Да разбиеш мълчанието

20.

Изминалите няколко месеца бяха научили Карол, че съществува сериозно основание строителните работници винаги да работят на постоянния фон на включено радио. Работата се състоеше от досадни повторения — ако нямаше какво да я разсейва, мислите ѝ се въртяха в кръг като куче, което се опитва да захапе опашката си. Постоянният фон на радиопредаванията измъкваха мислите ѝ от коловозите, изкопани в мозъка ѝ, и позволяваха тя да се опита да ги насочи към нещо друго. Беше се опитала да слуша станции, по които по-често се говореше, но те бяха прекалено натрапчиви. Налагаше ѝ се да прекъсва работа, за да крещи, отговаряйки на онези, които се изказваха — арогантни, заблудени или направо побъркани. Класическата музика също не ѝ вършеше работа, защото имаше прекалено много тихи пиеси. И пееха прекалено много жени, били те дебели или не. Беше опитала с всевъзможни частни радиостанции, но рекламите я влудяваха. И тогава се научи да слуша музика по интернет. Сега плащаше смешно малка според нея сума, за да разполага със сякаш неизчерпаем запас от музика, която можеше да слуша винаги, когато поискаше. Беше си съставила плейлисти, сменяше ги периодично и редовно добавяше по нещо към тях. И това вършеше работа.

Но на сутринта, след като Тони се бе заел да отклонява вниманието ѝ с компютърни игри и криминални разследвания, нищо не беше същото като преди. Този път се налагаше да се съсредоточи върху онова, което вършеше. Прокарването на тръби за баня не беше работа, изпълнена със скучни повторения. Изискваше внимание и съсредоточаване, в противен случай щеше да е осъдена на студени душове и своенравно избликваща вода в тоалетната. С или без музика, тя като че ли беше неспособна да се съсредоточи задълго върху пряката си задача. Мислите ѝ постоянно се отклоняваха и се заемаха с въпроса защо една силна и самоуверена жена внезапно ще реши да посегне на живота си. И ако успееше да се откъсне от тези мисли, в главата ѝ незабавно започваха да се въртят различни стратегии за това как да се обиколи Земята за 80 дни.

Когато Тони се появи към обяд от стаята, която за Карол беше все още „кабинетът на Майкъл“, размахвайки списък с покупки, които трябвало да се направят, и обяви, че отива в супермаркета в долината, тя прие това като повод да смъкне колана с окачени по него сечива и да седне на свой ред на бюрото си. През ум не ѝ мина да се измъкне с лендроувъра, за да пазарува сама. Ако Тони очакваше тя да се провали, му предстоеше изненада. Въпреки че тялото ѝ напомняше за абстиненцията, на която го подлагаше, с болки, треперене и замайване, в главата си тя вече беше направила своя избор.

Дали щеше да успее да се придържа към този избор беше големият въпрос, който дори нямаше намерение да си задава.

Докато чакаше лаптопа да се включи, Карол установи, че се е загледала в ръцете си — нещо, което не беше правила дълго време. Кожата им беше суха и загрубяла, ноктите — нащърбени и неравни там, където се бяха чупили и тя направо ги бе отгризвала, вместо да ги пили, както щеше да направи навремето. Обърна ги, за да види дланите, и заоглежда със смесица от гордост и учудване мазолите и белезите — тя можеше да свърже произхода на всеки от тях с някоя точка на къщата. Не беше вече такава, каквато е била някога — във всяко отношение. Но дали щеше да успее да се върне към предишните си умения? Това беше най-важният въпрос.

Стейси несъмнено беше кралицата на търсенето в интернет. Но през годините и Карол беше научила някой и друг номер. Съществуваше един усет отвъд алгоритмите, и когато ставаше дума за ровене в интернет за онези следи, водещи до толкова обичаните от детективите съвпадения, тя беше на мнение, че се справя прилично.

Започна с основната тема — случаи на атаки на тролове в интернет. За секунди се появиха обезпокоително голям брой резултати — около половин милион. Това, че толкова нещо бе писано по въпроса, че толкова много хора са посегнали към клавиатурата, за да изразят протеста си, беше едновременно тревожно и потискащо. Карол се порови в няколко статии от вестници, блогове и академични изследвания, и колкото повече четеше, толкова повече се разгаряше гневът ѝ. Най-често жертвите бяха жени и момичета. Въпреки че в списъка имаше и уязвими момчета и млади мъже, явлението беше като че ли дело най-вече на женомразци.

Учудващо често, когато някой от виновниците биваше идентифициран, реакцията му беше стъписване, а отчаяно настояване, че не е имал предвид нищо сериозно. Наричаха писанията си „закачки“. Оправдаваха се с пиене, дрога или депресия. Майките, сестрите и приятелките им (когато ги имаха) се обявяваха в тяхна защита, твърдяха, че те всъщност не са такива, че жертвите не е трябвало да проявяват такава свръхчувствителност, че всичко е било просто шега.

— Сериозно ли го говорят? — каза на глас Карол. — Ако кажеш на една жена, че се надяваш някой черньо да изнасили малкото ѝ дете, това е смешно, така ли?

А когато жените се възпротивяха на онова, което се случваше, те просто привличаха нова порция обиди, заплахи и презрение. В такова отблъскващо тресавище беше трудно да се прецени с какво Кейт Ролинс и Джазмин Бъртън се отличаваха от другите. Карол продължаваше, чувствайки се омърсена дори само от четенето на всичко това.

След време ѝ хрумна, че е подхванала въпроса от погрешната страна. Анализираше причината, а трябваше да огледа отблизо ефекта. Онова, с което Кейт и Джазмин се отличаваха, не беше фактът, че са били обект на атаки от страна на тралове, а че в крайна сметка са загинали.

Затова тя стесни филтъра на търсенето и го започна от друга гледна точка. Кои от жените, тормозени онлайн, са се озовали в моргата? И при това търсене се появиха тревожно количество резултати. Но повечето случаи, открити от Карол, нямаха нищо общо с характеристиките на двете жени, събудили интереса на Тони. Самоубийствата на тийнейджърки смазани от оскърбления, бяха трагични, но не бяха последвани от шумно и предизвикателно поведение на хората, които ги бяха нападаш. Същото важеше и за жените, които бяха имали психични проблеми, преда да станат обект на атаките на безлики тролове.

Търсенето ѝ приличаше на дълъг път, но в края му Карол успя да открие нещо, което сякаш би могла да впише с известно усилие в обхвата на техния интерес. Дейзи Мортън беше работила като учителка на непълен работен ден и като градски съветник в Брадфийлд.

— Съвсем в наша територия — измърмори Карол. Дейзи беше поела яростна атака по отношение на бащите, които отказваха да помагат за отглеждането на децата си.

„Не говоря само за бащите, които изчезват след развода и правят всичко възможно, за да избегнат задълженията си“, бе казала Дейзи. „Имам предвид и онези симпатични мъже от средната класа, които никога не предлагат да сменят жена си, тръгвайки си по-рано от работа, за да отделят повече време на децата си. Които с радост дават четиридесет хиляди за нова кола, но не биха прекарали с децата си и четиридесет минути. Които са на мнение, че гледането на децата е женска работа, за да могат те да отидат в кръчмата. Именно тези безотговорни бащи носят вината за безотговорните си синове, които не уважават жените, защото никога не са виждали прояви на уважение към жена.“

Карол виждаше, че Дейзи Мортън се е постарала много, за да предизвика истински порой от помия. И беше успяла. Всичко бе започнало с обиди по интернет, но бе ескалирало до по-преки атаки, когато Дейзи бе отказала да се извини или да се отрече от думите си. Бяха счупили с тухла прозореца на дневната ѝ; бяха размазвали кучешки лайна по прозорците на кабинета, в който разговаряше с граждани; бяха рязали гумите на колата ѝ. И все пак Дейзи продължаваше да упреква мъжете, които според нея изоставяха децата си.

И после Дейзи Мортън бе загинала при драматични обстоятелства. Била в кухнята на дома си, когато там имало експлозия и къщата се запалила. Огънят бил толкова силен, че пожарникарите не могли да направят нищо, за да я спасят. При разследването на бял свят се появили необичайни детайли:

Дейзи била открита с глава във фурната на печката, но фурната била електрическа, газови били само котлоните. А патоанатомът казал, че смъртта не се дължала на задушаване отдам, а на вдишване на природен газ. Газовите котлони на печката били цитирани като причина за пожара. Нямало нищо, което да предполага външна намеса, но решението на съдия-следователя не било категорично формулирано. Това не попречило на някои блогъри и вестникари да изкажат предположения, че Дейзи е била тласната към самоубийство от тежкия тормоз, на който е била подложена.

Това далеч не беше задоволително, но Карол знаеше от опит, че когато не можеше да се намери място на някой елемент в пъзела, това не означаваше, че трябва да го набутваш насила, докато започне да изглежда така, че пасва. Съдия-следователят беше избрал най-удобното решение, за да спести на семейството допълнителната мъка — каквато би добавило едно заключение, че става дума за самоубийство, — към скръбта за загубата на съпруга и майка. Така всички се бяха отървали лесно.

Тя разпечата няколко от страниците, които представляваха интерес, и ги остави върху лаптопа на Тони. После взе телефона и се обади на Пола.

Стаята на криминалния отдел в участъка на Скенфрит Стрийт беше почти пуста, тук бяха само двама от служителите, които блъскаха ненужно шумно по клавиатурите. Нито един от двамата не вдигна поглед, когато Пола влезе.

— Къде са всички? — попита тя, докато сваляше якето и го окачаше на облегалката на стола си.

— Повикаха ги, докато ти беше навън — отвърна единият без да откъсва поглед от монитора. — Въоръжен грабеж на павилиона за кафе при входа на гарата.

— Въоръжен грабеж на павилион за кафе? Занасяш се.

Той вдигна очи към нея и сви рамене.

— Вероятно защото е имало доста пари в брой. Стотина клиенти на път за работа, сметни по петарка на всеки, и ето че се събират достатъчно. Две момчета с пистолет, на мотор. Вероятно са същите, които преобърнаха сергията за хотдог на булевард „Кампиън“ през уикенда. Фийлдинг взе със себе си всички, които бяха тук, и потегли.

Другият криминалист стана и се протегна.

— Каза като се върнеш, да се заемеш с всички постъпващи обаждания.

— И постъпи ли междувременно нещо?

Той поклати глава.

— Нищо, което налага да се реагира незабавно.

Точно на това се беше надявала. Както обикновено, ѝ бяха възложени солиден брой случаи, но нищо не беше толкова спешно, че Фийлдинг да забележи, ако поотложи работата си по тях. Тя се обърна към компютъра си и отвори списъка с нерешените случаи. Тук колегите ѝ от участъка класираха онези, които се брояха за загубена кауза: дребни, но трудни за разрешаване инциденти, чиито жертви до такава степен се бяха примирили, че няма да видят раздаване на правосъдие, че дори не вдигаха телефона да се оплачат; сложни случаи, които никой не бе успял да разплете дотам, че да се разбере има ли състав на престъпление или не; и от време на време по някоя мошеническа афера в интернет, чийто първоизточник не бяха успели да открият. Тя се надяваше някъде сред тези отломки от бурята да открие онова, което ѝ трябваше — оплакване за следене или тормоз онлайн, което би ѝ дало законно право на достъп до официалната документация по двата случая, от които се интересуваха Тони и Карол.

Търсенето беше уморително и потискащо. Толкова много истории, останали без финал, толкова много мъка и гняв, останали без утеха, толкова много проблеми, останали без достъпно решение. Пола скоро изгуби броя на случаите, които биха могли да бъдат разрешени, ако само засегнатият човек бе имал на кого да се довери, към кого да се обърне, човек, който да предотврати утежняването на проблема, преди той да се развие до етап, на който полицията беше единственото налично решение.

Някъде към средата на списъка тя откри онова, което ѝ трябваше. Млада азиатка на име Шакила Бейн, моден дизайнер, по време на интервю за новинарско предаване на местната телевизия бе казала, че макар да не подкрепя ислямския фундаментализъм, нито пък насилието и тероризма, било очевидно, че демонизирането на младите мюсюлмани в Обединеното кралство създава батальони млади джихадисти, търсещ кауза, за която да се сражават. В продължение на две седмици Шакила била засипана от съобщения, написани с езика на омразата и всевъзможни заплахи с насилие. Беше се оплакала за тормоза в полицията, но преди да се изпълнят тежките процедури по задвижване на разследване, троловете бяха изгубили интерес и се бяха прехвърлили към някой друг. Затова случаят беше класиран под надслов „да забравим за това“, тъй като никой никога не искаше да се занимава със случай, криещ такъв голям потенциал за усложнения.

Пола отвори досието по случая и се зачете. Бяха разпитвали Шакила два пъти — единия, когато бе внесла оплакването си и още веднъж, няколко дни по-късно, когато проследяването на случая било възложено на Тери Браунинг, един от детективите в отдела на Фийлдинг. На Браунинг му оставаха две години до пенсия; мързелът му беше пословичен сред криминалистите. По правило всеки случай, който главен инспектор Фийлдинг му възлагаше, беше случай, чието разрешаване изобщо не я вълнуваше. Връщането към този случай щеше да разгневи шефката, но от друга страна във всичко, по което беше работил Браунинг, неминуемо щеше да има толкова непроследени нишки, че Пола мажеше да ги превърне в нещо, което да си струва да се провери. И това щеше да бъде извинението ѝ да разговаря с криминалистите, които бяха работили по самоубийствата на Кейт Ролинс и Джазмин Бъртън.

Пола взе телефона и набра номера на Шакила Бейн. Не се учуди, когато беше препратена директно към гласовата поща. Ако на нея самата ѝ се бе случило да се почувства прицел на такава омраза, с каквато се бяха отнесли към Шакила, и тя щеше да отговаря само на проверени обаждания. Когато се разнесе сигналът, тя каза:

— Здравейте, Шакила. Аз съм Пола Макинтайър, сержант от криминалната полиция на Брадфийлд. Възложено ми е да проверя работата по вашето оплакване от тормоз, затова искам да се срещнем, за да коментираме случая. Удобно ли е да ми се обадите или да ми изпратите съобщение на мобилния телефон?

Тя изрецитира номера си, повтори го и затвори.

Не се наложи да търси много, за да открие криминалистите, които бяха работили по самоубийствата на Кейт Ролинс и Джазмин Бъртън. Обади се първо на един сержант от Лондонската полиция. Ако се съдеше по гласа, Лий Колинс беше млад и нахакан, говореше с акцент от Югоизточна Англия. Но държанието му не отговаряше на впечатлението, оставяно от гласа. Веднага щом Пола обясни от какво се интересува, той заговори по-меко:

— Ужасна история — каза той. — Трудно е да си представи човек в какъв стрес трябва да е била, за да извърши такова нещо.

— Именно. А аз държа да се уверя, че случаят няма да се повтори тук, при нас. Питах се дали ще имате нещо против да ми изпратите копие от докладите, с които разполагате, за да проверя дали няма някакви признаци, които да търсим и тук — още докато говореше, Пола съзнаваше, че аргументът е неубедителен. Но пък не беше и рядко срещано ченгета да отправят не особено аргументирани молби към свои колеги. Съществуваше негласното предположение, че нямаш желание да губиш времето на колега с обстойни описания.

— Разбира се, няма проблем. Мислите, че някои от тези задници се подвизава като трол на ваша територия?

— Възможно е. Как се справихте с издирването им?

Въздишката му беше толкова тежка, че се чу ясно в слушалката.

Данните по издирването са все още в компютърния отдел. Нали знаете колко време им отнема да идентифицират някого по дигитални следи.

— Напълно ви разбирам. Но все пак бих искала да видя това, с което разполагате.

— Разбира се, но не ми се вярва да откриете нещо. По нищо не е личало, че тя се е чувствала толкова зле. Очевидно е криела всичко. Но е очевидно, че не се е колебаела. Не е от онези самоубийства, които са замислени като вик за помощ. Било е извършено с почти клинична прецизност.

Пола долови съжаление в гласа му и прецени, че може да се възползва от това, за да изкопчи информация.

— Клинична ли? В какъв смисъл?

— Не беше оставила нищо на случайността. Беше се приковала с белезници за подлакътника на вратата, за да не може да се протегне и да изключи двигателя.

— Никога досега не съм попадала на такъв случай.

Той въздъхна.

— И аз не съм. Но съм имал случаи, в които самоубиецът е сядал на задната седалка. Някои хора са твърдо решени да не си позволят да се разколебаят.

— Щом казвате. Тази територия не ми е позната.

— Може да се каже, че всичко беше идеално планирано. Чантата ѝ с телефона беше заключена в багажника. Очевидно е била твърдо решена да го направи. Единственото нещо, което имаше при себе си, беше една книга с поезия.

— Поезия? — Поезията не беше сред нещата от които Пола би избирала какво да вземе за утеха, ако стигнеше някога дотам. — Каква поезия?

— Почакайте… — чу се тракане на ключове, после детектив Колинс заговори отново. — „Тетрадките на смъртта“. От Ан Секстън. Тя е американска поетеса, която се самоубила по същия начин. Заключила се в гаража и оставила двигателя да работи.

— Значи Кейт е била голяма почитателка на Ан Секстън, така ли?

— Дъщеря ѝ, Мадисън, твърдеше, че никога дотогава не е виждала тази книга. Оказва се, че майка ѝ поначало не е имала особена слабост към поезията. Струва ми се, че казваше истината. Огледах набързо лавиците с книги в къщата и там наистина нямаше никаква поезия.

— Това е малко странно, нали?

Нямаше нещо, което Пола да обича повече от тези странности. Годините, през които беше работила заедно с Тони, бяха насадили у нея убеждение, че там, където има някаква странност, често започват да се появяват отговорите.

— Не знам. Мисля си, че когато човек е стигнал дотам, че според него единственият изход е да се самоубие, той не разсъждава трезво. Нищо от това, което би направил, не би могло да се приема за странно, защото постъпката в своята цялост е повече от странна.

— Предполагам, че е така. Е, нали ще можете да ми пратите копие от документацията?

— Не знам с какво може да ви помогне тя, но няма проблем да ви я изпратя. Не може да се каже, че има и най-малко съмнение какво може да се е случило. Била е тормозена до смърт. И копелетата, които са я тласнали към това, вероятно ще продължават да се радват на свободата си. И това е всичко.

„Може да е така засега“, каза си Пола, след като приключи с разговора. Но нещата можеха да се променят, ако Карол Джордан се заемеше със случая. Докато тази мисъл прекосяваше съзнанието ѝ, телефонът ѝ иззвъня, и от написаното на екрана се разбра, че повикването е от бившата ѝ шефка.

— Здрасти, шефе — каза автоматично Пола.

— Струва ми се, че открих още една — каза Карол. — И тя е направо в задния ви двор.