Да разбиеш мълчанието

33.

Велоалеята беше впечатляваща, изградена както трябва, с дървена ограда и удивително добре подравнена. Алвин не беше виждал нищо подобно в района, където работеше. Тази алея можеше почти да го изкуши да се качи на колело. Но не съвсем. Представата за масивното му, мускулесто тяло на колело напомняше по-скоро на някакъв цирков номер. Вижте как плешивата мечка балансира на две колела! Колелата бяха за децата, той се задоволяваше със собствените си два крака.

Тръгна на север покрай велоалеята, оглеждайки всичко наоколо. С настъпването на прилива оттеглящата се вода беше оголила стръмен бряг, осеян с едри камъни, с полепнали по тях раковини и водорасли. Но Джазмин Бъртън не беше пълнила джобовете си с такива камъни. Те бяха прекалено големи; повечето от тях бяха такива, че трудно би ги вдигнала и с две ръце. А и някак не можеше да си я представи как прескача дъсчената ограда, за да се хвърли във водата. Според Алвин камъните в джобовете ѝ означаваха, че е търсела спокойна смърт. Не беше Тони Хил, но имаше достатъчно въображение, за да прецени, че ако човек иска да се раздели в покой с живота, не би тръгнал да прескача огради, ако малко по-нататък има много по-лесен достъп до реката. Дори оттук се виждаше как пътеката отстъпва място на обикновена отъпкана земя, оградена с жълтееща тръстика.

Той забърза, уверен, че е на прав път и в буквален, и в преносен смисъл. Веднага щом оградата свърши, Алвин се доближи до тръстиките, оглеждайки ги внимателно, като търсеше признаци, че някой е газил из тях. Беше изминала почти седмица, откакто Джазмин Бъртън бе влязла в тези сиви, студени води, но из тръстиката можеше все още да има огънати стъбла, които не са се изправили.

Само че не можа да види никакви следи, а на около половин миля оттук започваше нова ограда. Действително, тя не беше плътна, между всеки две отвесни дъски имаше само по две кръстосани летви. Независимо от това Алвин беше на мнение, че присъствието на бариера все пак би имало психологическо въздействие. Затова се върна обратно, като този път мина през тръстиките до самия кален бряг на устието, доволен, че държеше в багажника си високи гумени ботуши като част от онова, което той наричаше малко пресилено „екипировка за разследване на убийства“. Но може би сега, на новата си работа, наистина щеше да има нужда от тези неща. Почвата беше доста устойчива, макар от време на време да всмукваше петата на някой от ботушите. Оглеждайки се, той не вярваше да забележи някакви отпечатъци от стъпки, особено като се имаше предвид, че в началото на седмицата беше валяло силно. Но все пак се зае да кръстосва мястото, без да бърза, вървейки ту назад, ту напред, търсейки с поглед нещо, което би му се сторило не на място.

Разбира се, имаше боклуци. Пликчета от желирани бонбони и чиле, опаковки от шоколадови десерти „Марс“ и шоколади „Тоблерон“, пластмасови бутилки от енергийни напитки и метални кутийки от диетична кока-кола. Те привличаха за миг вниманието му, после той продължаваше. Беше стигнал почти до края на тръстиката, когато забеляза нещо, заплетено в голите клонки на нисък, вероятно изсъхнал трънлив храст. Някакво тъмнолилаво петно, цветът на чепките изкуствено грозде във фруктиерата върху салонния бюфет на майка му. Книга ли беше? Алвин пристъпи предпазливо, сякаш плячката му беше птица, която би се подплашила и отлетяла.

Ако това беше действително разследване, ако имаха основание да определят тази „репетиция“, както се изразяваше Пола, като разследване на убийство, той би останал на място и би се обадил на анализаторите на местопрестъпления. Но не беше действително разследване, те нямаха основание да твърдят, че е такова, и нямаше как той да се обади на анализаторите. Вместо това извади телефона си и се зае да снима всичко наоколо. Не че имаше кой знае какво за гледане. Независимо от това той спираше на всеки две крачки и правеше снимка.

Да, беше книга. Сега вече я виждаше ясно. Лилава корица с бели букви. Корицата се бе сгърчила от влагата и той не можеше да разчете буквите от разстояние. Наоколо нямаше нищо друго. Никакви отпечатъци от стъпки, никакви късчета плат, закачили се за негово удобство на тръните. Алвин измъкна чифт гумени ръкавици и посегна към книгата.

„Собствена стая“, Вирджиния Улф. Той я пусна в хартиен плик за съхраняване на улики. Този път не беше поезия. Но Пола беше казала, че според предсказанието на Тони тук трябва да има книга на Вирджиния Улф, която явно също се беше удавила, влизайки в река с пълни с камъни джобове. А това го наведе на друга мисъл. Камъни. Той се върна няколко крачки назад, обратно до самата вода. Твърдата речна кал на края на брега бе изпъстрена с по-дребни камъни, огладени от водата. Алвин си каза, че повечето са с размери на авокадо или манго, отчитайки факта, че после ще трябва да ги описва. Направи още снимки, поставяйки химикалката си до камъните за сравнение на размера. По нищо не личеше от калта да са били вадени камъни, но би било странно да личи толкова дълго време след събитието, при това на място, което бе покривано или поне плискано от речните води два пъти дневно.

Не можеше да се сети какво друго би могъл да прави тук, затова направи няколко последни снимки и се упъти обратно към колата си. Доста път беше бил, за да пие чай с кифлички със сметана и да вземе една подгизнала книга. Но след като така или иначе беше тук, мажеше поне да се възползва максимално от идването си. Набра номера на Пол Уестмакот, който отговори сопнато.

— Обажда се Алвин. Само един бърз въпрос. Кой проведе аутопсията на Джазмин Бъртън?

— Моля? Предполагаш, че може да е пропуснал нещо, такива работи ли ти минават през главата?

— Не, просто искам да изчистя всичко докрай. А и не съм казвал, че става дума за нещо пропуснато.

— Не е необходимо да го казваш. Така или иначе, няма да намериш повод за оплакване във връзка с аутопсията. Той е от най-добрите. Професор Джон Чилтън, от университета. Свърши работата сам, никакво прехвърляне на студенти.

— Значи там ще го намеря? В университета?

Уестмакот се изкиска.

— В петък вечер? Никакъв шанс. Той е на яхтата си, сигурно вече на половин път до Франция. Голям ветроходец е нашият професор. Няма да се мерне тук преди понеделник следобед.

— Да имаш номера му?

— Имам, но през ум не ми минава да го давам на човек, който ще му развали уикенда.

— О, по дяволите — Алвин изгуби търпение. — Аз съм детектив, да му се не види. Мислиш, че не мога да намеря номера на този човек за пет минути? Ако искаш да се държиш като копеле и да пречиш на работата ми, моля. Но можеш да заложиш пенсията си на едно. Когато се обадя на професор Чилтън, няма да пропусна да спомена, че имам номера от теб.

Настана кратко, стъписано мълчание. После Уестмакот изрецитира номера с мрачен тон и затвори. И защо беше всичко това, мислеше си Алвин. Единственото, което постигнах, беше да си вдигна кръвното и да затвърдя убеждението на Уестмакот, че съм някакъв фукльо, домъкнал се от големия град. Защо хората трябваше да бъдат толкова чувствителни на тема собствена територия? Той въздъхна и набра номера, получен от Уестмакот. Отговори му бодър и висок, почти женствен глас с изискан изговор. Алвин обясни кой е и какво му трябва.

— А, да, удавянето. Опасявам се, че записките ми са в моя кабинет в университета.

Алвин помръкна. Оказа се, че Уестмакот е бил прав.

— Кога ще можете да ги видите?

— Момент да помисля… трябва да взема колата си, която оставих в сервиза за профилактика… Можете ли да дойдете в университета до половин час?

„Майната ти, Пол Уестмакот.“

— Няма никакъв проблем — отвърна той. Чилтън му даде кратки и ясни упътвания и с това разговорът приключи. Алвин се върна в Ексетър, обади се на Пола и ѝ каза какво е открил.

— Кълна ти се, понякога се питам дали Тони не принася в жертва кози на върха на някой хълм — каза тя. — Как е успял да предположи, че ще бъде така?

— Просто умът му е настроен по-различно от нашите. Ще поговоря с патоанатома. Не очаквам нищо специално, но не искам да пропускам нищо. А с какво се занимавате вие?

— Чакам Карол да приключи със строителите на третия етаж и после ще отидем да поговорим със съпруга на Дейзи Мортън. Също като теб и ние не искаме да пропускаме нищо. Виж, знам, че ти предстои дълго шофиране, докато се прибереш, но искаш ли да се срещнем по-късно в Солихъл? Оказва се, че Джазмин Бъртън е била с моята ориентация, а Стейси е открила приятелката ѝ.

— И тя е от онези, които принасят в жертва кози по хълмовете — каза мрачно Алвин. — Мисля, че ще свърша тук след около час, да пътуваш по М5 през уикенда е ад, но предполагам, че ще може да се видим към седем, ако това ти е удобно.

— Добре. Подробности после. Приятно прекарване с патоанатома.

Думата „приятно“ рядко се съчетава с понятието „патоанатом“, но професор Чилтън се оказа учудващо жизнерадостен. Беше нисък, строен, с гъста, чуплива и разчорлена руса коса, изпъстрена със сребърни нишки, благодарение на която лесно можеше да се впише в стандартния образ на „лудия професор“. Имаше загорилата и загрубяла кожа на моряк, бръчиците очертаваха фина мрежа от бели линии около очите му.

— Заповядайте, седнете, приятно ми е да се запознаем, вие не сте оттук, нали?

Думите му се изливаха в непрестанен поток, съпроводени от дружелюбна усмивка и експанзивен жест, с който той посочи един от столовете за посетители, поставени пред бюрото му. Кабинетът беше спартански обзаведен, върху бюрото нямаше нищо. Единственият признак, че помещението не се ползва само временно, бяха фотографиите на състезателни яхти, окачени в рамки по стените. Където и да държеше библиотеката си професор Чилтън, тя със сигурност не беше тук.

— Работя в Брадфийлд — каза Алвин, като едва не обърка непривичното име. — Занимаваме се с няколко самоубийства на жени, които са били тормозени по интернет и искаме да елиминираме всякакви съмнителни обстоятелства.

Професорът потри ръце, като че ли ги миеше.

— Разбира се, че искате, защо да не искате? Но ако съдя по акцента ви, сте по-близо до Бирмингам, отколкото до Брадфийлд, а тъй като покойната е била оттам, се зачудих, нали разбирате? А сега да потърся бележките си… — той издърпа едно чекмедже на бюрото си и извади оттам зелена папка. — Ето — отвори папката и се смръщи съсредоточено. После вдигна поглед. — Мога да ви дам копие, ако искате да го вземете със себе си?

Алвин кимна.

— Но може ли все пак да ми кажете основното?

Отново последва жизнерадостна усмивка.

— Разбира се. Здрава, добре поддържана млада жена. Причината за смъртта е удавяне. В белите ѝ дробове имаше речна вода, затова сме сигурни, че не е била удавена във вана или басейн, а после хвърлена в реката. Знаем, че е вечеряла с приятелите си — тайландско къри с пиле, зелена салата, ябълков сладкиш и крем — и знаем, че са приключили с вечерята около девет часа. В кръвта ѝ нямаше алкохол. Съдейки по съдържанието на стомаха, бих казал, че смъртта е настъпила някъде между един и три часа след полунощ.

— А някакви наркотици?

— Докладът от токсикологията ще пристигне едва след седмица.

— Имаше ли някакви травми, които дават основание да се предположи, че е била удряна?

Чилтън го изгледа изпитателно с проницателните си очи — като кос, забелязал червей.

— Интересен въпрос, но е трудно да му се даде отговор. В морето труповете обикновено понасят удари. Вълни, скали, меки тъкани — няма начин да няма нещо. Ако тялото не е прекарало дълго във водата, може да изглежда така, като че ли човекът е бил бит; макар никой да не го е докосвал и с пръст. По тялото на Джазмин Бъртън нямаше следи, които да влизат в противоречие със заключението. Но някои от контузиите може да са били нанесени непосредствено преди смъртта. Дори да е така, те все пак може да са напълно невинни. Брегът там е каменист. Може да се е подхлъзнала, докато е вървяла към водата, и да се е наранила. Затова отговорът ми, сержант Амброуз, е че няма как да знаем.

Беше доста усукан начин да кажеш „нямам представа“.

— Разбирам. Благодаря, че ми изяснихте това. Имала ли е обувки на краката си, когато е била изхвърлена на брега?

— Една маратонка. „Ню Баланс“. Връзките се бяха заплели в здрав възел, затова беше останала на крака ѝ.

Алвин си каза, че трябва да провери с какво е била обута Джазмин по-рано вечерта. Може би щеше да е от полза да се разбере дали е стигнала до вилата си след вечерята и преди да влезе в Екс. Но това можеше да е и без значение.

— С какво е била облечена?

Чилтън прелисти страниците, за да се върне в началото.

— Нищо необичайно. Дрехите не бяха пострадали особено, защото тялото бе останало във водата само около двайсет и четири часа, преди да бъде изхвърлено на брега. Джинси, бикини, пуловер, блуза с дълъг ръкав, сутиен. Върху всичко това капитонирано яке с дължина до средата на бедрото. Джобовете са били напълнени с камъни, после циповете са били дръпнати. Допълнителното тегло не е било особено голямо… Ето — седем килограма и 930 грама. Но е било достатъчно, за да попречи на естествената склонност на тялото да изплува на повърхността. И, разбира се, дори да е поискала да се откаже, така би се уморила по-бързо и би престанала да се бори — той затвори папката и въздъхна. — Хората имат някаква романтична представа, че удавянето е спокойна смърт. Вярвайте ми, това изобщо не е така — и плъзна папката по бюрото към Алвин. — Заповядайте. Ще помоля секретарката ми да ви направи копие — той се изправи. — За мен беше удоволствие, сержант Амброуз, но имам други ангажименти, каквито, предполагам, имате и вие.

Алвин тръгна обратно към колата си, сбърчил чело в размисъл. Погледнато от една страна, нищо от онова, което бе научил, не хвърляше светлина върху последните часове от живота на Джазмин Бъртън. Но от гледната точка, предложена от Тони Хил, започваше да се очертава една съвсем различна картина. Един такъв случай би бил заинтригуващ; два можеха да минат за съвпадение; три пъти — това вече беше поредица. А правилото, утвърдено от практиката, гласеше: три плюс едно означава сериен убиец.