Да разбиеш мълчанието

16.

Метал застърга в метал, докато Тони се опитваше да превключи на скорост.

— Тази кола ще ми трябва някой ден отново — измърмори Карол.

— Доста време е минало, откакто съм сядал зад волана на нещо толкова примитивно.

Тя изсумтя.

— Е, и ти не си точно Джеръми Кларксън, когото става дума за автомобили.

Тони направи гримаса.

— За което и двамата би трябвало да сме благодарни. Моето волво може и почти да се разпада, но поне е било произведено, след като е бил изобретен синхронизаторът на скоростите.

Непринудената размяна на заядливи реплики дойде като желано облекчение, докато минаваха с колата през пустите хълмисти земи към пътя, който щеше да ги отведе в Брадфийлд, особено след напрегнатата и изпълнена с раздразнение вечер, която бяха прекарали след разходката по хълма. Тони се опасяваше, че Карол може да избухне, но се постара да се въздържа, за да не я предизвика.

Тази сутрин тя изглеждаше по-спокойна. Сутринта бяха седяли край кухненската маса, а Флаш се бе свила в краката ѝ, и успяха да поговорят, без особени опити за постигане на надмощие и без разчопляне на прекалено много рани. Той бе нарушил мълчанието с въпрос, който се надяваше тя да не възприеме като предизвикателство.

— Какво правиш обикновено вечер?

Тя бе вдигнала глава и бе отметнала плътната завеса от сребрееща руса коса от челото си.

— Когато се почувствам толкова уморена, че не мога да работя повече, гледам телевизия. Всичко с изключение на криминални сериали, което ще рече, че често съм принудена да гледам някои много странни документални филми по Канал 4 на Би Би Си — завърши тя с иронична усмивка.

— Може би е време да започнеш с игрите?

Тя възкликна с присмехулен тон:

— Какво?! Да се правя на Лара Крофт като теб? Да се мотая насам-натам с някакви измислени цици и да трепя хора?

— Би трябвало да си достатъчно наясно, за да се откажеш от такива евтини заяждания. Игрите, които играя, изискват стратегическо мислене, бързи реакции, способност за планиране.

Те са евристични. Учиш се от грешките си и разработваш алтернативни подходи към проблемите.

Карол избухна в смях.

— И това е твоето оправдание, задето прекарваш часове пред екрана и се държиш като някоя от откачалките, които лекуваш през останалото време?

Тони поклати глава.

— Това е истината. Играта освобождава съзнанието ми от мисълта за откачалките. И оставя подсъзнанието ми свободно, за да решава проблемите, които откачалките са ми поставили.

— И мислиш, че това може да помогне на мен сега? — сиво-сините ѝ очи проблеснаха, сякаш му отправяше предизвикателство. Тя ядосано отпи дълбока глътка от кафето, което беше единствената ѝ закуска тази сутрин.

Той си пое дълбоко дъх. Разговорът не беше лесен.

— Струва ми се, че може да освободи съзнанието ти така, че да можеш да обмислиш какво смяташ да правиш с живота си оттук нататък. Рано или късно няма вече да имаш какво да ремонтираш по къщата и тогава ще ти се наложи да направиш някакъв избор. Познавам те, Карол. Ти няма да се примириш с варианта да се погребеш тук, на това забутано място, да разхождаш кучето, да се запишеш в Женския институт и да гледаш слаби предавания по телевизията.

Тя отклони очи пред прямия му поглед.

— И ти смяташ, че някаква компютърна игра ще замести онова, което ми липсва?

Ще отклони мислите ти от празнотата, докато не си изясниш с какво смяташ да я запълниш. Днес аз трябва да отида в Брадфийлд. Изчерпах цялото чисто бельо, което държа в чантата си за нощуване по спешност вън от дома, а освен това се налага да отида и до „Брадфийлд Мур“, за да се уговоря с друг специалист да ме замества до края на седмицата. Мислех си да взема и…

— До края на седмицата? — прекъсна го Карол, а по лицето ѝ се изписа смесица от учудване и възмущение. — Кой, по дяволите, те е канил да се пренасяш при мен?

Това бе един от моментите, в които той по принцип би отстъпил, за да избегне конфронтацията. Години наред беше избягвал челни сблъсъци с нея — отчасти и защото професионалните му познания го караха да не вярва във войната като средство за постигане на траен мир. Но най-вече защото мразеше онова присвиване на стомаха и усещането за пустота, които изпитваше всеки път, когато се караше с Карол. Но днес знаеше, че няма измъкване.

— Ти имаш нужда от мен, Карол.

— Майната ти, Тони. Нямам нужда от теб. Нямам нужда от никого — тя избута стола си така, че краката му изскърцаха остро по пода. Кучето скочи на крака и наостри уши, надушвайки неприятности. Карол махна с ръка, обхващайки с жеста си всичко наоколо. — Огледай се. Справям се отлично и сама.

— Не, не се справяш. Само си повтаряш, че е така, но от това твърдението ти не се превръща в истина. Страдаш и имаш нужда от изцеление. Имаш нужда от помощ, Карол. Имаш нужда да ти помогне някой, който вярва, че заслужаваш да ти се помогне. И аз няма да се махна оттук. Ще остана толкова, колкото е необходимо.

Той забеляза проблясъка на сълзи в очите ѝ, преди тя да обърне лице встрани.

— Господи, никога ли няма да намеря отново спокойствие? — Ако искрено искаш да си тръгна, ще го направя. Но няма да се върна вече.

— И кого ще тормозиш, ако не се върнеш? Погледни фактите в лицето, Тони. Ако аз си нямам приятелчета, както ти каза вчера, същото важи и за теб. Ти се нуждаеш от мен, за да знаеш, че някой има нужда от теб. Е, напоследък аз се справях съвсем добре без теб. И ще мога да го направя отново.

Тогава той повиши тон — нещо, което беше съвсем необичайно за него.

— Ще престанеш ли? Омръзна ми да се карам с теб. През всички тези години, всеки път, когато се доближим един до друг, позволяваме на нещо да застане между нас и един от нас се ядосва или си тръгва. Всичко това ми омръзна до смърт, Карол. Искам да се помирим. Ти си права. Нито един от нас няма друг близък човек, с когото да се разбира така, както се разбираме един друг. Ти не можеш да се справиш без мен и аз не мога да се справя без теб — той удари с юмрук разтворената длан на другата си ръка. — Просто те моля да престанеш.

Карол протегна невиждащо ръка към Флаш, която постави глава в скута на господарката си. Започна да чеше меките уши на кучето, печелейки време. Когато почувства, че отново може да разчита на гласа си, тя каза:

— Ако ще ходим в Брадфийлд, няма да е зле да минем и през строителния хипермаркет и магазина за мебели. Имам резервни ключове за лендроувъра, а може да минем и покрай участъка в Халифакс и да вземем другите ключове, ако ни остане време.

И това беше всичко. Нещата се уталожиха, доколкото такова нещо можеше да се случи между тях двамата.

Когато минаваха през най-високата част на възвишенията, той реши да рискува за втори път тази сутрин и каза:

— Между другото, уговорих се да се видим и да пием кафе с Пола.

— О, да му се не види — каза Карол. — Поредното унижение.

— Не е необходимо да ѝ казваш, ако не искаш — каза Тони. — Но е възможно тя вече да знае.

— Ще знае. Полицейският клюкарник е работил на пълни обороти.

— Независимо от това дали знае или не, тя няма да те укори. Не и Пола. Но не това е причината да искам да я видя.

Карол се завъртя на седалката така, че да го гледа. Любопитството ѝ се беше събудило.

— Каква е причината тогава? Какво си намислил?

— Има нещо около самоубийството на Джазмин Бъртън, което ме дразни. И затова ми се иска да науча нещо повече за Кейт Ролинс.

Едното ъгълче на устата на Карол се повдигна в крива усмивка.

— Значи все още използваш Пола като изпълнител на тежки поръчения, а?

— Бих го направил сам, но тя е човекът с достъп до лостовете, които трябва да се натиснат. Освен това поддържа връзка със Стейси, която също няма нищо против да поработи извънредно за един стар приятел.

— Някой ден ще я накиснеш много зле. И този път тя няма да може да разчита на мен да я измъкна.

Тони се изсмя сухо.

— Това не беше честно. Ние с Пола винаги сме си сътрудничили добре в миналото. Ако тя не беше решила да се заеме с една извънредна задача и не те беше измъкнала изпод камъка, под който се беше завряла, сега щях да вехна в затвора.

Карол го изгледа кисело.

— Казваш го така, като че ли е нещо хубаво.

— От моя гледна точка е. Така или иначе, казах си, че ще е интересно да се види това, което тя ще успее да открие. Двамата с теб ще можем да се позабавляваме с това.

— Какво? Симулирано разследване? Мислиш, че имам нужда от нещо подобно на този етап от живота си?

Той сви рамене.

Може да не е симулирано — зависи какво ще открие Пола. Хайде де, Карол. Знам, че напоследък си придобила много нови умения, но разполагаш и с някои по-отдавнашни, които също трябва да се прилагат.

Тя изпъшка.

— Достатъчно. Значи още преди да сме говорили тази сутрин, ти си разчитал, че аз ще дойда с теб в Брадфийлд? Защо? Не смееш да ме оставиш сама, така ли? Мислиш, че щом обърнеш гръб, ще се обадя на Джордж Никълъс да ми донесе бутилка водка?

Тони се опита да придобие засегнато изражение.

— И през ум не ми е минавало — излъга той. — Просто си шах, че една промяна на обстановката може да ти се отрази добре. Както и общуването с някой друг освен мен.

Карол измърмори нещо под нос, но остави нещата така. Тони си каза, че е отбелязал известен напредък, макар че при всяка стъпка напред имаше чувството, че го дерат жив. Постоянно си напомняше онова, в което вярваше дълбоко в себе си. Никой не заслужаваше това повече от Карол Джордан.