Черният ангел

2 януари 1453

Тя дойде! Въпреки всичко тя дойде!

Беше наметната със светлокафява мантия, а на краката си носеше меки кафяви обувки. Вероятно си въобразяваше, че е отлично предрешена, но и най-простият не би я сбъркал с Жена от нисък произход. Кройката на наметката й, нейната прическа, дори начинът, по който бе забулила лицето си с тънък воал, разкриваха ранга и благородния й произход.

— В името божие добре дошла — изрекох аз, без да мога да сдържа напиращите в очите ми сълзи. Даже жълтото куче въртеше радостно опашка.

— Това е същинска лудост — рече тя. — Лудост и магия. Знам, че ще ме открият, и въпреки това не можех да не дойда. Дойдох, макар и против волята си.

— Как успя да влезеш? — нетърпеливо запитах аз.

Тя все още държеше воала пред устата си.

— Дребен кашлящ старец ми отвори, щом почуках — отвърна тя. — Би трябвало да обличаш слугата си по-добре и да го караш да се вчесва и да подстригва брадата си. Той така се засрами от вида си, че ми обърна гръб, без даже да ме погледне. — Тя се огледа наоколо. — И стаята ти има нужда от почистване. — Погледът й бързо се отклони от ъгъла на одаята. Аз метнах един килим върху неоправеното си легло и изтичах навън. Слугата ми стърчеше насред Двора, зареял поглед в облаците.

— Какъв красив ден — отбеляза той, усмихвайки се лукаво.

— Да, прекрасен ден — съгласих се аз и се прекръстих по гръцки обичай. — Най-чудесният ден в моя живот. Изтичай да купиш вино, сладкиши, бонбони, печено месо и сладка. В изобилие. Донеси една голяма кошница, та да има и за теб, и за братовчедите ти, за леля ти и за целия ти род. Ако по пътя си срещнеш просяци, дай им милостиня и ги благослови.

— Господарю, да не би днес да имаш рожден ден? — попита старецът, преструвайки се, че нищо не знае.

— Дойде ми гостенка — отвърнах. — Една обикновена жена от нисш произход е тук, за да разтуши самотата ми.

— Каква гостенка! — с престорено учудване попита той.

Аз никого не съм видял. Стори ми се, че някой потропа на вратата, но щом отворих, на улицата нямаше никой. Да не би да се шегуваш, господарю?

— Направи каквото ти заповядах — подканих го аз. — Но ако само продумаш на някого за тази гостенка, аз собственоръчно ще те хвана за брадата и ще ти прережа гърлото!

И докато се навеждаше да вземе кошницата, сграбчих го за ръкава. — Не съм те питал никога за името ти. Как се казваш?

— Това е огромна чест за мен — каза старецът. — Казвам се Мануил, кръстен съм на стария император, при когото баща ми служи като носач на дърва.

— Мануил — повторих аз. — Какво красиво име! Мануил, това е най-щастливият ден в моя живот. — След което го хванах за ушите, целунах обраслите му бузи и го бутнах на улицата.

Щом се върнах в стаята, забелязах, че гостенката ми беше махнала кафявия воал и бе открила лицето си. Не можех да й се нагледам. Думите се запираха в гърлото ми, краката не ме държаха, коленичих и опрях глава в коленете й. Заплаках със сълзи на радост и упоение. Тя срамежливо докосна с ръка главата ми и ме погали по косата.

Когато най-после вдигнах очи, видях я да се усмихва. Усмивката й беше като слънчев лъч, а очите й — златно-кафяви цветя. Синьо изписаните й вежди бяха високи и завити като чудни дъги, страните й — истински лалета, а меките й устни — същински цветчета на роза. Зъбите й бяха бели като маргарит. Замаях се от красотата й. Казах й всичко това.

— Сърцето ми е като на седемнадесетгодишен — продължих. — Вземам назаем от поета, понеже собствените думи не ми стигат. Твоята красота ме опиянява. Все едно, че никога нищо не съм преживявал. Все едно, че никога не съм се докосвал до жена. И въпреки това имам чувството, че винаги съм те познавал.

— За мен ти си цяла Византия — говорех аз. — Ти си столицата на всички императори — Константинопол. По същия начин познах появилите се в далечината очертания на твоя град, що за първи път съзирах от палубата на кораба. По същия начин познах улиците, колонадите, мраморните мозайки, златото и порфира, все едно, че някога съм живял сред тях. Улиците и площадите знаех с душата си и никога не ми се наложи да питам къде се намирам. По същия начин познавам и теб, любов моя. Заради тебе щял живот ме е влечало насам. Теб сънувам, щом сънувам този град. И така, както тази столица е хиляди пъти по-прекрасна, отколкото можех да си представя, ти си хиляди пъти по-чаровна, отколкото си спомням.

— По-прекрасна и по-чаровна от всичко, що си спомням — не спирах аз. — Две седмици са страшно дълго време. Две седмици в царството на мъртвите. Защо не дойде тогава, когато обеща? Защо ме забрави? Мислех, че ще умра! Тя ме погледна, притвори очи и с крайчеца на пръстите си докосна извивката на устата ми, очите ми, страните ми. След което отвори искрящи усмихнати кадифени очи и помоли:

— Говори ми още. Красиво говориш. Приятно е за ухото, макар че всичко е лъжа. Май вече беше забравил за мене. Затуй така се притесни, като ме видя. Добре, че все още по външността ми си спомняш коя съм.

— Не, не — възпротиви се тя и положи ръце на гърдите ми. Но съпротивата й беше по-скоро подкана. Целунах я. Тялото й омекна и се стопи в ръцете ми. После ме отблъсна, обърна ми гръб и закри с длани лицето си.

— Какво правиш с мен — изхълца и избухна в сълзи. — Не за това съм дошла при теб. Чак главата ме заболя.

Не се лъжех. Беше недокосвана и без опит. Устните и тялото й я издадоха. Беше горделива, може би, страстна и лесно се палеше, капризна и ревностно пазена, но не опитала от греха. Вероятно само с въображението си, но не и с тялото си.

От лицето й видях, че наистина я болеше глава. Внимателно взех прекрасната й главица в ръце и започнах да разтривам челото й.

— Прости ми — рече тя, подсмърчайки от болка. — Вероятно съм прекалено чувствителна. Все едно, че огнени игли пробождат мозъка ми. Изглежда се уплаших, когато ме прегърна.

Енергия премина през ръцете ми — от моето тяло в нейното. И не след дълго тя дълбоко въздъхна, отпусна се и отвори очи.

— Имаш нежни ръце — промълви, обърна глава и леко целуна дланта ми. — Имаш ръце на лечител.

Погледнах ръцете си.

— На лечител или на унищожител? — дрезгаво изрекох аз. — Но, повярвай ми, зло не ти желая, би трябвало сама да го чувстваш.

Тя ме погледна в очите. Погледът й отново беше прям и познат. И аз се потопих в него така, че всичко наоколо ми се премрежи и стана недействително.

— Грешката беше моя — призна тя. Може би пожелах злото, но не и дълбоко в себе си. Сега всичко пак е наред. Хубаво ми е при теб. Никъде другаде вече не ми е добре. Дори родният дом ми е омръзнал и опротивял. Нещо постоянно ме привлича към теб — през зидовете, през стените, през целия град. Да не би да си ме омагьосал?

— Любовта е магия — рекох аз. — Любовта е най-ужасната магия. Ти ме омагьоса, щом ме погледна в очите там, пред черквата на Светата Мъдрост.

— Това е лудост — оплака се тя. — Баща ми никога не ще се съгласи да ме даде на латинец. Не знам дори нищо за твоя род. Пътешественик и авантюрист си ти. Не, баща ми по-скоро ще нареди да те убият.

Сърцето ми замря. За да печеля време, започнах да се хваля:

— Произходът е изписан на лицето ми. Меч е баща ми, гъше перо — майка ми. Мислещите звезди са ми братя, ангели и демони — родственици най-близки.

Тя ме погледна открито и рече:

— Не исках да те обидя. Това беше само една истина. Високопарните слова заседнаха на гърлото ми. Действителността беше къде по-проста.

— Женен съм — признах аз. — Но вече девет години не съм виждал съпругата си, макар да знам, че е жива. Синът ни е вече на дванадесет. Вероятно поех кръста, защото не можех повече да живея с тях. Те вярват, че съм паднал в битката край Варна. Така е по-добре.

Още при първите ми слова тя силно потрепери. Не се гледахме един друг. Тя заоправя яката на дрехата си и намести брошката на гърдите си. Шията й беше съвсем пребледняла.

— И какво означава това? — най-сетне изрече с леден глас тя. — Така или иначе, от това нищо нямаше да излезе. — Отново заоправя брошката си, погледна ръката си и продължи. — Трябва да тръгвам. Би ли ми помогнал да се наметна?

Но аз нямах намерение да я пусна. Нито пък тя самата желаеше да си ходи. Каза така само, за да ме нарани.

— И двамата сме възрастни хора — забелязах аз с нежелана груба нотка в гласа. — Не се вдетинявай! Знаеш много добре какво правиш.

— Ти дойде при мен с широко отворени очи — продължих аз. — За какво ми е на мен женитба, за какво ми е светото църковно тайнство. За какво са ми раят и адът, след като те има теб. След като те намерих. Те не са това, що вярваме и що ни проповядват. Ти ми принадлежиш, не се опитвай да отричаш. Но ще повторя още веднъж, не желая да ти се случи нищо лошо.

Тя стоеше мълчаливо, заковала поглед в пода. Затуй продължих:

— Опитала ли си да проумееш какво ни очаква? Нищо друго освен смърт или робство при турците. Трябва да изберем едно от двете. Не ни остава много време — няколко месеца, най-много половин година. И агаряните ще са тук.

— Какво значение имат тогава обичаи и благоприличие? — извиках аз и ударих с ръка облегалката на един стол така силно, че болка премина по цялото ми тяло и овлажни очите ми. — За женитба, дом и деца човек може да мисли, когато има живот пред себе си. Но не и ние с теб. Любовта ни е обречена предварително на гибел. Това, което имаме, е кратко мигновение. Но ти, ти искаш да се наметнеш и да си тръгнеш само защото преди години господ ме принуди да се венчая с жена, много по-възрастна от мен, на която отдадох тялото си само от съжаление. До сърцето ми тя никога не се докосна.

— Какво ме интересува твоето сърце? — избухна тя с пламнали страни. — Сърцето ти е латинско, думите ти го доказват. Константинопол никога не ще бъде унищожен. Напразно всяко ново поколение турци са се опитвали да го превземат. Самата Божа Майка варди стените му и как ли невръстно хлапе, какъвто е Мехмед, с който дори самите турци се подиграват, ще съумее да ги разруши.

Но всичко това беше само заради приказването, тъй непоклатима беше вярата й в стените на града. С по-тих глас и поглеждайки встрани тя попита:

— Що рече за божията принуда? И наистина ли жена ти е по-възрастна от теб? Въпросът й накара сърцето ми отново да се възрадва, тъй като беше доказателство за това, че в нейната ревнива женска душа се бе пробудило любопитство. В същото време слугата ми се върна, блъскайки входната врата и тропайки тежко по стълбата. Излязох да го посрещна и взех кошницата от ръката му.

— Нямам повече нужда от теб днес, Мануил — рекох аз.

— Господарю — настоя той, — ще вардя къщата от отсрещната винарна. Повярвай ми, така е най-добре.

Старецът нетърпеливо ме докосна по ръкава, приведе главата ми и пошушна в ухото ми:

— В името божие, господарю, научи я да се облича по-различно. Така облечена тя привлича всеки поглед и предизвиква повече любопитство, отколкото ако беше тръгнала с открито лице и нарисувана като леко момиче от пристанището.

— Мануил — предупредих го аз, — кинжалът ми излиза лесно от ножницата.

Но той започна да се подхилва, все едно, че бях казал нещо смешно, потривайки благочестиво ръце.

— Имаш душа на сводник като бръснаря — сопнах се аз и го ритнах. — Засрами се! — Но ритникът ми бе лек и внимателен — по-скоро знак на благоразположение.

Внесох кошницата в стаята. Раздухах въглените и добавих още въглища. Налях вино в сребърна чаша. Разчупих житна погача и сипах сладки в китайската си фруктиера. Тя вдигна протестиращо ръце:

— Недей, недей!

Но след това по гръцки се прекръсти, отпи от тъмното вино, отчупи си от погачата и опита меден карамел на клечка. Аз също опитах от всичко. Не бях по-гладен от нея.

— Пихме вино и разчупихме погача заедно — започнах аз. — Сега вече знаеш, че не мога с нищо да ти навредя. Ти си ми гостенка и всичко, що притежавам, е твое.

Тя се усмихна и рече:

— Щеше да ми разкажеш за божието предопределение.

— Наговорих вече твърде много — възпротивих се аз. — Защо ли да говоря, след като ти си тук. Освен това хората често говорят за различни неща, а употребяват едни и същи думи. Словата носят само недоразумения и подозрения. На мен ми стига, че си тук и нямам нужда от думи, щом си при мен.

Стоплих ръцете й в дланите си над мангала. Пръстите й бяха студени, но страните й руменееха.

— Любов моя! — тихо казах аз. — Единствена любима! Мислех, че съм достигнал есента на своя живот, но не било вярно. Благодарен съм, че те има.

По-късно тя ми разказа как не могла да дойде, защото майка й се разболяла. Забелязах, че с удоволствие би ми казала коя е, но й забраних. Не исках да знам. Знанието носи само неприятности. Всичко с времето си. Стигаше ми и това, че беше дошла.

На тръгване тя ме запита:

— Наистина ли смяташ, че турците още тази пролет ще започнат обсадата на Константинопол?

Принуден бях отново да избухна:

— Ами вие, гърците, съвсем ли сте полудели! Дервиши и проповедници на исляма обикалят селата на цяла Азия. Подвластните на агаряните войски в Европа вече са получили заповед за потегляне. В Адрианопол леят топове. Султанът има намерение да събере невиждана по големината си войска под стените на Константинопол. А ти все още питаш: „Той наистина ли ще дойде?“

— Разбира се, той идва! — извиках. — Той бърза! След като унията е влязла в сила, папата може да убеди европейските владетели да забравят враждите и войните помежду си и още веднъж да се втурнат в кръстоносен поход. Ако турците са смъртна заплаха за вас, то Константинопол, в средата на турската империя, е смъртна заплаха за султана. Ти не знаеш неговия велик блян. Той се мисли за Александър Велики на нашето време.

— Ш-ш-ш-т, ш-ш-ш-т, зауспокоява ме тя, като се усмихваше невярващо. — Ако това е така, едва ли много пъти още ще се видим.

— Какво означават тези думи? — запитах и се вкопчих в ръцете й.

— Ако султанът наистина тръгне от Адрианопол, император Константин ще прати бързоходен кораб да закара на сигурно място в Морея всички жени от императорското семейство. За всеки случай. На кораба ще вземат и няколко жени от по-знатните родове. За мен също има запазено място.

С ръце на раменете ми тя заби кафявите си очи в мен и рече:

— Аз май не трябваше да ти откривам това?

— Не — отвърнах с предрезнал глас и съхнещи устни. — Аз може би съм таен агент на султана. Това ли искаш да кажеш? Нали всички се съмняват.

— Аз ти се доверявам — промълви тя. — Едва ли ще предадеш това, що научи. Посъветвай ме, да замина ли?

— Разбира се — не се поколебах. — Ти трябва да заминеш! Защо да не запазиш честта и живота си, след като ти се предоставя такава възможност? Не познаваш султан Мехмед. Аз обаче го познавам. Твоят град ще падне. Всичката тази красота, всичкият този помътнял блясък наоколо ни, всичката власт и богатство на знатните родове, всичко това вече е само сянка.

— А ти? — прекъсна ме тя.

— Дойдох, за да погина по стените на Константинопол — рекох аз. — За това, що е минало и що никоя световна сила не може да възроди. Идват други времена и аз нямам желание да живея в тях.

Тя вече се беше наметнала с кафявата си мантия и мачкаше воала в ръцете си.

— Няма ли поне на раздяла да ме целунеш?

— Страхувам се, че ще те заболи глава — отвърнах аз.

Тя се протегна и целуна с меките си устни страните ми, погали брадата ми с ръка и притисна главата си до гърдите ми, все едно че желаеше да ме обсеби.

— Правиш ме суетна — забеляза тя. — Започвам да се мисля за по-добра, отколкото съм. Наистина ли не желаеш да узнаеш коя съм? Наистина ли ме желаеш само като жена за своя приятелка? Усещането е чудесно, но е трудно за вярване.

— Ще дойдеш ли още веднъж преди да заминеш? — попитах аз.

Тя огледа стаята, погали разсеяно жълтото куче с ръка и каза:

— Добре ми е при теб. Ще дойда, ако мога.