Да разбиеш мълчанието

12.

В крайна сметка Карал бе накарала Тони да спи в нейното легло.

— Аз трябва да стана рано, за да разходя кучето — бе настояла тя. — Така няма да се наложи да те будя.

Така че тя най-сетне намери приложение на надуваемия дюшек, който Майкъл и Луси държаха за децата на приятели, оставащи да преспят тук. „Делта е да ги накара да се откажат от преспиването“, беше казал веднъж Майкъл. Сега Карат откри, че брат ѝ не се е шегувал. За щастие спалният чувал на Тони беше добре уплътнен, та поне освен неудобствата, които изпитваше, не ѝ се налагаше и да мръзне. Беше се разположила в един ъгъл на просторното каменно помещение, което през последните шест месеца тя първо систематично оголваше, а после го възстановяваше. Флаш, привикнала да бъде сама тук нощем, изпадна във възторг пред възможността да сподели пространството с обожаваната си господарка, и незабавно се сви на кълбо до краката ѝ. Усетила допълнителната топлина, Карол неволно се запита защо досега не беше пускала кучето в леглото си.

Междувременно Тони беше в устроената като самостоятелен апартамент част на сградата, където живееше Карол. Беше доволен, че тя му се доверява дотолкова, че да му осигури свободен достъп в личната си територия. Надяваше се тя в края на краищата да осъзнае, че онова, което той имаше намерение да направи, не е злоупотреба с доверието ѝ.

Карол беше оставила своя отпечатък върху това пространство. Майкъл, който жънеше успехи като създател на софтуер за компютърни игри, сега не би познал мястото. То беше замислено като офис, който може да се превръща в спалня за гости. По продължение на едната стена бе монтиран работен плот, а над него, по цялата му дължина, бяха наредени контакти, сякаш по някакво странно дизайнерско решение. Там, където преди имаше всевъзможни монитори и периферия, сега се виждаше само един лаптоп и купчина спретнато сгънати тениски. Друга от стените беше покрита с лавици, на които сега бяха наредени книгите и дисковете на Карол. Имаше просторно легло, дрешник, в който можеше да се влиза, душ-кабина, а малко по-нататък, след като се минеше през един малък коридор, беше кухнята, с прилични размери, с бар-плот и две високи столчета. Цялото това пространство беше климатизирано и звукоизолирано; на Тони то напомняше най-вече на бункер.

Сънят не идваше, но за него това не беше нещо необичайно. Тони имаше проблеми със съня от години, рядко успяваше да проспи повече от четири-пет часа, преди да се събуди и да впери поглед в тавана, заслушан в хода на мислите си, като че ли чуваше поскърцването на колелцата в някакъв механизъм. Не помагаше и споменът за тона, с който двамата с Карол се бяха разделили за през нощта. Беше се надявал, че тя ще осъзнае основателността на думите му. Знаеше, че няма да капитулира веднага, че ще го принуди да я накара насила да се съгласи, но пък беше уверен, че тя вече е узряла за промяна и готова да се съгласи, че е време да се върне отново към живота си.

Но нещата не се бяха развили така. Той едва бе успял да се добере навреме до вратата на къщата, за да попречи на Карол да я хлопне под носа му. В очите му припламна гняв, когато нахълта вътре след нея.

— Казах ти, че това не е твоя работа! — бе казала тя и бе прекосила бързо къщата на път към обитаемата част. Когато той я настигна в кухнята, тя вече си наливаше голяма чаша бяло вино.

— Веднага се хвана за бутилката — отбеляза той. — През цялото време ми обясняваш как нямаш проблем, а каква е първата ти реакция на каквато и да било критика? Да си налееш едно голямо питие. Това е класика, Карол. Класическо поведение на алкохолик.

Тя отпи предизвикателно от чашата.

— Аз не съм алкохоличка. Пиенето ми доставя удоволствие. И честно казано, след преживяното тази нощ, мисля, че съм заслужила едно малко удоволствие.

— Не мисля, че в тази чаша се крие някакво удоволствие за теб — това е по-скоро облекчение. По-скоро избавление. Мисля също, че става дума за зависимост. Ти имаше нужда от това питие — независимо от това дали искаше да го изпиеш или не.

— Мислиш, че не мога да се справя без него? Никога не си изпадал в по-голяма заблуда. За мен не представлява никакъв проблем да карам и без пиене.

— Така ли? Защо тогава в чекмеджето на бюрото ти винаги има четвъртинка водка? Защо винаги носиш плоска бутилка в чантата си?

Тя издаде някакъв възмутен звук, нещо като „пфу“.

— Значи си ме шпионирал?

Тони поклати глава и я изгледа натъжено.

— Не аз, а твои подчинени. Хората, които държат на теб, които се обърнаха към мен, защото не са посмели да говорят с теб.

Това подейства. Той се почувства засрамен, задето бе нанесъл такъв удар под кръста. Но искаше да я заболи, искаше да почувства колко срамно е онова, което причинява на себе си. Тя избягваше погледа му.

— Никога не си ме виждал толкова пияна, че да залитам. Да повръщам. Да губя контрол. Винаги съм съумявала да изпълнявам служебните си задължения. Винаги съм можела да функционирам.

Тони сви рамене.

— Значи си функциониращ алкохолик. Не е необходимо да започнеш да падаш по улиците или да се напикаваш, или да спиш с неподходящи мъже, или да ти се губят цели дни, за да си алкохолик. Достатъчно е просто да си зависим от алкохола.

А ти си зависима. И двамата знаем, че е така.

Карол погледна Тони така, сякаш го мразеше.

— Нямам нужда от алкохола. Мога да спра да пия винаги, когато поискам.

Тогава той я бе загледал упорито и неотклонно. — Така ли мислиш? Докажи го. Позволи ми да остана тук до сряда. Това са само четири дни. Спираш да пиеш, а аз ще бъда тук, за да те подкрепям. Вярвай ми, Карол, бих бил щастлив, ако докажеш, че греша.

Тя го гледаше мрачно, на лицето ѝ се изписа смесица от раздразнение и тревога. Той не можеше да прецени кое я плаши повече — мисълта да спре алкохола или представата, че ще трябва да се примири с постоянното му присъствие.

— Добре — каза тя рязко, през стиснати устни. — Ако това е единственият начин да се отърва от теб, съгласна съм — и изля предизвикателно остатъка от виното в умивалника. — Ти ще спиш тук, аз ще ползвам спалния чувал. Трябва да стана рано, за да разходя кучето. Така няма да се наложи да те будя.

И беше излязла, вирнала нос. Сигурно мислеше, че е победила.

Само че грешеше. След като тя излезе, той се възползва от звукоизолацията, за да претърси целия апартамент за алкохол. Три бутилки малцово уиски, две бутилки водка от фризера, една бутилка джин, пет бутилки „пино гриджо“, две бутилки „кава“4, бутилка бренди и пет бутилки „занаятчийска“ бира. Тони потисна угризенията си, задето нарушаваше личното ѝ пространство, и прерови всичките ѝ чанти в гардероба, където откри три малки бутилчици с водка и една с уиски. После започна да отваря бутилките една по една и да ги излива в умивалника. Алкохолните пари дразнеха носа му. Утре сутрин, когато разбереше какво е направил, Карол щеше да побеснее. Но накрая щеше да му е благодарна.

На двайсет мили оттам, в покрайнините на Брадфийлд, Урсула Форман препрочиташе онова, което се надяваше да е окончателен вариант на ежемесечната и публикация в TellIt!, популярния новинарски сайт, за чието създаване бе помогнала преди две години. Тя зарови и двете си ръце в рижите си къдрици в опит да се ободри и да се съсредоточи. Докато четеше, гризеше несъзнателно ъгълчето на долната си устна и присвиваше очи, претегляйки думите.

Преди четири месеца беше написала материал за въздействието на лекомисления ежедневен сексизъм в сапунените сериали по телевизията върху младите момичета — според нея тонът беше въздържан и умерен.

Беше се стъписала от пороя от оскърбления, отключен от публикацията. Вълна от гняв и ненавист заливаше всички нейни публикации в социалните медии. Първоначално тя бе приела това с присмех, коментираше липсата на въображение, проявена от троловете. В отговор те започнаха да се стараят повече. Дотогава Урсула се бе придържала към общоприетото правило — не реагирай на троловете. Но ѝ беше трудно да запази мълчание пред такива грозни оскърбления. Следващата си публикация тя посвети на въпроса защо мъжете — беше убедена, че става дума почти изключително за мъже — хранят толкова крайно отрицателни чувства към жени, които изобщо не познават и чиито думи надали биха имали някакво пряко въздействие върху живота им.

Втората вълна на омразата беше дори по-лоша от първата. Урсула не се уплаши от атаките, но се стъписа малко, когато партньорите ѝ от сайта ѝ казаха да продължава с публикациите; злостните ѝ критици всъщност привличаха вниманието на много повече хора към сайта, което беше добре за бизнеса.

През следващия месец тя помести публикация за скрития страх, който подклажда обидите, които бе понесла, и неговото отражение върху живота на жените в по-общ план. По-слаб човек би се огънал пред потока гнусна помия, който беше вече ежедневие в онлайн съществуването ѝ. Но Урсула не отстъпваше. Единствената ѝ реакция на злобата беше молбата, която отправи към системния администратор на TellIt! да идентифицира най-изявените виновници с надеждата да могат да представят на полицията достатъчно доказателства, за да бъде повдигнато обвинение на тези страхливци.

Вратата на кабинета ѝ се отвори рязко и на прага застана едър мъж, облечен с тениска и карирани домашни панталони от мека тъкан. Той беше вдигнал две димящи порцеланови чаши високо във въздуха.

— Допи ми се горещ шоколад и реших да направя и на теб — каза Бил Форман, влизайки в стаята с учудващо лека походка за толкова набит мъж. — Сложих и по няколко капки ром. Реших, че имаш нужда от ободряване.

Урсула въздъхна доволно.

— Ти си моят герой. Мислех да изпратя това и да приключа за днес.

Бил ѝ подаде една от чашите и тя я обгърна с пръстите на двете си ръце, наслаждавайки се на топлината и на плътния аромат на шоколада и рома. Той се отпусна в едно кресло, покрито с излинял кретон, а Урсула се завъртя на офисния стол, за да застане с лице към него.

— Е, какво избра накрая?

Тъй като и той беше журналист, Бил знаеше колко често започнатият материал се отклонява от първоначалния замисъл.

— Тръгнах по една допирателна. Пиша за гениталното обрязване на жени. За това, че през последните години ние в Обединеното кралство сме научили повече за това и че трябва да създаваме сигурни убежища за жени, които да се осмеляват да проговорят, без да се страхуват от репресии.

Бил се усмихна.

— Много безобидна тема си избрала. Не е трудно да си представиш как ще се нахвърлят върху теб след тази публикация. Намерила си начин да вбесиш едновременно и мюсюлманите-фундаменталисти, и крайнодесните задници.

Урсула въздъхна.

— Потискащо е, нали? Много по-лесно беше да бъдем оптимисти по въпроса за равенството, когато не се налагаше да се сблъскваме ежедневно с неандерталци. Когато можеше да се повярва, че хората са започнали да се променят, защото мъжете са престанали да опипват секретарките край копирната машина.

Ъгълчетата на устата на Бил се извиха надолу.

— А през цялото време всичко това се е било заровило в хибернация под земята и е набирало сили. Удивен съм. Аз самият съм мъж, обичам футбол, бира и да играя компютърни игри с приятелите си. Но това не означава, че презирам жените. Не е задължително двете неща да се противопоставят. Искрено не разбирам мисловния процес, в резултат на който се стига до оскърбленията, с които те заливат.

— То е, защото те нямат кой знае каква връзка с мисловни процеси — Урсула се приведе напред, по лицето ѝ се изписа оживление. — По-скоро е въпрос на емоция. Струва ми се, че е свързано до голяма степен с факта, че естеството на работата, която извършват мъжете, се е променило драстично. Бащите и дядовците им са извършвали тежък физически труд. Да, било е тежка експлоатация, но обществото изгражда около това една идентичност — този вид труд прави от теб мъж. Така можеш да се себедокажеш.

Бил повъртя чашата си и кимна.

— Своеобразна индоктринация, а споменът от нея не се заличава лесно. Немалко са мъжете, които крият чувство за непълноценност. То е скрито толкова надълбоко, че и те самите не подозират за него, камо ли пък да знаят как да му противостоят. И когато навикват жени, това ги кара да се чувстват по-добре.

— Без значение дали става дума за навикване в буквалния или преносния смисъл. Съжалявах такива хора, преди да стана прицел на нападките им.

Бил се взираше в килима между краката си.

— Като стана дума за това, хвърляла ли си око на новините ши вечер?

— Не, отворих само разни неща, които ми трябваха за това, което пиша. Защо? Има ли нещо, което трябва да знам?

Бил въздъхна и се размърда в креслото.

— Става дума за жената, която харесахме, когато я гледахме в онова ток-шоу по телевизията — Джазмин Бъртън. На която ти прати мейл с предложение да напише нещо за TellIt!. Тя… — той обходи с поглед ъглите на стаята, като че ли се надяваше, че ще намери някъде там подходящите думи.

Стресната, Урсула се поизправи, очите ѝ се разшириха.

— Какво е станало с нея? Да не би някой да я е нападнал?

Бил поклати глава.

— Не… по-лошо е. Урсула, тя се е самоубила.

Думите затрептяха в главата на Урсула като звук от подръпната струна. Не можеше да осъзнае значението им. Усмихна се и поклати глава.

— Сигурно бъркаш, Бил. Не си разбрал правилно съобщението.

— Няма грешка, скъпа. Проверих на половин дузина други сайтове. Тялото ѝ било изхвърлено на брега на река Екс. Изглежда, че е влязла в реката, като преди това е напълнила джобовете си с камъни, за да я дърпат надолу.

— Река Екс? Но това е в Девън, там някъде, нали? — тя се изсмя пресилено. — Очевидно има някаква грешка. — Джазмин Бъртън живее в Бирмингам.

Бил поклати глава.

— Била отседнала във вилата на свои приятели. Изглежда, че е решила да сложи край на всичко. Нападките на троловете били започнали да я изнервят, така казва един от колегите ѝ. И когато е останала там съвсем сама, това я е довършило.

Урсула се извърна и остави чашата си така, че тя изтрака на масата.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Едва миналата седмица си разменихме имейли — пръстите ѝ затракаха по клавишите, докато тя отваряше сайтовете, които посещаваше най-често. Би Би Си, „Гардиън“, „Хъфингтън Поуст“, „Индипендънт“, „Дейли Мейл“ — всички съобщаваха същото, което бе казал Бил. — Горката жена — каза накрая Урсула, обикновено силният ѝ глас беше изтънял. — Изглеждаше толкова силна. Като че ли никога не би се предала и не би отстъпила. Ако тя е изчерпала издръжливостта си… е, това е плашеща мисъл.

Бил се надигна от креслото и постави ръка на рамото ѝ.

— Работата е там, че тя е била сама, любов моя. Поне ако се съди по това, което прочетох. Не е живеела с никого, нямала деца. А каквото и разбиране да проявяват колегите и приятелите ти, когато затвориш вечер вратата на дома зад гърба си и останеш сам с куп луди срещу себе си, е трудно да не изпиташ усещането, че стените те притискат. С теб нещата стоят по различен начин. Имаш мен, семейството ни, приятелите ни. Имаш достатъчно хора, чиято положителна оценка може да ти помогне, ако изпиташ несигурност пред цялата тази помия, която ти изпращат. Джазмин не е разполагала с такава предпазна мрежа.

Урсула протегна ръка и стисна неговата.

— Знам. Но все пак… имам чувството, че тези мръсници са спечелили победа.

— Напълно те разбирам. И съжалявам за онова, което е трябвало да преживее Джазмин. Но ти не си Джазмин и те няма да те сломят като нея.

По принцип неговата увереност трябваше да я накара да се почувства по-добре. Но докато седеше и се взираше в екрана, единственото, за което Урсула можеше да мисли, бе как студът е нахлувал в тялото на Джазмин, докато тя е влизала все по-надълбоко в реката, как тинята е всмуквала краката ѝ, как нивото на водата се е надигало постепенно, до устата ѝ, после до носа, после до очите, за инстинктивното поемане на въздух, давенето и боричкането, докато реката я е повличала, за ужасния момент, когато е осъзнала, че е късно да промени решението си.

А после — покой.