Дар за бурята

20

Ибай се будеше много рано, понякога още преди разсъмване. После, към девет и половина-десет, обикновено се унасяше и спеше до обед, но през първите утринни часове беше усмихнат и приказлив и не спираше да бърбори. Амая го взе на ръце, затвори вратата на спалнята зад гърба си, за да поспи Джеймс още малко, и през следващите два часа се разхожда с детето из цялата къща, показвайки му всеки любим предмет, гледайки през прозорците водите на река Бастан, която течеше отсреща кротка и матова, с леденото си утринно сияние. Тананикаше му песнички, които измисляше в движение и в които се разказваше колко е хубаво момчето и колко много го обича мама. Малкият гледаше всичко с широко отворени очи и я даряваше с широки усмивки, съчетавани с нещо подобно на целувки, състоящи се в това, да залепва отворената си сочна устица върху бузите ѝ, на което тя отвръщаше с щастлив смях и стотици целувки по русата му главица, опивайки се от сладкото му ухание на бисквити и масло.

Предишната вечер не беше преминала така приятно. Видимото недоволство на Джеймс и на леля ѝ от срещата с Флора се бе проточило по време на цялата вечеря, по време на която само Рос, понеже не беше присъствала, се опитваше напразно да съживи разговора. Когато тръгнаха да си лягат и макар да им беше обяснила, че спорът ѝ с Флора няма нищо общо с погребението на Росарио, Джеймс я предупреди:

— Точно преди да ни прекъснеш, Флора ни съобщаваше, че заупокойната служба за Росарио ще бъде вдругиден в енорийската църква „Свети Яков“. Не знам защо си се скарала със сестра си и не искам да знам, но се надявам, че помниш какво те помолих и че ще седнеш до мен в църквата.

Направи си кафе с мляко само с една ръка, отказвайки да остави Ибай дори за миг, докато си мислеше за Джеймс и за това, колко добре я познава. Независимо от клетвите, които успяваше да изтръгне от нея, той знаеше колко е упорита и че никога не се отказва от битка. Разбираше мотивите за молбите на мъжа си да се преструва поне по време на заупокойната служба, че приема Росарио за мъртва. Но от друга страна, ѝ се струваше непоносимо това, че той, както уж я обичаше, я караше да изневерява на себе си.

Видя го да влиза в кухнята с прекрасната си усмивка, по долнище на пижамата и тениска на „Денвър Бронкос“, която прилепваше към торса му така, че мускулите му изпъкваха и я подсещаше защо го обожава.

— Откраднала си ми халата — прошепна той, докато я целуваше и галеше главичката на Ибай.

— Веднага ти го връщам, вече почти съм закъсняла — отвърна тя, подавайки му детето и събличайки пред него дебелия халат, под който беше само по бельо.

— Леле, татее! — възкликна той, при което тя се разсмя, защото си спомни старата шега от началните години след пристигането му в Испания, когато като всички чужденци бе усвоил най-напред неприличните думи и си бе изградил личен репертоар от абсурдни изрази, които не разбираше, но му се струваха най-привлекателната част от езика.

Тъкмо затваряше вратата на спалнята, когато чу леля си да слиза по стълбите. Пъхна се под душа и зачака под струята гореща вода, докато чу, че Джеймс влиза в банята и се съблича бързешком. Усмихна се, защото беше хубаво някои неща да са толкова предвидими, толкова прекрасно предвидими.

Йонан я чакаше в кабинета ѝ. Още с влизането си разбра, че има новини. Беше се ухилил като дете и понеже едва сдържаше въодушевлението си, стоеше прав, люлееше се, прехвърляйки тежестта си от единия на другия крак и барабанеше ритмично с пръсти върху картонената папка.

— Добро утро, Йонан, откри ли нещо?

— Добро утро, шефке, не знам кое е по-интересно: това, което открих, или това, което не съм.

Амая седна, а той отвори папката и нареди пред нея няколко документа.

— Това е актът за раждане на Аинара Мартинес Байон, родена официално в Елисондо на 12 март 1979 година… Казвам официално, защото явно е родена вкъщи; в кавички е записано името на чифлика, „Арги Белц“, както и населеното място — Орабидеа. Подписан е от доктор Идалго. А сега идва ред на това, което не успях да открия: смъртния акт, но не съм го открил, понеже най-вероятно няма такъв и това може да се окаже тяхната грешка. Ако се бяха сетили да кажат, че са пътували до Индия, сигурно нямаше да успеем да направим много нещо, но в Англия преди трийсет години вече са били започнали компютризацията на архивите. В нито една болница не е регистрирана смъртта на Аинара, а през същата година — на нито едно друго момиченце от испански произход. И това не е всичко: ако детето е починало от мозъчен кръвоизлив, както те твърдят, е трябвало да му се направи аутопсия, но и от нея няма следа. На всичко отгоре, според моя човек там, в случай на смърт на испански поданик в чужбина посолството бива незабавно уведомявано, а ако близките не разполагат със средства, посолството поема дори разноските по репатрирането на трупа. Щеше да е отбелязано и ако бяха решили да погребат малката там. От друга страна, по онова време на децата не са се вадели отделни паспорти. За да се изведе дете от страната, към паспорта на бащата или на майката се е добавяло разрешение, подпечатано от съответния граждански управник, както и удостоверение от Семейния регистър, потвърждаващо, че детето е тяхно. Сега се опитвам да засека сведенията чрез паспортната служба, но това сигурно ще отнеме доста време, защото преди трийсет години още не са имали електронен архив, затова свърших друго: отидох в Гражданския регистър и по партидата на раждане намерих номера на вписването в Семейния регистър, където смъртта на момиченцето също не е отбелязана.

— Кога мислиш, че ще стане ясно?

— Не знам, шефке, може би днес или след седмица, но дадох телефона си на началника и той обеща да ми се обади, щом открие нещо.

Тя помисли няколко секунди, после шумно въздъхна, стана и взе от закачалката пухеното си яке.

— Добре, след като имат телефона ти, могат да те открият навсякъде. Ела с нас, двамата с Ириарте ще посетим съпругата на Еспарса.

Като минаваха покрай стаята, в която работеха Монтес и Сабалса, Амая надникна през вратата.

— Добро утро, нещо ново по задачата ви от вчера?

— Добро утро, шефке — поздрави Монтес. — Да, Сабалса установи служебни връзки между семействата от Арайос и Лекарос и адвокатите Лехарета и Андия, в което, от друга страна, няма нищо странно, тъй като те се занимават с търговско право и оперират в чужбина. Що се отнася до предполагаемите им контакти с доктор Берасатеги, не сме открили нищо и се съмнявам, че ще открием — това е поверителна информация, както ви е известно. По-вероятно е вие да откриете нещо, ако идете да поговорите с вашия приятел свещеника.

— Може и да ида — отвърна Амая, — но не днес.

Паркираха върху хрущящия чакъл, същия, който в онази злокобна нощ бе издал присъствието на Еспарса пред входа на къщата.

Инес Балярена ги чакаше пред отворената врата. Заради студа беше с вълнена шапка и дебело палто и макар че не се усмихна — не можеше, ги поздрави любезно и ги покани да влязат. Амая пусна Ириарте и Ечайде да тръгнат след жената, извини се и се върна към ъгъла на къщата, където пътем бе забелязала старата амачи. Кимна ѝ за поздрав и като се приближи, видя, че жената се усмихва с умен и изпълнен с мисъл поглед.

— Ето че пак идвате, изглежда, почвате да разбирате нещата. Помислили сте си: тая бабичка май ще излезе права.

— Винаги съм смятала, че сте права — увери я Амая.

— Тогава престанете да търсите убийци от плът и кръв.

— Искате да търся Ингума?

— Не е нужно да го търсите, той сам ще ви открие, може вече да ви е открил…

Появата на Росарио над леглото ѝ и споменът за приближаващата ѝ се уста я накараха да потръпне.

— Коя сте вие? — попита тя с усмивка.

— Най-обикновена старица, която нищо не знае.

Младата майка изглеждаше странно: цялата в черно, стиснала в ръце хартиена кърпичка, която в скута ѝ изглеждаше като повехнало, сбръчкано цвете. Освен зачервените очи, на бледото ѝ и на вид измито лице без грим изпъкваха малките морави петънца и спуканите при пристъпите на плач капиляри. Мъката ѝ като че ли бе навлязла в по-бавна фаза, вече нямаше писъци, а движенията бяха ефирни, сякаш жената се рееше във въздуха.

— Много ви благодарим, че се съгласихте да ни приемете. Знаем, че днес следобед погребвате дъщеря си — заговори Ириарте.

Младата майка не показа с нищо, че го е чула. Стоеше неподвижна, втренчена някъде в пространството с безутешния вид на неизказана болка.

— Соня, дъще — повика я нежно Инес Балярена.

Младата жена вдигна очи.

Амая бе седнала срещу нея.

— Има някои неща, които трябва да знам, за да разгадая случилото се, и само ти можеш да ми помогнеш, защото най-добре познаваш мъжа си. — Жената кимна. — Валентин, изглежда, е от хората, които много държат на парите и материалното. Домът ви е прекрасен, но е доста над възможностите ви. Майка ти ни разказа, че ви помага за изплащането на къщата, но въпреки това той като че ли е възнамерявал да продължи да харчи с лека ръка. При обиска открихме няколко каталога с коли от висок клас, а концесионерът потвърди, че Валентин се е готвел скоро да си сменя колата.

— Той винаги е бил много амбициозен, вечно ламти за още, никога не остава доволен. Понякога дори съм се карала с мама и амачи за това.

— Преди година — намеси се Инес — се опита да ни убеди да ипотекираме чифлика и да му дадем парите за нова къща. Отказах, разбира се. Не е лошо да се стремиш да живееш по-добре, но Валентин беше готов да го направи с цената на всичко. Това не е хубаво и аз му го казах.

Амая отново се обърна към младата жена.

— Искам добре да помислиш, преди да ми отговориш. Забелязала ли си промени в поведението на Валентин напоследък?

— Да, промени се, и то много, но не към лошо, всъщност дори ама и амачи го гледаха с добро око. Промените започнаха от момента, в който забременях. Беше рискова бременност, имаше опасност от помятане, трябваше да пазя пълен покой… В интерес на истината, той през цялото време проявяваше търпение, каквото не очаквах от него. Започна да чете за бременността, интересуваше се от традициите, от всичко, свързано с Бастан и местните обичаи, говореше колко било важно да съзнаваме силата на тази земя, почти се вманиачи да се храним само с екологично чисти продукти, и то произведени в долината, дори ме убеждаваше да родя по естествен път у дома. Мен ме беше много страх, не исках да ме боли, но той настояваше… Веднъж доведе вкъщи една местна акушерка.

Амая подскочи.

— Помниш ли името ѝ?

— Хосефина, Руфина или нещо подобно.

— Фина?

— Да, точно така, Фина Идалго. Беше възрастна, но все още доста хубава. Каза ми, че е помагала при хиляди раждания, обясни ми как протичало раждането в домашни условия и ми вдъхна голяма увереност. Да, но както знаете, тръгнах да раждам в седмия месец, малката се роди преждевременно и естествено, в болницата.

— Разбрахме, че сте се скарали в Дома на покойника. Той ни каза, че предпочитал традиционно погребение, а ти си настоявала за кремация.

Младата жена поклати отрицателно глава.

— Не това беше причината. Вярно, че отначало предпочитах кремирането, но в крайна сметка я погребахме. Амачи много ме помоли за това. А разправията в Дома на покойника наистина тръгна от там. Всъщност той толкова много настояваше и като че ли беше толкова важно за него, че бях на път да отстъпя, но изведнъж ми каза нещо… нещо ужасно, нещо, което никога няма да му простя, защото можеше да го каже само човек, който не е обичал детето си, само чудовище без сърце, способно да заменя хората като предмети…

Сълзите рукнаха по лицето ѝ, сякаш някой бе отворил вратата на онова тъмно и влажно място, от което бликат плачът и отчаянието.

Инес я прегърна и младата жена зарови лице във врата на майка си. Почакаха мълчаливо малко повече от минута, докато Соня вдигна глава и ги погледна. Лицето ѝ беше мокро, а първоначалната бледност се бе превърнала в море от дребни червени петънца навсякъде.

— Каза ми да не се тревожа, че щял да ме забремени веднага и след девет месеца съм щяла да си родя ново бебе на мястото на старото. Тогава се развиках отчаяно, че не искам друго дете, че никое дете няма да замести моето момиченце, че не бива дори да допуска подобна чудовищна мисъл. Че последното нещо, за което можех да мисля в момента, е да имам друго дете, а още по-малко да го имам, за да запълня празнината, оставена от моето момиченце. — Тя погледна Амая в очите. — Вие имате син и знаете за какво говоря. Възможно е някой ден пак да стана майка, но това, което той ми предлагаше, ми се стори толкова отвратително, омаловажаваше дъщеря ни по такъв гаден начин, че самата мисъл ме извади от нерви. И докато го казвах, бях убедена, че дори да се случеше да родя друго дете, което да замести починалото, сега вече знам, че нямаше да мога да го обичам, или поне нямаше да го обичам толкова много, може би дори щях да го намразя.

— Само още един въпрос. Свързани ли сте по някакъв начин, ти или Валентин, с един психиатър от университетската клиника, на име Берасатеги, или с адвокатите от Памплона Лехарета и Андия?

— За пръв път чувам тези имена.

Сбогуваха се с жените и си тръгнаха. Инес Балярена ги изпрати до колата и докато се отдалечаваха, Амая я виждаше в огледалото да стои на същото място.

Йонан изглеждаше изненадан.

— Отдавна не бях виждал толкова млада жена в траур, искам да кажа в черно от глава до пети.

— Не е зле да поизлезеш някоя събота вечер — обади се Ириарте.

— Нямам предвид черните дрехи. Мисля, че има голяма разлика, може би е нещо в собствената ми глава или е трудно доловимо и не всеки го забелязва, но аз отлично разграничавам кога човек е облечен в черно и кога е в траур — обясни Ечайде.

— Много е страдала — каза Амая, — и мисля, че още дълго ще страда. Това, което ѝ е казал мъжът ѝ, е чудовищно. Йонан, моля те, когато пристигнем, звънни в затвора и се опитай да ми уредиш свиждане с Еспарса възможно най-скоро. Искам пак да говоря с него.

— Случаят е приключен, вече знаем, че той е убил дъщеря си — обади се Ириарте.

— Струва ми се, че този случай крие много повече от очевидното.

— Вече имаме виновника, не е наша работа да установяваме защо го е извършил…

— Не защо, а срещу какво, инспекторе. Еспарса ни каза, че я е поднесъл, че е дарил живота на дъщеря си… Искам да знам срещу какво и с каква цел.

Ириарте кимна не особено убедено, докато колата излизаше на главното шосе.

— Тогава, значи, към управлението?

— Още не. Надявам се, че в колата си имате приличен фотоапарат. Ще направим няколко снимки в Ирурита — отвърна тя.

Каменната къща на Фина Идалго се извисяваше гордо с дългия си остъклен балкон по протежението на цялата фасада, с викторианския си парник и плочника, водещ до внушителната, боядисана в черно желязна порта, отворила гостоприемно крила не толкова, за да улеснява достъпа на посетителите, колкото, за да дава възможност на минувачите да завидят на красивите цветни лехи. Амая натисна входния звънец и зачака, наблюдавайки, развеселена, възхищението на колегите си от невероятната градина.

Акушерката Фина Идалго излезе от парника, където я бе приела при първото ѝ посещение. Беше облечена в тесни дънки и широка риза в същия цвят и бе прибрала косата си назад с диадема, носеше градинарски ръкавици, а в едната си ръка стискаше малка ножица. Като ги видя, лицето ѝ се изопна.

— Кой ви е дал разрешение да влизате в имота ми?

— Окръжна полиция — каза Амая и ѝ показа значката си, макар да знаеше, че я е познала от пръв поглед. — Входната врата беше отворена, освен това позвънихме.

— Какво искате? — попита Фина, спирайки на известно разстояние.

— Да поговорим с вас, имаме няколко въпроса.

— Питайте каквото искате — отвърна тя предизвикателно.

— Разследваме смъртта на едно момиченце от долината отпреди трийсетина години. Известно ни е, че вие и вашият брат сте помагали при раждането, тъй като рожделното свидетелство е подписано от него, и много ще ни помогнете, ако проверите дали случайно не е подписал и смъртния му акт.

— Е, това не е точно въпрос, а по-скоро молба. Има ли още нещо?

— Да, всъщност исках да ви попитам за връзката ви с Валентин Еспарса… Освен това имам списък на семействата, загубили бебетата си малко след раждането им, и ми се ще да разбера дали вие сте акушерката, която се е грижела за тези хора след раждането — каза Амая и направи крачка назад към портата, с което, както бе предвидила, накара жената да я последва.

— За рожделното свидетелство ще ви трябва съдебна заповед — каза наежено Фина, следвайки я по пътеката към изхода, — а за всичко останало говорете с моите адвокати. С вас нямам намерение да разговарям.

Амая бе стигнала до тротоара на улицата.

— Вашите адвокати… нека позная, са Лехарета и Андия, нали?

Жената се усмихна, оголвайки венците си, и направи още една крачка напред.

— Да, но като им паднете в ръчичките, ще ви се отще да се правите на толкова умна, помнете ми думата.

— Сега — каза Амая на Ечайде и Ириарте, които защракаха бързо с апаратите.

Фина Идалго се развика:

— Нямате право да ме снимате, вие сте в частна собственост.

— Вече не сме — усмихна се Амая, сочейки краката на жената, която бе излязла от двора и стоеше на тротоара.

— Проклета мръсница, ще си платиш, ще си платиш и още как — развика се тя и заотстъпва към къщата.

Амая се засмя.

— Само още един въпрос. Тази кола ваша ли е? — попита тя и посочи паркирания до тротоара пред къщата автомобил. — Ечайде, ако обичаш, направи няколко снимки, пътят е общинска собственост.

Виковете на акушерката бяха прекъснати от трясъка, с който тя хлопна вратата отвътре.