Човекът със сините кръгове

Къщата на Огюстен-Луи льо Нермор приличаше на зле поддържана ловна хижа. Над входната врата бе окачен череп на елен.

— Не е много весело — забеляза Данглар.

— Ами и човекът не е весел — каза Адамсберг. — Обича смъртта. Рейер така каза за Клеманс. Че обича смъртта. И главно, че говори като мъж.

— Я гледайте — обади се Кастро.

И гордо им показа косерката, която бе кацнала на рамото му.

— Виждали ли сте такова нещо? Опитомена косерка? Която е избрала мен?

Кастро сияеше.

— Ще я кръстя Трохичка. Тъпо, а? Мислете ли, че ще остане с мен?

Адамсберг натисна звънеца. От коридора се чуха спокойните стъпки на обути в пантофи крака. Льо Нермор не подозираше нищо. Когато отвори, Адамсберг се вгледа по нов начин в мръсносините му очи и бялата му кожа с рижави петънца.

— Тъкмо смятах да хапна — заяви Льо Нермор. — Какво има?

— Провалихте се, господине — каза Адамсберг и сложи ръка на рамото му. — Случва се.

— Стискате ме — оплака се Льо Нермор и се опита да се отдръпне.

— Следвайте ни — нареди Кастро. — Обвинен сте в четворно убийство.

Все така с косерката на рамо, той хвана китките на Льо Нермор и му надяна белезниците. По времето на предишния комисар Кастро се славеше с умението си да слага белезници толкова бързо, че арестуваният дори не забелязваше.

Данглар не изпускаше от очи човека с кръговете. И му се струваше, че разбира какво искаше да каже Адамсберг с историята за едрото разлигавено куче. И с онова за жестокостта. Че струи отвсякъде. В този миг човекът с кръговете имаше ужасяващ вид. Много по-ужасяващ от трупа в изкопа.