Дар за бурята

44

Бяха се любили още щом влезе у тях. Той тъкмо се връщаше от съда и все още беше облечен с един от елегантните и изчистени костюми, с които обикновено се явяваше на делата. Амая го целуна, давайки си време да се наслади на устните му, докато го разсъбличаше. С него бе открила удоволствието да го съблича, да сваля дрехите му много бавно, плъзгайки ги надолу, където те оставаха на купчина на пода, да разкопчава копчетата на ризата му едно по едно, за да даде възможност на устата да очертае върху кожата карта на желанията, откъдето после щяха да минат пръстите. После го бе завела до дивана, беше го възседнала и се бе отдала на опиянението.

Изтощена и доволна, тя се излегна и се обърна, за да го наблюдава как ходи гол из апартамента, как събира дрехите си от земята, как облича нещо и надява кухненска престилка с намерението да приготви вечерята.

— Много ми е приятно да те гледам как готвиш — каза, когато той се приближи да ѝ донесе чаша вино.

— А на мен ми е много приятно да те гледам излегната на моя диван — отвърна той, пъхайки ръка под врата ѝ и плъзгайки я надолу по гърба.

Амая се усмихна на мисълта, че Йонан е бил прав. Маркина разстройваше здравия ѝ разум, замъгляваше преценката ѝ. Но ѝ беше все едно. От мига, в който бе влязла в дома му, от мига, в който се бе върнала там онази сутрин, тя избягваше да мисли за това, достатъчно бе мислила, достатъчно се бе въздържала. И след милион години не би си представила, че подобно нещо може да се случи точно на нея, но ето че се бе случило; той я бе накарал да вземе решение, да се произнесе, тя го бе направила и не съжаляваше. Помогна му да сложат масата, но отказа втора чаша вино, когато седнаха да вечерят.

— По-добре да пия вода, трябва да поработя.

Той направи отегчена гримаса.

— Цял ден не съм те виждал, мислех, че ще прекараме нощта заедно.

— Не мога…

— Какво става? Притеснена ли си?

— Бях забравила, че ти се запозна с нея в Аинса… Доктор Такченко е претърпяла катастрофа на пътя и е в тежко състояние.

— Докторката? Много съжалявам, Амая. Дано се оправи, стори ми се невероятна жена.

— Ще се оправи, лоши фрактури, но животът ѝ е вън от опасност… По-скоро случаят „Еспарса“ не ми дава мира, изчезването на тялото на момиченцето изглежда от съществено значение, но не променя особено това, с което разполагаме. Разговаряхме с близки и приятели, никой нищо не знае, няма свидетели, никой нищо не е видял.

— Не бива да допускаш нещо, което не води доникъде, да те разстройва толкова.

— Не става дума само за това дете. Ти поне можеш да разбереш, собствената ми сестра липсва от гроба си… Все едно преминавам непрекъснато през един и същи цикъл — каза Амая, обаче пропусна да спомене разкритията, до които бе стигнала благодарение на информацията, изпратена от Йонан.

Маркина я погледна усмихнато.

— Знаеш ли какво си мисля? Според мен някой роднина или приятел на бащата е отнесъл малката, за да я погребе на приготвеното от него място. Сигурно има някаква сантиментална причина, нищо чудно да я е занесъл в гроба на родителите си или в стара семейна гробница. Факт е, че майката е искала да кремира тялото, а някои хора продължават да смятат това за светотатство. По-често, отколкото си представяме, в семействата избухват спорове по въпроса къде да бъдат погребани покойниците, каква да бъде траурната служба, кои да присъстват и кои не. Помня случая, когато се наложи съдът да решава къде да бъде заровен един мъж — при родителите му или в гробницата, приготвена от съпругата му. Бяха направили, естествено, две траурни служби в негова памет, а в състезанието кой ще публикува по-голям некролог във вестника бяха похарчили цяло състояние, за да купят съответното каре на страницата.

— До такава степен, че чак да извадят трупа от ковчега му посред нощ?

Той цъкна недоволно с език.

— Вече знаеш какво мисля по въпроса, това не ни води наникъде, Амая, само ще причини болка и страдание. Разбирам, че е редно да започне разследване, но тялото най-вероятно няма да се появи, не мислиш, надявам се, да искаш заповед за отваряне на всички гробове на семейство Еспарса. Очаквах, че примерът с Йоланда Беруета ти е бил достатъчен.

Тя се изненада леко от острия му коментар.

— Да, вече ти обещах, че няма да направя нито една крачка, която би навредила някому. А като спомена Йоланда Беруета, един свидетел твърди, че я е видял да разговаря с твоята секретарка в кафене близо до съда.

— Със съдебна секретарка?

— Не със съдебна секретарка, а с твоята лична помощничка, Инма Еранс.

— Не бях чувал за това, но ако ти се струва важно, още утре сутрин ще я попитам.

— Попитай я — отвърна Амая и недоволно постави приборите върху чинията.

Маркина погледна загрижен почти недокоснатата порция риба пред нея и изсумтя.

— Никога няма да спреш, нали, Амая? — Тя го погледна въпросително. — Коя е истинската причина, за да бъдеш така обсебена от този случай? Това, че някакъв глупак е отмъкнал трупа на дъщеря си, за да го погребе другаде, или това, което ти се иска да видиш в него? Не си ли даваш сметка колко вредиш на самата себе си? Откажи се, спри се най-сетне. Аз те обичам, Амая, искам да останеш в тази къща, искам да останеш с мен, но нещата няма да потръгнат, ако продължаваш да си така обсебена от миналото, ако продължаваш да търсиш призраци.

Тя се почувства толкова притисната, че ѝ беше трудно да разсъждава ясно.

— Не мога, не мога да направя това, което искаш от мен… Това не е обсебеност, а инстинкт за самосъхранение и няма да се успокоя, докато Росарио броди някъде навън. Обсебена, казваш? Та тя е удушила сестра ми, опита се да убие сина ми, а откакто се помня, прави всичко възможно, за да убие и мен. Няма да се успокоя, докато не я приберат отново в лудницата. Не мога да бъда спокойна, когато врагът ми се разхожда на свобода! Който не е преживявал подобно нещо, не може да си го представи.

Маркина поклати отрицателно глава и протегна длан, търсейки нейната. Амая скръсти решително ръце пред гърдите си като щит.

— Майка ти е мъртва, Амая, реката я е завлякла. Открихме палтото ѝ, закачено на един клон на няколко километра по-надолу. Как си въобразяваш, че жена в нейното състояние би могла да оживее при подобни обстоятелства? Но дори да е оживяла, къде се намира сега?

Амая се изправи и взе палтото и чантата си.

— Не желая да продължаваме този разговор. Той е ехо от други разговори, които съм водила преди с други хора, но с теб не искам да го водя. Ако наистина ме обичаш, трябва да ме обичаш такава, каквато съм: войник, търсач. Това съм аз и няма да се спра. А сега е по-добре да си вървя.

Той застана между нея и вратата.

— Моля те, не си отивай, остани. Няма да понеса, ако си тръгнеш сега.

Амая докосна с пръсти устните му, после го целуна.

— Имам работа. Ще се видим утре. Обещавам ти.

През замъгленото от дъха му стъкло вече не се виждаше нищо. Маркина опря чело на прозореца и усети как нощният студ нахлува в стаята. Беше я видял да сяда в колата си и да си тръгва и сега имаше чувството, че умира. Не можеше да го превъзмогне — когато я нямаше наблизо, тялото му се изпълваше с необяснима празнота, лишено сякаш от някой жизнен орган. Ех, да можеше да ѝ осигури поне малко спокойствие. Сипа си още вино, седна на дивана, където преди малко се бяха любили, и протегна ръка, за да докосне пространството, което бе заемала. С часове размишлява по онзи въпрос.