Да разбиеш мълчанието

11.

Отново следене. Отново чакане. Отново въпросите дали това е онази, която му трябва. В идеалния случай би трябвало да види как изглежда отвътре домът ѝ, преди да вземе окончателно решение. Трябваха му от онези стълби с парапет със струговани колонки. Не можеш да обесиш човек от стълба, чийто парапет е плътна стена.

Нямаше нищо против да чака. Имаше предостатъчно неща, които занимаваха съзнанието му. Това убиване на времето му напомни момента, когато бе поставено началото на дълга към него, чието изплащане той изискваше сега. Беше неделя вечер. Баща му му беше обещал, че майка му ще се прибере тази вечер. Той се развълнува от новината, но бе достатъчно разумен да не го покаже. Напоследък животът се беше променил по начин, който вбесяваше баща му и озадачаваше него самия.

Всичко започна, когато майка му обяви, че ще замине на еднодневно пътуване на юг, до някакво място, наречено Грийнъм Комън. Той никога дотогава не беше чувал това име. Беше само на осем години; светът му достигаше до границите на Брадфийлд, където живееше семейството му, и на Торемолинос, където отиваха всяко лято с чартърен полет от летището на Брадфийлд, за да посветят една седмица на слънчеви изгаряния и обичайните за туристите в Испания стомашни разстройства. Беше чувал за Лондон, за Манчестър и Лийдс, но никога не ги беше виждал и имаше съвсем смътна представа за разстоянията до тези места. Очевидно Грийнъм Комън налагаше да се стане в шест сутринта, защото пътят дотам бил поне три часа с автобус. И пътуването явно беше само за жени.

Беше я питал какво е това Грийнъм Комън. Някакъв хотел ли? Или може би там има плаж? Майка му се разсмя и каза не, имало американски ядрени ракети и лагер на жени, които защитават мира и протестират срещу ракетите. Той не разбираше защо хората протестират срещу ракетите. Ракетите бяха нещо хубаво, защото с тях можеш да се отбраняваш, ако някой те нападне.

— Никой няма да ни напада — бе казала майка му.

— Сигурна си в това, така ли? Имаш лични гаранции от руснаците, а? — беше попитал предизвикателно баща му, но в гласа му се долавяше умора.

— Никой няма да използва ядрени оръжия, Пийт, не ставай глупав. Всички знаят какво би представлявала ядрената зима. Това би бил краят на живота — такъв, какъвто го познаваме. Ще се върнем към първобитно съществуване, само че по-лошо, отколкото е било преди, заради всевъзможни мутации.

— След като никой няма да ги използва, какъв е проблемът? Могат да бъдат тук, също както където и да било другаде.

— Като изключим всичко останало, присъствието им е доказателство, че за Америка този остров не е нищо повече от един гигантски плаващ самолетоносач.

Някъде на този етап от разговора той престана да ги слуша. Не беше разбрал кой знае какво освен това, че майка му и приятелките ѝ щяха да правят жива верига около мястото, на което се намираха ракетите. Това му се струваше странно — все едно, че ще ги прегърнат.

Те двамата с баща му гледаха новините онази вечер и видяха репортажа за Грийнъм Комън с кадри, на които се виждаше как жени крещят към полицаите, които ги отнасят. Имаше и войници, които стояха и гледаха невиждащо пред себе си, като че ли полицаите и жените се намираха в друго измерение. Когато майка му се прибра, той вече си беше легнал, но на закуска на следния ден тя беше така развълнувана, както се вълнуваше той преди празненството по случай рождения му ден. Баща му само беше изръмжал нещо.

Оказа се, че в Грийнъм Комън имало цял лагер. Не като детския лагер, на който беше ходил той предното лято, когато спаха в дървени бараки и имаха различни занимания на терена на самия лагер и в горите около него. Според баща му там нямало дори истински палатки. Само найлонови платна, опънати на клони, а краищата им — забити с колчета в земята. Майка му обясни, че затова им казвали „забивки“, баща му каза нещо, което той не разбра, а майка му избухна и каза някаква непозната дума. После, когато той я попита какво е „лесбийка“, тя му каза, че бил прекалено малък, за да разбере, но че ставало дума за начин, по който хората показвали обичта си един към друг.

Така или иначе, лагеруването в Грийнъм Комън очевидно се харесваше на майка му, макар да не беше лято. Първоначално тя ходеше там само за по две нощи една след друга. После започна да ходи през седмица за по цяла седмица. Той не обичаше отсъствията ѝ. Всяка вечер ядяха някакви скучни неща. Препечени филийки с боб или яйца на очи с втвърден жълтък и загорели краища на белтъка. А и баща му беше постоянно в лошо настроение.

Но майка му непрекъснато говореше за спасяване на бъдещето на планетата, за значението на близостта между жените и как когато се обединят, жените могат да бъдат силни.

— Това май се говореше за миньорите — беше измърморил баща му.

— Важи и за тях. Става дума за солидарност. Ние водим война.

Което предизвика объркването му, защото, доколкото знаеше, цялата идея на Грийнъм беше в това, че е лагер за мир. Баща му ругаеше често, когато имаше предавания за лагера по новините. Казваше, че майката на момчето е била подведена от разни мръсни кучки, които искали да заразят нормалните жени с неестествените си пристрастия. Че е била напълно доволна от живота си, преди те да се били заели да наливат глупостите си в главата ѝ, да ѝ промиват мозъка с феминистки идеи. Майка му започна и да чете, и то много. По-късно, в училище, той попадна на някои от книгите, които тя четеше. Силвия Плат. Вирджиния Улф. Баща му се оплакваше, че като ходи в Грийнъм Комън, майка му се превръща в марионетка, в защитник на чужди интереси.

Онази неделна вечер двамата я чакаха да се прибере. Баща му се беше опитвал да спори, да вика, за да убеди майка му да си остане у дома, но този път беше решил да изпробва нещо различно. „Ще се подмазваме, ще бъдем меки като душ-гел, разбираш ли?“, беше казал той и момчето намери в това някаква логика, тъй като в Грийнъм нямаше бани и когато се прибереше у дома, майка му винаги беше закопняла за баня и чисти дрехи. Баща му беше приготвил и специална вечеря. Отиде в „Маркс енд Спенсър“ и купи две консерви с пилешки късчета в специален бял сос, които щяха да поднесат с печени картофи и размразен грах. Така майка му щеше да разбере колко се радват, че отново си е у дома.

Тя трябваше да се прибере към четири следобед. Когато стана пет, баща му беше вече много ядосан. Отвори си една бира и започна да пуши цигара след цигара, докато дневната не заприлича на газова камера. Той беше оставил баща си и се беше качил на горния етаж, в стаята си, откъдето можеше да гледа надолу към улицата и да чака кога ще се появи разнебитеният стар фолксваген-кемпер, с който Мюриъл, приятелката на мама, я отвеждаше от къщи. Седеше с кръстосани крака на леглото си и се опитваше да накара с усилия на волята бяло-оранжевия кемпер да се появи отнякъде, като че ли това можеше да стане по желание.

Затова и забеляза появата на полицаите преди баща си. Синьо-бялата полицейска кола спря пред входната врата на къщата им и от нея излязоха две ченгета, мъж и жена. Той хукна надолу и отвори вратата, преди те да стигнат до нея.

— Баща ти вкъщи ли е, синко? — попита мъжът.

Преди той да успее да каже каквото и да било, вълна лют дим отговори вместо него. Изведнъж баща му се появи и постави закрилнически ръка на рамото му.

— О, по дяволите — каза той с досада в гласа. — Да не би сега да е докарала нещата дотам, че да я арестуват?

— Може ли да влезем? — попита жената със съчувствена усмивка.

Сега, когато си спомняше онзи ден, знаеше, че това е бил последният миг от детството му, който е криел някаква надежда за щастие. Точно тогава в неговото съзнание майка му беше още жива. Още я имаше, съществуваше за него. Още беше някъде между Грийнъм Комън и неговата стая.

Оставал им около час път до вкъщи, когато се случило. Катастрофа с петролна цистерна. Разлято гориво. Кемперът, който се завърта на 360 градуса и се обръща между мантинелите в средата на магистралата. Загиват три жени. Но само една от тях имаше значение за него.

Баща му намери убежище в гнева. Като че ли искаше майката на момчето да се върне, за да започне да крещи и да ѝ обяснява колко глупаво е постъпила, като се е вслушала в тези шибани жени. И така, както той представяше нещата, в това имаше някакъв смисъл. Дори ако момчето пожелаеше да оспори твърдението му, нямаше как да обори логиката в него. Преди онези жени от лагера на мира да успеят да размътят главата на майка му, тя беше напълно щастлива, щастлив беше и той.

Някои от онези жени дойдоха на погребението ѝ. Той очакваше баща му да иска да ги убие. Вместо това той съхрани мъртвешко спокойствие — като нинджа. Отиде право при погребалния агент и му каза да ги уведоми, че не са добре дошли. После поведе момчето към крематориума — достолепно, с вдигната шава. Само леко заруменелите му бузи показваха колко е гневен.

Но когато погребението приключи, вече нямаше нужда той да владее гнева си. И гневът преливаше, просмукваше се в ежедневието им, сграбчваше всяка възможност за щастие и я смазваше. Онези жени отровиха целия му живот.

А сега кучки като тях имаше навсякъде, накъдето и да се обърнеш, месеха се в живота на хората, правеха нещастни други деца, както стана навремето с него. Стигна се до момент, в който той реши, че вече не може да търпи глупостите им. Трябваше да ги прекрати.

Но се налагаше да действа съобразително. Ако просто започнеше да ги избива, това би ги превърнало в мъченици. Трябваше да ги лиши от всички качества, които ги правеха достойни за възхищение. Да ги лиши от всякаква стойност. Да се постарае да създаде впечатлението, че собственото им поведение ги е тласнало към смъртта. Че най-сетне са изпитали срам и чувство за вина.

Сега, след като започна, се чувстваше много по-добре. След Кейт Ролинс в сърцето му се зароди мъничък източник на покой, какъвто не бе съществувал преди. Той укрепна след Дейзи Мортън и Джазмин Бъртън. Сега, с нарастването на броя на труповете, тези кучки би трябвало да забележат нещо. Можеше да отнеме време, но в крайна сметка щяха да започнат да замлъкват.

Или той щеше да продължи да прави необходимото, за да замлъкнат.