Да разбиеш мълчанието

7.

Когато вечерята отиваше към края си, Тони бе се почувствал спокоен и в добро настроение. Приятните разговори, вкусната храна и усещането, че е сред приятели за него все още бяха нещо ново, което постепенно се научаваше да приема с доверие. Но докато прекосяваше града, за да се прибере у дома, той се беше поразбудил, а после, когато се прибра, установи, че е забравил да настрои таймера на отоплението на излизане. Сега в лодката, която беше негов дом, беше прекалено студено, за да се съблече и да си легне. Мърморейки под нос, той включи термостата на максимум. Достатъчно щеше да е радиаторите да нагряват силно в продължение на половин час, за да се затопли и да му се доспи отново.

За да минава времето, той включи лаптопа си и отвори един новинарски сайт. Погледът му беше привлечен от материала за самоубийството на Джазмин Бъртън и той кликна върху него.

Тони се взираше невиждащо в екрана, докато обмисляше току-що прочетеното. Самоубийствата не бяха приоритет в неговата практика, но неминуемо му се бе налагало да работи с пациенти, които се бяха опитвали да посегнат на живота си. Повечето от тях бяха се самонаранявали, често в продължение на доста време. Той беше започнал да приема самонараняването като второстепенен спътник на самоубийството. Хората твърдяха, че самоубийството е вик за помощ, но той беше на мнение, че целта на такава постъпка е по-скоро да кажеш: „Сега разбрахте ли колко зле съм се чувствал?“ Когато хората стигнеха дотам, че да посегнат на живота си, те вече не вярваха, че може да им се помогне. Но когато бяха още на етап самонараняване, той знаеше, че има възможност за намеса, за връщане на пациента към състояние, в което да е относително безопасен за себе си.

Разбира се, хората се самоубиваха и без да минават през период на буквално кръвопускане като начин да облекчат мъката си. Но общо взето, винаги имаше други признаци. Самоубийството никога не се случваше току-така. В случаите, когато никой не беше забелязал нищо, това се дължеше на факта, че никой не е бил в достатъчно близък контакт с посегналия на живота си, за да забележи нещо. Но по нищо не личеше Джазмин Бъртън да е била лишена от подкрепа. А това го озадачаваше.

Смръщен, той започна да се рови из социалните мрежи, за да разбере какво има да каже светът за края на Джазмин Бъртън. Шокът бе накарал повечето от троловете да замълчат, но неколцина надигаха глави, за да злорадстват заради това, което вече приемаха като успех в борбата за правата на изнасилваните. Според тях се случваше често изнасилвачите да бъдат жертви, не по-малко от жените, които бяха нападали. За Тони прочетеното беше в еднаква степен увлекателно и отблъскващо.

— Как можахме да стигнем дотук? — измърмори той. Знаеше по-добре от повечето хора, че в тъмната психика на хората, които насилват, обезобразяват и убиват, под повърхността се насъбира отрова като застояла вода в локва. Беше посветил целия си професионален живот на борбата с резултатите от това. Но злостните атаки, провокирани от привидната анонимност, гарантирана от интернет, бяха достигнали далеч по-високо ниво, отколкото той би предвидил преди десет години.

Особено го безпокоеше фактът, че голям процент от нарастващите издевателства бяха насочени срещу жени. Да, и мъже бяха публично обиждани, бяха обект на присмех и омаловажаване. Но нападките, отправяни към жени за незначителни неща като например предложението портретът на Джейн Остин да бъде поставен на банкнота, бяха несравнимо по-тежки. Биваха заплашвани със сексуално насилие, унижавани и сплашвани. Ако някой от неговите пациенти заговореше с такива изрази за жените, той би препоръчал да го приберат в изолатор за психичноболни, които представляват опасност за обществото.

— Добре, ясно е, че си привлякла вниманието на хейтърите — каза той. — Но какво още се случва тук?

Освен хулите имаше и обич. Десетки хора — при това не само жени — бяха поствали коментари, в които изразяваха съжаление за смъртта на Джазмин, възхваляваха онова, което бе вършила приживе и дори предлагаха да се основе фондация в нейна памет. И в тези коментари се долавяше гняв — задето е била докарана дотам, че да приеме самоубийството като единствен изход.

Имаше и повече подробности за обстоятелствата около нейната смърт. Оказа се, че Джазмин отишла да прекара няколко дни във вилата на своя приятелка в Девън. Вечеряла с бивш колега и съпругата му в Ексетър, после си тръгнала обратно с колата. По някое време, в ранните часове на деня, влязла в устието на река Екс с джобове, пълни с камъни, и се удавила.

— Защо е избрала удавянето? — каза Тони. — Не е лесна смърт — да влезеш така в морето. Или в реката. Не е като да скочиш от мост, когато няма връщане назад, прехвърлиш ли се през парапета. Но да вървиш навътре? Неминуемо идва моментът, когато се задейства инстинктът за оцеляване, когато започваш да съжаляваш. Докато вървиш навътре, имаш възможност да промениш решението си. Да извадиш камъните от джобовете си. Да изгазиш обратно до брега. Да се поскараш сам на себе си. Но да продължиш да вървиш напред? За това се иска голяма душевна сила.

А може да не е било въпрос на избор. Може да е била застигната от непреодолимото желание да постави край на всичко на място, където не е имала други възможности. Повечето хора не носят в багажа си за една нощувка сънотворно или наркотик, достатъчни за самоубийство със свръхдоза. А не е и била по познати за нея места, така че може да не е знаела къде да намери висока сграда или мост над магистрала, откъдето да скочи. Що се отнася до извънградските вили, всеизвестно беше, че там трудно се намират остри ножове.

И все пак. Трябва да е била много твърдо решена. Тони почувства как сърцето му натежава при мисълта за тази жена, за това, че е могла да се почувства толкова уязвима и самотна, независимо от неоспоримото наличие на привързани към нея приятели и колеги. Че толкова обичан и уважаван човек може да сложи край на живота си, влизайки в ледените води на тъмната река посред нощ — това бе трудноразбираемо за него, човека, прекарал живота си, съпреживявайки усещанията на отчаяните, безумните и травматизираните. За онези, които са я познавали и обичали, това сигурно бе още по-трудно.

Тони стана и си направи горещ шоколад, поставяйки отгоре и сметана от спрея, който извади от малкия хладилник в кухнята. Това беше един от редките случаи, когато си угаждаше. Отпи глътка, но не можа да се наслади на вкуса. Имаше нещо около смъртта на Джазмин Бъртън, което дразнеше съзнанието му, но не можеше да разбере какво бе то.

Преди да успее да проследи по-нататък тази мисъл, телефонът му завибрира, танцувайки по масичката. Сърцето му се сви. По това време на нощта можеше да е почти сигурен, че повикването е от болницата за психичноболни престъпници „Брадфийлд Мур“. Някаква криза с някой от пациентите му. Или не можеха да се справят с някой новопостъпил.

Посегна бързо към телефона, голяма капка от разплискалия се горещ шоколад едва не падна върху него. „Скрит номер“, пишеше на екрана. Несъмнено беше „Брадфийлд Мур“. Посегна несръчно към бутона, но все пак успя да отговори, преди от другата страна да се откажат от повикването.

— Доктор Хил — каза той, надявайки се човекът в другия край на линията да долови умората в тона му.

— Тони? Обажда се Карол.

Като че ли беше необходимо да се представя, достатъчно беше само името му, произнесено с нейния глас.

— Здравей, Карол. Реших, че ме търсят по работа. Как си?

Не знаеше какво друго да каже. Напоследък и двамата се опитваха да изградят отново мостове през пропастта, която ги делеше. Разменяха си от време на време съобщения. Имаше една несигурна уговорка да вечерят заедно, но вечерята пропадна, защото се наложи той да замине за Нотингам, за да дава показания по едно дело в съда. Но пропастта между двамата продължаваше да зее въпреки усилията им да я преодолеят. Но може би в това, че тя му се обаждаше толкова късно вечерта, имаше нещо обнадеждаващо? Макар че най-вероятно обаждането ѝ се дължеше само на това, че беше пила. По-добре пиянска храброст, отколкото никаква.

Настана мълчание. После тя каза:

— Наистина съжалявам, но имам нужда от помощ — произнесе думите с усилие, почти гневно.

У Тони трепна плаха радост, защото се бе обърнала именно към него. Освен, разбира се, ако не ставаше дума за някоя от онези услуги, които можеше да осигури единствено той. Само че не можеше да си представи как може да ѝ трябва нещо подобно, след като тя вече не беше ченге.

— Няма проблем. Какво мога да направя за теб?

— Намирам се в полицейския участък в Халифакс. Няма как да се прибера у дома, излязох без пари. А не искат да ми върнат ключовете от колата. Знам, че е късно и…

— Разбира се, че ще дойда — прекъсна я той. Нямаше желание да я кара да му се моли. — Колата е отвън. Идвам веднага.

Не се чу облекчена въздишка, не последваха и възторжени благодарности. Само две прости думи, но в гласа ѝ вече се долавяше топлота.

— Благодаря ти.

— Добре ли си? Защо си в участъка?

— Добре съм. Ще ти обясня, когато дойдеш.

— До скоро.

Тя прекъсна разговора. Тони плъзна автоматично телефона в джоба си и тръгна към стълбата, която водеше нагоре към палубата. Вървешком взе палтото си от закачалката и ключовете, които бяха окачени на една кука. Всяко нещо имаше определено място. Така живееше вече той — промяна в навиците, наложена от средата. Мобилизация почти в буквалния смисъл на думата, в съответствие с емоционалната мобилизация, която се изискваше от него, за да се приспособи към живота без Карол.

Излезе навън, във влажния, хладен въздух на пристанището на канала „Минстър“. Макар че наближаваше полунощ, тук все още цареше оживление, последни посетители напускаха клубовете и ресторантите, стояха и бъбреха на групички, преди да се сбогуват и разделят. Шум от разговори и музика долитаха на приливи и отливи над водата, откъм други жилищни лодки. Един трамвай прокара светла линия в мрака, докато минаваше по викторианския виадукт, чийто смело очертан силует се издигаше с арките си в далечното сияние от градските светлини. В друг случай Тони би поспрял, за да се наслади на гледката, да си напомни колко невероятно бе това, че успя да намери убежище тук. Но не и тази вечер. Не и докато Карол го чакаше в участъка в Халифакс.

Тони се пъхна зад волана и потегли към пътя, който щеше да го изведе на магистралата М62, която прекосява Пенините и води към Халифакс. Опитваше се да не гадае каква е причината за обаждането на Карол. Подозираше, че по един или друг начин причината е свързана с нейното пиене. И че, каквато и да е причината, става дума за неприятности.

В крайна сметка неприятностите се намираха в сърцевината на техните отношения.