Черният ангел

1 март 1453

Сам Джустиниани дойде да ме посети, тъй като още не смея да се показвам навън. Раната ме смъди, лицето ми гори и все още ме тресе.

Веднага след като слезе от бойния си кон, пред къщата ми се насъбра тълпа. Гърците му се възхищават — нищо че е латинец. Малките момчета уважително докосват сбруята на коня му. Императорът го е дарил с позлатено седло и с обсипана от скъпоценни камъни юзда. Посещението му е голяма чест за мен. Разговаряхме надълго и нашироко. Обясних му своята философия — идеите на моя учител, доктор Кузански. Според него вярното и невярното, истината и лъжата, доброто и злото не се взаимоунищожават. За това, че няма абсолютна истина и лъжа, правда и неправда, добро и зло, и че всичко относително на този свят се слива в едно с безкрайността. Той обаче нищо не разбра.

Джустиниани поклати глава и млясна доволно с уста, щом влезе в стаята и видя разбитото ми чело и обеления ми нос.

— Сбиване в кръчма — обясних лаконично аз.

— Но ти не им остана длъжен, нали?

— Отвърнах на удара с удар, след което се измъкнах.

— Ако това е истина, няма да бъдеш наказан — заяви той. — До сега поне никой не се е оплакал, че си бил пиян и си нарушил обществения ред. Мога ли да видя раната ти?

Той накара Мануил да махне превръзката и несръчно побутна с дебелия си показалец подутите краища на разреза.

— Удар в гърба — отсъди той. — На косъм от смъртта. Това едва ли се е случило в кръчма, макар че лицето ти подсказва нещо такова.

— Приятелите ми в този град не са много — признах аз.

— Трябва да носиш ризница — отсече той. — Лека ризница от метални халки ще пречупи острието на меч и няма да пюзволи и на най-тънкия кинжал да проникне много дълбоко.

— Нямам нужда от ризница — казах аз. — Достатъчно съм корав, ако успея да запазя самообладание.

Това го заинтригува.

— Наистина ли си корав? — попита той. — Някакъв талисман ли имаш? Да не би да си дал да те омагьосат или носиш върбинка в кесията си? Всички тези неща помагат само ако вярваш в тях.

Взех дълга сребърна игла от масичката край леглото ми.

— Внимавай сега — започнах аз и мърморейки арабско заклинание, което бях научил от торлак-дервишите, прободох мускула на ръката си така, че иглата се показа от другия край. Не се появи нито една капка кръв, но той отново разклати огромната си глава.

— Тогава защо раната ти е възпалена и те тресе? Защо не зарасне от самосебе си, щом като си толкова корав, колкото твърдиш?

— Защото бях възбуден и се самозабравих — отвърнах аз. — Не се безпокой, раната ще заздравее. Вдругиден ще съм здрав и годен за служба.

След това той си тръгна и тежките копита на жребеца Му глухо отекнаха по уличните павета. Тежките копита на времето разкъсват сърцето ми на малки късчета.