Черният ангел

27 януари 1453

Тя дойде. Тя дойде още веднъж. Не ме беше забравила.

Беше бледна и отслабнала. Кафявите й очи бяха неспокойни, беше страдала. Думите и въпросите умираха още на устните ми. Защо ли трябваше да говоря и да питам, след като тя беше дошла.

— Любима моя! — успях само да отроня аз. — Любима моя!

— Защо дойде в този град? — обвини ме тя. — Защо не си стоя при твоя султан? Защо ме измъчваш така? Защо не ме освободиш от оковите на волята си?

— Срамувам се от себе си — продължи тя. — Преди бях радостна и самоуверена, а сега съм съвсем без воля. Краката ми ме водят тук, където не желая да идвам. И ти — латинец, аватрюрист и на всичко отгоре женен! Караш ме да се мразя.

— Никаква полза няма и от най-доброто възпитание — заоплаква се тя. — Никаква полза няма от учението, от способността да се преценяват нещата, от рода, от гордостта и от богатството. Напълно съм във властта ти, като че ли съм робиня. Срамувам се от всяка своя стъпка, що ме е довела до тук.

— Ти дори не си ме докоснал — възнегодува тя, — а ето, че кръвта ми мрачно бушува и тъмните сили на тялото ми викат с пълен глас. Преди бях светла и чиста. Сега вече не знам каква съм и що искам.

— Кинжал в сърцето ти и отрова в твоя стакан! — извика тя. — По-добре да те няма! Това дойдох да ти кажа! Взех я в ръцете си и я целунах по устата. Този път не я заболя глава. По времето на нашата раздяла тя се бе превърнала в жена, която тръпнеше в прегръдката ми.

Как мразех този трепет! Как мразех този изблик на страст, дето порозовяваше страните й. Твърде често бях изпитвал това. Но има ли любов безтелесна?! Има ли любов без страст?!

— Нямам никакво намерение да лягам с теб — рекох аз.

— Всичко с времето си. Жадувах те, но не за това.

— Ако се опиташ да ме безчестиш, ще те убия — изсъска тя. — Толкова малко все пак дължа на себе си и рода си. И не ми говори така!

— Запази цветето си за агаряните — казах. — Аз не възнамерявам да го откъсна.

— Мразя те! — извика тя, вкопчвайки се в ръката ми. — Йоханес Ангелос, Йоханес Ангелос, Йоханес Ангелос! — заповтаря и притискайки лице в гърдите ми, избухна в бурни ридания.

Взех в ръце лицето й, засмях се и я зацелувах по очите и по бузите — заутешавах я както се утешава малко момиче. Положих я да седне, предложих й вино и тя започна да се усмихва.

— Не гримирах лицето си на идване — проговори тя. — Не съм толкова глупава. Вече знам, че ти постоянно ме разплакваш. Затуй е безсмислено да се гримирам. Естествено, бих желала да съм красива за теб, но това сега е безпредметно. Ти се взираш само в очите ми.

— Ето, вземи ги — продължи тя, навеждайки се към мен. — Вземи ги и ме остави на мира.

Беше привечер по заник. Въздухът почервеня, а в стаята притъмня.

— Как успя да се измъкнеш? — попитах аз.

— Целият град е наопаки — засмя се тя. — Всички празнуват пристигането на генуезците. Помисли само, седемстотин облечени в броня мъже. Появяването им ще промени съдбата. Кой би могъл да мисли за опазването на дъщеря си в такъв ден. Дори компанията на латинец би могла да бъде простена.

— Не съм те разпитвал преди за положението в Константинопол — започнах аз. — Сега бих искал да те запитам. Не че е много важно, но по известни причини съм любопитен. Познаваш ли куропалат Лукас Нотарас?

Тя ужасно се стресна и остана така, втренчила в мен уплашени очи.

— Защо питаш?

— Бих искал да зная що за човек е той — отвърнах. Тя продължи втренчено да ме наблюдава и аз нетърпеливо продължих. — Може ли той наистина да предпочете султана пред собствения си император? Ти сама чу какво извика пред народа, когато се видяхме за първи път. Кажи ми, ако наистина го познаваш, може ли от него да стане предател?

— Какви ги приказваш? — сряза ме тя. — Как смееш така да говориш? Та той е куропалат!

После забързано заобяснява:

— Разбира се, че го познавам, него и неговото семейство. Той е от стар род — горд, амбициозен и непреклонен. Дъщеря си възпита по царски и тя бе предопределена да се омъжи за Константин, но когато той стана василевс, дъщерята на куропалата вече не беше достойна за него. Обида, на която трудно се прощава. Куропалатът не одобрява императорската политика. Но ако е противник на унията, това още не го прави предател. Ако пък беше такъв, едва ли така открито щеше да демонстрира своите позиции.

— Ти не знаеш нищо за страстите, що бушуват у хората — възразих. — Властта е опасно изкушение. Един хитър и амбициозен мъж, който не одобрява политиката на Константин, може да си представя Константинопол, управляван от куропалат като султански васал. Агитатори и узурпатори е имало и преди в този град. Монахът Генадий също открито проповядва капитулация.

— Думите ти ме ужасяват — прошепна тя.

— Но идеята е примамлива, нали? — настоях аз. — Кратък бунт, почти без кръвопролитие, а след това портите отворени за султана. Не е ли по-добре, ако умрат само неколцина, вместо всичко да бъде разрушено — градът, културата и вярата ви. Повярвай ми, един човек на място би могъл да оправдае делата си с много здрави доводи.

— Кой си ти наистина? — попита тя, отдръпвайки се. — И защо ми говориш така?

— Защото сгодният момент е пропуснат — отвърнах аз.

Сега императорът разполага освен със собствените си телохранители и стратори със седемстотин въоръжени до зъби латинци. А срещу тях и най-голямата тълпа би била безсилна и нито Генадий с размахания кръст, нито дори самият куропалат Нотарас биха могли да ги поведат срещу Влахернския дворец.

— Това е така — продължих. — Пристигането на Джовани Джустиниани запечата съдбата на Константинопол. Неговото падане е необратимо и ние можем да въздъхнем с облекчение, тъй като султан Мехмед не е като баща си Мурад. На дадената от него дума не може да се вярва. Този, който бъде съблазнен да се предаде, сам поставя главата си под турския ятаган.

— Не те разбирам — призна тя. — Наистина нищо не разбирам. Говориш така, все едно че желаеш гибелта на нашия град. Говориш като ангел на смъртта.

Заревото на залеза беше изчезнало и в стаята ми беше толкова тъмно, че лицата ни приличаха на бели петна.

— Откъде знаеш, че не съм ангелът на смъртта? — заявих. — Понякога дори сам се съмнявам в това.

— Веднъж, преди много години — заразказвах в тъмното аз, — напуснах Братята на свободния дух. Техният фанатизъм беше като тесен обор. Тяхната нетърпимост беше по-нетърпима от тази на монасите и поповете. Една утрин, след като ги бях напуснал, се пробудих под старата липа, насред славейова песен, край оградата на някакво гробище. На стената бе изографисан танцът на смъртта и когато се събудих, първото нещо, което видях, беше един скелет. Той водеше мъртвешкото хоро и на него се бяха хванали един архиепископ, един император, един търговец и една красива жена. Насред песента на славея в покритата с роса утрин край бушуващия Рейн аз бях осенен от знамение. Оттогава смъртта ми е била като сестрица и никога не съм се страхувал от нея.

Твоят град е като старо ковчеже за скъпоценности — с изронени камъни и очукани ъгли. Но то съдържа в себе си всичко, що някога е било прекрасно. Последните гръцки философи, възторгът на вярата, истинната църква на Христа, древните ръкописи и блестящите със златото си мозайки. Аз не желая неговото унищожение. Обичам го, но сърцето ми е изпълнено с мъчителна безнадеждна любов, защото моментът на неговата гибел е настъпил. Та кой би предоставил доброволно ковчежето на грабители. По-добре всичко да потъне в сажди и кръв. Това е последният Рим. В теб и в мен дишат хилядолетия. По-скоро короната на смъртта, трънливият венец на Исуса, отколкото турски тюрбан! Разбираш ли всичко това?

— Кой си ти? — прошепна тя. — И защо ми говориш в тъмното?

Бях казал всичко, що имах за казване. Запалих свещите. Жълтите топази в огърлицата заискряха върху бялата й шия. Жълтите топази на зодията Стрелец, що предпазваха носещия ги от коварство.

— Питаш кой съм аз? — казах. — Женен латинец, авантюрист — нали сама така ме определи. Защо тогава питаш?

Тя несръчно заоправя яката на дрехата си.

— Очите ти изгарят шията ми — оплака се тя.

— Моята самота те пари — възразих аз. — Сърцето ми изгаря и се превръща в пепел, щом видя лицето ти на светлината на вощениците. Кожата ти е като сребро, а очите ти тъмни цветя.

— Това е от една поема — продължих. — Знам много красиви слова. Вземам ги назаем от древните и от новите поети. Питаш кой съм? Аз съм Изтокът и Западът. Невъзвратимото минало. Вяра без надежда. Гръцка кръв в латински вени. Да продължавам ли?

Гледахме се, осветени от свещите. И очите й отново изучаваха всяка моя черта. Все едно че игриви пламъци ме ближеха по лицето. Бях като клада, що чака своя подпалвач. На осемнадесет години видях как англичаните изгориха на клада френската Дева. Тя имаше видения, чуваше гласове и се обличаше в мъжки дрехи, за да живее сред войниците. Мислеше се за много твърда, докато не я раниха с копие в крака. Тогава Девата се разплака. Плачеше и привързана на кладата и се молеше високо на глас, докато пламъците не я погълнаха. Можех за това да разкажа, но каква ли щеше да е ползата.

— Трябва да тръгвам. — Тя стана и се заметна без да очаква помощ от мен.

— Ще взема фенер и ще те изпратя — заявих аз. — Навън е неспокойно. Не бих желал да попаднеш в ръцете на пияни генуезци. Скоро по улиците ще има побои. Такива са обичаите на професионалните войници. Тази вечер не ще можеш да се прибереш сама, латинците са пристигнали.

— Както желаеш — рече тя безизразно след известно колебание. Гласът й беше глух, а лицето й — от камък. — Вече всичко ми е все едно.

Запасах турската си сабя. Тя с лекота разсичаше летящо във въздуха перо и отцепваше парчета от кой да е западен меч. С такива саби бяха въоръжени само еничарите.

— Тази вечер — започнах аз, но думите заседнаха на гърлото ми. — Тази вечер? — повторих, но не можах да продължа. От скритите в сърцето ми струни се разнесе силният звън на разочарованието. Много години бях послушник у дервишите, не ядях месо и не бях в състояние да нараня нито едно същество, надарено с живот. Но тази вечер ми се искаше да удрям и да убивам. Да убивам себеподобните, скъпа моя. Варварското ми тяло въстана срещу душата си. Гръцката ми кръв мразеше латинците. Нещо в мен се разкъса на две, много по-жестоко от всякога. Обзе ме страст към убийство. Това чувство дойде ведно с любовта, която така ме разтресе, та всичко потайно в душата ми излезе наяве. Вече сам себе си не познавам.

Тя здраво ме сграбчи за ръката, отново чувствена като преди.

— Не вземай сабята си — рече тя. — Само ще съжаляваш.

Странна победоносна нотка трептеше в гласа й. Познаваше ме по-добре от мен самия и това беше невероятно. Докосването й ме обезсили. Ядосано откачих сабята от пояса си и яростно я захвърлих на пода.

— Както пожелаеш — рекох. — Както пожелаеш.

Изкачихме хълма. Край пристанището беснееха генуезките наемници и задръстваха улиците, хванати под мишници в дълги редици. Задяваха жените и подхвърляха обиди към минувачите на най-различни езици. Но доброжелателно, защото още нищо не ги беше ядосало. Даже оръжието си бяха оставили на корабите. На нас те правеха път без да казват нищо. По високо изправената й глава разбираха, че е знатна дама, макар лицето й да бе покрито с воал. А от моя път пияните войници се отдръпваха и преди битката край Варна.

Гърците се бяха прибрали по къщите си. Когато изкачихме хълма, всичко вече беше утихнало. Само нощната стража обикаляше с фенери и с викове отдалече предупреждаваше за своето появяване. Фенери се клатеха по мачтите на корабите и над водата се носеше силна музика. В пристанището свиреха тъпани и зурни. Дори бреговете на Пера, от другата страна на залива, бяха осветени като от светулки.

Но на билото на хълма, насред тишината, величествено се възправяха безмълвните кубета на „Света София“. Тъмната грамада на стария императорски дворец отново се издигаше насреща ни. Лунният сърп блестеше над Хиподрума. Неговите безценни скулптури отдавна бяха окрадени от латински кръстоносци и претопени в пари. И все пак по средата му се издигаха съскащите глави на Делфийските змейове, излети в бронз от носовете на персийските кораби след битката при Саламин.

Тогава спрях.

— Ако желаеш, оттук спокойно можеш да продължиш сама — рекох. — Задръж фенера. Ще се оправя и без него.

— Казах ти, че след тази вечер ми е все едно — припомни ми тя. — Остава още малко, освен ако не са те заболели краката.

Тясна криволичеща пътека ни поведе надолу към бреговете на Мармара, близо до крепостната стена. Преминахме под огромните сводове, що поддържат Хиподрума откъм морето, и наближихме непригодното вече пристанище, наречено Буколеон. Там се намира висок хълм, що гръцките водачи с желание сочат на посетителите латинци. Той се състои от натрупаните кости на кръстоносците, нападнати из засада и избити при завръщането им през Константинопол. Те били подмамени без оръжие в тесния проход между стените и изклани до един като отмъщение за изнудите, арогантността, грабежите и обезчестяванията. Така поне твърдят гърците.

Близо до тази надгробна могила, откъм крепостната стена край морето, беше нейният дом. Красива и величествена каменна постройка. Факли от двете страни на обкованата с желязо порта осветяваха дългия ред сводести прозорци на втория кат. Приземният етаж беше без прозорци — същинска крепост. Тя спря и посочи с ръка издялания в камъка герб над вратата.

— Ако досега не си знаел, сега знаеш. Аз съм Ана Нотарас. Ана Нотарас — единствената дъщеря на куропалат Лукас Нотарас. Сега знаеш!

Гласът й беше звънлив като кристал. Тя сграбчи решително клепалото и гръмко удари три пъти по вратата. По същия начин отекват и първите три лопати пръст върху капака и на най-скъпия ковчег.

Не потърси странична портичка, ни таен вход. Тежките врати се отвориха. Синята ливрея на стражника бе богато извезана със сребро. На вратата тя обърна гордо глава към мен като към непознат и рече:

— Благодаря ти, кир Йоханес, че ме изпроводи до бащината ми къща. Върви си с Бога.

Вратата се затвори след нея. Сега вече знаех.

Майка й беше сръбска принцеса, племенница на стария деспот. По този начин тя се явяваше братовчедка на султанската вдовица. Има двама братя. Баща й е куропалат Лукас Нотарас и е възпитана да стане императрица, но Константин разтрогна годежа. Защо, защо бях срещнал точно нея?

Ана Нотарас. Неведомите пътища божии ме доведоха дотук. Затуй значи съм живял. Всички гробове в сърцето ми са отворени.

Баща ми отиде на среща с ангелите, но синът му се завърна — четиридесетгодишен и зрящ.

Защо ли съм така изумен? Та всичко беше ясно още от момента, в който я видях. Играта свърши — да започне действителността.