъпка, защото като германец съм откърмен в лоялност. Ако бях италианец, може би щях да го сторя, тъй като италианците са по-свободни и по-практични от нас, северняците. Но аз не мога и се презирам за това.

— Жал ми е за теб, Йохан Грант — рекох аз, — заради ужасната ти страст. Тази вечер дори светите тайнства не успяха да те отделят от истинското ти аз.

— Не — отвърна той. — Нищо не може да ме освободи от моята същност, освен познанието. То е единствената човешка свобода.

Но когато се разделяхме, Грант ме прегърна и рече:

— Ти не си нетърпим към слабостите на другите и не натрапваш вярата си на никого. Затуй много се привързах към теб, Жан Анж.

Наближавайки Свети Романовата порта, бяхме посрещнати от нетърпима смрад на разлагащи се трупове. Смрад, която не забелязвахме, докато бяхме по стените. Ана Нотарас трепереше, но когато слязохме от конете, Джустиниани заяви:

— Починете, деца мои, и се опитайте да поспите. Имаме час-два на разположение, а може би дори три. Веднага след обиколката и аз ще си легна да поспя в тази свята нощ с чисто съзнание, наместо възглавница. Измамен съм, но с Божията милост и не по собствена заслуга на мен не ми се наложи да стана изменник.

След което добави:

— По-късно, когато всички са на своите постове да бранят това, което е останало от външната крепостна стена, всички портички ще бъдат залостени и ключовете предадени на императора. Такава е уговорката. След като всички са известени, едва ли някой ще се опита да побегне. Онези, които са на външната стена, нямат друг избор освен да се бият или да погинат. Затуй приехме причастие и нощта ни е свята.

— Къде ще е моят пост? — попита Ана. Джустиниани учтиво се засмя.

— Струва ми се, че ще трябва да се задоволиш с главната стена. На предната линия ще сме прекалено заети, за да се грижим за теб. Честно казано, само ще ни се пречкаш.

— Иди при Керкопорта — бързо предложих аз. — Там ще си между сънародници, между братята Гуачарди и венецианците и при нужда можеш да се оттеглиш във Влахернския палат. Ако погинеш, това ще е Божията воля, но няма да е грях, ако успееш да се спасиш на някой от венецианските кораби. Нека не се притесняваме вече един за друг.

Докато говорех, Ана пребледня като смъртник и така стисна ръката ми, та чак се уплаших и запитах:

— Какво ти е? Да не би да ти е лошо?

— Защо спомена Керкопорта? — прошепна тя. — Имаш ли нещо друго предвид?

— Имах предвид само това, което казах — отвърнах аз, макар че не беше самата истина. — Какво ти стана?

— Вероятно ми се повдига от миризмата — приглушено рече Ана. — Аз съм лош войник и не искам да ви се пречкам. Ще отида при Керкопорта и след това вече няма да се притесняваме един за друг. Но нека бъдем заедно поне до полунощ. Моля те!

Зарадвах се на желанието, с което прие моето предложение, тъй като имах план и се страхувах, че ще трябва да я увещавам пряко волята й. Керкопорта е най-безопасното място по време на атака и аз не можех да понеса мисълта, че тя сама трябваше да се защитава срещу мълниеносните остриета на еничарите.

Ана спеше, но как можех да заспя, след като за последен път имах възможност да съм заедно с нея? През това време писах и дори в тази каменна одая дочувах приглушения шум на стотици хиляди турци, които се движеха в своя лагер, влачейки обсадни стълби и носейки наръчи от стрели.

Скоро ще удари полунощ и Мануил ще дойде да прибере моите листи. Пиша бързо. Неслучайно в продължение на две години бях писар при Светия синод. Джустиниани вече е изпразнил ковчежето си и е изгорил документите, които не иска да попаднат в ръцете на врага. Огнени езици се показват от комина и на Влахернския палат и обгорени парченца хартия се носят наоколо от нощния бриз. Духа от север, което може да значи спасение за стотици латинци.

Тази вечер повече от четиридесет младежи от Пера се представиха на Джустиниани и помолиха разрешение да се сражават наравно със своите сънародници. Тяхната съвест не им позволява да останат безучастни, макар че подестът на града се е унизил пред султана и е заплашил със смъртно наказание всеки, който застраши неутралитета на Пера. Той е залостил портите на града, но младежите се прехвърлили през стената близо до брега, докато стражите се правели, че не ги забелязват и че не чуват скърцането на греблата.

Тази нощ никой не упреква своя съсед, всички грехове са простени и на всеки е разрешено да се вслушва в гласа на своята собствена съвест. Ако някой, дори сега, се измъкне и подкупи капитана на венециански кораб, това си остава негово лично дело. Ако някой побегне от стената и се скрие в града, той ще отговаря само пред собствената си съвест. Никой не преследва вече дезертьорите. Пък и те не са много. Те са малко, като се вземат предвид всички сакати, старци и десетгодишни момчета, които са надошли по стените с желание да погинат за своя град.

Това е нощта на гърците. Виждам тъмните им очи, потопени в хилядолетна меланхолия. Навън камбаните огласят предсмъртния час на последния Рим.

Мануил скоро ще дойде. Той е от онези, които винаги оцеляват.