Черният ангел

17 април 1453

Днес слугата ми Мануил се появи във Влахернския палат с чисти дрехи и хартия за писане. Не изпитвам недостиг от храна, тъй като венецианците ще ме посрещат гостоприемно на трапезата си дотогава, докато ми е разрешено да остана в двореца. Кардинал Исидор ги е освободил от пости за толкова дълго, колкото трае обсадата. Затова пък император Константин будува и пости така ревностно, че за съвсем кратко време се е изтънил и е пребледнял.

Не се сдържах и попитах Мануил дали някой ме е търсил в моята къща. Той поклати глава отрицателно. Заведох го на стената да му покажа големия бомбард. Турците току-що го бяха подготвили за изстрелване. Гърмът разтърси Мануил, но поне можа със собствените си очи да се убеди, че онази част от стената, в която агаряните се целеха, макар и външно разкъртена, все още непоклатимо си стоеше на мястото. Но много повече от огромния топ го шокира начинът, по който венецианците се бяха отнесли към императорския дворец.

— Латинците не са научили нищо ново — заяви той. — Преди двеста и петдесет години, когато завладяха Константинопол, те използваха катедралата „Света София“ като обор за конете си, палеха огньове по пода, ходеха по нужда където им падне и оставяха изпражненията си по ъглите. На латинската прислуга й се позволяваше да ходи навсякъде из палата, та и Мануил ме помоли да го заведа в Порфирогенетския дворец. Поглеждайки ме лукаво, той рече: Е — Досега нито един плебейски крак не е опетнил неговия под, но моят крак поне е гръцки и с това по-свят от краката на латинските коняри.

Изкачихме се по древните мраморни стълби чак до най-горния етаж и влязохме в една одая, чиито стени бяха покрити с полирани порфирени плочки, гладки като стъкло. Там все още има голямо позлатено легло, пазено от двуглави орли, но балдахина, завивките и всичко останало е вече ограбено. При вида на голата, оплячкосана стая аз почувствах, че в Константинопол вече никога няма да се роди василевс. Мануил любопитно отвори една тясна врата и излезе на малък каменен балкон.

— Десет пъти съм стоял смирено сред тълпата под този балкон в очакване василевсата да роди — сподели той. — Старият император Мануил имаше десет деца. Константин е осмото. Само три останаха живи и нито едно от тях няма син за наследник. Такава е присъдата и волята Божия.

През цялото време Мануил ме гледаше косо със зачервените си очи изпод посивелите си вежди, поглаждаше брадата си и изглеждаше много странен.

— Това какво ме засяга? — промълвих студено аз.

— Никога не съм и предполагал, че кракът ми ще стъпи тук — продължи той, без да обръща внимание на моите думи. — Но римски порфир сам по себе си не може да роди императори. Това си е чисто суеверие. Макар че някои са чували за изоставени жени, които при раждането си за успокоение са стискали в ръка парчеце червен камък.

Той ми посочи един от тъмните ъгли и аз видях, че на места от порфирените плочки бяха отчупени парчета. За момент се пренесох в детството си. Бях малко момче в оградения с високи крепостни стени Авиньон. На небето грееше жаркото провансалско слънце. Държах в ръце пурпурночервено каменно късче. Бях го намерил в бащината ракла, която веднъж той бе забравил отворена. Малко момче, на което се явяваха ангели, стиснало в ръката си червено камъче.

— Духове ли ти се привиждат, господарю? — внимателно попита Мануил, който беше паднал на колене, уж че разглеждаше начупения порфир в ъгъла, а в действителност бе коленичил пред мен с вдигнато нагоре старческо лице. Сивите му бузи потрепваха от възбуда или от зараждащ се плач.

— Сетих се за баща ми — кратко отвърнах аз. Вече не се чудех защо го бяха ослепили. Вероятно беше твърде доверчив в един свят, управляван от жестокост и страх. В древната порфирена одая се задушавах като в каменна гробница.

— Господарю, стар съм и зрението ми хич не го бива — прошепна Мануил. — Пурпурната светлина, изглежда, лъже очите ми. Позволи ми да се докосна до краката ти.

Той протегна ръка и с благоговение докосна краката ми.

— Пурпурни ботуши — промълви Мануил. — Пурпурни ботуши!

Но в императорската родилия тишината беше толкова страшна, та се огледа плашливо наоколо, все едно че се страхуваше от подслушвачи.

— Пак си пил — грубо рекох аз.

— Кръвта вода не става — прошепна той. — Тя винаги се връща там, откъдето е тръгнала. Колкото и далече да е била. Дори да е преминала от едно тяло в друго. Тя все някога се връща.

— Повярвай ми, Мануил — подех аз. — Това време отдавна е отминало. Царството ми не е на този свят.

Той склони глава, наведе се и зацелува краката ми, та бях принуден с коляно да го отблъсна.

— Аз съм само един пиян старик, който дрънка глупости — сконфузи се той. — Главата ми е пълна със стари предания. Очите ми виждат призраци. Не искам никого да обидя.

— Нека тези предания и призраци бъдат погребани под рушащите се крепостни стени — отвърнах. — И нека някой странник ги открие един ден, когато нашият прах ще се вдига под краката му, щом се възкачи върху порутените камъни.

Мануил си замина, а аз се прибрах на градската стена. Големият бомбард на турците беше наобиколен от група добре облечени чужденци. Те бяха слезли от конете си и бяха оставили да ги отведат настрана. Невярвайки на собствените си очи, аз се загледах в късите им плащове и в кожените им калпаци с ветреещи се щъркелови пера.

— Унгарци! — извиках потресен. — Унгарци на гости у султана!

Ако от разстоянието бях объркал техните дрехи, то вирнати бих ги познал по превъзходните им коне.

Унгарските благородници любопитно изучаваха огромния бомбард, сочеха с ръце към крепостната стена, след което се отдалечиха на около двеста стъпки в очакване на изстрела. Все повече и повече народ се трупаше по стената пред Влахернския палат, за да погледа унгарците. Какво ли предвещаваше тяхната поява в султанския лагер? Добро или лошо? Дори венецианският байло се появи задъхан, а заедно с него и куропалат Лукас Нотарас. Той ме позна и хладно ме поздрави, притваряйки очи. Бляскавата му ризница беше инкрустирана със злато и навярно струваше цяло състояние.

— Какво правят унгарците в лагера на султана? — възбудено поисках да узная аз.

— Посланици на Ян Хунияди — търпеливо заобяснява Нотарас. — Като че ли не знаеш. Та нали те пристигнаха още вчера на гости у султана. Ако не греша, в момента дават съвети на турските артилеристи как да прицелят своето оръдие.

По движенията им това изглежда беше вярно. Струваше ми се невероятно, макар да ми беше добре известно, че унгарците не обичаха гърците — считаха ги за разколни еретици. Кой ли обичаше гърците? Край Варна бях видял с очите си как унгарските кавалеристи биеха българските православни попове и подпалиха църквата им, въпреки че тази кръстоносна войска беше събрана именно тях да освободи от властта на султана. Нотарас продължи да говори като на себе си, без да се обръща по-специално към никого, но така силно, та да се чуе от насъбраните наоколо латинци:

— Ян Хунияди е изпратил посланиците си до султана, за да му извести, че престава да управлява като регент и предава властта в ръцете на краля. По този начин той смята, че договорът за ненападение между двете страни вече не е валиден и връща на султана подписаното от него споразумение, като изисква султанът да направи същото. Същевременно настоява султанът да прекрати обсадата на Константинопол, защото унгарският крал е принуден да заклейми тези действия като враждебна провокация. Така Унгария ни изказва своята политическа подкрепа. В същото време унгарските благородници показват на турците как по-добре да прицелят своя топ.

Втурнах се да известя Джустиниани за присъствието на унгарците, но той вече знаеше за тях. Ужасяващо беше да се види колко много се е срутила външната крепостна стена от двете страни на Свети Романовата порта, и то само за няколко дена.

Огромна работа е хвърлена по поправката на стената — безброй кошове и бъчви, пълни с пръст, са поставени на мястото на липсващия гребен за защита от турските куршуми и стрели. През целия ден агаряните притичват до оградния ров и хвърлят в него греди, камъни и големи връзки клони. Огънят от топовете и стрелите принуждава защитниците да се крият. Дори латинците на Джустиниани са претърпели вече много загуби, въпреки железните си доспехи, а всеки един от тях се равнява на десет, не, на петдесет нетренирани гърка. Всеки един от тях е незаменим.

На връщане към Влахернския дворец на два пъти бях задържан от императорската военна полиция, която искаше да им покажа разрешение, че мога да напускам стената. Всеки ден прекалено много от гърците без позволение изоставят постовете си и се отправят в града, за да се срещнат със семействата си или да търсят храна.