Човекът със сините кръгове

Веднага след като обядва, Адамсберг реши да опита нещо.

Вдъхновен от примера на тефтерчето, намерено у мъртвата, той купи малък бележник, който се побираше в задния джоб на панталона му. Така че ако му хрумнеше нещо интересно, можеше начаса да си го запише. Не че очакваше чудеса. Но си казваше, че като изпише бележника, общият ефект би се оказал полезен и написаното би му осигурило достъп до собствените му мисли.

Засега имаше чувството, че никога не бе живял до такава степен ден за ден. Вече многократно бе забелязвал това — колкото повече грижи имаше, колкото по-сериозни бяха те и колкото по-спешно решение изискваха, толкова по-вяло работеше мозъкът му. В такива дни живееше машинално, нехайно отчужден от света, свалил от себе си и мисли, и качества, с опустяла душа, кухо сърце и ум, настроен на най-късите вълни. Адамсберг добре познаваше, но зле владееше това свое състояние, това необятно безразличие, което обезсърчаваше обкръжението му. Безгрижно освободен от проблемите на планетата, той се чувстваше спокоен и по-скоро щастлив. Но с течение на времето безразличието нанасяше дискретни поражения, като неусетно обезцветяваше околния свят. Съществата ставаха прозрачни и напълно еднакви поради своята отдалеченост. Докато накрая, достигнал върха на безпричинното си равнодушие, самият той не се почувстваше безплътен и съвършено маловажен, докато не се понесеше по течението на чуждото всекидневие, толкова по-склонен да оказва дребни услуги на другите, колкото по-чужди му се струваха те. Рутината на тялото му и на механичния му говор осигуряваше безпроблемното отминаване на дните, но него го нямаше за никого. Така, лишен от самия себе си, Адамсберг не се тревожеше за нищо и в главата му не се оформяха никакви мисли. Тази незаинтересованост не притежаваше дори паническия привкус на вакуума, тази душевна апатия не носеше дори неизлечимите мъки на скуката.

Но, мили боже, колко внезапно бе дошла този път!

Комисарят все още прекрасно си спомняше ужаса от онази вихрушка, която го бе помела вчера, когато си мислеше, че Камий е мъртва. А сега дори думата „вихрушка“ му се струваше лишена от смисъл. Какво можеше да е това нещо, вихрушката? Камий била мъртва? И какво още? Мадлен Шатлен е заклана, човекът с кръговете се разхожда на свобода, Кристиан го обсажда, Данглар е тъжен, как да се оправи с всичко това, а и защо?

Затова седна в кафенето, извади бележника и зачака. Наблюдаваше мислите, които прелитаха през главата му. Те като че ли имаха среда, вярно е, но нямаха нито начало, нито край. Как тогава да ги запише? Отвратен, но все така ведър, час по-късно Адамсберг написа:

Не се сещам за какво да мисля.

После от кафенето се обади на Матилд. Слушалката вдигна Клеманс Валмон. Нестройният глас на старата дама му възвърна чувството за реалност, представата за нещо, което трябва да направи, преди да реши, че му е все тая и че вече спокойно може да пукне. Матилд си беше вкъщи. Комисарят искаше да я види, но не в дома й. Определи й среща в пет часа в кабинета си.

Най-неочаквано Матилд дойде навреме. И сама си се учуди.

— Не разбирам — каза тя. — Това, предполагам, трябва да е „полицейският ефект“.

После погледна Адамсберг, който не си драскаше и който, опънал крака пред себе си, пъхнал едната си ръка в джоба на панталона, хванал цигара с два от пръстите на другата, изглеждаше разтопен в някаква неопределима и неуловима леност. Но Матилд предусещаше, че е способен да упражнява занаята си дори така или по-скоро особено така.

— Имам чувството, че ще се забавляваме по-малко от миналия път — каза Матилд.

— Нищо чудно — отвърна Адамсберг.

— Целият този церемониал в привикването ми в кабинета ви беше направо нелеп. По-добре да бяхме отишли в „Морската лястовица“, щяхме да пийнем по едно, после щяхме да вечеряме. Клеманс е сготвила някаква гнус от родния си край.

— Откъде е?

— От Ньойи.

— Аха. Е, не е много екзотично. Но не става дума за церемониал. Трябва да говоря с вас. А нямам желание да се завирам в „Морската лястовица“, нито където и да е другаде.

— Защото полицаят не трябва да вечеря със заподозрените?

— Напротив — каза Адамсберг уморено. — Близостта със заподозрените е препоръчителна. Но у вас е непрекъсната върволица от какво ли не — слепци, изперкали старици, студенти, философи, съседи отгоре, съседи отдолу, човек трябва да е или царедворец, или нищо, не е ли така? А аз не обичам да съм царедворец, нито да съм нищо. Освен това не знам защо казвам това, то е без всякакво значение.

Матилд се засмя.

— Ясно — каза тя. — В бъдеще ще се срещаме в кафенето или под парижките мостове например, в някое от ония неутрални места, където всички са равни. Като двама почтени републиканци. Сега може ли да изпушим по една цигара?

— Можем. Знаехте ли за онази статия във вестника на Пети район, госпожо Форестие?

— Не бях чувала за нея, преди Шарл да ми я преразкаже на обед. И няма смисъл да се опитвам да си спомням какви съм ги разправяла във „Вкусния бульон“. Мога само с голям процент сигурност да заявя, че когато съм пила, въображението ми е трийсет пъти по-обемно от реалността. Като нищо може да съм разказвала, че човекът с кръговете е споделил вечерята ми, дори ваната ми и дори леглото ми, и че заедно сме подготвяли нощните му лудории. Пред нищо не се спирам, когато искам да ме харесат. Така че можете да си представите. Понякога се държа като природно бедствие, както казва моят приятел философът.

Адамсберг направи гримаса.

— Трудно ми е да забравя, че сте учен — каза той. — Не вярвам да сте толкова непредвидима, колкото ви се иска да бъдете.

— И какво, Адамсберг, смятате, че аз съм заклала Мадлен Шатлен? Вярно, че за онази вечер нямам прилично алиби. Никой не следи къде ходя. В момента нямам мъж в леглото си, нито пазач пред вратата си. Свободна съм като вятър или, ако щете, лека съм като мишка. Какво може да ми е направила тази нещастна жена?

— Всеки с тайните си. Данглар би казал, че тъй като сте следили хиляди хора, Мадлен Шатлен може и да фигурира някъде в бележките ви.

— Не е изключено.

— Би добавил, че през подводното си съществуване сте разпорили коремите на две сини акули. Решителност, смелост, сила.

— Хайде сега, нападате, като се криете зад аргументите на другите? Данглар това, Данглар онова. А вие?

— Данглар е мислител и аз го слушам. За мен важно е само едно — човекът с кръговете и проклетите му занимания. Нищо друго не ме интересува. А за Шарл Рейер какво знаете? Невъзможно е да се каже със сигурност кой от двама ви пръв е пожелал да се запознае с другия. Като че вие, обаче може да ви е насочил натам.

Настъпи мълчание, после Матилд каза:

— Наистина ли мислите, че толкова лесно ме манипулират?

Матилд произнесе тези думи с друг тон и Адамсберг спря драскането, което бе подновил. Седнала отсреща му, тя се усмихваше, горда и добродушна, но уверена в себе си, по царствена, сякаш способна да разтури и пресътвори кабинета му и целия свят само с една обикновена подигравка. Тогава той бавно заговори, излагайки новите предположения, предизвикани от погледа й. Подпрял бузата си с ръка, Адамсберг каза:

— Когато дойдохте в управлението първия път, не търсехте Шарл Рейер, нали?

Матилд се засмя.

— Напротив, търсех го. Само че можех да го намеря и без вашата помощ.

— Разбира се. Какъв идиот съм бил. Но вие лъжете великолепно. На какво си играем в такъв случай? Кого търсехте? Мен ли?

— Вас.

— Искахте да видите как изглеждам, след като във вестниците обявиха назначението ми? Обикновено любопитство?

— Не, естествено, че не — каза Матилд.

— Или искахте да си говорим за човека с кръговете, както предполага Данглар?

— Не е и това. Ако не бях видяла вестникарските изрезки под крака на лампата ви, нямаше и да се сетя за него. Можете и да не ми вярвате сега, когато знаете колко добре умея да лъжа.

Адамсберг поклати глава. Не се чувстваше комфортно.

— Просто бях получила писмо — подхвана Матилд. — „Разбрах, че Жан-Батист е назначен в Париж. Моля те, иди виж.“ Е, дойдох да видя, естествено. Нищо не е случайно в живота, както ви е известно.

Матилд пушеше и се усмихваше. Добре се забавляваше. Страхотен транш си уреждаше.

— Доизкажете се, госпожо Форестие. Писмо от кого? За кого говорим?

Матилд стана и продължи да се усмихва.

— От нашата красива пътешественичка. По-нежна от мен, по-дива, не чак толкова развратна и не толкова откачена. Дъщеря ми. Камий, моята дъщеря. Но за едно бяхте прав, Адамсберг — Ричард III е мъртъв.

Адамсберг не можеше да каже дали след това Матилд си тръгна веднага, или малко по-късно. Колкото и равнодушен да бе в момента, в главата му отекваше едно-единствено нещо — жива. Камий е жива. Малката му любима е кой знае къде и се обича с кой знае кого, но диша, Камий, с упоритото чело, чипия нос, нежните устни, с мъдростта и лекомислието си, със силуета си — жива.

Едва по-късно, докато вървеше по улицата на път за вкъщи — за тази вечер бе наредил да се наблюдават метростанциите „Сен Жорж“ и „Пигал“, предчувствайки, че това няма да даде нищо — едва по-късно осъзна какво точно е научил. Камий е дъщеря на Матилд Форестие. Разбира се. Същата склонност към мистификации като у Матилд, нямаше смисъл да проверява. Същият профил — такова нещо не се произвежда серийно.

Нищо случайно няма. Някъде на планетата малката му любима бе прочела френски вестник, научила за назначението му и писала на майка си. Може би й пишеше често. Може би дори двете често се виждаха. При случай Матилд нищо чудно да организираше научните си експедиции така, че да са близо до местоживеенето на дъщеря й. Със сигурност го правеше. Достатъчно бе да узнае къде се е подвизавала Матилд през последните години, за да разбере къде се е разхождала Камий. Значи е бил прав. Пътешествала е, изгубена, неуловима. Неуловима. Наясно беше. Никога вече нямаше да я улови. Но тя бе пожелала да знае какво става с него. Не се беше стопил в ума й като восък. Впрочем в това никога не се бе съмнявал. Не че се смяташе за незабравим. Но чувстваше, че някакво парченце от него се е забило като камъче на дъното на Камий и поне мъничко й натежава. Не можеше и да бъде другояче. Така трябваше да е. Колкото и безполезна да беше любовта човешка, колкото и нелюбезно да бе настроен през този ден, Адамсберг не можеше да признае, че от тази любов не е останала нито една намагнетизирана частица в тялото на Камий. Точно както бе сигурен, макар да не мислеше често за това, че няма да позволи съществуването на Камий да се разсее напълно в него, макар да не знаеше защо, след като не разсъждаваше по въпроса.

Това, което го ядеше, като дори го откъсваше от далечните простори на безразличието, из които се рееше от началото на деня, бе, че сега можеше просто да попита Матилд, за да узнае. Така де, само да узнае. Да узнае например защо Камий обича някой друг. Но по-добре би било нищо да не узнава и да се задоволи с хотелския прислужник от Кайро, докъдето бе стигнал миналия път. Биваше си го тоз прислужник, брюнет, с дълги мигли и само за една-две нощи, защото беше изгонил хлебарките от банята. Освен това Матилд така или иначе нямаше да му каже нищо. Повече по този въпрос нямаше да говорят. Нито дума за това момиче, което ги разхождаше и двамата от Египет до Пантен. Точка по въпроса. Възможно е наистина да е в Пантен. Но е жива, само това искаше да му съобщи Матилд. Бе спазила обещанието си от онази нощ на метростанцията „Сен Жорж“ да му извади тази смърт от главата.

Може би пък Матилд се боеше, че полицията ще й създава неприятности, и се опитваше по този начин да стане недосегаема? Да му подскаже, че ако досажда на майката, ще натъжи дъщерята? Не. Матилд не беше такава. Повече не трябваше да говорят на тази тема и толкова. Трябваше да остави Камий там, където се подвизаваше, и да продължи разследването около госпожа Форестие, без да се отклонява от маршрута си. Ето това каза съдебният следовател следобед: „Без да се отклонявате от маршрута си, Адамсберг“. Какъв маршрут? Маршрутът предполага план, насочен към бъдещето, а този път Адамсберг планираше по-малко от всякога. Стоеше и чакаше човека с кръговете. Този човек сякаш не тревожеше много хора. Но за него беше създание, което се кикотеше нощем и гримасничеше през деня. Създание трудно уловимо, прикрито, загнило, мъхнато като нощна пеперуда, с противни мисли, от които Адамсберг го побиваха тръпки. Как можеше Матилд да го нарича „безобиден“ и истински да се забавлява, като проследява смъртоносните му кръгове? Това, разбира се, беше, каквото и да разправяше, непредвидимата и своенравна Матилд. Как можеше обаче Данглар, мъдрият и задълбочен Данглар, да го оневинява, да го прогонва от мислите си, след като той се бе вкопчил в мислите на Адамсберг като злотворен паяк? Или може би грешеше той, Адамсберг? Все едно. Не бе способен на друго, освен да върви по течението. И каквото и да се случеше оттук нататък, щеше да върви към този смъртоносен човек. Така че няма как да не го види, налага се да го види. Може би като го види, ще си промени мнението. Засега ще трябва да изчака. Докато човекът с кръговете сам дойде при него. Вдругиден. Може би вдругиден ще има нов кръг.