Да разбиеш мълчанието

44.

От време на време на Стейси ѝ се налагаше да напусне бюрото си и да влезе ролята на Джеймс Бонд в рокля. Старанията, които полагаше, за да защити източниците си и себе си, можеха да изглеждат параноични на страничен наблюдател. Но Стейси знаеше отлично колко много следи оставят хората след себе си всеки ден, просто докато извършват ежедневната си работа. Да не оставиш следа в ерата на електронното наблюдение и камерите, поставени навсякъде, беше извънредно трудно, почти невъзможно. Но Стейси беше изградила у себе си необходимите умения; мажеше да се счита за специалист в изкуството да се укрива, оставайки видима В едно чекмедже на бюрото си тя пазеше куп СИМ-карти с предплатени минути, купени с пари в брой от най-различни магазини навсякъде из страната. Когато се наложеше да замине за друг град по работа, тя попълваше колекцията си. Сега взе произволно една от картите и я постави в телефон, от какъвто всеки тийнейджър би се срамувал и надали би използвал. Изпрати съобщение, което се състоеше от поредица цифри, с две повече от действителния номер, който изпращаше, който пък принадлежеше на обществен телефон в чакалнята на централната гара, на десет минути път пеш от апартамента ѝ.

Знаеше, че когато получеше съобщението ѝ, познатият ѝ щеше да излезе от апартамента си и да изтича до един ред телефонни кабини в търговския център. Петнайсет минути след получаване на съобщението той щеше да набере изпратения от нея номер. Стейси съзнаваше иронията в това, че след целия този напредък в технологиите най-сигурният начин за комуникация си оставаше практически праисторическата система на стационарните телефони. Тези обаждания не можеха да бъдат сканирани или проверени посредством някаква правителствена система за сигурност. Бяха доста солидни по отношение на сигурността, особено ако се ползваха обществени, а не домашни телефони, които теоретично биха могли да бъдат подслушвани.

Точно четвърт час по-късно телефонът до Стейси иззвъня рязко. Тя вдигна слушалката и каза:

— Валхала.

Настана кратко мълчание. Чуваше дишането на мъжа в другия край на линията. После той каза:

— Шофьорски книжки и регистрационни номера.

— Готово. Десет. К.

След като трансакцията бе уговорена, тя остави телефона. Уговорката беше проста. В замяна на кодовете за достъп до сървъра на „Валхала“ тя щеше да осигури достъп до базата данни на агенцията, която издаваше шофьорски книжки и регистрационни номера на превозни средства. И в двата случая достъпът щеше да бъде ограничен във времето, естествено. Всяка система, която държеше на името си, променяше редовно кодовете си. Което ще рече ежедневно или всяка седмица. Размяната щеше да се състои на ред К в зала десет в киното в мола, в началото на следващия филм, който щеше да бъде прожектиран там. Подборът беше прелестно произволен, а трансакцията щеше да остане невидима за камерите за наблюдение, защото щеше да се осъществи на тъмно.

Стейси погледна екрана на собствения си телефон. Имаше четиридесет и седем минути до следващата прожекция. Тя изпъшка. Романтична комедия, развиваща се в някакъв колеж в Средния Запад. А щеше и да се наложи да изгледа известна част от нея, за да не си тръгва подозрително рано. Какво ли не правеше заради Карол Джордан.

Избра пряк път през центъра на града до мола и тръгна бавно, като от време на време се връщаше и се бавеше пред витрини с изложени на тях чанти и обувки. След като се убеди, че никой не върви подир нея, се упъти към киното, купи си билет с пари в брой и седна на място в средата на празния ред К. В салона имаше не повече от дузина зрители — пенсионери, възползващи се от евтините дневни билети. Браво на тях, каза си Стейси. По-добре, отколкото да седят в студения апартамент и да гледат сапунени сериали по телевизията.

Светлините изгаснаха, но тя още беше сама. Заредиха се реклами на леки коли, туристически дестинации и вериги ресторанти за бързо хранене; трейлъри на филми, които тя се закле да не гледа никога; и най-сетне се появи сертификатът от Британския съвет за класификация на филмите, според който „Кейкове, за които да умреш“ не биваше да бъде гледан от деца на по-малко от дванайсет години, ако не са придружени от възрастни. Докато минаваха надписите, някакъв висок, слаб силует се преви и седна на мястото до нея. Миришеше на кокос и ананас. Какво ставаше с шампоаните в наши дни? Половината свят миришеше на салата от тропически плодове.

— Здрасти, Стейс, как е? — избоботи плътен басов глас в ухото ѝ.

— Върви някак, Харви.

Той се засмя.

— Все се оказва по-късно, отколкото сме си мислели, нали? — после пъхна ръка в джоба си и извади касова бележка от таксиметрова фирма. На светлината от екрана Стейси успя да различи редица надраскани цифри, букви, тирета и отвесни черти. — Важи до полунощ. Най-доброто, което можех да направя.

Тя му подаде пощенска картичка от художествената галерия в Лийдс със скулптура на Хенри Мур.

— Това ще ти върши работа до полунощ в събота.

— Аха, сделката е добра. Рядко получавам такива бонуси от теб. Сигурно ти е много необходимо да влезеш във „Валхала“.

— Нали знаеш каква работа върша, Харви. Спасяването на човешки живот не може да има определена цена.

— Когато ти правя някаква услуга, това винаги ми стопля сърцето. Рядко имам възможността да се почувствам не само умен, но и добродетелен — той пак се изсмя тихо. — Ще останеш ли да страдаш до края?

Стейси въздъхна.

— Един от нас трябва да го направи.

— Виж какво, я тръгвай да спасяваш живота на хората. Аз разполагам с цели пет дни, за да измъкна онова, което ми трябва, но ти имаш време до полунощ, преди да се превърнеш в тиква, а ботушите ти от „Джими Чу“ — в „Ъгс“.

Стейси не успя да скрие изненадата си.

— Благодаря, Харви.

— Следващия път ще те оставя да гледаш „Бързи и яростни“. И тогава наистина ще съжаляваш — той стана, за да я пропусне да мине. — Успех в животоспасяващата дейност.

Пет минути по-късно Стейси примигваше на дневната светлина, а сърцето ѝ биеше бързо при мисълта, че скоро ще се добере до забранения плод. Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи. Докато прекосяваше забързано мола, ѝ хрумна, че не е изпитвала такова приятно вълнение от дни. Прониза я чувство за вина. Явно не струваше и пет пари като приятелка, щом беше в състояние да се радва така въпреки очевидната потиснатост на мъжа, когото обичаше.