Черният ангел

1 февруари 1453

Днес, след много безсънни нощи, отидох до форума на Константин Велики. Мраморните павета са смлени на прах от колелата на каруците. Сградите се рушат, а изгнилите дървени къщи са като лястовичи гнезда между пожълтелите мраморни стени.

Изкачих нащърбената изтрита спирала на стълбите до самия връх на колоната. От будуването и постите бях така изнемощял, та чак се задъхах. Зави ми се свят и на няколко пъти спирах и се облягах о стените. Полуразрушеното стълбище е опасно за живота. Заставайки на върха, целият град се разкри под краката ми.

Преди върху тази колона стоеше гигантската конна статуя на императора с меч в ръката, сочещ на изток, искряща на слънцето като маяк над Мармара, — хвърляйки златни искри чак до азиатския бряг.

Преди двеста и петдесет години латинските кръстоносци събориха тази статуя при завземането на Константинопол. Властваха в продължение на едно поколение — кратък миг в хилядолетната история на града. След това този пиедестал бе използван като ешафод. Много предатели са хвърлени от главозамайващата височина долу върху покрития с каменни плочи площад. Накрая един свещен монах го избра за свой дом и не го напусна до момента, в който изгореният от лятното слънце и изсушен от зимните виелици труп не бе спуснат с въжета. От върха на тази колона той проповядваше божия гняв и своите видения на тълпата, която се събираше по площада да го зяпа. Неговите резки викове, заклинания и благословии биваха отнасяни от вятъра, но в продължение на десетки години той беше една от забележителностите на града.

Сега на върха няма абсолютно нищо. Камъните са започнали да се отронват от гнездата си. Световното време е достигнало своя край. Изпод крака ми се отрони камък и полетя надолу. Дълго летя преди да се чуе шумът от удара в земята. Площадът беше безлюден.

Времето на моя град е изтекло. Няма го вече блясъкът на порфир и злато. Светостта вече я няма — заглъхнали са ангелските песни. Това, що е останало, са само похотта на плътта и последните удари на сърцето. Студенина, безразличие, алчност и политически интриги. Моят град е като умиращо тяло без душа. Духът му се е скрил в душните манастирски килии, в библиотеките и сред пожълтелите ръкописи, прелиствани от беловласи старци с беззъби усти.

Черните поли на нощта са се прострели върху моя град, хвърляйки сянката си върху целия Запад.

— Пламни, о, град! — извиках аз от дъното на своето сърце. — Още веднъж пламни, за последен път! Пламни пред портите на мрака с пламък свят! Хилядолетия са вкаменили духа ти, но още веднъж го изцеди от тези каменни руини. Изцеди последните капки свещен елей, надени трънливия венец и за последен път в пурпур се облечи. Достоен сам за себе си бъди!

Далече под краката ми, в пристанището лежаха неподвижно изпратените от Запада кораби. Над Мармара неуморни вълни се гонеха безспир и крякащи ята от чайки се въртяха около рибарските мрежи. Под краката ми се издигаха зеленясалите кубета на черквите, а сивата маса на къщите се простираше помежду им. И крепостните стени, непревземаемите крепостни стени, що грижливо прегръщаха града и се виеха от бряг до бряг.

Защо не можех да служа при владетеля на нощта? Пред очите ми се появи възбуденото зачервено лице на султан Мехмед. Появиха се жълтеникавите му очи на звяр, чийто поглед никой не може да издържи и от който гледа смъртта. Видях и месестия му закривен надолу нос, красивите похотливи устни, усмивката, що подмамва и предава. Много мъже, по-млади от мен, от сляпо възхищение и любов са готови да дадат живота си за него.

Той чете в оригинал писанията на Архимед и историята на Александър Велики. Познава картите на Птолемей и владее що-годе латински. Свободно цитира персийските поети. От Корана извлича онова, което му е от полза, а християните, дето доброволно му служат, не задължава да се потурчват. Сам той в нищо не вярва. Задоволява се с това, че ще владее света. И този свят той желае да владее изцяло. Константинопол е само първата крачка, за да докаже на себе си, че той е Този, който идва. След това е обещал още веднъж да превърне всички римски черкви в конюшни.

Защо не пожелах да му служа, въпреки че го обичах? Та нали никой не може да се възпротиви на желанието му.

Какво доказателство имам за това, че постъпих правилно, когато се отказах от него? Ако скоча сега от тази колона, дали ще ме хванат за ръцете ангели и ще спасят тялото ми от гибел. Това би било добро доказателство.

Не, това е само изкушение. Много по-лошо изкушение от желанието да се върна при Мехмед и да го помоля за прошка.

Не, не се хвърлих от върха на колоната върху плочите на площада. Примирих се с мисълта, че съм човек. Примирих се с оковите на времето и пространството. Та нали робът не притежава нищо. Не желая нищо да притежавам. Познанието ми е недостатъчно, словата ми са несъвършени. Колебанието е моята действителност. Затуй не се съмнявам в своя избор.

— Сбогом, Ана Нотарас, любима моя — простих се в сърцето си аз. — Не знам кой съм и никога не ще узная. Нека баща ти да стане султански васал и паша тук, в Константинопол, ако така е писано. Аз няма да се бъркам. Константин не те пожела, но може би султан Мехмед ще изправи неправдата и ще ти предложи брачно ложе, за да се обвърже с баща ти. Той има много жени. И за теб, гъркинята, ще се намери място сред тях.

След като се успокоих от бдението и от ужасните си изкушения, сърцето ми се разтвори за божията пустота и в нея се стопи всичката моя мъка. Коленете ми омекнаха, сърцето ми забави своя ритъм и аз се свлякох на земята в поза, която бях заучил, наведох глава и затворих очи.

— Сбогом, любима моя, ако вече никога не се срещнем — изрекох в сърцето си. — Никой не е бил равен на теб. Ти си ми кръвна сестрица. Ти си единствената звезда в моята самота. Благославям те затуй, че те срещнах. Благославям земното ти тяло и твоите очи! Благословена бъди!

Със затворени очи съзрях звезда дълбоко в себе си. Граииците на времето и пространството се стопиха, пулсът ми отслабна и крайниците ми започнаха да изстиват.

Но Бог не е студенина.

Звездата в мен избухна в ослепяваща безкрайност. Изгарящ екстаз ме обля с вибриращите си вълни.

Но Бог не е топлина.

Стопих се в ослепителното сияние — бях блясък в ярксостта, лъч в светлината.

Но Бог не е светлина.

Изведнъж притъмня. По-тъмно от мрака. По-безмълвно от тишината. По-милостиво от всичко. В тъма се разтворих.

Но Бог не е тъмнина.

След това не беше нито студено, нито топло. Ни светло, ни тъмно. Бог беше в мен и аз в него.

Държах в ръката си малък камък. Щом пръстите ми се отпуснаха, той падна между краката ми. Звукът от падналия върху паветата камък ме разбуди. Екстазът ми продължи не повече от мига, в който камъкът падна на земята. Когато човек усеща Бога, няма разлика между примигването на клепача и зимния сън. В божествената реалност времето не съществува.

Може би се бях променил. Може би от мен струеше светлина. Може би в този момент умеех да върша чудеса — да лекувам болни или с едно докосване да връщам мъртвите към живот. Но аз не се нуждаех от подобни доказателства, за да разбера кой съм. Доказването само по себе си е съмнение. Човешко е да се съмняваш и да доказваш. Не се съмнявах в нищо. В този смисъл бях равен на ангелите. Въпреки това се завърнах в оковите на времето и пространството. И робията ми вече не беше бреме, а дар.