Дар за бурята

11

Дъхът му пламтеше върху кожата и осезателната му близост събуди у нея дълбоко желание. Той промълви нещо, което тя не разбра, но това нямаше значение, в мъжествения му глас имаше такова обаяние. Припомняше си ясно очертаната му уста, влажните месести устни и онази негова усмивка, която винаги успяваше да я смути. Вдъхна топлината на кожата му и го пожела; пожела го, както се желае невъзможното, със затворени очи и затаен дъх, със сетива, настроени за наслада. Почувства устните му върху шията си, бавното им и влажно придвижване я изгаряше като лава, изригнала от кратера на вулкан. Всеки нерв се мяташе бясно между удоволствието и болката, молейки за още, копнеейки за още, караше мъха на врата ѝ да настръхва, зърната на гърдите ѝ да се втвърдяват, пламтеше между краката ѝ. Тя отвори очи и се огледа объркано. Малката лампа, която винаги оставяше светната, когато спеше, ѝ позволи да разпознае семейната спалня в дома на Енграси. Тялото ѝ се стегна от притеснение. Джеймс шепнеше в ухото ѝ и продължаваше да я целува.

Вече се бе съмнало и Ибай беше буден. Чу го да мърда, да издава онези тихи звуци, които винаги придружаваха ритането при събуждане, с което успяваше напълно да се отвие и да избута завивката в долния край на люлката. Не отвори очи; бе заспала трудно след любовния акт и сега клепачите ѝ лепнеха, изпитваше леност и непреодолимо желание за още пет минути сладък сън. Чу как Джеймс става, взема детето на ръце и го пита шепнешком:

— Гладен ли си? Хайде да оставим ама да подремне още малко.

Чу ги да излизат от стаята и се повъртя, опитвайки се да потъне отново в блаженото и безтегловно състояние, в което нямаше сънища и можеше да си почине. Изведнъж си спомни, че е сънувала Маркина, и макар да знаеше по-добре от всеки друг, че човек не е господар на сънищата си, че както най-безметежните, така и най-мъчителните кошмари бликат от някакво потайно, недостъпно място, което не подлежи на контрол, се почувства виновна и докато разсъждаваше по въпроса, вече напълно разбудена и ядосана, че се е наложило да се откаже от сладостните още пет минути, осъзна, че вината не идва от това, че е сънувала Маркина, а от това, че е правила любов с мъжа си, подтиквана от желанието, събудено от Маркина.

Джеймс тъкмо влизаше в стаята с чаша кафе с мляко, когато телефонът на Амая завибрира с неприятно жужене върху нощното шкафче.

— Добро утро, Ириарте.

— Добро утро, госпожо инспектор. Току-що се обадиха от затвора в Памплона. Берасатеги е открит мъртъв в килията му.

Тя затвори телефона, стана от леглото и изгълта набързо кафето, докато се оправяше. Не обичаше да го прави така; още като студентка бе добила навика да изпива спокойно кафето си в леглото. Мразеше да бърза сутрин, това винаги предвещаваше лош ден.

Директорът на затвора чакаше на входа. Начинът, по който сновеше напред-назад като звяр в клетка, издаваше безпокойството му. Подаде им ръка с професионален жест и ги покани да идат в кабинета му, но Амая отказа и настоя да види тялото възможно най-скоро.

Водени от един надзирател, който им отваряше вратите на всеки контролен пост, стигнаха до зоната за изолация. Постовият пред масивната врата показваше коя е килията на Берасатеги.

— Лекарят не откри никакви признаци за насилие по трупа — обясни директорът. — Беше изолиран по разпореждане на съдията и от вчера не е разговарял с никого.

Той кимна на надзирателя да отвори вратата и им направи път.

— Все някой трябва да е влизал… — подметна инспектор Монтес. — Поне за да установи, че е мъртъв.

— Надзирателят забелязал, че не мърда, и вдигнал тревога. Влизали сме само аз и затворническият лекар, който констатира смъртта, после веднага ви повикахме. Според мен има всички признаци за естествена смърт.

Килията, в която нямаше нито една лична вещ, изглеждаше чиста и подредена. Чаршафите — опънати като на войнишки нар, а върху тях — доктор Берасатеги, легнал по гръб, напълно облечен, дори с обувки. Лицето — отпуснато, очите — затворени. В килията се усещаше миризмата на парфюма му, но безупречно оправените дрехи и кръстосаните върху гърдите ръце напомняха за балсамиран труп.

— Естествена, казвате? — учуди се Амая. — Този човек беше на трийсет и шест години и се поддържаше във форма, в дома си имаше дори гимнастически салон. Освен това беше лекар. Ако е бил болен, той пръв е щял да разбере, не мислите ли?

— Да си призная, не съм виждал толкова хубав труп — обади се Монтес, обръщайки се към Сабалса, който обхождаше периметъра на килията със светлинния сноп на фенерчето си.

Амая сложи ръкавиците, които младши инспектор Ечайде ѝ подаде, пристъпи към нара и заоглежда мълчаливо трупа; няколко минути по-късно усети присъствието на доктор Сан Мартин зад гърба си.

— Какво имаме тук, госпожо инспектор? Лекарят казва, че няма следи от насилие, според него е починал от естествена смърт.

— Не виждам предмети, с които би могъл да се нарани — отбеляза Монтес, — и изглежда добре. Дори да не е умрял от естествена смърт, очевидно не е страдал.

— Ако нямате друго, си го вземам. Лекарят вече е издал смъртния акт, така че ще говорим пак след аутопсията.

— Не е било естествена смърт — отсече Амая. Тя забеляза как всички замълчаха и дори ѝ се стори, че чу изпръхтяването на Сабалса. — Погледнете, лежи точно в средата на нара. С опънати дрехи и чисти обувки. Положението на ръцете е точно такова, в каквото е искал да го заварим, като влезем. Този човек беше суетен и самовлюбен нарцис, не би позволил да го видим в недостойна или унизителна поза.

— Самоубийството не се вписва в нарцистичното поведение — отбеляза срамежливо Йонан.

— Да, знам, точно това ме накара да се усъмня, когато влязохме. Хем се вписва, хем не се вписва. От една страна, самоубийството не е присъщо за суетната личност, от друга — мисля, че точно по този начин би го направил един нарцистично устроен човек.

— А как го е извършил? По нищо не личи сам да е посегнал на живота си — каза Сабалса.

Подтикван от любопитството, Сан Мартин се приближи до трупа и опипа врата, после повдигна клепачите и огледа устата отвътре.

— Всичко навежда на мисълта за сърдечен удар, но от друга страна, става дума за млад мъж в отлична форма. Иначе по трупа не се забелязват петехии, рани от самоотбрана, нито признаци за страдание. Сякаш просто си е легнал и е умрял — каза той, обръщайки се към всички присъстващи.

Амая кимна в знак на съгласие.

— Прав сте, докторе, точно това е направил; легнал си е тук и е умрял, само че някой е трябвало да му помогне. В колко часа бе докаран в изолатора? — попита тя директора.

— В единайсет, когато ми позвъни съдията. Аз бях на път, но след петнайсет минути ми позвъни моят заместник и потвърди, че вече са го преместили.

— Има ли камери в килиите? — запита Монтес, насочвайки фенерчето към ъглите на тавана.

— В килиите — не, не са необходими. Един служител държи под постоянно наблюдение изолираните затворници през отвора на вратата. Камери има в коридорите. Предположих, че ще искате записите, и вече съм ги приготвил.

— А къде са надзирателите, които бяха с него вчера?

— Наредихме им да си останат вкъщи, докато се разследва инцидентът — отговори директорът, видимо смутен.

Както въпросът, така и отговорът изненадаха колегите на Амая; Монтес и Ечайде се обърнаха към нея за обяснение, но тя отново се приближи до нара и заяви.

— Доктор Берасатеги не е имал желание да умира, но човек като него също така не би допуснал да остави това в чужди ръце.

— Самоубил се е… ама не е искал да умира?

Тя се наведе над трупа и освети лицето с фенерчето. По загорялата кожа, в първите бръчки около очите на Берасатеги се забелязваха белезникави следи.

— Сълзи — постанови Сан Мартин.

— Точно така — съгласи се Амая. — Берасатеги е легнал тук и в изблик на самосъжаление, присъщо за неговия нарцисизъм, е оплакал собствената си смърт, и то обилно — продължи тя, опипвайки възглавницата там, където платът изглеждаше потъмнял от влага. — Плакал е толкова много, че е наквасил възглавницата със сълзите си.