Да разбиеш мълчанието

35.

Един въпрос се въртеше неспирно в тавата на Тони Хил, докато той вървеше по пътеката покрай канала, вперил очи в земята, следван от кучето. Какъв е този сериен убиец, който държи никой да не узнае за престъпленията му? Беше участвал в разкриването на няколко такива убийци, беше разговарял с някои, беше чел за дузини други. Най-често те не искаха да бъдат заловени, поне не и в началото на изпълнението на своя проект. Но те държаха извършеното от тях да се отразява на първите страници на вестниците. Искаха да бъдат прочути, да вдъхват страх. Искаха да бъдат признати. А този убиеца междувременно Тони беше убеден, че убиец има — явно беше твърдо решен никой да не подозира за съществуванието му.

От опит знаеше, че нищо не вбесява един убиец повече от това някой друг да си приписва стореното от него. Малцина от тях биха могли да бъдат доволни, ако обвиняването на друг означаваше, че са оставени да си вършат спокойно работата, на която държаха толкова. Но много по-често срещана беше обидата, че някой друг жъне лаврите — както ги приемаха те — за техния успех. А човекът, който бе виновен за смъртта на тези жени, като че ли беше доволен от своята невидимост. Невидимост толкова съвършена, че в очите на обществеността той изобщо не съществуваше.

Флаш спря, за да проучи някаква особено интересна миризма и Тони също спря, намирайки пролука в потока на мислите си, за да отбележи с учудване, че наистина обръща внимание на кучето. Обикновено, когато се разхождаше, за да размишлява, беше така погълнат от мислите си, че нищо друго не можеше да достигне до съзнанието му. Но той регистрираше по някакъв начин кучето, което означаваше, че чувства някаква несъзнателна връзка с него. Запита се дали корените на това поведение не се крият в далечното му минало, дали нямат връзка с първия човек, който бе проявявал обич към него. Джоан, жената от столовата, която спасяваше кучета, а по-късно спаси и малкия Тони, който си беше за спасяване. Благодарение на Джоан на Тони не му се наложи да се справя с последиците от това да живееш в дом, където липсват обич, нежност и съчувствие — ако не беше тя, те биха били неизбежни. Тони беше станал познавач на болката и самотата, докато Джоан не го взе под крилото си под претекст, че има нужда от някой да ѝ помага с кучетата.

Той винаги бе мислил, че не се интересува особено от кучета. Че от значение е била само Джоан със своята жизненост и сърдечност. Но се оказваше, че може да не е бил прав. Така бързо, така неочаквано се беше привързал към Флаш. Може би уплашеният поглед на това коли беше проникнал до нещо толкова дълбоко в душата му, че самият той не го беше осъзнавал досега. Не за първи път Карол Джордан беше отворила пред него вратите към нещо ново.

Флаш се стрелна напред и той се върна към предишните си мисли. Та каква причина би мота да кара този убиец да крие по този начин престъпленията си и самото си съществуване? Отговорът би трябвало да се крие в самите престъпления. Това беше убиец, чието послание криеше нещо по-важно от просто удовлетворение на егото. Явно, ако той се появеше на сцената, това би замъглило по някакъв начин яснотата на посланието. Което беше точно обратното на това, което той искаше.

Следващата стъпка беше да се прецени какво можеше да е това послание. Ако Тони успееше да измъкне тази нишка от плетеницата, тя би могла да го отведе до самия убиец. Трябваше да има някаква връзка с жените-писателки, чиито произведения присъстваха на местопрестъпленията. Неминуемо трябваше да е и нещо свързано с власт и контрол. А това пък водеше до следващия въпрос, на който Тони трябваше да отговори преди предстоящата среща с новия екип на Карол. Дали човекът, когото преследваше, убиваше дистанционно, докарвайки жертвите си до състояние, в което да виждат смъртта като единствен изход? Или действаше пряко и ги убиваше по начин, който може да мине за самоубийство?

Когато намереше отговора на този въпрос, щеше да бъде доста по-близо до намирането на скритото обяснение на онова, което се случваше в действителност. Имаха ли вече обяснението, можеха да съчетаят забележителните си умения, за да открият убиеца, в чието съществуване не вярваше никой освен тях.

Пола с удоволствие установи, че Алвин бе избрал за разговора място, каквото би избрала и тя самата. Беше истинска кръчма, без шумна музика, предлагаща „занаятчийска“ бира, а клиентелата се състоеше от хора, достатъчно възрастни, за да са на етапа на втората сериозна връзка в живота си. Тя си достави удоволствието да поръча половин пинта „Хук Нортън“ и намери едно тихо ъгълче, където да прегледа бележките си от разговора с Джон Мортън. Това със Силвия Плат беше интересно. Интересен беше и фактът, че това е бил първият случай, когато предизвикващите полемика възгледи на Дейзи са били представени не на местна, а на по-широка аудитория. Другите две жертви вече са имали утвърден публичен профил; ако някой е търсел жертви, би попаднал на тях по-лесно, отколкото на Дейзи — такава, каквато е била преди. Но новата Дейзи, онази, която вече е имала политически амбиции, е влязла в общественото полезрение за разлика от преди. Това караше Пола да предполага, че човекът, когото търсят, е свикнал да кръстосва страната, не е навикнал да живее на едно място и не се чувства объркан, когато се озове някъде другаде.

Тя обмисляше заключеният от разсъжденията си, когато Алвин се появи. Той се отби до бара да си вземе напитка, вдигайки ръка в традиционния въпросителен жест към Пола, която поклати шава. Алвин отпусна тежкото си тяло на стола срещу нея и внимателно постави пинтата бира върху една подложка за чаша.

— Шофирах прекалено много днес — каза той, потискайки прозявката си.

— Но пък имаш резултат — отвърна Пола. Тя беше още заедно с Карол, когато Алвин се обади, за да съобщи новината. — Три е магическо число.

Той отпи предпазливо от бирата, наслаждавайки се на вкуса ѝ, със следващата глътка пресуши една четвърт от чашата и млясна доволно.

— Не съм напълно сигурен какво, по дяволите, върша. Това някаква суха тренировка ли е? Да не би просто да извършваме обичайните операции и да си играем с хората, за да си възвърнем формата? Защото ако нещата стоят така, това не ми харесва. Не би трябвало да си играем с истинска скръб.

Пола се почеса по едната вежда.

— Струва ми се, че всичко започна с нещо, което се стори малко странно на Тони. А той си пада по странностите. Но обикновено не споделя хрумванията си. Този път обаче споделил с Карол, когато му се сторило, че нещо започва да се оформя. А когато всички огледахме събитията по-отблизо, останахме с впечатлението, че действително става нещо.

Обяснението ѝ като че ли задоволи Алвин. Той отпи още малко бира и видимо се отпусна.

— Е, кажи ми с кого ще се видим.

— С партньорката на Джазмин Бъртън. Казва се Ема Котърил и е архитект. Работи в общината. Според секретарката на Джазмин, били заедно от около година и половина. Нямали общо жилище, но прекарвали доста време една с друга. Ако някой знае какво е ставало в тавата на Джазмин, това е Ема.

Алвин въздъхна.

— Горката жена. Достатъчно лошо е човекът, когото обичаш, да се самоубие, и без да трябва да се ровиш отново в станалото заради такива като нас.

— Само че може случаят да не е толкова ясен, колкото изглежда на пръв поглед. И онова, което може да открием, може да ѝ помогне да се почувства малко по-добре.

— Предполагам — той пресуши чашата си. — Хайде тогава, да свършим тази работа.

Къщата беше странно попълнение в улица с индивидуално проектирани сгради, строени между двете войни. Приличаше на миниатюрен презокеански кораб, фасадата наподобяваше носа, а прозорците имаха формата на люкове. Беше несъмнено модерна, с усещане за духа на „ар деко“. Когато Ема отвори вратата, Пола неволно си помисли, че като архитект е проектирала и себе си в тон с къщата. Гарвановочерната ѝ коса беше подстригана късо, в почти геометрична форма с бретон. Гримът ѝ напомняше на реклама от двайсетте години на XX век, носеше раиран пуловер с деколте тип „лодка“ над широки панталони, наподобяващи на онези, които обикновено носят моряците на сцената.

— Вие трябва да сте сержант Макинтайър — каза тя, без да отклонява очи, когато срещна погледа на Пола. Говореше като типична южнячка, в гласа ѝ нямаше и следа от акцент от Централните графства.

— Точно така. А това е сержант Амброуз.

Идеално оформените вежди се повдигнаха.

— Двама сержанти. Не знаех, че се движите по двойки. Може ли да видя полицейските ви карти? По „Краймуоч“9 винаги ни предупреждават да не приемаме нищо на доверие — усмивката ѝ беше язвителна като думите ѝ.

„Имитира Дороти Паркър10, за да бъде в стил с останалото“, каза си Пола, докато следваха Ема нагоре по стълбите, до дневна, завършваща със стъклена стена с изглед към градината. За щастие мебелите бяха съвсем съвременни — дълъг диван с червеникаволилава тапицерия и три бледосиви кресла, подредени около три ниски масички с капковидни очертания. Беше стая, която подхождаше на Ема, но не би подхождала на много други хора, помисли си Пола. Тук не би имало място за обутите в маратонки крака на Торин, обстановката не би подхождала на дискретната елегантност на Елинор.

Ема ги покани с жест да седнат и се разположи срещу тях. Никакви предложения за чай, кафе или нещо по-силно.

— Събудихте любопитството ми — каза тя. — Не съм роднина на Джазмин, така че научих какво се е случило от радиото, както повечето ѝ познати. Вие сте първите полицаи, които идват да ме посетят, а при това не сте и от местната полиция. — Тя забеляза учудването на Пола. — Проверих. Не съм глупачка, знам колко изобретателни могат да бъдат журналистите.

— Разследваме случаи на особено тежък онлайн тормоз — каза Пола.

— Опитваме се да идентифицираме извършителите, за да ги накараме да замълчат — добави Алвин.

— И си казахме, че Джазмин може да е разговаряла с вас за онова, което е преживявала — Пола се постара да постигне най-съчувственото си изражение.

Ема приглади с ръка косата си.

— Разбира се, че разговаряше с мен. Това беше малко или повече основното, за което тя говореше през последните две седмици от живота си. Толкова се стараеше да посреща смело онова, което се случваше, да защитава публично позициите си, но когато останехме насаме, започваше да губи присъствие на духа.

— Трябва да ви е било тежко — каза Алвин.

Ема въздъхна и извърна натъжено очи към мрака отвън. Пола не се почувства убедена докрай.

— Беше ужасно. Да наблюдавам как толкова силен и самоуверен човек рухва пред очите ми. Направих всичко по силите си, за да ѝ помогна, но атаките бяха безмилостни. Казвах ѝ да престане да влиза в интернет, да ги остави да се накрещят, докато пресипнат, и после да се прехвърлят на някой друг, но тя не можеше да преодолее изкушението, беше като пеперуда, привлечена от пламък на свещ.

— Обмисляла ли е да се обади в полицията?

Ема сведе поглед към пода.

— Мислеше, че няма да я приемат сериозно. Доколкото разбрах, обвинения срещу троловете се повдигат единствено в случаи, когато има унищожение на имущество, като при улични бунтове.

— Това не е съвсем вярно — отвърна Алвин. — Били са обвинявани и заради заплахи със смърт и подпалвачество.

— Но няма много подобни обвинения — възрази заядливо Ема. — Не са достатъчно, за да накарат гадните мръсници да замълчат. Настана неловко мълчание. После Пола попита:

— Имаше ли Джазмин някаква стратегия за борба с тях?

— Тя беше убедена, че това ще се размине. Те са като свраките. Покажи им нещо по-лъскаво и хукват след него. Тя мислеше, че е важно да издържи, докато положението се нормализира. И в действителност беше започнало да се успокоява, едва забележимо, но все повече с всеки изминал ден. Точно затова ми е толкова трудно да се примиря със смъртта ѝ.

— Какво се е случило според вас? — попита Пола. Нормален, открит въпрос, за ориентация.

— Тя замина, за да прекара няколко дни на тишина и спокойствие. Накарах я да обещае, че няма да влиза в социалните медии, но вероятно не е изпълнила обещанието си, ако се съди по развитието на събитията. Това са само предположения, защото през последния ден не разговарях с нея. Имах няколко срещи, а знаех и че тя ще вечеря с приятели. Очаквах да се обади, когато се прибере във вилата. Обикновено влизахме във видеочат вечер, преди да си легнем. Но когато тя не се обади, не се притесних особено. Предположих, че сее забавлявала добре и се е прибрала късно — маската се пропука и Пола видя за миг искрената ѝ мъка.

— А не е било така — каза тя меко.

— Не, не е било така.

— Бихте ли казали, че е била склонна да се самоубие? — попита Алвин.

— Дали мисля, че е била склонна да се самоубие? Нима ме имате за толкова коравосърдечна кучка? Мислите ли, че ако ми беше минало през ума дори за миг, че може да посегне на живота си, бих я изпуснала от очи? — гневът на Ема угасна също така бързо, както беше припламнал. — И все пак донякъде сте прав. Когато научих какво е станало, изпаднах в шок. Но… в известен смисъл не бях изненадана, ако това ви звучи логично? Казвах си, че може да е по-уязвима, отколкото е склонна да признае — тя въздъхна и сключи здраво ръце в скута си. — Но очевидно не съм довела тази мисъл докрай. Трябваше да осъзная, че е на ръба. Изоставих я, когато имаше нужда от мен.

— Доколкото се простира моят опит, не е възможно да спреш човек, който е решил да сложи край на живота си — каза Алвин. — Вината не е ваша, Ема. Мислите ли, че интернет троловете са я тласнали дотам?

Ема кимна.

— Сега вече вярвам, че е така. Не мислех, че е изпаднала в такова отчаяние, но очевидно съм грешала.

— Съжалявам — каза Пола. — Но сержант Амброуз е прав. Вината не е ваша. Но има още едно нещо, което ни озадачава. Джазмин не е оставила никакво писмо. Пращала ли ви е някакви съобщения? Есемеси? Имейл? Или дори писмо по пощата?

Ема поклати глава.

— Не. Нито дума. А това ми причинява голяма болка, можете да ми вярвате. Мислех си, че означавам нещо повече за нея.

— Много хора не оставят предсмъртни писма — каза Алвин, дълбокият му глас преливаше от съчувствие. — Предполагам, че изпадат в такова състояние, в което всички останали усещания са притъпени. Не виждат никого, не съзнават нищо освен болката си.

— И все пак имаме основание да мислим, че Джазмин е оставила някакво послание — намеси се Пола. — Дали случайно не е била почитателка на Вирджиния Улф?

Ема я погледна озадачено.

— Вирджиния Улф?

— Писателката.

Ема тръсна нетърпеливо шава.

— Знам коя е Вирджиния Улф, за Бога. Но не мисля, че Джазмин я е споменавала пред мен някога. Тя четеше доста, както и аз, но не такива неща. Аз предпочитам предимно биографии, а Джазмин беше голяма почитателка на криминалните романи. Какво общо би мота да има Вирджиния Улф с онова, което се случи с нея?

— Двете са избрали един и същи начин да се самоубият. Влезли са в река с джобове, пълни с камъни. А на мястото, където вероятно е влязла в реката, открихме на брега книга на Вирджиния Улф — поясни Пола.

— Книга ли? Коя книга?

— Заглавието е „Собствена стая“.

Ема се смръщи.

— Дори не съм чувала за нея, камо ли пък да съм я чела. За какво става дума в книгата? — тя се разсмя слабо, треперливо. — Със сигурност не за тормоз по интернет.

— Не е роман, есе е. Тя обяснява защо е толкова трудно за една жена да се развие като писател. Казва, че ако жената иска да стане писател, трябва да разполага със собствена стая и петстотин паунда годишен доход.

Видимо озадачена, Ема поклати глава.

— Всичко това е похвално, но няма нищо общо с Джазмин. Не мисля, че тя е имала някаква тайна амбиция да става писателка. Обичаше работата си и я вършеше добре. Но тези копелета подкопаха душевното ѝ равновесие дотолкова, че тя предпочете да обърне гръб на всички нас — и тя погледна Пола право в очите. — Вие трябва да си свършите работата. Открийте тези боклуци и направете необходимото, за да бъде повдигнато обвинение срещу тях. Унищожете техния живот така, както те унищожиха Джазмин.